Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’isola del giorno prima, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Толя Радева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Постмодерен роман
- Робинзониада
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XX век)
- Утопия
- Философия
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2010)
Издание:
Умберто Еко. Островът от предишния ден
Италианска
Коректор: Марийка Тодорова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2002
Формат 60/90/16. Печатни коли 26
ИК „Бард“ ООД, 2002
ISBN 954-585-338-7
R.C.S. Libri & Grandi Opere S.p.A., 1994
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)
- — Преместване на бележка вътре в епиграф. Получаваше се някаква призрачна затваряща секция при FB2.
3.
Градината на Изумленията
Да се измъкне от обсадата на Казале, където в края на краищата поне плъхове не се бе наложило да яде, за да попадне на Дафна, където плъховете може би щяха да изядат него… Размишлявайки плахо над този хубав парадокс, Роберто най-после се накани да изследва местата, от които предната вечер бе чул да долитат неясните шумове.
Реши да слезе през кърмовата надстройка и ако всичко беше като на Амарилида, знаеше, че трябва да намери дузина оръдия от двете страни и сламениците или хамаците на екипажа. Проникна от стаята с румпела в помещението отдолу, пресечено от руля, който се полюшваше с бавно проскърцване, и можеше да излезе веднага през вратата, която извеждаше в подпалубното пространство. Но сякаш за да привикне с тези дълбинни области, преди да се изправи срещу незнайния си враг, се спусна през един люк още по-надолу, където обичайно би трябвало да се намират други провизии. Вместо това обаче откри, разположени с голяма пестеливост на място, постели за дузина мъже. Значи повечето от моряците спяха тук долу, като че ли останалото беше запазено за други цели. Постелите бяха в съвършен порядък. Ако бе имало епидемия, значи всеки път, когато някой беше умирал, оцелелите ги бяха оправяли по всички правила, сякаш за да кажат на другите, че нищо не се е случило… Но в края на краищата кой беше казал, че моряците са измрели, и то всичките? И още веднъж тази мисъл не го успокои: чумата, която мори целия екипаж, е събитие естествено, според някой теолози дори предопределено; но произшествието, накарало същия този екипаж да побегне, при това оставяйки кораба в такъв неестествен ред, беше много по-обезпокоително.
Може би обяснението се криеше под палубата, трябваше да събере смелост. Роберто се върна горе и отвори вратата, която водеше към страховитото място.
Тогава разбра предназначението на широките скари, които бяха надупчили палубата. Така пространството под нея беше хитроумно преобразено в нещо като черковен неф, озаряван през решетките от лъчите на вече изгрелия ден; те падаха косо, кръстосваха се със светлината, навлизаща от портите, и се обагряха от отражението, сега кехлибарено, на оръдията.
Отначало Роберто не забеляза нищо друго освен остриета слънце, в които се виждаха безброй залутани частици, и щом ги видя, не можа да не си спомни (а как се отплесва да жонглира с учена памет, за да смае своята Синьора) думите, с които каноникът от Дин го бе приканвал да се вгледа във водопадите светлина, леещи се в мрака на една катедрала и оживяващи се извътре от множество монади, семена, неразтворими естества, капки мъжки тамян, които се разпукваха ненадейно, първични атоми, увлечени в сражения, схватки, ръкопашни боеве между неизброими срещи и раздели — очевидно доказателство за самия състав на тази наша вселена, съставена не от друго, а от изначални тела, гъмжащи в пустотата.
И веднага, сякаш в потвърждение, че мирозданието не е нищо друго освен творение на този танц на атоми, изпита усещането, че се намира насред градина, и си даде сметка, че откакто бе влязъл тук, беше връхлетян от рой ухания, много по-силни от онези, които бяха долетели преди това до него от брега.
Градина, покрит разсадник — ето какво бяха създали на това място изчезналите мъже от Дафна, за да пренесат в родината цветя и растения от островите, които се бяха заели да изследват, позволявайки на слънцето, ветровете и дъждовете да им дадат възможност да оцелеят. Дали после корабът би успял да съхрани за месеци плаване шумнатата плячка, дали първата буря не би я отровила със сол, Роберто не можеше да каже, но положително фактът, че в тази природа още струеше живот, потвърждаваше — както и за храната, — че попълнението е било направено наскоро.
Цветя, храсти, дръвчета бяха пренесени с корените и туфите си и настанени в кошове и сандъци с импровизирана направа. Много от съдовете обаче се бяха изкорубили, пръстта се беше изсипала, образувайки помежду им пласт влажна почва, в която вече се загнездваха пълзящите стъбла на някои растения; струваше му се, че е в някакъв Едем, избуял от самите дъски на Дафна.
Слънцето не беше толкова силно, че да дразни очите му, но вече достатъчно, за да открои багрите на листака и да разтвори първите цветове. Погледът на Роберто падна върху два листа, които отначало му се бяха сторили като опашка на рак с напъпили бели цветове, после върху друг нежнозелен лист, където от китка дренки в оттенъка на слонова кост набъбваше нещо като полуцвят. Противен полъх го привлече към едно жълто ухо, в което сякаш бе втъкнат мамул, отстрани се спускаха фестони порцеланови раковини, снежнобели с порозовял връх, а от друг грозд висяха тромпети или преобърнати камбанки с лекия мирис на дървесен мъх. Видя едно лимоново цвете, чиято изменчивост щеше да открие в хода на дните, защото то щеше да става кайсиево подир пладне и тъмночервено на заник слънце, и други, шафрановожълти в средата, които преливаха в лилиева белота. Съзря грапави плодове, които не би посмял да докосне, ако един от тях, паднал на земята и разпукнат от зрелост, не беше разкрил гранатова сърцевина. Осмели се да опита други — и ги е оценил не толкова посредством езика, с който се вкусва, колкото посредством този, с който се говори, след като описва един от тях като торбичка с мед, манна[1], замръзнала в благодатта на своя ствол, смарагдов накит, отрупан с най-ситни рубини. Прочее, четейки в контражур, бих дръзнал да кажа, че е открил нещо много подобно на смокиня.
Никои от тези цветя или плодове не му бяха познати, всяко нещо беше като че ли родено от фантазията на художник, пожелал да наруши законите на природата, за да сътвори убедителни неправдоподобия, изтерзани блаженства и апетитни измами — като онова венче, покрито с белезникав мъх, което надничаше сред кичур виолетови пера, или не, като избеляла примула, вирнала непристоен израстък, или маска, която закрива лице, прошарено от кози бради. Кой можеше да е измислил този храст с листа от едната страна тъмнозелени с дивашка червено-жълта украса, от другата огнени, заобиколени от други листа в по-нежно граховозелено, с месеста субстанция, извита в легенче, така че още да съдържа водата от последния дъжд?
Обладан от внушението на мястото, Роберто не се запитваше остатъци от кой дъжд пазят листата, след като поне от три дни със сигурност не беше валяло. Ароматите, които го упояваха, го настройваха да приема за естествена всяка магия.
Струваше му се естествено един сплут и разкашкан плод да мирише на ферментирало сирене, а нещо като морав нар с дупка на дъното при разтърсване да издава във вътрешността си танцуващо семе, сякаш се отнасяше не за цвете, а за дрънкалка; не се изненада и от едно цвете във формата на итил, с твърдо и заоблено дъно. Роберто не беше виждал никога плачеща палма, като да беше върба, а сега тя беше пред него, припнала с множество корени, върху които се присаждаше ствол, излизащ от един-единствен шубрак, докато вейките на това дърво, за плач родено, се огъваха омаломощени от собствения си цъфтеж; Роберто не беше виждал и друг един шубрак, който даваше живот на широки и налети листа, вкоравени от средна, сякаш желязна жилка и вече готови да бъдат използвани като блюда и подноси, докато отстрани растяха още листа с формата на услужливи лъжици.
Без да знае дали е попаднал в механична гора или в земен рай, скрит в глъбта на земята, Роберто бродеше из този Едем, който го подтикваше към уханни изстъпления.
Когато после заразказва за това на Синьората, ще говори за диви буйства, своеволия на градините, листати Протеи[2], кедри (кедри?), обезумели в китен бяс… Или ще го възкреси като плаваща пещера, пълна с лъжовни автомати, където, опасани с чудовищно усукани властуни, никнат фанатични поточарки, нечестиви издънки на варварски лес… Ще пише за опиум на сетивата, за хайка на зловонни елементи, която, утаявайки се в нечисти екстракти, го е довела до антиподите на разсъдъка.
Беше отдал отначало на песента, която долиташе до него от острова, чувството, че пернати гласове се разнасят сред цветята и дърветата; но внезапно настръхна от прелитането на прилеп, който почти докосна лицето му, а миг след това трябваше да отскочи, за да избегне сокол, който се бе нахвърлил върху плячката си, просвайки я с един удар на клюна.
Проникнал под палубата, още чувайки в далечината птиците от Острова, и убеден, че ги долавя все така през отворите в корпуса, Роберто сега чуваше тези звуци много по-наблизо. Не можеше да идват от брега: други птици, значи, и недалеч, пееха отвъд растенията, към носа, по посока на килера, от който предната нощ бяха изпълзели шумовете.
Както продължаваше напред, му се стори, че разсадникът свършва в подножието на високостеблено дърво, което пробива горната палуба; после разбра, че е стигнал приблизително до средата на кораба, където гротмачтата се вкореняваше до най-дълбоките недра на трюмовете. Но тук вече изкуство и природа се объркваха до такава степен, че можем да оправдаем объркването на нашия герой. Включително и защото тъкмо в този момент ноздрите му започнаха да усещат смесица от благоухания, землисти плесени и животинска смрад, сякаш бавно преминаваше от градина в торище.
И тогава, пристъпвайки отвъд ствола на гротмачтата, към носа, видя птичарника.
Не съумя да определи по друг начин това единство от тръстикови кафези, пресечени от здрави клони, които служеха за стъпенки, обитавани от летящи твари, унесени да отгатват тази зора, от която получаваха само подаяние светлина, и да отвръщат с нестройни гласове на зова на себеподобните си, които пееха на свобода на Острова. Стоящи на земята или висящи от решетките на палубата, кафезите се разполагаха из този друг неф като сталактити и сталагмити, давайки живот на друга пещера на чудесата, където създанията разлюляваха с прехвъркването си кафезите и те срещаха слънчевите лъчи, които пораждаха пърхане на багри, суграшица от небесни дъги.
Ако никога до този ден не беше чувал истински да пеят птиците, Роберто не можеше да каже и че някога ги е виждал, поне в такова многообразие, че да се запита дали са в природно състояние, или ръката на художник ги е изрисувала и нагиздила за някаква пантомима или за да изобразят войска на парад, където всеки пехотинец и конник се е загърнал в своя пряпорец.
Като сащисан Адам той нямаше имена за тези неща, освен имената на птиците от своето полукълбо: ето чапла, казваше си, жерав, пъдпъдък… Но беше все едно да назове лебеда гъска.
Тук прелати с широка пурпурна опашка и човка като аламбик разтваряха криле с цвят на трева, издуваха рубинена гушка и откриваха сини гърдички, каканижейки почти по човешки; там множество отбори се изявяваха в голям турнир, щурмуваха снижените куполи, които опасваха арената им, сред гълъбови стрели и червени и жълти прорези, като орифлами, които някакъв знаменосец запраща и пак улавя в полет. Навъсени конници с дълги нервни крака в прекалената теснотия цвилеха възмутено кра-кра-кра, току залитаха само на един крак и се оглеждаха недоверчиво наоколо, разлюлявайки кичурите на протегнатите си глави… Сам в една клетка, построена по негова мярка, снажен капитан с небесен плащ, с мундир, ален като очите му и снопче пера от синчец на гребена, издаваше вопъл на гугутка. В клетчица до него трима пешаци, лишени от криле, оставаха на земята като подскачащи валма от омацана вълна с миши муцунки, мустакати в основата на голям закривен клюн, с чиито ноздри изчадийцата душеха, човъркайки, червеите, които намираха по пътя… В една клетка, която се гънеше като черво, дребен щъркел с морковени крака, гърдички в аквамарин, черни криле и морав клюн пристъпваше колебливо, следван от няколко малки в индианска нишка, а секнеше ли тази негова пътека, подразнен грачеше, като отпърво се заинатяваше да разнищи това, което вземаше за плетеница от ластари, после отстъпваше назад и обръщаше пътя със своите рожби, които вече не знаеха дали да вървят пред или след него.
Роберто се разкъсваше между възбудата от откритието, състраданието към пленниците, желанието да отвори кафезите и да види своята катедрала завладяна от тези херолди на една въздушна войска, за да ги измъкне от обсадата, в която Дафна, на свой ред обсадена от другите техни събратя там отвън, ги държеше. Помисли си, че са гладни, и забеляза, че в кафезите се мяркаха само следи от храна, а паничките и съдините, в които трябваше да има вода, бяха празни. Но край клетките откри чували зърно и късове сушена риба, приготвени от оногова, който е искал да откара тази плячка в Европа, защото един кораб не кръстосва моретата на противоположния юг, без да занесе на дворовете или академиите свидетелства за тези светове.
Продължавайки по-нататък, откри и заграждение, направено от дъски, с дузина ровещи животинки, които отнесе към кокошия вид, въпреки че у дома не беше виждал птици с такова оперение. И те изглеждаха гладни, но кокошките бяха снесли (и оповестяваха събитието досущ като посестримите си по цял свят) шест яйца.
Роберто веднага взе едно, проби го с върха на ножа и го изпи, както правеше като дете. После прибра другите в ризата си и за да се отплати на майките и на тъй плодовитите бащи, които го измерваха начумерено, разтърсвайки обички, раздаде вода и храна; така направи клетка по клетка, питайки се по силата на какво провидение беше попаднал на Дафна точно когато създанията бяха на предела на изнемогата. Наистина вече от две нощи беше на кораба, а някой се беше погрижил за птиците най-много в деня преди идването му. Чувстваше се като гост, който пристига действително със закъснение на празненство, но тъкмо когато последните сътрапезници едва-що са се разотишли и масите още не са раздигнати.
Впрочем, каза си, ясно е като бял ден, че преди тук е имало някого, а сега вече няма. Дали го е имало един или десет дни преди моето идване, не променя с нищо участта ми, най-много я прави по-присмехулна: ако всичко се беше случило ден по-рано, можех да се присъединя към моряците на Дафна, където и да са отишли те. Или не, можех да умра с тях, ако са умрели. Въздъхна (цялата тази работа поне нямаше отношение към плъховете) и заключи, че разполага и с пилета. Размисли пак над порива си да освободи двуногите от по-благородно потекло и стигна до убеждението, че ако това му заточение трябваше да трае дълго, те също биха могли да послужат за прехрана. Красиви и пъстроцветни бяха и онези hidalgos пред Казале, помисли си, и все пак стреляхме по тях, а ако обсадата беше продължила повече, щяхме даже да си ги изядем. Който се е сражавал в Трийсетгодишната война (казвам го аз, но който я е преживявал тогава, не я е наричал така, а може и дори да не е разбирал, че става дума за една-единствена дълга война, в която час по час някой е подписвал мир), се е научил да бъде коравосърдечен.