Христо Пощаков
Приключения в Дарвил (1)

Глава 1

Хенри Биши твърди, че изненадата е била приятна

През този летен ден в Дарвил горещината ставаше нетърпима още от сутринта. Стенният вентилатор се опитваше да достави малко хладина, но високата влажност на въздуха го караше да се задъхва от напразни усилия. От време на време дебела муха попадаше в топлата струя, префучаваше край главата ми и изчезваше в дъното на помещението, после откъм отрупаните с вехтории прашни рафтове долиташе сърдитото й бръмчене. Докато обзет от апатия я чаках да се върне, погледнах към Бъди — съседското момче, който свободен от ангажименти в къщи и в училище, също ми правеше компания.

Симпатичният хлапак с щръкнала коса и чип нос бе един от малцината посетители, ползващи се от постоянно благоразположение. Честите му престои в работилницата, съчетани с ненаситна любознателност, постепенно го превръщаха в малко техническо зверче, готово да се разправи с всеки от остарелите уреди, с които разполагах. Тези занимания все повече му харесваха, а аз се чувствах доволен от дребното щастие, изписано върху изпъстреното с лунички лице.

Днес му бях връчил допотопна прахосмукачка — модел, какъвто повечето от жителите на града отдавна бяха забравили. Плувнал в пот, той я човъркаше с невероятна упоритост, сякаш от разглобяването й до последното винтче зависеше собствената му съдба.

Погледнах към кондиционера, след това се сетих за последната изплатена сметка за ток, за съвсем изтънелите ми авоари в банката и намеренията ми да го включа угаснаха. По-рано слънчевите панели на покрива намаляваха разходите за електричество, сега бездействаха и се нуждаеха от ремонт. За съжаление все по-плачевното положение, в което изпадах, правеше подмяната на елементите им невъзможна.

Почувствах се нервен, бръкнах в джоба си и извадих пакет цигари. Фактът, че се оказа празен, допълнително ме ядоса. Промърморих някаква ругатня и отегчено помислих — какъв ли вятър бе довял стареца тук; какво го бе заставило да пусне корени, да изживее своя безинтересен живот и окончателно да се настани под добре полирана плоча в новооткритото местно гробище? Когато бях малък, веднъж го попитах защо повечето деца имат майки, а аз нямам? Отговори ми разсърдено, че в живота понякога става така и не е зле човек да притежава баща, защото някои нямат и него. Действително в училището това положение ми създаваше известно преимущество пред онези, които разполагаха само с майки — никой нямаше основание да ме нарича с една популярна, доста обидна дума.

По-късно научих истината. Малко след моето раждане виновницата за това събитие избягала с основателя на съвсем безизвестна религиозна секта и ме оставила в ръцете на стареца. Била третостепенна кабаретна артистка и повече не се чуло за нея.

По време на детството за мене се грижеха някакви лелички. С израстването ми техният брой намаляваше и тъкмо се канех да питам баща си, няма ли да се жени отново, когато последната от тях изчезна. Изглежда, изчезването на жени е фамилна черта. По същия начин преди година от дома ми се изпари Ненси. Не беше забравила да измъкне от шкафчето в спалнята малката ни налична сума, но бе оставила бележка, с която тържествено съобщаваше, че не вижда причини да продължи съвместното ни съжителство в този тъп град. Все пак можех да й бъда признателен в едно: през краткия ни съвместен живот не пожела бебе.

Мисълта за възможното повторение на моето детство ме караше да изтръпвам, след това искрено благодарях на Бога, че не допусна това да се случи. Ненси бе само прост изпълнител на волята му, въоръжена със свое собствено право — тази посредствена, същевременно непробиваема женска логика, която не търпи възражения.

Наистина за собствените си жители Дарвил е обикновен скучен град, въпреки че се е проточил по бреговата линия на Мексиканския залив с претенциите за скъп курорт. Името си дължеше на своя основател — амбициозен млад милионер, решил да затъмни славата на Флорида и Хавайските острови, като създаде нещо средно между Акапулко и Лас Вегас. Той построил хотели и ресторанти, кабарета и игрални заведения, успял да превърне лишените от пясък плитчини в прилични плажове. След това фалирал и се самоубил, но първоначалният му размах намерил последователи, които преценили, че могат да вложат пари в поскъпналите недвижими имоти. В резултат големият хълм над хотелите се превърнал в „южния квартал“.

В онези времена строителният бум създал много работни места и помогнал на баща ми да направи известни спестявания, да закупи сравнително евтин терен и да издигне къща, като с този акт се превърнал в един от пионерите на северната част на града. В същия дом сега умувах как да посрещна бъдещите си разходи.

Израснах в Дарвил, познавах всяко негово кътче, но постепенно го намразих. С Ненси си отидоха и последните ми илюзии, а за да изясня друга от причините за омразата ми, бе достатъчно да погледна на юг — към белите силуети на постройките, сгушени всред палми, към сините петна на плувните басейни и червените правоъгълничета на тенис-кортовете. Ако затворех очи, можех да си представя подстригана трева, която пружинира под краката, масички, отрупани с кристални чаши, сребърни кофички за лед и недостъпни за мене скъпи питиета. Исках да притежавам поне част от всичко това, но не бях в състояние. И досега собствениците на тези райски кътчета пристигат само през зимата — да се развличат и изпекат добре поддържаните си тела. Приличат на особени прелетни птици, отгледани с качествена храна, които нямат нищо общо с мен и града.

Надеждите на заселниците в северната част били свързани с юга. Разкошните палати имали нужда от прислуга, хотелите от келнери, готвачи и камериерки, атракциоиите от артисти и хора, доставящи силни усещания. По-бедният квартал се разраствал по-бързо. На запад достигнал до бирената фабрика, хлебозавода и мелницата, на изток — до пристанището и консервната фабрика. Те го притиснали и той тръгнал нагоре, по посока към гробището. Между двете зони на Дарвил се появил централният площад, около него се разположили банките, полицията, кметството и църквата.

Независимо от лошите ми чувства, не мога да отрека, че градът е бил добре планиран. Четните улици вървят успоредно на бреговата линия, нечетните започват да ги пресичат от най-южния плаж, раздробяват ги на строги правоъгълници и продължават на север. Това прави откриването на адреса на евентуален клиент извънредно лесно.

Северният квартал успял да достигне до 169-а улица и опрял до гробището. Тъкмо се канел да го прескочи, когато неочаквано бедствие го принудило да спре развитието си, сложило край на относителното благоденствие на жителите му и предизвикало паника. През първата четвърт на новия век се появиха „разумни роботи“. Строителни, домашни, инсталационни, дори роботи-крупиета в игралните домове. В началото били скъпи и притежанието им се смятало за въпрос на престиж. По мое време бяха поевтинели и се мотаеха навсякъде.

Спомням си, че настъпи масова безработица. Правителството отпускаше помощи, но те се оказаха недостатъчни за поддържане на приличен живот, на който повечето от нас бяха свикнали. Полученият шок озлоби жителите, хората започнаха да нападат роботите и да ги повреждат. Други роботи ги поправяха, а разправиите с полицията и съда ни бяха в полза на нападателите. Доходите на моя старец чувствително намаляха и напълно разстроен, той не издържа. Поех малкия му бизнес, но вървеше трудно.

Постепенно роботоманията затихна. Посетителите на хотелите предпочитаха да бъдат обслужвани от момичета с къси полички и дълги крака или почтителни момчета с ловки движения. За собствениците на белите палати притежанието на човешка прислуга отново се превърна във въпрос на престиж. Нещата се пооправиха и тези, които до вчера повреждаха роботи, започнаха да ги купуват за домовете си. Действително засегнати останахме само ние — дребните собственици на работилници и сервизи, барове и малки предприятия.

Бях навлязъл в средната възраст, беше късно да се преквалифицирам в келнер или фризьор, нямах и необходимата вътрешна нагласа. Някак си продължавах да съществувам, оказвах безсмислена съпротива и очаквах настъпването на края. Какъв щеше да бъде той, нямах представа. Липсата на достатъчно средства ми тежеше, роботите продължаваха да бъдат основни конкуренти — услугите им се заплащаха доста по-евтино. Повечето от тях притежаваха програми, които им позволяваха да отстраняват повреди в електрически или газови инсталации или да поправят домакински уреди, а те също бяха роботизирани. Пералните пееха песнички и се подчиняваха на устни заповеди, кафемелачките декламираха стихотворения, миксерите предлагаха рецепти за плодови коктейли, печките даваха полезни съвети. Промишлеността непрекъснато бълваше нови модели с претъпкани от чипове и микроплатки променени вътрешности. Ремонтът обикновено се свеждаше до тяхната подмяна, а не можех да си позволя лукса да ги държа на склад. Все още съществувах благодарение на традиционалистите — те мразеха нововъведенията и предпочитаха да си служат със стари, отдавна излезли от употреба прибори, с които бяха свикнали да общуват като с особен род живи същества.

Понякога ме викаха за специални, неразрешими за роботите случаи и тогава вътрешно тържествувах, но това не се случваше често. Частта от моите съграждани, които временно се бяха пооправили и понякога ме търсеха, отново закъсваше. Изглеждаше странно, но в тази мощна страна върлуваше поредната икономическа рецесия. Коментаторите по холовизията говореха или за екологични катастрофи, или за нарастването на дефицита в държавния бюджет. На фона на овладяването на Луната, Марс и Венера подобни приказки изглеждаха странни, но въпреки роботизацията във всички сфери на селското стопанство и промишлеността част от човечеството продължаваше да се храни непълноценно.

Помъчих се да избягам от мрачните мисли, които не ме напускаха. Реших да си купя цигари и да изпия нещо разхладително.

— Бъди, отивам до бара на ъгъла — уведомих момчето. — Ако някой се обади по телефакса, записвай адреса.

— Дддобре — отвърна той и се наведе над прахосмукачката. Почти беше я разглобил.

Жегата на улицата ме блъсна, стотината изминати стъпки залепиха фланелката по тялото ми. Направих още няколко крачки и с облекчение се тръшнах върху високото столче, точно под таванния вентилатор. Не се учудих, че барът на Тед Донаван беше празен — при такава горещина всеки предпочиташе да се крие някъде на хладно. Теди ме изгледа въпросително.

— Пакет цигари и ледена бира — направих поръчката.

Обслужи ме бързо. Наблюдавах го, имах чувството, че напоследък не спи. По което време да минех, винаги го заварвах прегърбен пред бутилките по рафтовете — принуждаваше го борбата за съществуване. Преди няколко месеца поисках консумация на кредит, но ми отказа учтиво. После обясни положението си — то не се отличаваше съществено от моето.

— Нещо ново, Теди? — опитах се да подхвана разговор. Не исках да се чувства толкова самотен, колкото изглеждаше.

— Научи ли за Бен Стокмън? — попита вяло. — Прерязал си вените.

Усетих неудобство, Бен беше негов близък приятел.

— Съжалявам. Защо е постъпил така?

Тед ме изгледа внимателно.

— Вълнува ли те защо изобщо живеем? — произнесе горчиво. — В името на какво съществуваме?

Доста пъти си бях задавал същия въпрос и никога не намирах точния отговор.

— Може би заради самия живот — предположих неуверено. — Не получаваме само огорчения, съществуват и радости!

— Радости — повтори той сякаш на себе си. — Къде са радостите? Най-много да се насвяткам, но не си позволявам и това удоволствие. Ако изпия съдържанието на бара си, ще остана без клиентела.

От думите му извираше мрачен хумор, разговорът не вървеше. Допих бирата, платих и се сбогувах. Не бях в състояние да помогна, а можех ли да помогна на себе си? Горкият Бен Стокмън, не беше издържал. Сега кой щеше да ми поддържа пикапа? Роботите? Усетих пристъп на отвращение и се изплюх на улицата. Изхрачих се върху Дарвил, върху собственото ми съществуване, върху всичко, което ми тежеше. Но не ми олекна.

Подгизнал от пот, прекрачих прага на работилницата. Заел същата невъзмутима поза, Бъди довършваше остатъците от прахосмукачката.

— Търси ли ме някой? — прозвуча жалко въпросът ми.

— Ннне — отвърна с усилие момчето. — Но вввиж там!

Ръката му сочеше факса, от който се подаваше сметката за газ. Вторачих се в банковия остатък и изтръпнах, спестяванията ми се бяха стопили. Заплахата за бъдещото ми съществуване ставаше съвсем конкретна. Вродената гордост на фамилия Биши негодуваше против живот от помощи и въпреки топлината, почувствах, че потта ми става студена. Можех ли да се надявам на нещо? Чудесата се случваха само в безкрайните холовизионни серии с Кид Тъкър. Отчаянието ме сграбчи в тъмната си прегръдка, образите на околните предмети станаха неясни и добиха причудливи форми — бях вдигнал кръвното налягане. Въпреки това състояние успях да забележа, че стъклената врата на работилницата пропусна дебело плешиво човече, съвсем не лишено от известна осанка.

— Фирмата на мистър Биши, ако не се лъжа? — профъфли то енергично, като изяждаше края на думите.

Помъчих се да възвърна нормален вид и го огледах от глава до пети. Беше облечен в безупречен костюм, по дебелата му шия не се забелязваха следи от пот. Сигурно излизаше от скъпа кола с превъзходна климатична инсталация.

— С какво мога да бъда полезен? — запитах възможно най-любезно и неволно погледнах към Бъди — беше отворил уста от изненада. Пристигането на клиент се случваше извънредно рядко.

— Ще бъдете полезен на себе си — отвърна тантурестият мъж и продължи — и на нашата фирма, ако приемете да работите за нас. Извинете, малко съм старомоден.

Той пъхна под носа ми визитната си картичка. На нея беше написано:

ЧАРЛЗ МЕДОУ

Административен директор

В левия горен ъгъл с едри букви бе напечатано: СИМАКС, в долния десен, с по-дребен шрифт: 26-а улица, 1304. Следваше пощенски код, видеофонен, факсов номер. Останах озадачен. Познавах Дарвил, такъв адрес не беше възможно да съществува. Двадесет и шеста улица в южния квартал граничеше с полупустинна местност, застроена само откъм града.

— Шегувате се — отбелязах смутено. — Доскоро на този адрес нямаше нищо.

— Сега има — профъфли човечето. — Съветвам ви да не се колебаете дълго, споменах, че съм старомоден. Можех да се обадя по факса, но предпочетох да дойда лично. Исках да си създам непосредствена представа за вас, такива са ми навиците.

— Все пак трябва да зная какво ще извършвам и колко ще получавам!? Откровено казано, вие се появихте така неочаквано…

— Но тъкмо навреме, имайки предвид вашето финансово състояние. Колкото до заплащането, умножете средномесечния си доход по двадесет и ще добиете представа за нашите възможности.

Почувствах, че се изчервявам, дребосъкът направо ме купуваше. Откъде беше узнал за плачевното ми състояние? Нали сметките в банката са шифровани, съществува и тайна на влога? Вгледах се в очите му — бяха воднистосиви и ме наблюдаваха с насмешка. Решението бе взето от него, а аз оказвах слаба съпротива и се опитвах да играя ролята на личност, която все още представлява нещо. Намерих сили да запитам:

— Все пак, с какво ще се занимавам? — попитах.

Дребосъкът ме изгледа саркастично.

— Нима във вашия случай има значение? — рече насмешливо. — Но щом настоявате, ще кажа. Контрол на работата на инсталационни роботи, дребни ремонти, изобщо момче за всичко, свързано с поддръжката на сградата и бъдещите й разширения. Доволен ли сте от обясненията?

Той се ухили, а бузата му странно подскочи — имаше тик. Заковани в мен, воднистите му очи ме наблюдаваха, без да мигнат. С клюнообразния си нос и загладените месести бузи Чарлз Медоу приличаше на бухал, но не страшен, а такъв, какъвто рисуват по картинките за деца — хитър и добродушен, същевременно малко комичен. Направих последен жалък опит да защитя достойнството си и заявих:

— Може ли да помисля?

— Правете го най-късно до утре, а ако го направите до днес — още по-добре. Кабинетът ми се намира на двадесет и четвърти етаж. Сега ви напускам, при вас е неприятно горещо.

Топчестата му фигура се изтърколи навън и ме остави объркан. Двадесет и четвърти етаж? Най-високата сграда в Дарвил принадлежеше на една от банките, но тя едва ли достигаше петнайсетина етажа. Хотелите се измерваха с десетина-дванайсет. Курортното строителство не се нуждаеше от повече. Дали нямах работа с откачен маниак? Из града се навъртаха всякакви, но погледът ми отново се спря върху визитната картичка. СИМАКС напомняше нещо, сетих се. Огромна крайпътна реклама, някъде при входа на гробището. Представих си я по-ясно: красиви бели букви върху червен фон:

СИМАКС

ГАРАНТИРА

СТАБИЛНОСТ

Без съмнение фирмата съществуваше, а дребосъкът бе неин реален представител. От доста месеци не бях посещавал южния квартал, появата на нова сграда беше възможна. Освен това ме обхвана чувството, че някъде мимолетно съм виждал напористия административен директор — или в зоната на пристанището, или в бара на Тед Донаван. Реших незабавно да обмисля въпросите, които ме измъчваха на спокойствие.

— Хайде, Бъди, за днес стига толкова работа! — подканих момчето да си тръгва.

— Дддобре — съгласи се то добродушно, после мушна клещите и отвертката в джоба си. Откакто ги подарих, не се разделяше с тях.

Спуснах металната решетка на работилницата и по навик я заключих, макар и последният скитник в града да знаеше, че вътре няма нищо, което заслужава да бъде откраднато. След това повдигнах глава към поизносената табела над главата ми и прочетох:

ДЖОН БИШИ И СИН

Ремонт на уреди и инсталации

Представих си как се е гордял старецът при поставянето й. В душата ми се промъкна жалост, примесена с чувство за безпричинна вина. Неволно погалих решетката, помислих си дали някога ще я вдигна отново. С натежали крака изкачих стълбата към горния етаж, отключих вратата, преминах по пустия коридор и влязох в спалнята. Отпуснах се върху широкия матрак, купен от Ненси, и затворих очи.

Успях да се отпусна и настроението ми се поправи. Меланхолията ми бе изтикана от остър пристъп на глад, който ме подтикна да стана и да се запътя към кухнята. Внимателно изучих съдържанието на полупразния хладилник, накрая острият ми взор маркира няколко самотно сгушени яйца.

Безвкусно приготвеният омлет възвърна силите ми. Изкъпах се, след това се обръснах, навлякох чиста риза и с усилие се вмъкнах в костюма, останал от сватбата с тази, която вече не знаех къде се намира. Горещината веднага ме подгони. Изтичах надолу по стълбата, изкарах пикапа от гаража и се настаних в него. Системата за автоматична ориентация отдавна беше излязла от строя, затова стиснах волана и продължих на ръчен режим. Да си призная, управлението на колата от собствената ми личност винаги ми харесваше повече.

Когато стигнах до светофара на двайсет и трета улица, задръстването не ме учуди. Десета улица я пресичаше като продължение на отклонението на магистралата от Хюстън към мексиканската граница, но това отклонение спестяваше двайсетина мили и повечето шофьори го знаеха. Градските власти отдавна се опитваха да намерят начин за прекъсване на този паразитен поток, чието наличие само замърсяваше града, без да принася полза на жителите му, но взетите полумерки оставаха безуспешни. Най-после се измъкнах, пикапът с нездраво кашляне запъпли по стръмнината на южния квартал. Беше съвсем ясно, че в компютъра за дозиране на горивната смес на двигателя протичат съмнителни процеси.

Достигнах билото на хълма, прекосих 22-ра улица и едва не изпуснах кормилото от изненада: в далечината се издигаше корпусът на внушителна сграда.

След 26-а завих наляво и продължих на бавен ход. Всяка измината пресечка увеличаваше размерите на зданието и го превръщаше в колос, кой знае защо стъпил в Дарвил. Вече бях убеден: Чарлз Малоу не ме беше излъгал.

Оставих пикапа на паркинга пред централния вход и се насочих към него. Фоторелето разтвори тежките стъклени стени и чинно застанах пред прозорчето от бронирано стъкло на пропуска. Някакъв безразличен тип ме погледна отвътре и лениво се наклони към микрофона.

— Идентификационната карта, моля — разнесе се гласът му от скритите репродуктори. — Пъхнете я в процепа вляво от вас и погледнете визьора на камерата от дясната ви страна.

Подчиних се с погнуса. Данните от ретината на окото ми вече се намираха в паметта на компютъра зад него.

— И така, Хенри Биши — продължи той, — каква е целта на вашето посещение?

Промъкнах визитната картичка през междината на полирания плот. Той я разгледа, изключи разговорната уредба и натисна бутона на вътрешния комутатор. За известно време устните му безизразно се отваряха и затваряха като на големите риби в местния аквариум. Накрая приключи разговорът и отново ми обърна внимание.

— Влезте! — прозвуча гласът му. — Почакайте във фоайето. Чарлз Медоу ще слезе да ви посрещне.

Преодолях следващата стъклена преграда и докато се насочвах към масивен черен фотьойл, помислих, че дебелият директор ми оказва прекалено внимание.

Той не ме остави дълго да чакам. Топчестата му фигура се измъкна от един асансьор и се насочи към мене. Веднага станах, а лицето ми веднага промени изражението си: в тази обстановка той изглеждаше доста по-различен — видът му издаваше оттенък на власт, която му придаваше значимост.

— Не се съмнявах в пристигането ви — каза със задоволство, след като се здрависа с мен. — Придружете ме, за да разгледаме бъдещото ви владение.

Церемониалният старомоден стил на изразяване ме накара да го погледна от друг ъгъл. Първоначалната ми неприязън, кой знае защо, се изместваше от чувство на известна симпатия.

Гордо усмихнат, той ме поведе към стълбата в края на фоайето. Спуснахме се по нея и попаднахме в дълъг коридор, обкичен като коледна елха от разноцветни кабели и тръби, които някъде в далечината благодарение на скритото осветление се сливаха в неясно многоцветно петно. След продължителна разходка стигнахме до края на коридора. Спряхме пред метална врата, директорът я отвори, включи осветителните тела и заяви с тон на благодетел:

— Вашият кабинет, Хенри Биши.

Въпреки подигравателните нотки в гласа му, бях очарован от гледката. В помещението се намираше спретнато метално бюро, снабдено с видео-комутатор. До него стоеше шкаф, боядисан в същия цвят, лявата му половина служеше за гардероб. От другата страна забелязах широк шлосерски тезгях с окачени над него всевъзможни лъскави инструменти. В съседство беше поставен метален плот с подредени в редица всевъзможни уреди. Околното пространство блестеше от чистота, изглеждаше просторно и уютно, а климатичната инсталация поддържаше приятна температура.

— Харесва ли ви? — попита моят водач.

Не бях в състояние да скрия възхищението си, но само кимнах с глава.

— Смятайте се за назначен, вече наредих да ви изготвях жетон за електронната брава след пропуска — направих го, преди да се запътя към вас. Часовете на влизане и излизане се регистрират, СИМАКС държи на изрядната работна дисциплина.

Привършил с кратките наставления, Чарлз Медоу, кой знае защо, се намръщи и излезе в коридора. Последвах го и по обратния път си мислех дали е редно да искам аванс. Когато стигнахме до редиците асансьори във фоайето, той протегна ръка за довиждане и ловко остави в дланта ми сгъната хартийка. Докато влизаше в една от кабините, разтворих я и онемях от изненада: беше петстотиндоларова банкнота. Незабавно реших да благодаря, но вече нямаше на кого.

На изхода човекът от охраната ме изгледа равнодушно, протегна ръка и промъкна през междината на аквариума си обещания талон.

— Пазете го! — сепна ме гласът му от репродукторите. — Работното време започва сутрин от девет часа.

Съвсем неочаквано пикапът запали веднага. Въпреки задухата денят ми се стори необичайно приятен, а улиците на Дарвил изглеждаха по-красиви. Започнах да си подсвирквам, по някое време се сетих за Бъди. Трябваше да му измисля нови занимания.