Петър Бобев
Позорът на Один (10)

10

На двадесет разкрача отвъд портата, в теснината между къщята, варягите се натъкнаха на нова съпротива. По-малобройни, българите гледаха да използуват сгодата, що им предоставяше познаването на собственото селище: на всяка кула, на всяка уличка, на всеки зимник и подземие.

Отново се разгоря ръкопашната битка. Отново се хванаха защитници и нападатели гуша за гуша, ръка за ръка, гърди срещу гърди. То вече не бе истинско сражение, то мязаше повече на разделени по двойки настървени борци от селските сборове, дето момците показват силата си. Те се въргаляха по плочника, опипваха да докопат врата на противника, да стискат, да душат. Защото в това сплетено множество от премятащи се тела нямаше място за оръжията.

Тук се изяви в пълна мяра бранният опит на боила Токту. Ей с това живо препятствие му се отдаде да спъне устрема на вражите пълчища. Тъй ги застави да се поспрат, да изчакват. Защото сврени между градските зидове и двукатните домове, те бяха съвсем обезсилени. Викаха, ревяха, дрънчаха щитове и мечове. И толкова! За тях, за още по-задните редици плячката оставаше все още недосегаема.

А така наблъскани — де по-добър прицел за нависналите от стените български бойци, които току вадеха от колчаните стрела подир стрела, полагаха ги мигновено на тетивите и ги отправяха с проклятия надолу.

Дори без да се мерят. Защото в тълпата никоя не пропускаше, никоя не отиваше нахалост.

Смрачаваше се бързо. По причернелия небосвод засияваха безброй звезди — та нали той представлява съшитата от синьо кадифе и обсипана със скъпоценни камъни юрта на Тангра.

Като черно наводнение мракът избликваше от изби и навеси, рукваше по тесните улички и се надигаше все по-нагоре и по-нагоре.

Бранителите знаеха всяко ъгълче, всяка пролука между зидовете. И гледаха да се възползуват от малкото предимство, що още им оставаше. Ала норманите не държаха, да се бият на тъмно в непознатото градище. Кой знае от де докопали главните, те ги понесоха над главите си. И палеха всяка къща, всяка вещ, дето можеше да гори. Лумналите огньове заляха околността с адските си отблясъци. Изглеждаше като че не хора, а най-свирепите бесове на морето бяха нахлули в обречената твърдина.

Боилът беше навред. И при живата преграда на улицата, където притичваше кажи-речи по гърбовете на бойците, за да стовари сабята си върху някой вземащ надмощие над българския си противник викинг; и горе, по бойниците, за да насочи точно къде да се стреля, къде да се мятат копията, къде да се търкалят камъните или да се плиска варното мляко; и в самия град, където ужасените жени, деца и баби се щураха с писък насам-натам в сблъскана тълпа като овци, в чиято кошара са нахлули вълци, след като са издавили псетата.

Старците, дето още можеха да се държат на крака, българи и славяни, вече бяха надигнали, кой каквото сварил: я меч или сърп, я копие или вила. Напираха и те да се намъкнат в боя. Да помогнат, ако могат, да продадат по-скъпо живота си. Живели дълго, видели много, патили-препатили, бяха слушали и това. Варягите оставят живи само млади пленници, та да ги продадат в робство. Немощните, болнавите убиват на място.

Затова по-добре да умреш като човек, в битка, с оръжие в ръка, отколкото като овен в кланица.

Редом с тях, та и пред тях, бяха наизлезли и по-младите жени, невести и моми — ония, дето нямаха деца, та да се грижат за тях сега. Въоръжени и те като мъжете, готови на жертва като мъжете. Не напусто ромейските летописци споменят с потреса и злост за българките, които ведно с войскарите бяха разгромили армията на Никифор Геник, тъй че подир това ювиги хан Крум да пие наздравица от обкования в сребро императорски череп.

Неуморим беше боилът. Винаги в най-застрашеното място. Ще речеш, в едно и също време — навред. Не само задето беше длъжен да бъде такъв поради сана, с който го бе удостоил ханът.

И заради друго — заради вината си.

Не биваше да се поддава на женските сълзи. Знаеше го. И при все това… Ето, къде го докара мекушавостта!

Това щеше да бъде изкуплението му. Дето бе послушал сърцето, а не разума. Дето на туй отгоре се бе оставил да го измами врагът…

И я видя — Лола!

В същия миг гневът му угасна. Беше тъй хубава, пожелана от всякога. С излъсканата си ризница, с искрящия шлем, с вдигнатата за сеч сабя.

Налиташе сред най-разгорещената битка. По-дръзка от мъж.

Не само българинът — българката също се ражда воин и воин умира.

А вече нямаше полза и от нейната саможертва. Северяните, дето се вика, извираха от земята. На мястото на всеки повален изникваха двама нови. Свършек нямаха. Пък и те, достойни противници, сякаш не усещаха умора.

Виждаше му се краят…

Токту я хвана за ръката, дръпна я назад.

И опита да надвика врявата на боя:

— Слушай! Я изкарай жените с децата! Извън аула!

Тя се сопна:

— Изкарай ги ти!

И процеди през зъби:

— Вдовиците се удушват… Сами… Или умират другояче…

Той разбра укора й:

— Да знаеш! Ханът ме е поставил тук. Само ханът може да ме махне. Аз съм, дето не увардих аула си. И ще да загина с него!

Нямаше време за уговорки, за увещания. И той натърти:

— Забрави ли кой е тук повелителят?

Лола мълчеше. Тъй беше — в бой думата на боила е равна по власт на ханската дума.

— Ей туй ти заповядвам — извиси Токту глас. — Връщай се!

И тя се подчини, пое с него.

Боилът я отведе при своя дом. Отвори вратата на избата и там, в дъното, при мъждукането на запалената вощеница, отмести почти неразличимата от другите каменна плоча.

— Ей го тайният излаз! И додаде твърдо:

— Туй е! Събери ги! Откарай ги!

Нямаше нужда Лола да ги подканя. Те сами ги бяха последвали — уплашени майки, обградени от плачещи деца, понесли на ръце или в цедилки на гръб пеленачетата си.

Щом жупаницата им посочи подземието, разхълцаната човешка тълпа нахлу в зиналия отвор.

И докато бегълците се намъкваха вътре, превити одве, Токту свари да й пошепне:

— Сал с геройство българинът си извоюва почест и слава… И опрощение… Вече само туй ми остава…

После довърши едва чуто:

— Щом се върнете. А ще се върнете, знам… Над гроба ми, пред каменното изваяние, забийте трийсет камъка. Толкоз врази съм проводил в отвъдния свят. Не броя новите, дето отсега ще да ми се изпречат… Стигат ми и ония…

Нямаше нужда да обяснява. Лола го знаеше. Българите са родени за господари. И на тоя, и на оня свят. Камъните над гроба, все едно черепи, показват колко роба ще му прислужват горе, когато белогривият жребец го отнесе по Млечния път при Тангра. Затова обезглавяваха неприятелите — та с кръвта да изтече и магическата им сила, да подчинят и душите им подир смъртта.

А смъртта — всъщност никой не знае какво представлява тя: край или ново преселение, нещо тъй естествено за номада. Дори когато вече е уседнал, когато е изградил аул, когато е почнал да сее и жъне.

— А ти отведи жените, ти думам! И дечурлигата! Мъжете идват и си отиват. Жените и децата да оцелеят. Та да не погине родът български!

Всички, на които се полагаше, бяха пропълзели в подземието. Последна влезе Лола. С боилска заплаха Токту изпроводи с нея и малкия коняр Баян.

И когато се тъкмеше да затисне отвора с каменната му плоча, добави:

— Заръчал съм на другите… Нек заръчам и на теб… Завариш ли ме тежко ранен, немощен — доубий ме… Тангра не милее такива…

Вярно бе. Тангра — та това е изворът на божествената благодат, източникът на жизнените сили в природата. Все едно светлина и влага, въздух и топлина. Всичко добро произлиза от него. Ала разгневи ли се, милост не чакай!

Не търпи Тангра слабите, страхливите, лишените от дързост и ловкост. От тях отвръща лик.

Токту пусна плочата, която хлопна в жлеба си. Скри тайния проход.

И се изправи.

Нямаше защо да живее повече!

На два скока той се озова на улицата. Пое отново водителството на битката. Вестоносците му се разтърчаха по бойници и заприщени улички.

Напразно — варягите надделяваха. Редиците на бранителите, оредели съвсем, се отдръпваха бавно назад. И никой вече нямаше власт да спре отстъплението.

Малцина бяха, съвсем недостатъчни…

Ех, де да беше тук и Рад! Самохвалец, ама храбрец. За пример.

Токту реши. Само то му оставаше. Твърдината беше изгубена. Поне да спасеше оцелелите след боя… Поне тях…

И той даде заповед за оттегляне. В ред. Към Малката порта в отсрещния край на крепостта.

Бойците се заизмъкваха оттам навън — един по един, по повече не можеше, толкова тесен беше проходът.

А боилът с още двамина от най-храбрите, дето нямаха какво още да губят, прикриваше тила им. Удържаше враговете, додето се увери, че се бе изскубнал от клопката и последният му човек.

Остана само той. Единствен пред излаза, единствен да възпира бесния напор.

Сякаш не усещаше умора, сякаш Тангра му бе вдъхнал силата на прославените багатури, подвизите на които възпяват гусларите по стъгдите.

Размахваше сабята. Ще помислиш, не отчаян бранник, а косач, що равно и мерно поваля напреде си откос подир откос.

Тия, дето съсичаше сега, нямаше кой да отбележи с бели камъни на могилата му. Тия нямаше да му слугуват горе, при Тангра.

Беше чел подобни думи, издялани върху каменния надпис в аула на хан Омуртага:

„Нека Тангра удостои хана да тъпче с нозе императора, докато тече Туча… И като покорява враговете си да проживее в радост и веселие сто години…“

И си го повтори гласно, поизменено:

— Нека Тангра удостои и тези, що дават живота си за хана!

Някой го прасна с брадва по рамото. Ризницата устоя, заболя го само от удара. Дали не натроши костта му?

Чудно, все още можеше да мисли. Дори в разгара на неравния бой. И да си припомня други думи, от друга гранитна колона:

„Човекът, и добре да живее, умира, и друг се ражда…“

Вярно бе. Той също щеше да умре. А светът нямаше да се свърши. Щяха да се раждат други… Да се раждат… Нали заради тях трябваше да се умира?

По-важното бе, че задържа вразите, че ги забави. Неговите ратници щяха да се спасят. Варягите нямаше да тръгнат подире им в мрака през непознатата гора. Варягите щяха да доубиват, да грабят, да палят…

Нов брадвен удар, тоя път по шлема, прекъсна недовършената му мисъл…