Арсений Тарковски
25 юни 1939

И страшно е да свърша, да оставя

пленителните, скъпи на поета

случайни щрихи, дребното, което

в живота нямах време да прославя.

Обичах да се връщам през полето,

дома си в ред набързо да поставя…

Обичах и цветята на балкона,

и чашата, и вазата на пода,

отблясъка зелен на небосвода,

дори че съм поет и беззаконник…

А на рождения си ден — през юни —

боготворях аз празника суетен

и стиховете, и жените шумни,

смеха кристален и звъна приветен,

къдриците — неповторимо нежни,

целувките накрая — неизбежни…

 

Пак юни е. Домът ми е далече

и аз не страдам за дома си вече,

а в него на търпение се учех —

днес отмъщава си кръвта жестоко

и мен потайна мъка ме тревожи, —

нима забравих участта висока,

какво със себе си направих, боже!