Арсений Тарковски
Приазовие

Слязох на малката гара. Чугунът в кълба

маслена пара отдъхваше бавно. Той бе

цар асирийски с кълбящи се къдри. Степта

в миг се разтвори — издигна тя мойта душа

като вихрушка. И вече не виждах зад мен

къщи паянтови. Лунните кули навред,

тръпнещи, се открояваха странно. Нощта

спускаше дипла след дипла безкрайно платно —

твърдо и плътно тъкано. Тогава видях

как младостта ми си тръгна внезапно от мен

и ме прегърби торбата. И аз я свалих —

хляба поръсих със сол и нахраних степта,

само със седмата участ наситих плътта.

Спях аз, додето изстиваше бавно край мен

пепел от роби и от царе. В мойте нозе —

пълната чаша с оловна азовска сълза.

Всичко, което ме чака, в съня си видях.

Щом се събудих, земята нарекох земя,

немощна гръд пак подложих на летния зной.