Арсений Тарковски
Степ

Земята се самоизяжда

и свода блъскайки с глава,

тя ями в паметта заглажда

ту с нови хора, ту с трева.

 

Трева под конската подкова,

Душа, затворена в ковчег…

И само слово, само слово

в степта разнася вятър лек.

 

Степта — Ниневия заспала.

Върху могилите навред,

опити от луната бяла,

спят стражи — камъни безчет.

 

Последно словото загива.

Небето ще се движи пак,

щом воден свредел все пробива

на континента щита як.

 

Потрепва репеят с ресници,

блести на скакалец седло,

като дъга случайно птица

разперва сънено крило.

 

От рая, в мляко до плещите,

Адам ще слезне сред степта —

на птиците и на скалите

ще върне разума, речта.

 

Душа ще вдъхне на тревите,

познали свойта същина,

пресътворил в съня, в мечтите

трептящите им имена.