Владислав Ходасевич
Маймуна

Бе жега. Из околността вилнееха пожари.

Едва се точеше денят. Оттатък, у съседа,

петел изкукурига. Станах да се поразтъпча.

На пейката, облегнал гръб в стобора,

задрямал беше скитник сърбин, сух и черен.

Висеше тежко сребърно разпятие върху гръдта му полугола

и капки пот се стичаха надолу. А над него,

върху оградата, бе седнала маймунка с алена поличка

и прашните листа на люляка гризеше;

кожен вехт нашийник, назад опънат от синджира тежък,

се впиваше във гърлото й. Сърбинът се сепна

от стъпките ми; с длан отрил потта, вода поиска,

опита я дали не е студена,

паничката на пейката остави

и тутакси маймуната нетърпеливо

я сграбчи с две ръце и я надигна.

Тя пиеше, застанала на колена и лакти,

брадичка в пейката почти опряла,

с гръбнак, извит над плешивеещото теме.

Така навярно император Дарий

стоял е, устни свел към локвата крайпътна,

от Александровите мощни легиони погнат…

Водата пресушила — празната паничка

маймуната захвърли, после се изправи

и — този миг нима могъл бих да забравя? –

мазолестата си космата длан,

все още влажна и прохладна, ми подаде…

 

Ръкувал съм се със красавици, с поети,

с народни вождове — ала не бях докосвал

до днес ръка с по-благородни очертания,

ръка, допряла моята с такова братско чувство!

И — Бог ми е свидетел! — никой в моите очи

не бе надзъртал толкова дълбоко, мъдро,

до най-потайните душевни глъбини.

От някакви прастари времена най-сладостни предания

в сърцето ми събуди клетото животно

и сякаш ме обгърна пълнотата на живота,

и струваше ми се, че хорът на звездите и вълните,

на ветровете и на сферите ме грабват като музика на орган,

ушите ми изпълват със кънтежа си предишен

като в щастливите, незабравими дни.

 

И сърбинът пое нататък, дрънкайки с дайрето.

Приклекнала на лявото му рамо,

маймунката полюшваше се равномерно –

махараджа индийски върху слон.

Малиново огромно слънце без лъчи

висеше сред опаловия дим.

Струеше зной върху житата прегорели.

На този ден оповестена бе войната.

 

7 юни 1918 — 20 фев. 1919