Кат Мартин
Откупът (16)

Глава шестнадесета

Минаха два дни. Тайната, която Деймиън сподели с Алекса, я изпълни с надежда и смелост. Инстинктите й не я бяха подвели. Той бе корав човек, но каузата му бе справедлива. Всъщност тя още не го познаваше добре.

Седнала пред огледалото, Алекса разресваше дългата си червеникава коса и се усмихваше. Деймиън бе патриот, а не предател. Английски шпионин, а не френски. Искаше й се да крещи от радост и да слави Бога, че бе снел това непосилно бреме от плещите й. Искаше часове наред да лежи в леглото до съпруга си и да изучава всеки сантиметър от гладкото му стегнато тяло. Искаше да му се наслаждава и да му покаже любовта си.

Вместо това изразът на лицето й оставаше спокоен, дори вял. Тя успяваше да сдържи чувствата си. Единствено в леглото даваше воля на душата си. През тези кратки, но страстни жарки мигове светът отвън преставаше да съществува и те забравяха за дебнещите ги опасности. Няколко пъти, след като се бяха любили, тя се опита да му разкаже за онзи мъж. — Жул Сен Оуен, когото бе срещнала в сградата на Градския съвет, но всеки път обетът за мълчание я спираше.

Алекса се бе заклела да не започва повече разговора за неговите шпионски дела и искаше да спази обещанието си. В действителност нещо дълбоко в нея я възпираше. Едно тихо гласче я предупреждаваше да бъде нащрек.

Това бе нещо като реакция на ролята, която съпругът й продължаваше да изпълнява. В присъствието на други хора Деймиън се държеше все така хладно. Отнасяше се към нея както с някоя от любовниците си. Тя се засягаше, но вече разбираше причината. Успокояваше се с надеждата, че скоро щяха да се върнат в Англия и че отново щяха да заживеят както преди.

Тази мисъл не излизаше от ума й, докато пътуваха една вечер към операта. Щяха да гледат „Два дни“ на Керубини заедно с полковник Лафон, мосю Селерие й един хусарски капитан на име Франсоа Кино.

За съжаление Кино придружаваше пищната актриса Габриела Бюмон, бивша любовница на Деймиън. През цялата вечер знойната блондинка най-нахално пренебрегваше кавалера си и безсрамно флиртуваше с Деймиън. Докато махаше с ветрилото си и се смееше, тя му шепнеше нещо в ухото.

Те се бяха разположили в креслата от синьо кадифе в частната ложа на Лафон. Алекса си повтаряше, че не трябва да обръща внимание. Деймиън не отвръщаше на закачките и ги приемаше като някакво задължение. През цялото време държеше за ръка жена си, сякаш търсеше нейното разбиране. „Разбирам — повтаряше си тя. — Той играе ролята си, значи и аз трябва да сторя същото.“

Алекса се усмихна. Това може би нямаше да му се хареса, но търпението й имаше граници. Тя изтегли ръката си от неговата, надигна се от стола си и се обърна към ниската, закръглена блондинка.

— Мадам Бюмон, — каза тя, като изгледа нахалната госпожица от глава до пети — разбирам, че с майор Фелън сте стари познати, но в случай, че не сте разбрали, сега той е женен за мен. В името на добрите обноски, моля ви да отместите ръката си от крака му.

Французойката възкликна и се изправи. Диадемата й се олюля върху богатата й фризура.

— Как се осмелявате!

— Осмелявам се, защото имам тази привилегия. В тази страна съпругата може би позволява подобни неща, може би те остават незабелязани, но в моята страна…

— Стига, Алекса — намеси се рязко Деймиън и се изправи между тях. В очите му блесна едва доловима насмешка и леко одобрение прозвуча в думите му. — Повече няма да обиждаш мадам Бюмон — той се обърна към Габриела и учтиво й се поклони. — Извинете, мадам. Жена ми обикновено се държи по-учтиво — каза той и се обърна към Алекса. — Представлението е към края си. Може би е най-добре да си тръгваме.

Тя изгледа с презрение блондинката.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — рече Алекса. После се престори, че не забеляза злорадото изражение на французойката и с царствена походка напусна ложата.

Деймиън не каза нищо, когато излязоха от театъра и тръгнаха по улица „Ришельо“, но щом свиха зад ъгъла и сенките ги скриха, той я дръпна настрани. Дъхът й спря в очакване на укорителните му думи, но вместо това крайчецът на устата му трепна и в очите му блесна задоволство.

— Ревнуваш ме, нали?

Тя повдигна учудено вежди.

— Може би. А може и да се преструвам.

— Така ли?

— Зависи от това, защо я насърчаваше.

— Защото това очакват от мен Лафон и останалите.

— А от мен, като англичанка и твоя съпруга, да сложа край на подобна сцена.

Той се засмя. Отдавна не бе чувала този звук.

— Сигурно е така.

— Значи не ми се сърдиш?

Вместо да й отговори, той се наведе и я целуна. Устните му се впиха толкова страстно в нейните, че краката й отмаляха.

— Не, скъпа, не ти се сърдя.

Всъщност, изглежда, му бе приятно, че го ревнуваше.

— Хайде да си вървим у дома. — Дрезгавият му глас издаде истинските му помисли, но думите му събудиха други желания в нея.

Алекса го погледна в очите.

— Искам да си ида у дома, Деймиън. Искам го повече от всичко друго на този свят — тя нямаше предвид дома на „Сен Оноре“ и той го знаеше. — Кога ще се върнем там, където ни е мястото?

Той я погали по бузата.

— Ще те отведа веднага щом стане безопасно.

— Ами ти?

— Не мога да се върна, докато не открия нещо важно. Когато това стане, повече няма да им трябвам. Искам да занеса нещо, което ще послужи на британците.

— Да, но…

— Стига, Алекса. Ти ми обеща.

Тя замълча и го последва към каретата.

Когато той опъна стройното си тяло на седалката, тя се наведе и го целуна. Деймиън й отвърна и след миг я притегли в скута си.

Докато се качваха по стълбите, се държаха за ръце, а щом стигнаха спалнята, бързо свалиха дрехите си. Любиха се до три часа след полунощ и чак тогава заспаха.

По-късно следобед Деймиън й предложи да се разходят с каретата из града. Небето се бе прояснило до лазурносиньо и лекият бриз не позволяваше на жегата да надделее. По улиците имаше много карети. Изглежда, хората бяха решили да се разведрят из парковете.

— Невероятно е, нали? — каза Деймиън с искрено възхищение. — Няма друго подобно място.

Алекса го погледна замислено.

— Учудвам се, че ти харесва. Животът в града никога не те е привличал.

— Париж е нещо различно.

— Да… сигурно. Трябва да ти е трудно с това вътрешно раздвояване.

Изражението му остана непроменено.

— Харесването на един толкова красив град няма нищо общо с моята преданост. А и това не е тема, която ще обсъждаме сега — той смекчи думите си с целувка. — Моля те, скъпа, и без това ми е достатъчно трудно.

Алекса кимна. Искаше да го пита за толкова неща, но замълча, решена да удържи на думата си.

Прекараха деня чудесно. Разходиха се из парка Тиволи, обядваха в кафене „Годе“ на булевард „Дьо Танпльо“ — доста оживено място, пълно с войници с пъстроцветни кокарди и дами, които ядяха сладолед и портокали. После се разходиха из „Пале Роял“, под сенките на приведените чинари и в края на улицата откриха един малък пътуващ театър.

— Може ли да влезем? — попита развълнувано Алекса, смаяна от останките на огромна мечка гризли и от изпълнението на един гълтач на камъни.

— Ако желаеш, — усмихна се Деймиън — но трябва да ти призная, че ми се иска нещо друго.

Преди да влязат, той се наведе и нежно я целуна по шията.

През нощта се любиха дълго и бавно. На сутринта тя се чувстваше доволна и изпълнена с нови надежди за бъдещето.

Мари-Клер й помогна да се облече и двете слязоха долу. Деймиън вече бе излязъл. Той бе казал на Пиер, че ще му трябват някои неща за събирането у генерала в края на седмицата. Алекса също трябваше да направи някои покупки.

Когато разбра, че Деймиън не бе с каретата, тя реши да отскочи до магазинчето, което бе видяла до „Рю дьо Пети Шан“ за ветрило, което да подхожда на сребристосинята й рокля, и за още един чифт пантофки.

— Искате ли да ви придружа? — попита я Мари-Клер.

— О, не — отвърна Алекса, която мечтаеше да остане за малко сама. — Няма да се бавя повече от час.

— Нека поне Клод-Луи ви откара. Съпругът ви ще се разсърди, ако разбере, че сте сама.

Алекса се съгласи без повече уговорки. Тя харесваше русокосия мъж, както и цялото семейство Арно. Освен това тя не познаваше града, така че с него щеше да се чувства по-спокойна.

Едночасовата й обиколка продължи цели три часа и каретата се изпълни с големи и малки кутии. Пред къщата им бе спрял непознат черен файтон, украсен със злато. При тази липса на коне заради войната четворният впряг можеше да бъде само на някой важен човек.

 

 

Тя влезе плахо, като се чудеше кой ли би могъл да е високият гост и се надяваше това да е добър знак. Алекса се спря пред вратата на големия салон. Отвътре се чуваха мъжки гласове, но тя не влезе. Въпреки това реши да разбере какво става. Две врати водеха към салона — едната откъм фоайето, а другата — откъм малката дневна в задната част на къщата. Тя се отправи натам.

За щастие вратата бе само притворена. Тя успя да види през цепнатината високата фигура на полковник Лафон, както и един нисък, набит мъж с тъмна коса, рунтави вежди и гъсти рошави бакенбарди. И двамата носеха униформи, като по-дребният имаше толкова много златни ширити, че можеше да освети цялата стая.

— Винаги е удоволствие да ви видя, генерале, — каза Деймиън — но се съмнявам, че това е обикновено посещение.

— Едва ли — намеси се Лафон, който стоеше сковано пред генерала. Той държеше чаша коняк като останалите, но все още не бе отпил от нея.

— Не, скъпи майоре. Опасявам се, че не е — генералът трепна. — За съжаление съм тук, заради един разговор, проведен преди няколко дни.

— Така ли? — Деймиън повдигна едната си вежда. — И какъв е бил този разговор?

— Тогава вие сте казали на прекрасната си съпруга, че сте британски шпионин.

Мили Боже! Алекса впи нокти в дланите си. Страховете на Деймиън са били основателни. Господи, какво щяха да правят сега?

Вцепенена от страх, тя го наблюдаваше през процепа. Колебанието му бе толкова мимолетно, че тя си помисли, че си бе въобразила. Бурен смях се изтръгна от гърлото му.

— Хитро, нали? — Той се насочи към бюфета и без да му трепне ръката, си напълни чашата с коняк. — Преди бе все кисела и сърдита. Сега ме приема в леглото си. Дори ме ревнува от любовниците ми, особено от Габриела. Нали така, Лафон? — Той се обърна към полковника и погледна генерала право в очите. — Казах й каквото искаше да чуе. Не мислех, че ще трябва да докладвам за съпружеските си ходове на един генерал от Великата армия.

— Искате да кажете, че е било само фарс? — попита Лафон недоверчиво, но не по-малко изненадан от Алекса.

Деймиън сви безразлично рамене.

— Според мен това бе блестящо изпълнение, но както ви казах, не смятах, че трябва да докладвам за моите хитрини в служба на Великата армия.

Генералът впи очи в него, като опъна замислено бакенбардите си.

— Свързват ни доста съвместни години, нали така?

— Твърде много години, мой генерале, и твърде много жени.

Лека усмивка трепна по устните на генерала, после прерасна в ухилена гримаса и той прихна да се смее. Гърдите му се тресяха и дълбоки бръчки се появиха около очите му.

— Трябваше да се досетя — медалите на гърдите му дрънчаха от силния му смях. — Постоянно ме изненадвате, приятелю.

Алекса застина на вратата. „Той ни защитава — помисли си тя. — Мили Боже, това не можеше да бъде вярно“. Въпреки това едва си поемаше дъх.