Джудит Майкъл
Измами (10)

Глава 10

Сабрина долови как вратата се отваря и надигна глава. Защо госпожа Търкъл бе дошла в спалнята й толкова рано? Някакво чекмедже тихо се отвори и затвори. Тя отвори очи. С гръб към нея в стаята стоеше висок чернокос мъж в пижама. На едната си ръка носеше риза, а с другата държеше панталона си.

Гарт.

Тя отново затвори очи. Не, това не бе нито госпожа Търкъл, нито спалнята беше нейната. Намираше се в дома на сестра си, на четири хиляди километра от Лондон.

— Наденицата е свършила! — чу се възмутен детски глас. Гарт бързо се озова до вратата и внимателно я отвори.

— Клиф — тихо извика той, — нали те предупредих да говориш тихо? Майка ти още спи. Ей сега ще сляза и ще ти направя нещо за обяд.

„Майка ти“…

Сабрина се чувстваше като прикована към леглото. Кому бе нужна тази лъжа? Усети срам и малко страх: „Нямам право да лежа в това легло и да се преструвам. Хората около мен са истински, а аз съм само груб фалшификат.“

Някой нежно я целуна по бузата. Тя за миг изпита паника: „Няма да мръдна от това легло, докато Стефани не се върне! Какво търся тук?“

Гарт бе спал в кабинета си. Всичко беше като на шега, до тази сутрин, когато той тръгна към леглото. Неговото легло, неговия дом, неговия живот.

Предишната вечер… Тримата я чакаха на аерогарата. Пени и Клиф се втурнаха към нея. Гарт стоеше зад тях. Когато пристъпи, тя усети, че ръцете и леко треперят. „Имам сценична треска“ — хрумна й, но веднага се овладя. „Добре дошла“ — бе казал той, докато очите му търсеха нейните. После се наведе да я целуне, но Сабрина се извърна към децата и устните му само докоснаха бузата й. Пени постоянно я разпитваше, а Клиф, доста висок за своите дванайсет години, въпреки желанието си да изглежда възрастен и сдържан, постоянно я пипаше за ръката, сякаш за да се убеди, че майка му наистина се е върнала. Тя не престана да задава въпроси, за да не й се налага да отговаря на техните.

— Това подарък ли е? — бе запитала малката, посочвайки кутията, която Сабрина държеше в ръка. Сините й очи, очите на Стефани, изглеждаха още по-сини в рамката на тъмните къдри, които бе наследила от баща си. На единадесет години Пени имаше същата хубост, която близначките имаха на нейните години. Докато я гледаше, тя изпита чувството, че се взира в детството си.

— Подарък за къщата. Красива бронзова лампа — бе отвърнала тя. — Купих я в Шанхай от един мъничък китаец. Казваше се господин Су. Някога е живял в Чикаго.

— За къщата — повтори разочаровано детето.

— Но — продължи Сабрина — господин Су имаше и някакъв тайнствен шкаф пълен с китайски фокуси. Не зная как, може би по някакъв вълшебен начин, две от тях се озоваха в моя куфар.

— Китайски фокуси ли? — прояви интерес Клиф. — Какви са те?

— От тях любопитните момченца изчезват, после пак се появяват. Как ще ви изненадам, ако ви кажа още тук какво представляват?

Докато двамата бъбреха, притиснати до нея на задната седалка, Гарт караше мълчаливо и Сабрина се питаше дали изобщо чува разговора им. В полумрака на колата тя усети как стомахът й се свива от усещането за нещо много красиво и непознато. Колко хубаво бе да имаш семейство, което те чака! Нито един от тримата не подозираше за измамата. „Ще успея! Никой няма да разбере!“ — мислеше си, докато бъбреше с децата.

— Щяхме да поръчаме вечеря от китайския ресторант, но после се сетихме, че сигурно ти е омръзнало да ядеш китайска храна — обясни Клиф, докато баща му вадеше куфара й от колата. — Затова поръчахме пици.

— Аз ще ги приготвя! — Пени тръгна към кухнята.

— Ще ги довършиш! — възрази брат й.

— Не, ще ги приготвя — тя извади от хладилника две кутии.

— Какво толкова има за приготвяне? Трябва само да ги сложиш във фурната.

— Няма значение, и това си е готвене. А когато аз готвя, ти трябва да измиеш чиниите.

— Двамата ще измиете чиниите — намеси се Гарт. — Искам да поговоря с майка ви. Сложихте ли вече масата?

— Да — измърмори недоволен Клиф.

— Не е ли по-добре да видим подаръците преди вечерята — Сабрина коленичи до куфара. „Как става така, че две деца вдигат шум колкото десет?“ — питаше се, докато развиваше подаръците от пуловерите, с които Стефани ги бе увила. Подаде двете кутии на децата и се изправи с протегната към Гарт ръка.

— За мене? — промълви той. — Благодаря.

— Вземи. — Сабрина все още държеше малкия пакет, учудена от странните нотки в гласа му.

Докато децата обсъждаха подаръците и четяха инструкциите, които Стефани бе написала в хонконгския хотел, Сабрина наблюдаваше Гарт. През трите години, в които не го бе виждала, бе поостарял. Бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки, в черната му коса се бе прошарила. Лицето му бе станало по-слабо и издължено, но очите му излъчваха същото момчешко нетърпение, с което Клиф разглеждаше подаръка си. Той взе малките късчета нефрит в ръка и сякаш се натъжи.

— Красиво нещо! — Пристъпи към нея. — Мислех, че… Смутена от погледа му, тя отстъпи, преди да я целуне.

— Пицата! — извика припряно и отвори вратата на фурната с една ръка, а с другата издърпа едно от чекмеджетата. Фолио и найлонови торби. Тя изтегли следващото. Хавлиени кърпи.

— Какво търсиш? — попита Гарт.

— Къде държите ръкохватките? — попита и веднага осъзна грешката си. Глупачка! Глупачка!

— Там, където винаги ги държим.

С последна надежда отвори най-долното чекмедже.

— Виждам, че нищо не сте променили, докато ме нямаше. Мислех, че ще подредите кухнята — с престорена веселост изрече тя.

— Значи тези възли ще се развържат едновременно, така ли? — Клиф я хвана за лакътя. — И после ще се завържат сами?

— Моят китаец не иска да изчезне — оплака се Пени. — Ето, натискам копчето, както пише тук, но той не помръдва.

— Мамо, моля те, хвани единия край на въженцето — молеше момчето.

— Не, първо ми покажи кое копче трябва да натисна — прекъсна го сестра му.

Все още разтреперана от грешката си, тя се опита да овладее гласа си.

— Дясното. Само че след като се навечеряме. Преди това няма да отговарям на никакви въпроси.

Двамата се спогледаха, после отново се обърнаха към нея. Какво толкова бе казала? Докато се чудеше какво още да каже, усети върху себе си погледа на Гарт.

— Правилно. Майка ви е изтощена от дивите азиатски степи, а ние я измъчваме с въпроси. Пътувала е осемнайсет часа. Сядайте, а аз ще отворя бутилка вино, по случай щастливото завръщане на нашата пътешественичка. Хайде, после ще ви обясня как стават фокусите.

„Най-невероятният фокус в тази история е, че тъкмо Гарт ми помага да изляза от положението“ — помисли си тя. На масата той започна лек и непринуден разговор. Сабрина изпита благодарност. „Колко хубаво нещо е семейството!“ — мислеше си, докато разказваше как хората в Китай след работа ходят на курсове, за да попълнят знанията си, а сутрин преди работа всички правят упражнения. Гарт попита децата, дали и те правят същото в училище, а те се смееха и я засипваха с въпроси. Бе свикнала след всяко пътуване да се прибира в огромна празна къща и да споделя впечатленията си с неколцина приятели. Сабрина въздъхна. Издебна удобен момент и рече:

— Извинете ме, но пътуването беше наистина изморително. Имате ли нещо против, ако си легна?

— Разбира се, че трябва да си починеш. Имаш нужда от сън. Той взе куфарите й и тръгна към спалнята, а тя се наведе да целуне децата за лека нощ.

— Струва ми се, че щом си толкова уморена, ще е по-добре аз да спя в кабинета. Освен ако не си променила решението си. — Гарт пусна куфарите на пода.

„Какво решение? — помисли тя. — Може би пита дали може да се върне в семейното легло?“ Спомни си, че Стефани й бе споменала за някакъв скандал, след който обаче се одобрили. Дали наистина са се помирили? А може би са решили, че ще живеят формално, като приятели? В такъв случай трябваше само да му каже, че решението й остава непроменено. Не се наложи. Видял свитите й вежди, Гарт побърза да пристъпи към вратата.

— Утре трябва да поговорим. От онзи скандал не сме имали възможност.

„О, не! — каза си Сабрина. — Аз нямам нищо общо с вашия скандал. Ще си го довършите след една седмица.“

— Лека нощ, Гарт. Благодаря за пицата.

— Пак заповядай! — погледна я изненадано той. — Липсваше на всички ни. Лека нощ.

Сега лежеше със затворени очи и се преструваше, че спи. Семейството на Стефани се приготвяше за деня. Някой се миеше в банята, друг тракаше чинии в кухнята. Докато приготвяха сандвичите си за обяд, Пени и Клиф ту се смееха, ту спореха. Дълбокият глас на Гарт от време на време ги умиряваше. Те отново избухваха в смях. После външната врата се отвори, ключът се завъртя и в къщата настъпи тишина. Бяха заминали.

Тя остана в леглото, заслушана в тишината. Зад отворения прозорец излая куче, женски глас викаше дете за закуска, далечен автомобил надуваше клаксона си. Ала в къщата нищо не помръдваше. Беше цялата нейна, поне за няколко часа.

Паниката й постепенно я напусна. Нямаше за какво да се тревожи. Гарт се държеше точно така, както Стефани бе предполагала. Една седмица щеше да играе ролята на сестра си, а после по същия незабелязан начин щеше да се измъкне. Обзе я нетърпение. Време бе да започва.

Първо един душ, после закуска. Умираше от глад.

Щеше да разгледа подробно къщата, за да не изпада в неловки ситуации като онази с ръкохватките. Трябваше да се обади и в службата на Стефани и да каже, че е болна, после да полее цветята, да обере узрелите домати от градината и да измисли нещо за вечеря. А това означаваше, че трябва да напазарува… Сабрина скочи от леглото. Защо си губеше времето, когато нейният нов живот вече бе започнал?

Отвори гардероба, докато с една ръка подсушаваше косата си. Убити цветове, съвсем обикновени модели. Поли, блузи, костюмът, който Стефани бе носила на сватбата на Сабрина и Дентън преди седем години, роклята, с която я посрещна на нюйоркското летище преди две години… Нищо не бе хвърлила. Всяка година прибавяше към гардероба си няколко внимателно подбрани блузки, пуловер и по-рядко костюм. Неизменно семпли и от превъзходно качество. Лора бе научила дъщерите си как да се обличат при ограничения бюджет на дипломатите. Сред бельото намери кутийка приспивателни. „Кога ги взема Стефани? — помисли тя. — Когато Гарт спи в кабинета си, или когато ляга при нея?“

Сабрина извади джинси и бяла памучна блуза. Представи си как в този момент сестра й отваря нейния гардероб, пълен със скъпи тоалети на известни дизайнери и им се възхищава. „Каква невероятна седмица ни предстои“ — помисли с усмивка.

Разгледа отново кухнята и тръгна на обиколка из къщата.

Бе строена преди деветдесет години и това личеше по многобройните пукнатини и петна. Стефани често мърмореше, че парите не стигат за основен ремонт. Колко различна бе от нейната викторианска къща на улица „Кадоган“! И все пак Стефани бе създала уют и спокойствие, характерни и за лондонската къща на Сабрина. Истински дом. Беше й спокойно и уютно в тази стара и зле поддържана къща.

Телефонът иззвъня. Часът бе едва девет и половина. Кой би могъл да звъни толкова рано?

— Ало? — плахо попита тя, но никой не отговори. — Ало?

— Със стопанката на къщата ли разговарям? Обажда се лейди Лонгуърт от Лондон.

— Стефани! — засмя се Сабрина. — Тъкмо изучавах съдържанието на кухненските ти шкафове. Как е при тебе?

— Не зная откъде да започна. Едновременно странно и прекрасно като сън. Не е за вярване. Ти как си? Гарт да не е заподозрял нещо?

— Засега нищо. Разбира се, досега сме си разменили само няколко думи. Пени и Клиф се чувстват чудесно. Влюбиха се в онези китайски играчки. О, щях да забравя. Казах им, че бронзовата лампа е подарък от тебе. Честит рожден ден утре, Стефани!

— Честит рожден ден, Сабрина! — засмя се сестра й. — Колко странен начин да празнуваме си избрахме! Наистина ли мина без неприятности?

— Никакви. Знаеха, че съм изморена от пътя, и когато изтърсих онази глупост…

— Моля?

— Попитах Гарт къде държите ръкохватките за тенджери.

— Господи!

— Всичко се размина. Стефани, не трябва да се притесняваме. Всичко минава гладко. Те нямат основания да подозират каквото и да било. Като се върнеш, всичко ще бъде така, както си го оставила, а от мен няма да има и следа. Не се тревожи за мен или за тях. Твърде далеч си, за да промениш или поправиш някоя беля, ако, не дай Боже, стане. Радвай се на тези седем дни и не мисли за нищо. Кажи ми какво си направила досега? Ходи ли в „Амбасадор“? Има ли някакви съобщения?

Стефани бе прекарала времето предимно в обиколки из Лондон. Бе срещнала Габриела и Брукс. Решили да се съберат и сега живеели заедно. Госпожа Търкъл постоянно се щурала из къщата. Сабрина ставаше все по-нетърпелива, сякаш й разказваха за някакъв далечен свят.

— И тъй, аз нямам намерение да ти звъня повече — каза накрая сестра й. — Ще се видим в понеделник на аерогарата в Чикаго, както се уговорихме.

— Приятна седмица — отвърна Сабрина и стана от леглото още преди да затвори слушалката.

Тръгна към третия етаж, но се сети, че първо трябва да напазарува и да се обади в службата на сестра си. Позвъни, остави съобщение на секретаря, че е болна, и тръгна към килера. След като надникна и в хладилника, седна на кухненската маса и направи списък на покупките. Бе главната героиня на поредния приключенски епизод от филма на своя живот. Героинята й имаше всичко, което бе липсвало на Сабрина — семейство, дом, приятели. Макар и само за една седмица.

Докато обикаляше магазините, натоварена с торби с продукти, тоалетна хартия, препарати за пране, изведнъж се сети за лейди Оливия. Какво ли би казала, ако можеше да я зърне отнякъде?

Към три часа се обади Гарт:

— Исках само да проверя дали си добре.

— Защо мислиш, че може и да не съм?

— Снощи беше доста напрегната. Сякаш не знаеше как да се държиш с нас.

„Стефани не ми спомена, че той можел да чете мислите на хората!“ — помисли тя.

— Наистина ли съм изглеждала така?

— Д-да. Добре ли спа?

— Да. Все още се чувствам като туристка. Кога ще се прибереш?

— В пет и половина. Добре ли си?

— Разбира се! До довечера.

Клиф се втурна в кухнята, хвърли чантата си и грабна пакет чипс.

— Здравей, мамо. Пени каза да те предупредя, че щяла да се прибере към пет и половина, защото имала физкултура.

Сабрина тъкмо се канеше да попита как е минал денят му, когато той грабна втори пакет чипс и хукна навън.

— Почакай! — извика след него. — И тебе те искам в пет и половина.

Той кимна и излезе. Явно приятелските разговори между родители и деца не бяха познати в тази къща.

 

Гарт я завари да слага пипер на пържолите. Бе влязъл крадешком и я наблюдаваше от вратата на трапезарията. Стройна като младо момиче, в дънки и тясна блуза, тя стоеше с гръб към него до масата и нещо си мърмореше.

— Хаванче… Трябва да има някъде из шкафовете…

Гарт бе озадачен. „Отново играе някаква роля — помисли той, — сякаш е била далеч от къщи не две седмици, а две години…“

— Нито хаванче, нито чукче. Е, поне мелничка за пипер трябва да има.

Гарт пристъпи към нея и Сабрина стреснато се обърна.

— Кога си дойде?

— Току-що идвам. За какво ти е хаванчето?

— За черния пипер. Ще сложа млян.

— Аз имам в лабораторията.

— Какво, черен пипер ли?

— Не, хаванче и чукало.

— И какво правиш с него?

— Счукан пипер, разбира се. Изменям гените му така, че да расте по дърветата опакован в кутийки с капаче.

Двамата се засмяха. Колко красива беше! Винаги ли е била такава, или нещо се бе случило с нея? Нещо, което я бе направило още по-красива, отколкото я помнеше. Той пристъпи към нея все още усмихнат. Смутена от погледа му, Сабрина рязко се обърна към масата.

— Как беше днес във факултета?

— Моля?

„Ту се смее, ту ми обръща гръб“ — помисли с огорчение Гарт, седна на масата и разгърна вестника си. Тя поръси пипер върху пържолите и започна да ги притиска с длан.

— Купи ли вино?

— Да, ей сега ще го сложа на масата. — Сабрина нареди в тавата пържолите. После взе от шкафа бутилка вино, тирбушон и две чаши. Той я наблюдаваше с вдигнати в почуда вежди, но тя не забеляза изражението му.

— Питах как е минал денят ти?

— А твоят? Сигурно след Китай всичко ти изглежда скучно и досадно.

— Напротив. Приятно и спокойно. Обиколих цялата къща и реших, че въпреки всичките й пукнатини и олющената боя, не бих я дала за всичките богатства на Китай. Искаш ли да седнем на верандата? Днес почти не съм излизала, а виж колко е приятна вечерта.

— И аз не съм мръднал от кабинета. — Гарт взе бутилката и тръгна към верандата. — Откога не сме сядали тук преди вечеря? — попита с усмивка, докато отваряше виното.

Дори и да беше сърдита след онзи скандал, тя очевидно искаше да промени начина им на живот. Впрочем и той искаше същото, макар тя да не обърна внимание колко рано се беше върнал днес от работа, нито че след вечеря нямаше да се върне както обикновено в лабораторията.

Въздухът ухаеше. Мекото следобедно слънце я стопли и Сабрина се отпусна.

— Аз ви разказах всичко за Китай, а ти още не си ми казал как се оправяхте тримата.

— Липсваше ни. — Наля виното в чашите и огледа бутилката.

— Къщата изглеждаше празна и стъпките ни ехтяха из нея. Досега не си купувала от това вино.

„Вкъщи нямаше друго, а Стефани ми каза, че обичаш червени вина. Затова купих една от моите любими марки.“

— По време на екскурзията някой спомена, че било добро. Нали нямаш нищо против да опиташ нещо различно?

— Разбира се. — Гарт отново разгледа етикета. — Скъпо питие!

— Мамо, къде си? — извика Пени.

— На верандата сме — отвърна Сабрина и след миг момичето връхлетя при тях и седна до нея.

— Какво правите тук? — обади се след нея брат й.

— Пием по чаша вино преди вечеря.

— Мога ли да си налея оранжада? Вече е шест и половина. Умирам от глад.

— Шест и половина? Нали трябваше да се приберете в пет и половина?

— Бях с Барбара — отвърна Пени.

— А аз трябваше да се видя с Хал. Имахме важен разговор. Мислех да ти позвъня, но…

— Човек трябва да бъде точен — отвърна тя. — Ето нещо, което можете да промените. Започваме от утре. А сега сложете масата. Ще вечеряме в седем.

Децата се спогледаха учудено, но се подчиниха и влязоха в кухнята. Сабрина чу как ядосано си шепнат нещо.

— Помислих, че ще им четеш „конско“ — подхвърли Гарт.

— В такъв красив ден нямам желание да се карам на никого — отвърна тя. „Значи не съм достатъчно взискателна майка.“ — Не помня дали ти споменах за времето в Китай. Сякаш бяхме на три различни места едновременно — от студен планински климат, през умерен до субтропичен. — Сабрина започна да разказва бързо и оживено ръкомахаше, а Гарт се смееше от сърце на веселите случки. Тя внезапно се изправи. — Вечерята е почти готова. Какво ще кажеш да си допием виното на масата?

Той кимна и тръгна след нея към кухнята.

„Дотук добре! — мислеше Сабрина. — Само дето твърде много бърборя и ще разваля всичко.“

Докато вечеряха, телефонът иззвъня и Клиф вдигна слушалката.

— Татко, за тебе е — извика с пълна уста. Гарт се върна на масата намръщен.

— Трябва да заместя един от нашите бактериолози на семинара тази вечер. Разболял се от грип.

— Горкият! Занесъл вкъщи обекта на изследванията си.

— Не искам да ходя никъде — усмихна се тъжно той. — Ще се обадя на друг колега.

— Щом имат нужда от тебе, трябва да отидеш — успокои го Сабрина. Тъкмо щеше да си спести обясненията за още една нощ, а на следващата вечер трябваше да празнуват рождения й ден в семейство Голднър. — Ще закъснееш ли?

— Ще свършим около единайсет. Няма да си заспала, нали?

— Вероятно не.

Но тя не спази обещанието си. След като поигра с децата и постоя малко пред телевизора, се качи на горния етаж. Навлече една нощница и халат, после слезе да заключи външната врата и верандата и се върна в спалнята. „Какво правя? Никога не съм заключвала външната врата, а нощница не съм слагала от двайсет години. Забравих ли, че спя гола? И защо седя в това дълбоко кресло? Досега не го бях забелязвала. Дали постепенно не се превръщам в Стефани?“

Сабрина остави книгата, вмъкна се в леглото и докато се бореше със съня, отново се сети, че сега в нея живеят две същества. „Утре сутринта ще си поговоря и с двете“ — обеща си и се унесе.

 

Събуди се в седем. Къщата бе притихнала, през завесите струяха слънчеви водопади. Тя погледна към гладката възглавница до нея. Дали Гарт бе идвал през нощта? Дали не я бе целунал както онази сутрин? Не помнеше нищо.

Изведнъж си спомни, че днес е рожденият й ден. Колко тъжно щеше да бъде, ако се беше събудила в лондонската си къща. Щеше да си мисли, че е вече на трийсет и две, а заспива и се събужда сама. Тук обаче, в дома на Стефани, се чувстваше пълна с енергия и планове. Скочи от леглото, взе душ и слезе в кухнята. Докато приготвяше кафето, останалите също се събудиха. Къщата изведнъж се изпълни с шум. Тримата закусваха и едновременно с това си приготвяха сандвичи за обяд, разговаряха, търсеха тетрадки и учебници. Докато разговаряше с Клиф за домашното му по литература, тя заши едно копче на Пени. Чувстваше, че е припряна, и може да сгреши. Не помнеше къде бяха вилиците и лъжиците и отново започна да ги търси из чекмеджетата, забрави да сложи салфетки и конфитюра на масата.

— Вестникът дойде ли — запита Гарт.

— Не зная — отвърна тя, докато слагаше горчица в сандвича на Пени.

— Мамо! Нали знаеш, че не понасям горчица.

— Не си ли проверила в кутията? — отново запита той и тръгна към вратата.

— Не успях. — Знаеше, че е ядосан, защото миналата нощ не го бе дочакала. „Не знаех, че трябва да проверявам за вестника, а за горчицата забравих, макар че Стефани ме предупреди“ — мислеше тя.

След половин час трескава суетня тримата излязоха от къщи. Сабрина се отпусна на един стол. Успя! Изпрати ги нахранени, облечени и приготвени, при това съвсем навреме и без да предизвика и най-малкото подозрение. „Видяхте ли? — обърна се към някаква въображаема публика. — Приготвих за работа цялото семейство. Никога досега не съм го правила.“

„Какво толкова? — би попитала Стефани. — Аз го правя триста шейсет и пет дни в годината, без да се замисля.“

Сабрина все пак бе горда със себе си. И тримата бързаха толкова, че забравиха за рождения й ден. Как бе възможно нито един от тях да не се досети? „Няма значение. Ще си го отпразнувам сама. Ще се разходя из Чикаго и ще си купя подарък.“

Тя раздигна масата, изми чиниите, оправи леглата. Влезе в кабинета на Гарт и прибра сгъваемия диван. Бе сгънал внимателно завивките си. Явно имаше намерение да спи тук и в следващите дни. „Нима не иска да легне при жена си?“ — запита се тя и се засмя на глас. Слава богу, това щеше да спести доста обяснения.

Стаята на Клиф бе в пълен безпорядък. Сабрина реши, че ще я оправи друг път, и се приготви за излизане. Облече тъмносиня ленена пола и яркожълта блуза, а от кутията за бижута избра една невероятно красива огърлица от кехлибар. Никога не беше виждала Стефани с нея. Откъде ли я бе купила? После си сложи едно кремаво ленено сако и излезе. В жабката на колата откри карта и проследи пътя, по който трябваше да стигне до Чикаго покрай езерото Мичиган. Караше бавно и се любуваше на разкошните градини на Линкълн Парк отдясно и синьо-зелените води на езерото отляво. Пред нея се извисяваха небостъргачите на града, странна смесиш от старинни фасади и модерни, стъклени плоскости.

Макар и по-млад от Лондон с около хиляда години. Чикаго бе също толкова шумен и многолюден. Целият живот на града бе подчинен на бизнеса и търговията. Сабрина усети носталгия по изискания Лондон, с неговите тихи улици, луксозни магазини и възпитани жители. Агресивността на Чикаго обаче също я привличаше. Градът сякаш и казваше: „Сега може и да не ти харесвам, но ще напрали така, че да ме заобичаш. Защото, ако ме харесваш — добре, ако не — е, ще го преживея. Благодаря за вниманието.“

„И двата града ми харесват — мислеше Сабрина. — Тук се чувствам удобно. Нищо чудно, нали живея в Евънстън.“ Тя остави колата на паркинг и тръгна пеша към художествената галерия. Докато се качваше по широките стълби между двата лъва, си спомни, че Стефани често й напомняше да се отбие тук и да разгледа изложбите.

— Стефани! Какъв късмет! Да се срещнем точно тук! Кога се върна от Китай?

Висока, леко прегърбена жена с очила и кестенява коса я гледаше зад огромните диоптри на очилата си и се усмихваше с бледите си устни. Носеше обикновен кафяв костюм и ниски кафяви обувки от змийска кожа. „Твърде много кафяво — помисли Сабрина. — Трябва й малко червено, поне само като акцент.“

— В понеделник — усмихна се тя.

— Изглеждаш прекрасно. Е, сигурно е било страхотно пътешествие?

— Беше наистина великолепно! Ти… как си?

— По-добре, отколкото когато се видяхме за последен път. Помилваха ме, отмениха екзекуцията. О, извинявай за този черен хумор. С него се спасявам от отчаянието. Искам да кажа, че още съм във факултета — отвърна на недоумяващия поглед на Сабрина тя. — Гарт не ти ли каза? Той мина през главата на Уебстър и се срещна направо с декана. Едва тогава решиха, че моят случай заслужава повече внимание. Заместник-деканът каза, че ще ме остави за още една година.

— Радвам се — отвърна тихо Сабрина. Още една година… И защо Гарт е трябвало да се кара с Уебстър, който и да беше той?

— Радост е слаба дума. Аз съм безкрайно щастлива. Ханс напусна работа и аз съм единственият работещ в семейството. За всеки случай подадох молба и автобиография. — Жената понижи унило глас: — Не искам да напусна. Току-що купихме къщата, а и децата свикнаха с училището. Обичам работата си. Лекциите със студентите ми доставят истинско удоволствие.

Сабрина импулсивно я хвана за ръка.

— Хайде да обядваме заедно. Ще ми разкажеш за…

— Не, не. Стремя се да говоря за това колкото се може по-малко, за да не отегчавам приятелите си с моите проблеми, иначе скоро ще започнат да бягат на отсрещния тротоар, щом ме видят. Както и да е, в четири имам среща и трябва да се връщам във факултета. Ще ти се обадя и някой път наистина ще вечеряме заедно. Винаги ми се е искало да се опознаем по-добре.

— И на мен.

— Значи, до скоро. — Тя тръгна, но след няколко крачки се обърна. — Кажи на Гарт, че е прекрасен човек и аз съм му много благодарна. Опитах се да му го кажа сама, но той не дава и дума да обеля. Умее да вдъхне увереност на другите. Най-добрият слушател, когото познавам. Изслушва хората така, че ги кара да се чувстват значими. Не зная какво би станало с мен, ако не беше той. Скоро ще ти се обадя. Ти приличаш на него, умееш да изслушваш.

„Слуша хората така, че ги кара да се чувстват значими“ — повтаряше си тя, докато се разхождаше из изложбените зали. В магазина на галерията си избра за подарък един разкошен албум за Венеция. Време беше да се връща. По пътя към дома спря да вземе снимките от Китай и продължи.

Гарт и неговите три превъплъщения. Безразличният и скучен съпруг на Стефани, професионалистът, готов да излезе срещу шефовете си заради свой колега, и приятният, сърдечен събеседник, когото тя познаваше от три дни. Кой бе истинският Гарт? Не знаеше и нямаше време да разбере.

Пени и Клиф се суетяха около нея, докато приготвяше вечерята им от пържени картофи и хамбургери. Двамата с баща им щяха да прекарат вечерта у семейство Голднър. Гарт се върна вкъщи с бяла кутия под мишница, остави я на масата, после я целуна по бузата. Сабрина неволно докосна огърлицата си и се усмихна от удоволствие.

Когато седнаха на масата той вдигна ръка и тримата изпяха „Честит рожден ден“. Тя се почувства щастлива. Значи не бяха забравили. За пръв път разбираше какво означава да имаш семейство. В детството й семейството бе подчинено изцяло на кариерата на баща й. По-късно Дентън отказа да заживее като семеен мъж. На улица „Кадоган“ живееше сама — сред разкош, но без топлината на близки хора. Някакъв вътрешен глас прекъсна усмивката й: „Опомни се! Те пяха за Стефани, не за тебе!“

— Отвори кутията — извика Пени.

В голямата кутия имаше още три. Едната с красива торта с изписано „С“ в центъра. В другата бяха поставени два гладки камъка, завързани със златна верижка. На единия бе изрисуван нейният портрет, а на другия — един смешен клоун.

— И двете служат за преспапиета — подсказа й разтревожен от мълчанието й Клиф. — Не ти ли харесват?

— Прекрасни са! Благодаря ви! — Сабрина ги прегърна през раменете. — Ще ги показвам на всички.

— Мога да нарисувам и още по-хубави — засия Пени.

— И аз — заяви брат й. — Все пак на Пени е по-хубаво от моето. Няма ли да отвориш татковия подарък?

Сабрина внимателно развърза панделката на елегантната кутия и извади изящна порцеланова птица. Майсенска изработка! Дълго се взира във фигурата, сякаш не искаше да повярва на очите си. Как е могъл да си го позволи? После я обърна обратно. Не, не се лъжеше. Печатът на производителя бе съвсем оригинален. Осемнайсети век.

— За твоята колекция — каза момиченцето. — Ще я сложиш при другите, които леля Сабрина ти изпраща. Не е ли красива? Ние помагахме на татко да я избере.

— Много е красива! — Гледаше Гарт с благодарност. — И много рядка. Благодаря ти.

Подаръкът й напомни неприятностите, свързани с друга порцеланова птица. „Не, те не са мои неприятности, а на Сабрина Лонгуърт. Стефани Андерсън не бива да се притеснява от тях. Гарт е избрал подаръкът с много любов. Как ми се иска да го бе направил наистина за мен“ — помисли си. Време бе да тръгват към семейство Голднър.

 

Тя седеше върху тапицирания с бяла кожа диван и разказваше за Китай. На масичката лежеше пакетът със снимките. Бе изключително напрегната. Освен семейство Голднър на вечерта присъстваха Линда и Мартин Талвия, приятели на Гарт и Стефани от дванайсет години. Трябваше да изглежда спокойна и щастлива. Тя даде на Линда и Долорес копринените шалове, които Стефани бе купила за тях от Шанхай. Постоянно наблюдаваше себе си и реакцията на другите към това, което разказваше. Господи, какъв театър!

— Снимките са чудесни — забеляза Мартин Талвия. Сабрина го помнеше от градинското увеселение преди седем години. — Сама ли си ги правила?

— Редувахме се — промълви тя, докато разглеждаше втората половина в ръцете си.

— Кои се редувахте? — полюбопитства Линда.

— Ами… няколко души — отвърна Сабрина и замръзна. Бе стигнала до снимките, които Никълъс Блекфорд им бе направил със Стефани пред хотела. Ако Гарт научеше, че в Китай са били и двете, веднага щеше да се сети. Всичките й грешки щяха да се подредят като в детска мозайка.

— Дай останалите. — Линда протегна ръка да ги вземе, но тя ги дръпна към себе си. — Хей, какво толкова казах? Исках да видя останалите снимки.

— Извинявай, но тези не са хубави. Станали са много тъмни. — Пръстите й бяха побелели от усилието, с което стискаше снимките. Лицето й бе почервеняло.

— Не бъди толкова чувствителна, Стефани. Ще ти простим една-две по-тъмни фотографии.

— Не мога, Линда. Друг път, когато не съм толкова чувствителна към неуспехите си, ще ти покажа и тези.

„Вече видяха първия ми неуспех“ — помисли си и се опита да се успокои. Имаше толкова много начини, по които можеше да се разкрие и да развали всичко. Тя огледа изисканата всекидневна на домакините, обзаведена в бяла кожа, хром и стъкло. Никога повече не биваше да се отпуска и да забравя коя е.

— Заповядайте на масата — подкани ги Долорес и тръгна към трапезарията.

Сабрина спря на прага, поразена от красотата и многобройните букети, очевидно набрани от градината на домакинята. Всяка от композициите бе чисто произведение на изкуството. Ах, ако Оливия Чейсън можеше да види тази стая, веднага щеше да уволни своя дизайнер, с когото впрочем се гордееше, и да открадне дизайнера на Долорес.

— Те са направо невероятни… — започна тя.

— Тя спечели още една награда, докато ти беше в Китай — прекъсна я Натан Голднър. — Обаче е прекалено скромна и затова мълчи.

— … които някога си аранжирала — довърши Сабрина и отправи мислена благодарност към Натан. — Каква е наградата?

— Първо място в конкурса на Средните щати — обясни Долорес, докато слагаше на масата печено пиле с ориз. — Мисля, че ти бях споменала за него.

— Прекрасно хоби — забеляза Мартин Талвия и се обърна към жена си, спретната и елегантна нисичка жена, чиято късо подстригана черна коса изглеждаше като каска. — Защо и ти не опиташ нещо подобно? Когато се постараеш, можеш да направиш нещо наистина оригинално.

— А когато не се старая? — студено го изгледа Линда.

— Когато не се стараеш, в къщата настава хаос.

— Не виждам нищо оригинално в това да чистиш постоянно една къща. Изпитвам само отегчение от това. Тъпо е.

— Тъпо като брака, нали?

Тя сви рамене.

— Още вино? — попита Натан.

— О, да! — Сабрина протегна чашата си. Чувстваше се неловко.

— Или като мене? — не спираше да разпитва Мартин.

— Не зная — отново сви рамене жена му. — Не зная колко интересен може да бъде човек, който постоянно пише книги за някакви корпорации.

— Че откъде ще знаеш? Никога не слушаш, когато говоря за работата си.

— Защото не се интересувам от корпорации.

— Но ако си дадеш труда да се вслушаш, сигурно ще ти стане интересно. Днес например обобщих статистическите данни върху прелюбодействата сред жените на ръководния персонал в най-големите американски корпорации. Не е ли това точно по твоята специалност?

— Каква отвратителна забележка! Защо направо не започнеш да ме обвиняваш, ами се криеш пак зад поредния си учебник или статистика, или каквото беше там?

— Искаш ли? Искаш ли да започна направо?

— Хей, стига! — извика Натан. — Карате ни да се чувстваме неудобно. Особено Стефани, която за две седмици в Китай сигурно е забравила как живеете двамата. Променям темата на разговора. Не с ортопедията, разбира се, защото тя, изглежда, се харесва единствено на мен. Ще говорим за едно от многобройните ми хобита. Кое предпочитате? Последния ми ловен трофей от горите на Уисконсин, или последния венециански бокал от стъклената ми колекция?

— Бокала — бързо му подсказа Сабрина, благодарна, че прекъсна неприятната съпружеска препирня, въпреки че, доколкото успя да забележи, никой не се впечатли, сякаш това беше нещо нормално.

— Правилният избор! — похвали я той. — Особено добре се свързва с твоята разкошна огърлица. За пръв път я виждам. Откъде си я купила?

— Н-не зная. — Погледна го с широко отворени очи.

— Швеция — тихо й подсказа Гарт.

„О, значи подарък от Гарт, който по някакви причини Стефани никога не е носила. Значи сега Гарт е доволен. Дали не си мисли, че съм го сложила заради него?“

— Къде я намери, Гарт? — попита Натан.

— В Стокхолм. Бях там на конгреса по генетика преди две години.

„Две години. Защо ли Стефани не е носила огърлицата?“ Сабрина изведнъж осъзна, че всички я гледат.

— Досега не бях забелязала колко е красива — отвърна бързо тя. — Едва тази сутрин, като отворих кутийката, ми се стори като наниз застинали капки от есенно слънце и се почувствах щастлива, че притежавам нещо толкова прекрасно. Реших да я нося.

Изражението на Гарт се смекчи. Тя отклони поглед към Линда и Долорес, които миеха чинии, и тръгна към тях.

— В никакъв случай! — спря я Долорес. — Ти имаш рожден ден и, следователно, днес си в почивен ден.

Всички изпяха „Честит рожден ден“. Мъжете внесоха подаръка — кухненски робот, от всички присъстващи.

— Внимавай с тази машинка — предупреди я Линда. — Иначе всичко, което пуснеш в нея, се смила като бебешка каша. Ако знаеш на какво приличаше лукът ми, когато за пръв път пуснах моята!

— Линда имаше намерение да накълца лука с машинката — започна да разказва Мартин. — Което става точно за две секунди. Но тъй като тя се забави с още две, докато я изключи, лукът стана на рядка каша и след това — на сок. Цялата къща се изпълни с фина мъгла. Една седмица плакахме вкъщи.

Двамата с Линда избухнаха в смях заедно с останалите. Кавгата им явно бе отминала. Сабрина разряза тортата, а Долорес наля кафе. Разговорът се завъртя около борбите на квартала за инсталирането на допълнителен светофар на кръстовището до училището.

Сабрина ги наблюдаваше крадешком. Тиха, приятна вечер сред дългогодишни приятели. Без лицемерие, без преструвки. Дори една семейна свада бе приета като нещо нормално и незначително. И никой не подозираше, че тя не е Стефани Андерсън. Нима бе възможно? Та тя няколко пъти се издаде! Не можа да отговори на няколко най-прости въпроса, свързани с ежедневието на Стефани. Нима никой не виждаше, че нещо не е наред?

„Защото хората са склонни да приемат желаното за действително, те винаги виждат онова, което им се иска да видят. Никой няма причини да мисли, че аз може и да не съм Стефани. Каквото и да направя, те ще намерят начин да си го обяснят, или просто да го забравят, защото иначе то би било безсмислица. Когато хората повярват в нещо, те полагат всички усилия, за да го превърнат в дело.“

— Беше много мълчалива тази вечер — забеляза Гарт, докато се прибираха. — Да не си притеснена от нещо?

— О, не. Просто ми беше приятно да ги слушам. Хубава вечер.

Той я изгледа, но не каза нищо. До входната врата я хвана за ръката, но почувствал напрягането й, веднага я пусна. Сабрина усети усилието, с което той сдържаше желанието си.

— Извинявай, още съм малко объркана. Дай ми няколко дни.

Докосна огърлицата й.

— За мен означава много, че тази вечер я сложи. Стефани, искам да те разбера. Ако не желаеш да говорим сега, ще изчакам, няма да те притеснявам. Ще стоя далеч и от нашето легло, ако ти искаш това. Но все някога ще трябва да поговорим къде сме и накъде отиваме. На много въпроси не сме дали отговор. В нас има много натрупан гняв. Какво има, защо плачеш?

— Не плача — отвърна шепнешком тя, но очите й бяха пълни със сълзи. — Извинявай. Дай ми само още няколко дни.

Той я целуна по челото.

— Ще постоя тук още няколко минути. Защо не се прибереш горе? Аз ще заключа.

— Лека нощ, Гарт — кимна тя и леко докосна ръката му. — Благодаря ти за този прекрасен рожден ден.

В четвъртък сутринта Сабрина изпрати всички и се качи на третия етаж. Имаше три стаи, едната, от които служеше за килер, другата очевидно бе подредена като стая за гувернантка или резервна спалня за гости. Третата обаче сякаш я притегли и Сабрина влезе. Беше тъжно, почти празно помещение, чиято мебелировка се състоеше от едно прашно бюро и стол. Някой бе прикрил грижливо всякакви следи от своя живот тук и бе затворил завинаги вратата след себе си. Сабрина седна на бюрото и отвори първото чекмедже. Прилежно подредени папки, надписани с имената на кварталите в северната част на града. Подробни записки на сделките, над които Стефани бе работила две години, списъци с мебелировката и подобренията, с цената, която им определила, сумата, за която ги бе продала и нейната комисионна. В следващото чекмедже бяха фотографиите, които бе направила на всяка от къщите. Отделни снимки илюстрираха ценни мебели и аксесоари. Докато ги разлистваше, Сабрина мислеше колко изгодно би ги продала на някои от своите клиенти и какъв чудесен екип са могли да бъдат двете. Веднъж бе споменала за това на сестра си, но тя бе отговорила уклончиво. Може би вече е виждала как бизнесът й запада. „По времето, когато тя тъжно и грижливо е подреждала за последен път тези чекмеджета, свърши моят тежък период и аз постигнах първите си успехи. Стефани, защо не ми каза? Можехме да работим заедно! Щяхме да спасим бизнеса ти! А аз нищо не подозирах и постоянно ти разказвах за успехите си. Какво ли си изпитвала, докато си ме слушала? Трябваше да се досетя. Трябваше да те разпитвам, докато признаеш как всъщност вървят нещата.“

Някой долу позвъни. Сабрина скочи и в този момент осъзна, че плаче. „Още щом се върна вкъщи, ще говоря с нея! Двете можем и трябва да работим заедно“ — мислеше, докато слизаше по стълбите и изтриваше сълзите си с опакото на ръкава.

Долорес Голднър влезе и тръгна към кухнята, без да дочака покана на Сабрина. „В Англия дори дългогодишни приятели чакат да бъдат поканени, за да влязат в дома ти. В Америка, където съвсем непознати хора се обръщат един към друг по име, приятелите очевидно не чакат покана, за да влязат“ — помисли с ирония тя, докато вървеше след гостенката. Долорес седна на един стол и се огледа.

— Тъкмо щях да правя чай — поде.

— Чай ли? Китайците, изглежда, са те повредили. Няма ли да пием кафе?

Сабрина веднага се зае с кафеварката. Стори й се забавно да си поиграе с истината.

— Няма да повярваш, но аз наистина вече предпочитам чай, сякаш никога не съм пила кафе.

— Е, слава Богу, че поне не ходиш в онези униформи от син док, или каквото там ги карат да обличат. Много си впечатлителна, Стефани. Всъщност дойдох да поговорим за Линда. Двамата с Марта имат проблеми. Трябва да направим нещо.

Сабрина наля кафето. Не обичаше хората, които се опитваха да уреждат личния живот на другите. Като Антонио. Впрочем Долорес беше много мила и наистина се тревожеше за своите приятели.

— Стефани, чуваш ли ме? Изглеждаш на хиляди километри оттук. Какво ще кажеш да уредим един обяд следващата седмица, а после да разгледаме изложбата на кристал в Палмър Хаус? Линда има нужда да излезе от къщи и да разговаря. Имаш ли възможност да си вземеш един ден отпуск?

„Аз няма да съм тук, но Стефани би се съгласила с удоволствие.“

— Не съм сигурна. Може ли да ти кажа в понеделник?

— Разбира се. Без тебе няма да тръгнем. — Жената стана и тръгна към изхода. — Ще дойдеш ли на мача днес следобед?

— Разбира се. — Беше обещала на Клиф, че непременно ще отиде да го гледа на стадиона.

 

Защитата на „Лейкърс“ се събра и препречи пътя на Клиф към вратата. Единият от играчите го спъна и изби топката.

— Браво! — извика съотборникът му, засили се и с шут вкара победния гол в мрежата.

В началото Клиф изобщо не искаше да разговарят за мача.

— Треньорът ме направи на салата — най-после каза той, когато влязоха вкъщи. Сабрина извади задушеното, което приготвяше на бавен огън целия следобед. Гарт искаше да я попита откога ходи на футболни мачове, но си представи какво би му отговорила — че ако прекарва поне малко време със семейството си, може би ще забелязва и промените, които се случват.

На вечеря момчето бе мрачно като облак.

— Наказание, или помилване? — попита накрая баща му.

— Това не е твоя работа! — отвърна малкият, без да вдига очи от чинията.

— Клифърд! Как смееш! — извика Сабрина. — Погледни ме! Погледни, ме, казах! Кой си ти, че да разговаряш с баща си по този начин? Мислех да поговорим за мача, за това какво се случва, когато забравиш, че си част от един отбор, но първо ще се извиниш на баща си! Сега!

— Не съм забравил. Опитах се проста…

— Чакам да се извиниш.

— Мамо, аз щях да вкарам гол!

— Клиф!

Усети, че Гарт я наблюдава. Очевидно бе отишла твърде далеч от представата му за Стефани. Но това не я интересуваше. Не искаше да го вижда оскърбен от собствения си син. Не и след миналата вечер, когато й бе дал обич, разбиране и време да реши.

— Съжалявам — измърмори Клиф.

— Не чух добре — отвърна рязко тя.

— Съжалявам! — изкрещя малкият. — Оставиха ме на пейката за следващия мач.

— Жалко — отвърна баща му. — Според мен едно полувреме е достатъчно като наказание?

— Да-да, иди го кажи на треньора.

— Може и да му го кажа.

— Не, татко, благодаря. Ако се застъпиш за мен, той ще стане още по-гаден. Кой знае какви лайна ще ми наговори!

— Клиф! — обади се Сабрина.

— Някои изрази не вървят с яденето. — Гарт потисна усмивката си.

— Извинявайте. Ти откъде знаеш толкова много работи за футбола? — обърна се към нея момчето.

— Прочетох една книга. — Тя се обърна към Пени и заговори за контролното по история, за което двете заедно бяха преговаряли сутринта.

 

— Татко каза, че ако ти разрешаваш, той няма да има нищо против — започна Пени в събота сутринта. — Искаме да отидем на пикник с колелата. Моля те, мамо, нали може? Аз ще събирам листа за моя хербарий, а Клиф иска да намери жаба за урока по биология.

— Защо не?

„Не съм карала колело от години. Казват, че щом веднъж си карал, вече никога не забравяш“ — помисли тя.

След малко тримата започнаха да опаковат хляб и студено месо, сирене, ябълки и няколко кутии с бира.

— Ами десерт? — попита момичето.

— Ще си купим шоколадчета по пътя.

— Значи не си забравила! Клиф каза, че сигурно ще забравиш.

Какво ли е забравила Стефани?

— Защо очакваш да забравя?

— Ами защото напоследък постоянно забравяше разни работи и ние с Клиф все ти напомняхме. Тръгваме ли?

— Хайде! — Сабрина й подаде кошницата. — Ще помогнете ли на татко си да я закрепи на велосипеда?

— Защо, ти няма ли да дойдеш?

— Ще тръгна веднага щом почистя.

Тя сложи остатъците от закуската в хладилника, избърса плота и излезе.

Не беше забравила как се кара колело през всичките петнайсет години, откакто не се беше качвала на велосипед. Вдигна лице към синьото небе и остави тялото си да намери своя ритъм. Чувстваше, че може да кара до края на света. Мислите й се връщаха към разговора с децата. Как й беше дошло на ума за шоколадчетата? И за нощницата, и за онова кресло, в което се настани да чете, сякаш винаги го е правила? Дали Стефани не й внушаваше тези неща от разстояние? Нали бяха близначки. Двете не пропускаха нито една научна или популярна статия за близнаци и често се смееха на глупостите, които авторите им пишеха. Никой досега обаче не беше правил такъв експеримент — да накара две близначки да разменят местата и ролите си. Дали Стефани нямаше подобни преживявания в Лондон? Трябва да я попита, като се видят на аерогарата в понеделник.

Понеделник… Вдругиден. Седмицата изтече толкова бързо. Никога нямаше да има възможност да опознае Пени и Клиф, да се почувства част от семейството. Досега не бе имала и една свободна минута да огледа лондонския си живот от разстояние, да се опита да го подреди. Нали заради това се съгласи да се размени със сестра си? Да забави малко темпото на…

— Стефани! Внимавай!

— Мамо, виж…

— Мамо!

Сабрина чу виковете, последвани от писък на гуми, и се извърна надясно. Един пикап се спускаше стремглаво към нея. Тя с всичка сила натисна контрата на велосипеда, зави наляво и излетя в канавката. Камионът бе закачил задното й колело и велосипедът се беше ударил в бордюра. Тя усети, че лети, и в следващия миг се удари в дървото. Чу как нещо щракна, чу Гарт да я вика и след това синият ден постепенно почерня.

В мрака на шока и болката се чуваха откъслечни думи, някакъв въпрос, после плач. Тя се опита да каже на всичко около себе си да спре и да я изчака, но светът се въртеше. Гарт я държеше и шепнеше името й, впрочем не, името на сестра й, но ръката я болеше толкова силно, че не успяваше да го поправи. Някакви непознати му казаха да чака в съседната стая. Нима не разбираха, че тя има нужда от него? Лежеше на носилка, която леко се пързаляше по гладък под. После някой стисна китката й и я изви.

— Не! — изкрещя извън себе си Сабрина.

— Само една минутка, Стефани, потърпи малко.

Гласът на Нат Голднър. След малко пред очите й изплува усмихнатото му лице. Ослепителна светлина. Ръката й под някаква черна кутия. Рентген. Но защо и Нат я объркваше със Стефани?

— Почакайте. — Гласът й едва се чуваше, хрипкав и накъсан. — Трябва да ви кажа, че…

— Не говори, скъпа. Отпусни се.

Някой заби в ръката й инжекция. Сабрина се унесе и забрави, че я объркваха със сестра й.

— Леко сътресение — отново гласът на Нат. Разговаряше с Гарт. Намираха се в малка стаичка със светлозелени завеси. Лявата й ръка беше някак особена. Сабрина я докосна с дясната и напипа гипса.

— Събуди ли се? — попита я усмихнат Нат. До него Гарт я наблюдаваше с потъмнели от безпокойство очи. Къде ли бяха децата?

— Пени и Клиф… — раздвижи пресъхналите си устни тя.

— В чакалнята са — отвърна Нат. — Ще ги видиш след минута. Впрочем можеш да си отидеш вкъщи, ако обещаеш, че ще изпълняваш предписанията. Ето, изпий това.

Той сложи ръка под раменете й, за да я повдигне, и й подаде чашата. Главата я болеше ужасно. — Стефани, обяснил съм на Гарт всичко, което трябва да правиш…

— Почакайте… — Защо всички й викаха Стефани?

— Не говори, само слушай. Имаш леко сътресение и счупена китка. Нищо друго. В следващите дни ще трябва само да лежиш. Остави семейството да готви и чисти. След четири седмици отново ще направим рентгенова снимка и ако ръката ти е наред, ще свалим гипса. Имаш ли въпроси?

— Защо ме наричате Стефани?

— Защото винаги съм те наричал така. А как искаш да те наричам? Госпожа Андерсън? Ще ти дам и успокоителни. В началото ще бъдеш малко дезориентирана, но след седмица ще се оправиш. Сега си почини. Ние ще дойдем пак след няколко минути.

Тя лежеше тихо и наблюдаваше пукнатините по тавана. Госпожа Андерсън. Стефани… Гарт. Надигна се. Сините джинси на сестра й бяха метнати на стола. Точно така, Стефани беше в Лондон, със съвсем здрава китка.

„О, Боже Господи! Трябва да й се обадя.“