Джейн Ан Кренц
Наследството (3)

Трета глава

— Тя е хубава млада дама, Кон — отбеляза Итън Бейли. Той фокусираше бинокъла си, докато наблюдаваше как една бърза млада кобилка прави утринната си тренировка на хиподрума.

— Твоята кобила или Онър Мейфийлд? — Ландри се облегна на оградата, гледайки скъпата млада кобила на Бейли.

— И двете. Но да ти кажа истината, имах предвид онази сладурана Онър.

— Нещо искаш да ми кажеш ли, Итън?

По устните на Ландри пробяга странна усмивчица.

Все още гледайки през бинокъла, Бейли сви рамене.

— Разбира се, това изобщо не е моя работа, но тя май не е точно твоя тип, момче.

— Съгласен съм. Не е твоя работа и може би тя не е моят тип. — Кон запази спокоен тон, тъй като не искаше да обиди приятеля си. — От друга страна, никога не съм бил напълно сигурен по какъв тип жени си падам. А Онър излиза, че е… интересна.

Итън неодобрително намръщи вежди.

— Имаш намерение да си поиграеш с госпожица Онър ли?

— Май наистина се тревожиш за нея.

— Както казах, тя ми харесва. Там, където съм роден, не е прието мъжете да си играят с жените.

— Тя може да се справи — омекна Кон. — Виж, Итън, не се тревожи за нея. Не се тревожи и за мен. Знам какво правя.

— Винаги си владеел положението, признавам. — Итън внезапно се засмя. — Не обръщай внимание на това, че се опитах да ти дам нещо като бащински съвет. Понякога хората на моята възраст си позволяват волности, на които нямат право. Освен това, ако малко задълбаеш, може би ще разбереш, че поводът да повдигна този въпрос не е чист като току-що паднал сняг.

— Искаш да кажеш, че ревнуваш?

— Позна — потвърди ревностно Итън. — Причината, поради която човек като мен дава бащински съвети, е, че малко завижда на мъж на твоите години. Така гледаме да бъдем квит с вас, младите. Злобно, ужасно злобно.

Очите на Ландри блеснаха от свежия хумор.

— Онази гърла, която висеше на ръката ти миналия месец във Вегас, не изглеждаше да търси по-млад от теб!

Итън въздъхна тежко и поклати глава.

— Тъжно ми е да го кажа, но онова момиченце се интересуваше единствено от банковата ми сметка. За жалост, госпожица Онър би се впечатлила по същия начин.

— Така ли мислиш? — попита внимателно Ландри.

— Е — каза леко провлачено Итън, — предполагам, че си заслужава да се опита.

Ландри се сепна от внезапното неочаквано напрежение, което усети, когато си представи как Итън Бейли или някой друг се опитва да направи впечатление на Онър Мейфийлд. Сигурно съм се побъркал — каза си той. Итън само го дразнеше. Той си наложи думите му да прозвучат преднамерено небрежно.

— Долу ръцете от нея, Итън, стари приятелю. Аз първи я видях.

— И кога възнамеряваш да я видиш пак?

Ландри огледа спокойния хиподрум.

— Тази сутрин. Поканих я на тренировките. — Той леко присви очи, като погледна часовника си. — Обеща, че ще се опита да дойде.

— Може би нещо й се е случило — предположи Итън. — Дамата си има работа, нали ти така каза? Нещо, свързано с художествено оформление?

— Вътрешен дизайн на офиси. Също и на жилища, струва ми се.

Кон отговори разсеяно, като започна да се чуди дали в края на краищата Онър щеше да го подведе. Бе й се обадил сутринта, след като вечеряха заедно, и бе я поканил на тренировките на конете. Примамката е привлекателна, помисли си той. Струваше му се, че ще й бъде приятно да гледа заниманията на конете. Отначало тя като че ли се поколеба, но след това в изблик на ентусиазъм каза, че ще се опита да дойде.

Кон беше сигурен, че Онър ще дойде. Всичко си отиваше точно на място. Когато той прие онази вечер чека, и двамата знаеха, че с това не се заличава дългът между двамата. Видя благодарността в очите й. Бе примесена с предпазливост, но бе истинска.

Онър се бе уплашила от Грейнджър, а той се бе заел да се справи с положението заради нея. Освен това я предпази от клопката на полицията на паркинга. Истински рицар в блестящи доспехи, си каза язвително Ландри. След това се зачуди защо този образ толкова го обезпокои.

Много неща го тревожеха, но не трябваше да го притесняват толкова. Всичко изглеждаше толкова просто и честно, когато реши да я проследи. Решението бе взето интуитивно и смело, предизвикано от чувството, че трябва да бъдат зададени някои въпроси и единственият останал, който би могъл да им даде отговор, беше Онър Мейфийлд. Не че той мислеше, че Онър ще знае какво точно се бе случило преди толкова много години, но тя бе от рода Мейфийлд. Чрез нея би могъл да провери за нещо нередно, за чувството за несправедливост, което толкова време го преследваше. Но ако Онър разбереше кой е той, щеше да избяга. Всъщност, по всяка вероятност щеше да бъде достатъчно умна, за да избяга. Така че здраво да я впримчи, преди да се разкрие пред нея.

Сега, след като я бе целунал, Ландри знаеше, че първите нишки от паяжината бяха поставени на сигурно място. Отговорът от нейна страна беше безпогрешен. Тялото му все още си го спомняше, както и кипящото негодувание, че моментът все още не бе подходящ, за да я вкара в леглото насила.

Да, тази сутрин тя щеше да дойде, каза си Ландри, изпитвайки чувство на задоволство. Връзките на благодарност и на сексуално привличане бяха на мястото си. Комбинацията между тях бе силна и с малко късмет — неустоима.

— Ето я. — Итън Бейли прекъсна мислите на Кон, махайки весело към Онър, която се приближаваше към тях с препълнена чаша кафе в ръка. — Насам, госпожице Онър.

Кон обърна глава, изпълнен с известно собственическо задоволство. Тази сутрин тя изглеждаше добре — косата й бе сресана зад едното ухо и прихваната с шнола. Тънка шемизета с цвят на индиго бе пристегната с колан над приятно прилягащи й джинси. Нещо в начина, по който се движеше, когато се приближи, го изпълни с неудържимо очакване. Кон се изправи на крака.

Стигайки до преградата, Онър видя в очите на Кон Ландри погледа на ловец. Това предизвика лека тръпка, която премина през тялото й, точно както осъзна удоволствието, което я изпълваше в негово присъствие. Може би рано тази сутрин, тя бе права, като си помисли, че вероятно няма да е зле да отклони поканата. Винаги когато беше с Кон, рискуваше да задълбочи тази връзка, която предчувстваше, че е опасна. И все пак не устоя на изкушението.

— Започнах да си мисля, че няма да успееш да дойдеш — каза тихо Кон, след като се поздравиха. Огледа я втренчено, поглъщайки всеки детайл.

— Аз самата не бях сигурна. — Тя се усмихна любезно, отпи от кафето и не продължи да обяснява. — Тази кобила от вашите ли е, Итън?

— Да, госпожице — заяви гордо Бейли и нагласи хронометъра си, за да отмерва времето на кобилката. — Платих доста прилична сума за тази госпожичка. Очаквам подвизи от нея.

— Итън очаква подвизи от всичките си коне — отбеляза Кон.

— Искам нещо повече от пребиваващи на хиподрума ми коне, искам победител — каза твърдо Итън. — Таксите за такива коне в целия свят са нищо в сравнение с удовлетворението от една хубава победа.

— Откога притежавате състезателни коне? — попита с любопитство Онър.

— От дълги години. Повече отколкото мога да преброя. Човек се пристрастява към това.

— И ти ли си се пристрастил, Кон? — попита Онър, гледайки го в упор.

— Още не знам. Легаси е първият кон, който притежавам — отговори безизразно той. Сивите очи излъчваха силна студенина, когато отвърна на въпросителния й поглед. — Човек може да се пристрасти към много други неща, освен към конните надбягвания.

Онър усети как я обзема паника.

— Като какви например? — попита тя предизвикателно с изкуствено ведър тон.

— Към жена.

— Или към горещо кафе — намеси се внезапно Итън Бейли, сякаш усещаше напрежението, появило се във въздуха. — Тази чаша кафе си я бива, Онър.

— Взех я от кафенето при входа. Ако знаех, че нямате, щях да ви взема няколко чаши.

Тя се почувства странно благодарна на възрастния човек, че беше разсеял моментното неудобство, породило се от думите на Кон.

— Какво ще кажеш да си вземем и ние, Кон? — предложи веднага Итън.

Ландри се изправи.

— Аз ще донеса.

Той се обърна и тръгна към кафенето.

Онър го гледаше, забелязвайки плавната координация на движенията при походката му. Днес той бе с джинси и с отворена при шията риза цвят каки, която прилягаше на ловеца, който преди малко бе видяла. Онър неспокойно се раздвижи и отпи още една глътка кафе.

За стотен път, откакто си бе тръгнал от дома й миналата нощ, тя си казваше, че ще трябва да бъде достатъчно умна, за да се измъкне от връзката, зараждаща се между нея и Кон Ландри. И за стотен път решаваше, че ще почака още малко, преди да вземе твърдо решение по въпроса.

— Той е интересен мъж, Онър — подхвърли Итън съвсем спокойно, като вдигна бинокъла и го насочи към кобилката си.

— Отдавна ли го познавате?

Тя не знаеше точно как да зададе всички въпроси за Кон, на които искаше да получи отговори.

— Откакто купи Легаси. Нов е в обществото на тези, които се занимават с конни надбягвания.

На Онър й се стори, че Итън щеше да й каже повече, но се спря. Тя почувства непреодолим стремеж да го поразпита още малко.

— Знаете ли с какъв бизнес се занимава?

Итън с безразличие повдигна едното си рамо.

— Доколкото ми е известно, е направил няколко значителни капиталовложения.

— В какво?

Итън свали бинокъла и хвърли на Онър поглед, изпълнен със смътна тревога.

— В бизнес. В малко от едно, малко от друго…

— Къде са тези капиталовложения? — направи усилие да попита с безразличен глас, усещайки силно колебанието на възрастния мъж.

Итън се изкашля.

— Струва ми се, че по едно време спомена за Тахо. — После лицето му се разведри. — Има много хубава земя нагоре по езерото Тахо.

— И много хубави казина — отбеляза с равен глас Онър. — Кон има ли нещо общо с хазарта, Итън?

— Не ви ли се струва, че трябва да зададете тези въпроси на Ландри? — попита я възрастният мъж, явно притеснен. Беше очевидно, че се чувства неловко.

Тя усети, как я обля вълна на притеснение.

— Може би сте прав. Извинете. Труден е за опознаване. Не говори много за себе си.

— Обикновено има сериозна причина, поради която човек не иска да говори много за себе си — рече мрачно Итън. — Понякога най-добре е нещата да не се насилват.

Онър обмисляше дали да каже това, което иска, но все пак го изрече.

— Той вчера ми направи голяма услуга, Итън.

— Справил се е с Грейнджър вместо вас ли? Да, спомена ми нещо по въпроса. Всеки знае, че Грейнджър не е стока. — Последва многозначителна пауза. — Но една дама вероятно би трябвало да внимава, когато Кон Ландри й прави услуга.

Тя се смрази, усещайки нещо повече от тънък намек в думите на Итън Бейли. Импулсивно протегна ръка и докосна неговата.

— Итън, моля ви. Има ли нещо, което трябва да знам за Кон?

Бейли въздъхна дълбоко.

— На мен Кон Ландри ми харесва. Много при това. Но истината е, че не съм сигурен, че той е от хората, с които трябва да се забърква жена като вас, ако разбирате какво искам да кажа.

— Не съм сигурна, че разбирам — промълви едва чуто тя.

— О, за Бога, чуйте ме само! — изръмжа Итън така, че думите му прозвучаха като пресилен хумор. — Цяла сутрин ви говоря като някакъв досадник. Изобщо не исках да ви изнервям. Вие сте зрял човек. Последното, от което имате нужда, е съвет от стар козел като мен.

Онър му се усмихна сърдечно, съзнавайки, че той не искаше да рискува.

— Изобщо не сте стар, Итън Бейли.

Той й хвърли един бърз поглед.

— Шегувате ли се? А съм достатъчно стар, за да ви бъда баща. И баща на Ландри, щом повдигнахме този въпрос.

— Не знаете ли, че фактът, че притежавате коне, ви прави изключително привлекателен за много жени? — Тя се засмя, когато забеляза Кон, който се връщаше с кафето. — Жените обичат конете.

— Наистина ли е така?

— Кое наистина ли е така? — попита Ландри и подаде една чаша на Итън.

— Онър току-що ми казваше, че жените обичат коне и че мъже като мен, които притежават коне, са изключително привлекателни.

Той изглеждаше много доволен от тези думи.

— Да не забравяме, че и аз имам един кон — каза иронично Кон, като погледът му се взираше в чертите на Онър. — Това означава ли, че и аз спадам към тази категория?

Онър бе спасена от необходимостта да отговори, защото в този момент красивата кобила на Бейли профуча със силен тропот. Моментално цялото внимание бе пренесено върху нея. Сутрешните тренировки, в края на краищата, бяха сериозна работа.

След един час Онър най-после реши, че е време да се връща на работа и Кон я изпрати до червения й фият. За първи път тази сутрин останаха сами. Когато се спряха до колата, той я обърна към себе си и обгърна талията й със силните си ръце.

— Липсвах ли ти онази нощ, когато си тръгнах?

Трудно е да се лъже мъж, чиито очи са с цвят на куршум, откри Онър. Тя направи компромис.

— Всъщност, мислех за друго — осведоми го дръзко тя.

— За друг мъж?

Не й хареса начинът, по който той каза това.

— Не съвсем. Един малък проблем със сгъваем параван, който не беше на мястото си.

Той се намръщи.

— За какво говориш?

Онър въздъхна.

— Спомняш ли си, че когато влезе в спалнята ми, аз проверявах какво има под леглото?

— Спомням си.

— Имах странното усещане, че нещо не беше точно както трябва. Знам, че звучи смешно, но един дизайнер има набито око за всяка подробност в помещението. Толкова добре познавам подредбата в дома си, че когато дори едно нещо не е там, където трябва, веднага забелязвам.

— Някакъв параван не е бил на мястото си ли?

— С него скривам телевизора — обясни тя, чувствайки се някак глупаво. — Бе преместен с няколко сантиметра. Известно време причината за това ангажира съзнанието ми.

Той наклони глава на една страна, като я изучаваше.

— И до какъв отговор стигна?

— Най-логичният е, че вечерта, докато не съм си била у дома, е идвала по-малката ми сестра. Тя има ключове и много обича да прави набези над гардероба ми.

— А влизала ли е в дома ти? — попита настойчиво Кон.

Онър поклати глава, спомняйки си разговора по телефона, който бе водила с Адина следващата сутрин.

— Отговори, че не е идвала, но да ти кажа право, толкова беше увлечена в хвалебствия по твой адрес, че си успял да се справиш с Грейнджър, че не съм сигурна дали обърна внимание на въпроса ми! В лицето на Адина имаш предана почитателка.

Той не обърна внимание на последната забележка.

— И какво за паравана?

— Другата възможност е управителката на жилищния комплекс да е влизала по някаква причина. За съжаление, вчера сутринта тя замина и ще се върне чак утре. Дотогава няма да мога да я питам. И има още една възможност.

— Която е?

Онър хитро се усмихна.

— Моето така наречено набито око на дизайнер да не е толкова опитно, колкото предполагам. В края на краищата, това не е кой знае какъв инцидент.

— Нищо ли не липсва?

— Нищо.

— Значи не е било обир.

— За щастие, спасена съм от такава мелодрама — каза развълнувано Онър. — Един приятел го обраха преди шест месеца. Крадците бяха задигнали всичко, с изключение на килима. Не се тормози толкова, Кон, Очевидно има някакво съвършено логично обяснение за преместването на паравана с няколко сантиметра. Престанах да мисля за това.

— Но то ти е пречело да мислиш за мен онази нощ — промълви той, гладейки брадичката й с крайчеца на палеца си.

Не, не й бе пречило да мисли за него, но Онър реши, че беше най-добре да го остави да си мисли така. Инстинктът и предупреждаваше, че ще бъде рисковано, ако каже на Кон колко много изпълва съзнанието й. Какво бе казал Итън? „Не съм убеден, че е от хората, с които жена като вас трябвало да си има работа.“ Тя също изобщо не бе сигурна.

— Удобно ли е да вечеряме днес в шест часа? — попита Кон нежно, галейки брадичката й.

Усещайки силно до отчаяние лекия интимен допир, Онър си припомни съмненията по отношение на този мъж. Начинът, по който я питаше, й подсказваше, че той изобщо не се съмняваше, че вечерта тя ще бъде свободна за него. Самоувереността му я плашеше.

— Съжалявам, Кон, но довечера имам служебен ангажимент.

Сивите очи се вледениха.

— Среща?

— Може и така да се каже.

Не му дължа никакво обяснение, окуражи се тя.

Палецът му престана нежно да я гали и тя усети как той леко докосна с пръсти шията й.

— Отмени го, Онър.

Онър преглътна, през тялото й премина тръпка, породена от страх.

— Не мога. Имам работа, Кон. Не си ли чувал за натовареност в работата?

— Наясно съм с тази натовареност. Знам нещо и за нервни млади кобилки. Отпусни се, Онър. Отмени ангажимента си и ела на вечеря с мен.

Гласът му бе развълнуван и убедителен — като на влюбен.

Онър реагира, като почти стигна до границата на примирението, но навреме се овладя.

— Не, съжалявам, Кон. Наистина трябва да си вървя. Благодаря ти, че ме покани тази сутрин на тренировката. Беше ми много приятно. Колко още ще останеш в града?

Тя произнесе въпроса така, че да прозвучи най-обикновено, като деликатно намекваше, че общуването им е за кратко време.

Той я гледа как бързо се настани на предната седалка на фиата, затвори вратата, сякаш я заключи и зад нея щеше да бъде в безопасност.

— Зависи.

Онър го погледна намръщено с присвити срещу слънцето очи.

— От какво? — попита тя, завъртайки ключа на стартера.

— От някои бизнес дела, които движа.

— Мислех, че си дошъл да гледаш как Легаси участва в надбягването.

— Използвам случая да уредя това-онова — отбеляза студено той.

Онър никак не обичаше, когато той бе толкова загадъчен.

— В никакъв случай не бих искала да ти преча да си вършиш работата.

Тя потегли с колата и се отдалечи, без да се обръща назад.

 

Онър не бе решила окончателно дали да отиде на тържеството, по случай откриването на нов ресторант. Интериорът обаче бе оформен от нейна приятелка и Онър знаеше, че Сюзън Малори ще й бъде благодарна, ако е сред гостите. Един изпълнен проект дава на дизайнера същото удоволствие и удовлетворение от свършената работа, каквото изпитва художникът при завършването на своя картина. Поради естеството на работата, никой от тях не може да запази собствеността си върху сътвореното. Само за много кратко време създателят има възможност му се радва и да се хвали с него.

Онър не се опитваше да се заблуждава, когато се облече за празненството. Решението й да отиде се дължеше предимно на инстинктивното желание да създаде дистанция между себе си и Кон Ландри.

Непохватните, но добронамерени предупреждения не само допринесоха да кристализират нейните собствени въпроси по отношение на Кон. Той се приближаваше до нея прекалено много и прекалено бързо.

Онър огледа червения блузон, който избра да облече, след това разреса косата си назад и оформи елегантен кок ма темето си. Трудно бе човек да се въодушеви от вечерта, която предстоеше. Тя мислеше само с какво очакване щеше да бъде изпълнена, ако Кон Ландри щеше да я вземе.

Празненството бе в разгара си, когато Онър пристигна. Тя се промъкваше през тълпата от колеги — дизайнери, репортери, приятели на гордия нов собственик и местни собственици на ресторанти, докато разсеяно търсеше Сюзън. Вървейки, тя си избра от неограниченото количество екзотични видове сирене, което беше сервирано. Когато навалицата от хора я изтласка към бара, тя си взе една пластмасова чаша евтино италианско вино, с което прокара сиренето. Чудеше се какво ли прави Ландри в този момент.

— Онър! Ти успя! Много се радвам. Какво ще кажеш?

Сюзън Малори, облечена в последната странно изглеждаща японска мода, си проправи път през тълпата към нея. В едната си ръка държеше пластмасова чаша с вино, а с другата махна към интериора, който бе проектирала.

Онър се усмихна на привлекателната си чернокоса приятелка.

— Чудесно е, Сюзън. Направо чудесно! Жалко, че не може да се постави табелка с името на дизайнера.

— Знам — въздъхна театрално Сюзън. — Никой не обръща внимание на дизайнера. — Тя се оживи. — Но пък си спечелих няколко препоръки.

— Поздравления. Как върви годежът? — Онър си взе бучка Камембер.

— Отлично — ентусиазира се Сюзън. — Всъщност, другата седмица щях да ти се обадя, за да те питам дали ще можем да отидем в къщичката край морето.

— През втората седмица на юни ли? — Онър се опита да си припомни плана за даването й под наем. — Струва ми се, че да. Брокерът спомена, че я е ангажирал за август, но за част от юни все още е свободна. Как решихте да прекарате медения си месец във Вентура? Не е ли малко прозаично? Мислех, че ще заминете за Хаваите или за Пуерто Валарта.

— Всички заминават за Хаваите — осведоми я оживено Сюзън. — А тези, които не заминават там, отиват в Пуерто Валарта. Преди две вечери говорихме с Ричард по този въпрос и когато му казах, че притежаваш очарователна уединена вила на плажа точно над брега, решихме да те попитаме, дали ще бъде свободна. Ти ще я използваш ли тази година?

— Рядко ходя там — каза тихо Онър, като мислеше за къщичката на плажа, която бе единственото наследство от баща й заедно с една малка сума, която й бе помогнала да завърши колежа. — Понякога през зимата, когато няма наематели, прекарвам някой уикенд там, но нищо повече.

— Не разбирам защо не ходиш там по-често. Много ми харесва великолепната провинциална обстановка, която си постигнала с хубава груба мебелировка и снимките на състезателни коне по стените. Миналото лято прекарах чудесно там.

Онър си мислеше за снимките на Стайлиш Легаси, навремето собственост на баща й, които тя бе оставила на мястото им заедно с най-различни други спомени от надбягвания и лични вещи. Трудно бе да обясни, че посещенията във вилата й действаха депресиращо. Сякаш там я чакаха спомените от травмиращата година, когато тя бе само на тринайсет. По-лесно бе да даде по-рационално обяснение за причините, поради които не ползва вилата.

— Ще изгубя наемите, ако прекарвам прекалено много време там — каза приветливо тя.

— О, разбира се — съгласи се Сюзън. Тъй като бе калифорнийка, тя веднага разбра усложненията при този вид капиталовложения. В Калифорния много се тревожеха за тях. — Сестра ти ползва ли я?

— Рядко. Майка ми ходеше там от време на време, преди да се омъжи отново и да се премести на изток. Всъщност аз се занимавам с нея само покрай оценките и данъците. И ако през втората седмица на юни е свободна, заповядайте.

— Страхотно. Ще кажа на Ричард. Ела, искам да те запозная с моя клиент.

— Господинът с бледолилавия костюм ли?

— Точно той.

Към десет часа Онър реши, че вече е изяла достатъчно сирене, за да набави в организма си нуждата от калций за един месец. Бе уморена от празненството и от безкрайните празни приказки. Беше време да си тръгва. С чувство на облекчение се запъти към фиата си на паркинга.

Чак на няколко преки от жилището си тя забеляза в огледалцето за обратно виждане светлините на фарове. Онър не разбра кога й направи впечатление, че същите фарове като че ли я заслепяваха от доста време, но щом заподозря за какво става въпрос, ръцете й се изпотиха на кормилото.

Бе чувала за сами жени, които са били преследвани, насила избутвани встрани от пътя и нападани. Онър бе чела, че един от начините за справяне с такова положение е да се отиде до близкия полицейски участък. Но преследвачът в никакъв случай не бива да бъде воден към дома.

Онър бе само на една пряка от жилището си и не можеше да е напълно сигурна, че я преследват.

Фаровете още повече се приближиха, когато тя зави по една по-тиха улица. Ако я преследваше, колата вероятно щеше така плътно да кара след нея, че да се вмъкне в гаража й, когато го отвореше, за да влезе. Онър лесно можеше да попадне в капан в заключения си гараж заедно с този, който караше другата кола.

Но всичко това може би бе плод на нейното въображение. Същото живо въображение, което натрапчиво я караше да вярва, че някой бе преместил паравана пред телевизора.

Онър обмисли какво би могла да направи и реши да подмине дома си.

Щеше да кара около блока и да види дали колата я следва. Ако я следваше, тя нямаше да губи време, а щеше да навлезе в по-оживено движение и да отиде в най-близкия полицейски участък.

Другата кола изведнъж се озова много близо до нея с включени фарове и в огледалото за обратно виждане се отразяваше само ослепителната светлина. Тъкмо се канеше да ускори и да мине покрай блоковете, когато нейните фарове осветиха сребристосиво порше, паркирано до тротоара. На мястото на шофьора седеше тъмна фигура.

Изведнъж присъствието на Кон Ландри се превърна в най-сигурното нещо, което отдавна не й се бе случвало. Продължавайки да размишлява, Онър спря до тротоара зад него и забеляза, че преследващата я кола също намали.

Тя излезе от фиата и се затича към поршето, преди преследвачът да паркира до тротоара.

Видя, че вратата на поршето се отвори и в следващия миг Ландри се озова пред нея. В този момент спокойната му сила излъчваше уравновесеност и сигурност, които й бяха така необходими. Онър се хвърли в прегръдките на Кон.

— Онър? Какво, по дяволите…?

Сърдитият рев на мотора на пикап прекъсна изумения му въпрос. След миг черният пикап профуча покрай тях и зави зад ъгъла.

Онър вдигна поглед, за да го види, но не направи усилие да се освободи от желязната прегръдка, в която бе попаднала.

— Струва ми се… Струва ми се, че пикапът ме следваше — успя да каже тя, чувствайки, че я обзема облекчение. — От няколко преки. Чувала съм за разни откачени, които преследват жените до домовете им и после ги нападат. Бях решила да отмина жилището си, когато те видях. О, Кон, никога не съм се радвала толкова много, когато виждам никого. Всъщност какво правиш тук?

— Познай — каза кратко той. Тя объркано вдигна поглед към него, Кон въздъхна и отпусна хватката, за да затвори вратата. — Чаках те, естествено. Защо иначе ще стоя тук пред дома ти през нощта?

Забързаният пулс на Онър се поуспокои, щом й стана съвсем ясно защо той е там.

— Предполагам, че тази шега е реторичен въпрос. — Тя се освободи от ръката, която е прегръщаше, и оправи роклята си. — Не ме разбирай погрешно, Кон, наистина се радвам, че те виждам, но ме интересува какво точно си целял със стоенето си тук?

— Хайде да влезем у вас и ще ти обясня с най-големи подробности — промълви той и я хвана за ръка. — Но първо ми обясни за този пикап.

— Откровено казано, не знам за него повече, отколкото току-що ти съобщих. Предполагам, че е някой смахнат калифорниец, който се забавлява, като преследва сами жени. Трябва да се обадя в полицията.

— И какво ще кажеш? Пикапът дори нямаше регистрационен номер.

— Е, Слава Богу, махна се.

Кон леко я поведе нагоре към жилището й. Едва когато извади ключа, за да отвори вратата, Онър осъзна, че все още не бе наясно какво прави той там.

— Кон — започна тя с вид, който смяташе за повелителен, — искам да знам какво точно си възнамерявал да направиш.

Той я изгледа косо с неразгадаем поглед, мина покрай нея и отиде до шкафа от червено лакирано дърво, където бяха питиетата й.

— На първо място — най-важното — да видя кой ще те изпрати. — Той си наля в една чаша малко бренди. След това я вдигна като за наздравица. — На второ — да се уверя, че няма да го отведеш в дома си.

Онър долови спокойната арогантност в думите му и притеснено преглътна.

— Както виждаш, не се занимавам с шофьори на пикапи. — Тя реши да премине в настъпление. — Не ти ли се струва, че може да имам нещо против така да се разпореждаш с моето бренди?

Той направи няколко крачки към нея.

— Струва ми се, че при тези обстоятелства, да ми предложиш питие е най-малкото, което би могла да направиш за мен.

— Какви обстоятелства? — пламна тя.

— На разположение съм, когато ти потрябвам, нали?

Тя облиза долната си устна.

— Никой не те е молил да бъдеш на разположение, Кон.

— Но въпреки това си благодарна. — Той глътна голяма глътка от брендито и я погледна с куршуменосивите си очи. — Как мина бизнес срещата ти, Онър? Приятно ли прекара?

— Може да се каже — изрече тя, запазвайки самообладание. — Докато този пикап започна да ме преследва.

Той кимна, отпивайки още една глътка от брендито. Кон беше с джинсите и с ризата цвят каки, които носеше през деня — забеляза смътно Онър. Тъмното облекло в съчетание с мрачното и опасно настроение, го превръщаше в някаква застрашаваща сила в нейния хол.

— Струва ми се, че е време да проявиш малко честност, Онър Мейфийлд — каза загрижено той.

— За какво точно искаш да бъда честна?

— На първо място, за това, че не искаше днес да вечеряш с мен.

— Казах ти, имах служебен ангажимент.

— Много удобен повод.

— Обвиняваш ли ме за нещо, Кон?

— Да. Ти ме избягваш. И искам да знам защо.

Онър понечи да мине покрай него, но откри, че той е препречил пътя й. Тя студено повдигна брадичката си.

— Защото много неща не знам за теб. Ти, Кон, малко ме плашиш и ми се струва, че го усещаш.

Сивите очи просветнаха.

— Да.

— Тогава защо ме притесняваш за тази вечер? — попита леко предизвикателно тя. — Освен ако не искаш по някаква причина да ме изплашиш.

Тя имаше странното чувство, че го принуди да помисли за отговора на този въпрос. В стаята се долавяше напрежение. Тази вечер се превръщаше в истинска катастрофа.

— Права си, Онър — проговори най-после той. — Нямам никакво право да ти казвам как да си прекарваш нощите, нали?

— Да — промълви шепнешком тя.

— Проблемът е, че искам това да се изясни — продължи той.

— Кон, моля те!

— Искам да знаеш, че ще бъда до теб, когато изпаднеш в беда, както щеше да стане с Грейнджър и както стана тази нощ, когато те преследваше пикапът. Искам да ми имаш доверие. Трябва да знаеш, че не бива да се изнервяш и да си измисляш извинения за това, че не желаеш да се срещнем.

Думите му я обляха като силен чувствен водопад, който грабна съзнанието й. Но това не бяха просто хитри лъжи на любовник. Те бяха изречени с някакво напрежение, което я накара да повярва в искреността им. В този момент тя дори не бе сигурна дали самият Кон съзнаваше с какво напрежение говори.

Онър го гледаше, когато той се приближи към нея, долавяйки в погледа му вихър от мъжко желание. Спомни си за чувството на сигурност, което изпита в прегръдките му на улицата и усети, че иска отново да го усети.

— Кон, много неща не знаем един за друг — отчаяно се опита да заговори тя.

Кон остави чашата и докосна долната част на гърлото й със забележително чувствителни пръсти. Желанието в очите му беше като едно безкрайно сиво море.

— Съгласен съм. Но мисля, че тази нощ е много подходяща, за да разкрием някои основни истини.

Какъвто и да беше отговорът й, той щеше да бъде погълнат в дълбините на целувката му.