Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (22)

Епилог

Времето на пъпките

На 12 април 1504 година Чезаре Борджия загуби властта си над Романя и войските му преминаха на страната на папа Юлий. Пред Чезаре се отвориха вратите на затвора. Всички очакваха, че херцогът ще избяга незабавно при своя стар приятел и боен другар Людвик XII, краля на Франция, ала по някакви загадъчни причини той отплава на юг към намиращия се под испанско владичество Неапол.

На 26 май 1504 година испанците взеха под стража Чезаре от Неапол и го изпратиха с една галера за Испания, където беше затворен най-напред в замъка на Севиля, а по-късно в крепостта на Медина дел Кампо.

 

 

23 октомври 1504 година

Лозята, Мандара

 

— Някакъв пратеник чака в двора — каза кисело Луиджи. — Което пак означава, че хубавото ми ядене ще изстине.

— Не е речено. — Лоренцо отмести стола от писалището си и прекоси помещението.

— Няма да го топля пак за вас! — извика подире му Луиджи. — Ще го хвърля на свинете.

— Та ние въобще нямаме свине — отвърна Лоренцо.

— И кой е виновен за това? Колко пъти повтарях, че трябва да гледаме свине. Щом като няма свине, как бих могъл да опека свинско месо? Заради вашата стиснатост ще забравя изкуството си.

Лоренцо излезе пред къщата и взе от луничавото момче прегънат и подпечатан къс пергамент.

— Слез от коня и влез да се освежиш.

Младежът поклати отрицателно глава.

— Имам нареждане да чакам отговор, господарю.

Лоренцо счупи печата и разгърна листа. Съобщението, което не носеше никакъв подпис, се състоеше от един-единствен ред.

Достатъчно ли е?

— Ей сега ще се върна. — Лоренцо изчезна в къщата и отиде при писалището си. Със своя решителен, неподражаем почерк той написа най-отдолу на полето:

Не е достатъчно.

И излезе, за да предаде пергамента на пратеника.

После затвори пътната врата, без да изчака младежът да пришпори коня си.

 

 

Цъфтеж

Кралят на Испания Фердинанд вярваше, че е направил блестящ шахматен ход, когато след смъртта на Изабела пусна на свобода Чезаре Борджия с намерението да го направи главнокомандващ на испанските войски в Италия, за да използва военния му гений. Ала съдбата пак се намеси и попари честолюбивите надежди на краля. Крепостта Медина дел Кампо, затворът на Борджия, се намираше в Кастилия, където властваше дъщерята на Фердинанд Хуана. Никой не знаеше защо мрази толкова много Чезаре, но сега тя нанесе своя удар. В деня, в който Фердинанд помоли за освобождаването на затворника, Хуана нареди да изправят Чезаре пред съда. Той беше обвинен, че е участвал в убийството на своя брат, херцога на Гандия, както и в умъртвяването на шурея си Алфонсо ди Бизчели. На 4 септември 1506 година Фердинанд в крайна сметка се отказа от усилията си да издейства освобождаването на Чезаре и отплава без него за Неапол.

 

 

15 октомври 1506 година

Лозята, Мандара

 

Този път пратеникът, от когото Лоренцо получи писмото, не беше юноша, а мъж в разцвета на годините си, който пи от ароматизираното вино на Луиджи, докато Лоренцо счупи печата и плъзна поглед по съдържанието на листа.

— Почакай тук. — Лоренцо изчезна в къщата, за да отиде направо зад писалището. Късото послание беше точно каквото очакваше.

Достатъчно?

Отговорът, който надраска Лоренцо в долния край на листа, беше почти толкова кратък.

Недостатъчно.

Той излезе на двора, предаде писмото на пратеника и го изпрати обратно.

 

Гроздобер

Шест седмици след заминаването на Фердинанд за Неапол Чезаре Борджия успя да избяга от крепостта Медина дел Кампо. Той намери убежище в Памплона, столицата на кралство Навара, където властваше Жан д’Албре, братът на съпругата му. Неговият шурей, съзрял шанса да използва военния гений на Чезаре за собствените си честолюбиви цели, го посрещна с отворени обятия и му обеща войски, с които да възвърне позициите си. Навара впрочем беше твърде бедна страна, така че в отчаянието си Чезаре изпрати свой човек до сестра си Лукреция и я помоли да продаде част от произведенията на изкуството, притежание на семейството, за да събере сумата от триста хиляди дуката. Пратеникът беше хванат и по заповед на папа Юлий задържан под стража.

Чезаре изпрати вест и до краля на Франция и го помоли да му даде стоте хиляди дуката, които Людвик му дължеше още като дял от зестрата за годеницата му Шарлот. Освен това настоя за значителните приходи на Валентиноа, своето херцогство, за да се сдобие отново с власт и богатство. Крал Людвик не само му отказа двете суми, но му отне и херцогската титла, както и Валентиноа, и му забрани да носи кралския герб.

През март 1507 година, на тридесет и една годишна възраст, Борджия бе сполетян от бързо разпространяващата се и силно отслабваща организма на жертвите си болест френска мехурка и се видя останал без власт, без пари и без родина. Малко след като неговият наместник дон Хайме де Рекеснес му съобщи за загубата на Валентиноа, кралят на Навара изпрати Чезаре да смаже един разбунтувал се благородник, Дон Хуан, графа на Бомон, във Виана. Чезаре се намираше в гарнизона във Виана. Изведнъж той скочи от постелята, облече се и без да дава заповеди на своите войски, се метна на коня си, за да излезе сам през градските порти. По-късно бе съобщено, че Борджия неистово крещял и кълнял, тоест правел впечатление на умопобъркан, когато сам се отправил към разположения в някакво дефиле неприятелски лагер и с диви викове и проклятия нападнал противника.

При зазоряване войските на Чезаре излезли от града и скоро се натъкнали на голия му, обезобразен и осакатен труп, върху който преброили двадесет и три страшни прободни рани.

 

 

7 април 1507 година

Лозята, Мандара

 

Започвам да губя търпение. Какво още желаете? Стига ли?

Погледът на Лоренцо се премести от писмото към прозореца зад писалището, през който се виждаха овъглените и опушени градски стени на Мандара.

С едва забележима усмивка той грабна перото и написа една-единствена дума най-отдолу.

Стига.

 

21 май 1507 година

Бурже, Франция

 

Лоренцо вървеше бавно по дългия, блестят коридор, като не можеше да откъсне поглед от превъзходните картини, които украсяваха стените.

Пажът се спря и го погледна с упрек.

— Моля ви, мосю Вазаро. Негово величество много бърза.

Лоренцо кимна, без да ускори крачката си.

— Негово величество притежава прекрасни картини. Това тук не е ли платно на Леонардо да Винчи?

Пажът кимна.

— Кралят се възхищава повече от всичко от майстор Леонардо. В частните покои на Негово величество се намират още по-хубави предмети на изкуството.

Пажът отвори високите, украсени е инкрустации врати.

— Мосю Вазаро, Ваше Величество.

Крал Людвик тръгна насреща му.

— Mon Dien, Вазаро, Много дълго време ви чаках. — Погледът му се спря на ковчежето, което Лоренцо носеше под мишница. — Това ли е?

Лоренцо кимна, преди да се приближи до една маса от карарски мрамор и да сложи върху нея сандъчето.

— Да. — Той отвори ключалката и вдигна капака. — Както беше обещано.

Той понечи да извади „Вихрения танцьор“, ала Людвик му попречи.

— Не, нека аз… — Бавно и благоговейно кралят вдигна статуйката от нейното кадифено гнездо. — Ах, тя наистина е толкова несравнима, както съм я запомнил. Вече си мислех, че радостното очакване е замъглило спомена ми. — Той удостои Лоренцо с поглед, в който се четеше упрек. — Вашето упорство обаче ми създаде доста главоболия. Три години са доста време за чакане.

— За мен също. Ваше Величество. — Лоренцо се усмихваше. — Ала сделката си е сделка.

— Можехте да отстъпите. Нима всичко трябваше да стане точно според желанието ви — изрече Людвик навъсено. — Аз направих онова, което искахте от мен. Дадох на Борджия да разбере, че не е желан тук и с това го тласнах в испански ръце. Това трябваше да е достатъчно.

Лоренцо не обели нито дума.

— Можете ли да си представите колко беше трудно на пратеника ми при двора на Хуана да й повлияе така, че тя да се обърне срещу Борджия? Жената сега почти е загубила ума си.

— Ала той успя да го постигне.

— Защото го заплаших, че ще му взема главата, ако не успее. — Людвик отнесе „Вихрения танцьор“ до един пиедестал от черен мрамор и го постави внимателно върху него. После отстъпи крачка назад и разгледа внимателно фигурата. — Преди две години наредих да направят този постамент за „Танцьора“. Е, как изглежда върху него?

— Великолепно. Вие имате изискан вкус, Ваше Величество.

Людвик дълго се взираше в статуетката, после каза:

— Ще останете разочарован. Цветята носят твърде малка печалба.

— Ще видим.

Людвик отстъпи още назад. Бръчките върху челото му се задълбочиха, погледът му издаваше раздразнение.

— Върху пиедестала фигурата все пак не изглежда толкова красива, както се надявах. Той не е достоен за нея. „Вихреният танцьор“ затъмнява всичко около себе си.

— Много вярно.

Настъпи дълго мълчание, преди кралят да заговори с почти извинителен тон:

— Унищожаването на Чезаре Борджия беше оправдано. Справедливо и редно е „Вихрения танцьор“ сега да се намира във Франция. Властта на италианските градове — държави е в упадък, докато Франция изгрява като слънце. „Вихрения танцьор“ трябва да принадлежи на нация като френската. Не съм ли прав, Вазаро?

Усмивката на Лоренцо беше неразгадаема, когато погледна статуйката.

— Да, Ваше Величество, и аз съм на мнение, че в момента няма по-подходящо място за „Вихрения танцьор“ от Франция.

Един любопитен слънчев лъч, проникнал през високия прозорец, обгърна златния „Вихрен танцьор“ в сияещ ореол, накара смарагдовите очи да заблестят и бърните на Пегас да се отворят.

И за частица от секундата „Вихрения танцьор“ се усмихваше.