Айрис Йохансен
Вихрена страст (5)

Глава четвърта

Беше почти среднощ, когато видя Алекс да се отдалечава надолу по хълма към полята.

Затвори очи, прилепяйки горещата си буза към хладното стъкло. По дяволите, искаше да тръгне след него. Защо трябва да страда така? Казват, че желанието не е чак толкова натрапчиво. Не можеше нито да работи, нито да се съсредоточи върху нещата, които имаха значение за нея. Присъствието на Алекс взимаше връх във всяко нейно действие, всеки момент. Скоро от нея нямаше да има никаква полза за Вазаро. Той й пречеше във всичко…

Всъщност не Алекс Каразов беше този, който пречеше на работата й, а начинът, по който тя го чувстваше.

Това откритие я порази. Остана с широко отворени очи, изправена като свещ на прозореца. Врагът не беше той, а силното влечение, което изпитваше към него. Ако задоволи копнежа си, щеше отново да оздравее. Защо е била тъй глупава да не разбере такъв прост факт?

От възбуда сърцето й туптеше толкова силно, че едва си поемаше дъх. Може да го има. Дори така би било по-добре за Вазаро.

Скочи на крака и бързо се запъти към вратата.

Нямаше време да размисли, докато се спускаше по стълбата и излизаше навън. Топлият ветрец довя аромат на последната лавандула, която щяха да оберат на следващия ден и прилепи бялата памучна нощница към тялото й.

Алекс едва се забелязваше по пътя, когато тя забърза след него. Той мина покрай новозасадените рози и забърза по-нататък.

Защо да не го извика. Знаеше, че той щеше да спре и да я изчака.

Нямаше нужда да вика. Тъкмо преди да навлезе в полето с жасмините, той спря и погледна назад, сякаш беше усетил присъствието й.

Изразът му я изплаши.

Забави крачка, преди да го наближи и спря нерешително.

— Недей. — Гласът на Алекс звучеше гърлено. Погледът му премина от разрошената й коса по нощницата без ръкави до краката й, обути с чехли. Протегна ръка. — Всичко е наред. Ела.

Тя бавно тръгна към него.

Той я гледаше, а бузите му бяха хлътнали от напрежение.

— Да? — запита с надебелен език.

Тя едва успя да произнесе с устни.

— Да.

Ръката му сграбчи китката й и я дръпна рязко от пътя към полето с жасмините.

Кейтлин смътно усещаше меката почва под тънките подметки на чехлите си, тежкия мирис на жасмин, луната, която осветяваше тъмната коса на Алекс, докато той я теглеше навътре в полето.

— Алекс, къде…

— Тук. — Спря и се обърна към нея. — Не мога да издържам повече. — Разкопча колана свали ципа на джинсите си. — Махни тая нощница.

Гледаше го колебливо. Плътта на бузите му се беше стопила върху костите и тя внезапно изпита същия страх, както преди малко, когато той обърна лице към нея.

— Бързо. — Смъкваше дрехите си като луд, с поглед устремен към нея. — За Бога, недей да размишляваш сега. — Беше чисто гол, напорист, възбуден. Направи една крачка към нея. — Няма да мога да го понеса.

Дръпна нощницата над главата й и я хвърли настрани.

— Ела.

Тя пристъпи и изведнъж се притисна към него с голи гърди, опрени в острите косми на гърдите му. Той се отри в нея, издавайки ниски приглушени звуци, които извираха дълбоко от гърлото му.

Зърната на гърдите й изгаряха. Тя изгаряше. Притисна се още по-силно към него отчаяно търсейки близостта му.

Той наведе глава, разтвори широко уста и захапа дясната й гърда, като че ли беше изгладнял за нея. Смучеше, хапеше, ближеше и през цялото време издаваше тези ниски гърлени звуци.

Кейтлин спря да диша, пръстите и се вплетоха в косата му. Не можеше да мисли. Струваше й се, че той ще я погълне цялата. Имаше нещо дивашко и възбуждащо в порива му към нея.

— Алекс, това е… — безпомощно се остави на съдбата си. Не знаеше как да обясни онова, което правеха.

Устата му не пусна гърдата й даже когато я повали на земята. Вдигна глава.

— Не е добре — каза той бавно. — Не мога да се удържа.

Бутна я на земята, разтвори краката й, дланите му трескаво опипваха плътта, формите й. Започна да я изучава с показалеца после го пъхна дълбоко в плътта й.

Тя извика, мускулите на стомаха й се свиха, когато пръстите му започнаха бързо да се движат.

— Толкова си тясна — промърмори той. — Боже, колко си тясна. — Притисна се до нея, твърдото му мъжество се прилепи до кожата й. Каза през стиснати зъби: — Искам да вляза в теб.

Тя искаше същото. Сърцето й биеше толкова силно, че не можеше да диша. Ръцете й стискаха раменете му, а ноктите й се впиваха в плътта му.

— Алекс, дай ми…

Потъна дълбоко в нея със страхотна сила.

Тя го обгърна с цялата си сила и тялото й се разтърси от горещи вълни.

Той спря, лицето му бе зачервено, очите му блестяха от първично удоволствие.

— Господи, хубаво е.

— Движи се. — Едва успя да изтръгне думите от сухото си гърло, а ръцете й дърпаха плахо раменете му. — Не мога повече. — Повдигна бедрата си, опитвайки се да поеме още повече от него. — Не спирай.

— Страх ме е да мръдна. — Затвори очи. — Никога по-рано не съм бил така. Искам да те разпоря, искам…

— Не ме е грижа. — Кейтлин се втурна напред. — Движи се, за Бога.

Тръпка премина през цялото му тяло и клепачите му бавно се отвориха, за да разкрият светли очи, които блестяха като стъклени на лунната светлина.

— Аз… ти казах. — Гласът му се беше превърнал в ниско ръмжене.

— Вземи ме.

Той се изтегли назад и веднага след това потъна до самото й сърце.

Гръбнакът на Кейтлин се изви над земята и тя нададе тих вик на диво удоволствие.

— Харесвам ли ти? Хубаво ли е? — Гласът му беше дрезгав, стържещ, докато потъваше отново и отново в нея. — Кажи!

— Харесва… ми. — Пресрещаше тласъците му и се опитваше движенията им да съвпадат.

Той обезумя, стана неудържим. Все едно че беше жребец, покрил кобила, яздеше я, нанизваше я на кол. Беше невероятно, първично, просто.

Усещаше върховете на пръстите му, които масажираха корема й, опипваха мускулите й, вибриращи и потрепващи при всяко негово движение. Сякаш измерваше плътността и дълбочината на съединението им. Беше необикновена милувка и странността я правеше още по-еротична.

— Хайде. — Ръцете му загребаха под тялото й, дланите му обхванаха задника й и го вдигаха при всеки напън. — Кейтлин, дай ми… — Говореше през стиснати зъби, а ноздрите му се разширяваха при всяко вдишване. — Не ми стига. Искам, искам още. — Отчаяно извиваше бедрата си. — Помогни ми да продължа.

Не можеше да му помогне. Едва се справяше със себе си. Главата й се удряше в пръстта и чу, че издава неистови викове, когато с всяко движение на тялото му напрежението в нея все повече растеше. Вече не можеше да мисли ясно, но сетивата й бяха изострени до краен предел.

Лунна светлина. Земя. Жасмини. Лимон. Мускус. Алекс.

Алекс се вцепени, гърдите му се издигаха и снишаваха с всяко вдишване.

— Дяволски… — мърмореше като обезумял, а после и друго на език, който тя не можеше да разбере, започвайки тласъците отново.

Кейтлин стигна до върховния миг, напрежението избухна с огнена сила и чувстваше как мускулите и жилите й се отпускат. След миг усети един след друг спазмите на Алекс и безпомощния му трепет, докато семенната му течност изтичаше в тялото й.

Той се отпусна върху нея, бедрата му още се движеха от силно желание, като че не можеше да спре, макар че вече бе достигнал удовлетворението. След миг затихна, дишаше тежко, плътта му пламтеше върху нейната.

Богородице, какво се случи между тях? — замаяно мислеше Кейтлин. Никога не беше изпитвала нещо подобно на това преживяване.

Дишането на Алекс постепенно се успокои.

— Извинявай. — Гласът му все още потрепваше. — Бях много груб. Не успях да се удържа.

— И двамата загубихме контрол. — Вдигна поглед към него. — Ти си много… първичен.

— От селски род съм. — Изкриви уста. Имам слабостта да съм земен.

— Беше… като в джунглата. Диво…

— Но хубаво? — Ръцете му си играеха с гърдите й, галеха ги, вдигаха ги, преди да ги обхване с цели длани. В интонацията му пак се долавяха славянски нотки. — Имаш великолепни гърди. Исках да направим това още първата вечер, когато те видях. Хареса ли ме?

— Да. — Разсмя се трепетно. — Май че самата аз съм доста земна.

— Изведнъж усети хладната земя под голия си гръб и стъблата на издигащите се от двете им страни, виещи се нагоре бели жасмини. — Рьоне каза, че леглото е по-меко, но и тъй не е лошо. Това е хубавата земя на Вазаро.

— Ти си говорила на Рьоне за мен?

Тя поклати глава.

— Тя ми говори за теб. Смята, че съм много глупава да не го направя по-рано.

Той се надигна от нея и й помогна да седне.

— Мислех те за садистка. Едва не полудях заради теб. Още един ден като днешният и щях да те хвърля на земята пред очите на работниците. Господи, колко се радвам, че ти дойде умът в главата. — Помогна й да облече нощницата и започна да я закопчава. Внезапно изразът му стана сериозен. — Да не би да съм те наранил?

— Не. А аз теб?

Той се подсмихна.

— Не, но Рьоне е права, на дюшек е по-удобно за коленете. Хайде да се връщаме, да се измием от пръстта и… — Спря, като видя каква физиономия направи тя. — Не?

Тя нервно навлажни устните си с език.

— Не бих искала…

Той застина.

— Не искаш да се върнеш в къщата, или не искаш да легнеш с мен? Невинаги съм такъв, Кейтлин. Ще се опитам да бъда нежен следващия път…

— Не е това. Просто искам да си остане… между нас.

Мускулите му леко се отпуснаха.

— В какъв смисъл?

— Не бих искала, майка ми да узнае. Предпочитам никой да не знае. Не ми се ще да променям нищо.

— Още ли се страхуваш, че ще се меся в управлението на Вазаро? — Погледна я внимателно. Казах ти, че няма да позволя това, което правим да те подчини по някакъв начин. Ако искаш да ме държиш в сянка, добре.

Всичко щеше да е наред, помисли си тя с облекчение.

— Имаш ли нещо против?

— Ще имам нещо против, ако нощем не те намеря до себе си. Но може би ти няма да си доволна, ако следващият път отново ме докараш до лудост и те разкъсам, когато съм в теб, както за малко не се случи сега.

— Няма. — Усети изтръпване дълбоко между бедрата си и си спомни безумното му проникване преди минути. — Ще видиш, че така ще е по-добре. — Смръщи се. — Макар че не знам как ще успеем да…

— Не се безпокой. Остави на мен.

Кейтлин вече си представяше затрудненията, които ще се появят.

— Можем просто да го забравим — каза тя неуверено. — Ще е най-разумно…

— Не! — Продължи той с по-мек тон: — Казах ти, че аз ще се погрижа. И двамата се нуждаем от това. — Зарови лицето си в косата й и прошепна: — Ще направя така, че всичко да е наред. — Спря се. — Аз не те пазих. Дали е окей?

Майчице! Напълно беше забравила възможността да забременее. Глупаво. Как можа да постъпи така безотговорно? По дяволите, сякаш не знаеше защо. Намираше се в такава треска от възбудата, че бе неспособна да мисли за нищо друго, освен за самия акт, а не бе имала нужда от противозачатъчни откакто напусна колежа.

— Кейтлин?

— Нищо. Няма проблеми. — Отсега нататък тя ще има грижата да няма проблеми. Напълно естествено за Алекс бе да си предположи, че тя се предпазва. Беше на двайсет и девет години, разумна жена, макар и да не се беше държала като такава.

— Сигурна ли си?

— Всичко е наред.

— Добре. — Внимателно я положи отново на земята и вдигна нощницата й до кръста. Пъхна пръсти в къдричките, които защитаваха женствеността й и ги подръпна закачливо.

— Значи няма да имаш нищо против, ако се върнем в джунглата и аз отново проявя селските си инстинкти?

 

На следващия ден при изгрев — слънце Алекс не дойде. В осем часа Кейтлин видя ламборгинито да се плъзга по пътя и да завива към шосето за Кан.

— Къде отива? — Рьоне го проследи с поглед.

Кейтлин се опита да свие рамене, все едно че не я засягаше.

— Откъде да знам?

— Май си се показала много недостъпна, а? — Рьоне внимателно огледа изопнатото лице на Кейтлин. — Ако един мъж не получи онова, което желае от жената, винаги се намират други, които да го утешат. Сигурна съм, че в града някоя ще се зарадва…

— Не ме интересува… — прекъсна я Кейтлин, осъзнавайки, че се ядосва, задето Алекс тръгна, без да й се обади и затова забележката на Рьоне я раздразни. Недостъпна ли? Миналата нощ тя даде на Алекс точно онова, което искаше. А може би е била прекалено сговорчива? Върнаха се в къщата едва към три сутринта след безброй трескави съвкупления. След първата среща, в която задоволи либидото си, без съмнение Алекс не се нуждаеше толкова много от компанията й и беше тръгнал по своя си работа. Трябваше да го очаква. Мъжете често се насищат, щом получат онова, което желаят от жената. Баща й беше същият.

Е, но и тя получи онова, което желаеше и нямаше право да се оплаква.

Все пак можеше да предупреди, че този ден няма да бере заедно с тях.

 

Алекс беше сменил костюма си с работни дрехи и седеше в камиона, разговаряйки с Жак, когато Кейтлин донесе последната кошница за деня.

Усмихна й се.

— Здравей.

— Здрасти. — Постара се лицето й да не издаде нищо докато изтърсваше цветовете в коша.

— Ела с мен. — Алекс скочи от камиона, грабна ръката на Кейтлин и я поведе. — Бързо.

— Имам работа — каза тя рязко, опивайки се да издърпа китката си. — Трябва да нагледам как накисват цветовете.

— Нямаш работа, сърдита си. — Махна на Жак и поведе Кейтлин по пътя. Сниши гласа си до дразнещ мелодраматичен шепот. — Помислила си, че съм те използвал и съм ти се наситил.

— Не ставай смешен. Нямам право да ти се сърдя. И двамата знаем защо го направихме.

— Напротив, имаш право. — Спря посред път и я хвана за раменете. — Обещах да бъда добър с теб. А ако съм такъв, какъвто ти си мислиш, няма да е хубаво. — Усмихна се и леко я разтърси. — Хайде, не ми се сърди и ела с мен.

От него се носеше познатият мирис и тя усети, че при допира му тялото й реагира по същия начин, както и предишната вечер. Какво значение имаше добротата или любезността, ако той можеше да й даде онова, за което тя копнееше?

— Къде?

— В къщата на цветята.

 

Първото, което Кейтлин забеляза, щом отвори вратата, беше чистият, изгладен памучен чаршаф, който покриваше матрака в средата на стаята.

Спря на прага, а очите й се разшириха от изненадата.

— Хайде! — каза той и я дръпна навътре в стаята. Сините му очи искряха с момчешко нетърпение. — Измих всичко и купих бельо от Кан. — Кимна към полицата. — Вино с лед. — Той се разсмя весело. — Дори махнах птичите гнезда от комина, за да си палим огън, когато нощите са студени.

Тя се огледа смаяна. Всички боклуци бяха изчезнали незнайно къде.

— Виждам. Защо?

— Обещах ти, че ще се погрижа — каза той простичко. — Ти каза, че никой не идва тук, така че и никой няма да узнае. Имаш си твоето Вазаро. — Ръката му нежно приглади светлокафявите къдрици на главата й. — И мога да те имам. Чудесно разрешение, нали?

На Алекс са му били необходими часове тежка работа, за да изчисти мръсотията и боклука от къщата. Работил е сам и тайно, за да не разбере никой за връзката им, защото това беше нейното желание. Той казваше, че добротата е важна и сега се виждаше, че държи на думите си.

— Чаршафите се перат и предпочетох да не ги посипвам с цветя. — Той я погледна сериозно в очите. — Не съм такъв човек. Вярвам, че няма да се разсърдиш.

Не, той нямаше да направи някой романтичен жест, тъй като щеше да прозвучи фалшиво. Почувства известна тъга, но веднага реши, че е глупаво. Тя нямаше нужда от романтични жестове, когато той й предлагаше честност, разбиране и същото силно желание, което ги събра. Баща й не беше дал на майка й нищо, освен лъжи и романтични финтифлюшки. Тя щеше да се чувства много добре и без сатенени чаршафи, посипани с цветя.

Потъна в обятията на Алекс тъй естествено, сякаш го беше правила стотици пъти й облегна главата си на гърдите му.

— Не — каза. — Няма да се сърдя. Винаги съм смятала, че Филип малко се е поизхвърлил. Сигурна съм, че жените, с които е бил, са се интересували повече кой е върху тях, а не от онова, което е под гърбовете им.

 

— Аз ще тръгна първа. — Кейтлин бързо закопча блузата си, преди да я натъпче в джинсите. — Излез след десет минути.

— Защо е толкова важно за теб никой да не знае за нас? — попита лениво Алекс, опрян на лакти върху матрака, за да може да я гледа. Действително беше срамота да прикрива този пищен бюст и гъвкави бедра. Но грубите й работни дрехи бяха чувствено предизвикателни, след като познаваше гладката блестяща плът под тях. След последните пет дни той смяташе, че познава тази плът наистина много добре: — Чувствам се като другия мъж в любовен триъгълник.

— Няма някаква определена причина. — Кейтлин избягваше погледа му. — Просто така е… удобно.

— Смяташ, че майка ти ще има нещо против ли?

— Не съвсем.

— Жак и останалите работници са земни хора. Не мисли, че ще ги заблудиш.

— Знам.

— Тогава защо?

— Предпочитам никой да не знае за връзката ни.

Той поклати глава, като я разглеждаше.

— Не е логично.

— За теб всичко ли трябва да бъде логично?

— Не, но трябва да го разбирам. Всички действия и чувства ни карат да постъпваме по начина, по който го правим, но трябва да съществуват причина и резултат. — Той отхвърли чаршафа и се изправи гол. — Резултатът е налице. Каква е причината?

— За Бога, колко си упорит — отвърна тя раздразнено, отивайки към вратата. — Направи си целия тоя труд да изчистиш къщичката, за да бъда спокойна, че никой няма да знае, а сега…

— Искам да знам защо — довърши той смръщен, докато се обличаше. — Току-що ми хрумна, че е странно. За мен няма никакво значение дали искаш да ме имаш като таен любовник. Просто съм любопитен.

— За всичко, което става на планетата?

— Почти. — Той внимателно огледа лицето й. — Заради баща ти, нали?

Тя застина.

— Не разбирам за какво говориш.

— За причината. — Кимна. — Точно това е. Дошъл е във Вазаро, обвързал е майка ти, а когато си е тръгнал, имението е било почти съсипано. Сигурно виждаш някаква прилика.

Тя опита да се засмее.

— Не е вярно. Това, което вършим, не засяга Вазаро.

— Разумът ти го знае, но…

— Боже мой, искаш да ме анализираш за някоя от книгите си ли?

— Аз съчинявам детективски истории, а не психологически трилъри. — Неочаквано се усмихна. — Извинявай. Ти ме изправи пред загадка, а аз страстно обичам загадките. Няма да ти задавам повече въпроси.

— Защото смяташ, че знаеш отговора.

— Да — каза той тихо. — Няма начин да не ти дам някога онова, което искаш, Кейтлин. Просто съм любопитен да разбера защо е тази тайнственост. — Отвори вратата и я целуна по бузата. — След десет минути. Ще те видя ли на вечеря?

Тя поклати глава.

— Трябва да отида в лабораторията.

— Защо?

— Заради „Вихрения танцьор“. Откакто си дошъл, само два пъти успях да отида там.

— Поласкан съм, че участвам в толкова силно състезание. Защо го изучаваш? Какво правиш с…

— Не е твоя работа. — Тонът й внезапно стана рязък. — Стой настрана, Алекс.

Ето ти отново. Всеки път щом споменеше „Вихрения танцьор“, тя се затваряше в своята тайна, сякаш беше жрица, която се грижи за свещения огън в храма.

— Добре, добре. Само да не ми кажеш да стоя настрана от тялото ти. — Той я тупна със закачлива любвеобилност отзад — Казвал ли съм ти някога какво прекрасно задниче имаш?

Тя се засмя и той забеляза как част от напрежението на стегнатите й мускули изчезна.

— Довиждане, Алекс.

Усмивката му постепенно помръкна, докато я гледаше как се отдалечава нагоре по хълма. За малко да се издаде. Явно, че Кейтлин имаше натрапчиви идеи по отношение на баща си и не понасяше да й се бъркат, а страстта й към „Вихрения танцьор“ очевидно беше безгранична. Не можа ли, по дяволите, да не смесва двете неща? Откакто се виждаха в къщичката, срещите им бяха може би най-еротичните и вълнуващите, които беше преживявал. Очакваше, че страстта им един към друг ще угасне, след няколко, дни, но те все още пристъпваха един към друг с нетърпението от първата нощ в полето, с жасмините. Кейтлин по природа беше чувствена и всеотдайна.

Но той искаше още нещо.

Това откритие го изненада. Искаше да я опознае. В началото смяташе, че е точно това, което изглежда — земна и пряма жена, чиято сила е в любовта й към Вазаро и към хората, които го обитават. Но скоро осъзна, че тя е и същество, което изпитва дълбоки страсти и импулси, които се опитва да прикрива с хладна резервираност. После разбра и че е остроумна, и чувството й за хумор го порази. Ясно, че беше по-скоро майка, а не дъщеря на Катрин. Между нея й Жак съществуваше дълбока връзка, но в нея нямаше нищо, което да напомня отношенията между баща и дъщеря — те бяха равностойни партньори. Работеше редом с берачките, но не оставяше и сянка от съмнение кой е господарят тук. Всеки път, когато я изучаваше, откриваше ново лице, което го интригуваше и го караше да разкрива нови и нови страни от характера й.

Беше я допуснал вече твърде близо до себе си.

Побиха го студени тръпки. Той я накара да му се отдаде. Но нещо като че ли се обърка.

Излезе от къщичката и затвори вратата след себе си. Докато вървеше нагоре по хълма, се помъчи да измисли някакво разрешение.

Вазаро.

Във Вазаро беше твърде близо до Кейтлин. Работеха заедно на полето, понякога се виждаха на трапезата, а вече се заплетоха и във физическа близост. Нямаше за какво друго да мисли, освен за Кейтлин, тя съвсем естествено придобиваше твърде голямо значение в живота му. Навсякъде другаде, освен във Вазаро той можеше да контролира емоционалното си състояние.

Щом се върне в къщата, ще позвъни на Голдбаум. Изминаха почти две седмици, откакто беше говорил със своя агент и той трябва да е изровил някоя нова информация, която би дала възможност на Алекс да си тръгне.

Много се надяваше, че Голдбаум е открил нещо.

 

— Не съм сигурен — каза предпазливо Голдбаум. — Андреас е потаен. Няма доказателства. Само… едно впечатление.

— Нямам нужда от друго. Ще го използвам и да видим какво ще се получи.

— Вероятно нищо.

— Може би. Нещо за Ледфорд?

— Проследявам стъпките му през последните две години. Нищо, което да ни даде някаква следа.

— Продължавай да работиш върху него в случай, че не открием нещо компрометиращо за Андреас.

Голдбаум въздъхна.

— Имам и други клиенти.

— Но нито един, който да те притиска като мен.

— Това ми помага да те понасям. — Голдбаум се съгласи, вече в по-добро настроение. — Ще ти се обадя.

— Не, аз ще те търся. Може да съм в движение.

Алекс прекъсна, а адреналинът потече по жилите му.

Нещо, за което да се хване. Може и да не е достатъчно добро, но все пак беше нещо.

Изправи се и тръгна към вратата. След всички тези седмици, докато стоеше със скръстени ръце във Вазаро, сега можеше да се раздвижи.

Забърза надолу към антрето, прескачайки по две стъпала наведнъж, тичайки към лабораторията, където се надяваше да намери Кейтлин.

 

Кейтлин беше коленичила на пода точно пред пиедестала, където се появяваше холограмата. Силуетът й се открояваше ярко в тъмнината, а блясъкът на прожекционния апарат осветяваше светлокафявите й къдрици.

Изпита тръпка от неудобство, като си спомни, че само преди няколко часа беше сравнил мислено Кейтлин с жрица в някой езически храм.

— Какво, по дяволите, правиш?

Кейтлин скочи и свали бинокъла, който държеше пред очите си.

— По дяволите, Алекс, стресна ме. Иди си! Казах ти, че тази вечер няма да се виждаме.

— За да можеш да извършиш богослужение пред олтара ли?

— Не ставай смешен. — Говореше нетърпеливо. — Щом не си тръгваш, ела тук и застани на колене до мен.

Той тръгна бавно из стаята и коленичи до нея пред пиедестала.

— Е?

Тя му подаде бинокъла.

— Погледни основата. Материалът й същият ли е като златото на статуетката?

Той вдигна бинокъла към очите си и го фокусира върху долната част на холограмата.

— Може и да не е, но са подобни.

— Но еднакви ли са?

— Ти си специалист по антиките.

— Не мога да преценя. — От вълнение гласът на Кейтлин звучеше рязко. — Искам да знам повече. Разполагам само с дневника на Катрин и онази книга, която Лили Андреас е написала през двайсетте години. Семейство Андреас притежава два дневника, които водят далеч назад във времето и голяма част от информацията никога не е била публикувана. — Направи жест към холограмата. — Виж ме само. Взирам се в една проклета холограма със силен бинокъл. Имам нужда от апаратура. А трябва да изследвам и самата статуетка.

Алекс се усмихна.

— Може ли да направя едно предложение?

Кейтлин го погледна. От разпръсващите се лъчи на прожекционния апарат образът на „Вихрения танцьор“ се оглеждаше в очите й. Колко странно да видиш как нечовешката сила и красота се отразят върху земно същество като Кейтлин. Тя вероятно виждаше същото отражение в неговите очи. Като че ли за един кратък миг и двамата бяха омагьосани от статуетката.

— Не съм в настроение за шеги, Алекс. — В тона й прозираше нетърпение. — За мен това е важно.

— Очевидно. — Пресегна се и взе дистанционното от ръцете й. — Щом изпитваш такава нужда да й се любуваш, да отидем и да я видим.

Тя онемя.

— Какво?

Той изключи прожекционните апарати и „Вихреният танцьор“ изчезна от очите на Кейтлин. Усети напълно необосновано облекчение, когато се изправи, и отиде да светне лампата.

— Вземи един куфар. Достатъчен е за петдневен престой. Не знам колко време ще ни трябва, но винаги можем да купим още…

— Куфар ли? Къде трябва да отида?

— В Съединените щати. Паспортът ти в ред ли е?

— Така мисля. Трябва да проверя.

— Ако има някакъв проблем, ще се погрижим за това в Ница. Би ли се обадила в Еър Франс да направиш резервация? Ще се наложи да позвъня на няколко места и да получа допълнителна информация на летището, за да бъда готов при представянето.

— Какво представяне? — Кейтлин бутна стола назад и изправи гръб. — Не мога да отида до Америка. Имам задължения тук, във Вазаро.

— И едно от тези задължения е да осигуриш маркетинг на парфюма си.

— Затова ли отиваме?

Той кимна.

— Трябва да имаме нещо, за което да се закачим, за да направим мащабна рекламна кампания.

Тя бавно се изправи на крака.

— И то е в Съединените щати?

— Ако искаме да бъдем точни — в Южна Каролина. — Усмихна се. — „Вихреният танцьор“.

Очите й се разшириха от изненада, когато осъзна какво планираше той.

— Опитваш се да стигнеш до семейство Андреас, за да ти позволят да използваш „Вихрения танцьор“ в рекламната кампания ли?

— Можеш ли да измислиш някой по-емоционално наситен или романтичен символ от него?

— Не. — Отвърна тя твърдо. — Но това никога няма да стане.

— Защо не? Ти си далечна роднина на семейство Андреас, което ще ни осигури достъпа до тях. Останалото ще направя аз.

— Какво можем да им предложим? Те нямат нужда от пари. — Кейтлин загрижено прехапа долната си устна. — А и никога не са разрешавали статуетката да излезе извън Съединените щати, след като в началото на Втората световна война Хитлер им я отне. — Погледна го в очите. — Световно турне ли искаш?

— Поне европейско с начало в Париж.

Тя направи скептична гримаса.

— Ако смяташ, че роднинските чувства ще смекчат сърцето, на който и да е Андреас, трябва да те разочаровам. Защо смяташ, че никога не съм се обръщала към тях с молба да видя отблизо „Вихрения танцьор“, когато го изучавах? Баба ми е придумала бащата на Джонатан да остави статуетката в Лувъра. Когато „Вихреният танцьор“ беше откраднат от нацистите, родът Андреас беше бесен и обвиняваше Вазаро, че не са го опазили.

— Това е било преди петдесет години.

— Чувала съм, че родът Андреас е злопаметен.

— Трябва да проверим. — Хвана я за ръка и я дръпна към вратата. — Заслужава си да рискуваме.

— Наистина ли ще го направиш?

Той спря и я погледна.

— Знаеш ли колко ще струва една голяма кампания, за да се пусне твоят парфюм?

— Страх ме е да пресметна. Сигурно цяло малко състояние.

— Опитай с по-голямо състояние. Между десет и петнайсет милиона долара.

Тя остро пое дъх.

— Разполагаш ли с подобна сума?

— Да. Но ако имаме малко късмет, няма нужда да харчим толкова. „Вихреният танцьор“ сам ще си направи рекламата. Няма да е необходимо да създаваме някаква мистерия около него.

— Мистерия ли? — Тя се усмихна. — Ти, изглежда, знаеш ключовите термини.

— Благодарение на твоята библиотека и на онези свитъци с информация, които получавам по пощата всеки ден. — Отстъпи, за да я пусне да мине пред него. — Гарантирам, че ще знам дяволски много повече, преди да стигнем Чарлстън.

Усмивката й изчезна.

— Ако кампанията струва толкова много пари, ще можем ли да постигнем някаква печалба?

— Колко струва производството на една унция Вазаро?

— Около двайсет долара. Използваме най-добрите масла и съставки.

Той се ухили.

— Тогава ще имаме огромни печалби. Ще продаваме унцията за двеста долара.

— Много е — каза тя шокирана. — Това е повече от Passion, или Opium или…

— Но цел за бутилирана мистика. Парфюмът ти добър ли е?

— Да.

— Прекрасен?

— Просто „Вазаро“ — отговори простичко тя.

Той се усмихна иронично.

— Което означава, че би могъл да стане класически. А един класически парфюм спокойно може да спечели годишно петдесет милиона долара.

— Никога не съм те виждала такъв — отбеляза тя развеселена.

— Това е, защото си ме виждала само докато си губя времето. А аз съм човек, чието основно занятие е да решава проблеми, а сега проблемът е на лице — промърмори. — Най-после!

— Харесва ти, нали? Прави те по-енергичен.

Той сви рамене.

— Само така усещам, че живея. — Хвана я за лакътя. — Ако няма директен полет до Чарлстън, питай Еър Франс дали няма нощен полет до Ню Йорк. После ще трябва да дадеш нареждания на Жак и да се сбогуваш с майка си.

— Мисля, че и сама мога да се справя с това — каза тя сухо.

— Прощавай. Понякога се забравям… защо се смееш?

— Защото си спомних, че аз ти казах същото, когато ти разправях за Вазаро. Може би между нас има много повече общи неща, отколкото си мислех.

Лицето й беше лъчезарно от смеха и той се почувства колко го привлича. Прииска му се да протегне ръка и да докосне устните й, да проследи с пръст усмивката й.

Нежност.

Обърна се, без да я докосва.

— Освен това вземи си дисертацията за „Вихрения танцьор“, може да потърсиш някоя семейна случка, в случай че Андреас си пада по историите. Ще имаме нужда от всякакви аргументи, ако искаме да му измъкнем статуетката.

 

— Какво е това? — Кейтлин загледа с любопитство изрезките, които Алекс беше пръснал пред себе си. — Те ли бяха в плика, който онзи човек ти даде преди излитане?

Той кимна.

— Това са изрезки от американски вестници за последните шест месеца. Исках да проверя какво пишат за кражбите на произведенията на изкуството в Европа. Андреас няма да се реши да ни даде статуетката, ако вестниците са вдигнали тревога. — Алекс прибра изрезките обратно в кафявия плик, тъй като стюардът се беше спрял до него и предлагаше с усмивка чаша кафе. Той отвърна на усмивката и прие кафето. — За съжаление, темата им е допаднала много и са се увлекли.

— Естествено, че за кражбата на „Мона Лиза“ ще пишат навсякъде по света. — Тя поклати глава. — Невероятно е, че след толкова време не са успели да я открият. Хората от Интерпол трябва да са кръгли идиоти.

Той отпи от кафето.

— Такова ли ти е мнението за Интерпол?

— Какво искаш да кажеш?

— Да не би тези кражби да са те накарали да загубиш вяра в полицията?

Тя се замиеш.

— Може би… не знам.

— А терористичните нападения на „Черната Медина“ плашат ли те?

— Естествено. Кой може да се чувства в безопасност?

— Интересно. Ти си в сравнително най-голяма безопасност в своето Вазаро и пак се страхуваш. Какво да кажат онези, които не живеят в цветна градина?

— Нямам представа. Защо толкова те интересува?

— Само…

— Любопитстваш — довърши с усмивка Кейтлин. — Никога не съм срещала толкова любопитен човек. Напомни ми в тази връзка да ти разкажа за тъжния край на една сврака.

Лицето му стана безизразно:

— Чувал съм я и преди.

Когато го погледна, усмивката й изчезна. Беше го наранила. Зад каменната маска тя усети болката му и дълбоко в себе си почувства, че й стана мъчно. Погледна през прозореца към тъмнината, опитвайки се да измисли нещо, което да го разсее.

— Радвам се, че когато са взели „Мона Лиза“, крадците са сметнали, че „Момче на полето“ не си заслужава носенето. Тя е в същия отдел на Лувъра.

— „Момче на полето“ ли? Никога не съм чувал за нея. Кой я е рисувал?

— Не е подписана. — Тя се спря. — Но е нарисувана от Жулиет Андреас, прапрабабата на Джонатан Андреас. — Намръщи се — Май трябваше да добавя още едно пра. Винаги се обърквам.

— След като не е подписана, откъде знаеш, че Жулиет Андреас я е рисувала?

— Фигурира в дневника на Катрин. Когато емигрирала в Съединените щати, Жулиет оставила картината на Мишел във Вазаро. Жулиет била много добър живописец, но по онова време имало страхотни предразсъдъци към жените художнички и нямало начин да я вземат в Лувъра. — Облегна се на стола си. — Затова Катрин решила да вземе нещата в свои ръце. През 1793 година повечето хубави картини от Версай били пренесени в Лувъра, но в цялата бъркотия по време на Терора Катрин решила, че е логично укрити произведения на изкуството да се сметнат за забравени.

Лукава усмивка озари лицето на Алекс.

— Не мога да го повярвам.

— Истина е. Тя и Франсоа успели да внесат тайно в един от апартаментите на кралицата във Версай картините на Жулиет и да ги смесят между Фрагонар и Дел Сарто. После Франсоа уредил скритите шедьоври да бъдат „открити“ от Националната гвардия и те незабавно били пренесени в Лувъра при другите. След като неподписаната картина се намирала в такава престижна компания, веднага сметнали, че е рисувана от някой голям художник.

— Значи картината на Жулиет Андреас виси в Лувъра заедно с майсторите. — Алекс се загледа замислено в кафето си. — Семейство Андреас знае ли тази история?

— Сигурна съм. Катрин казва, че е писала на Жулиет какво е станало.

— Трябва да са били големи приятелки, след като Катрин е направила толкова много за нея.

— Прочети дневника.

— Вероятно ще го направя. — Вдигна очи. — Междувременно няма да е лошо, ако споменеш тая случка на Андреас, стига да ни се удаде сгоден случай.

— Много вода е изтекла оттогава. Това е станало през 1797 година.

— Ти спомена, че семейство Андреас имат добра памет. — Довърши кафето си. — Може да опитаме.

Онази дълбока болка, която се излъчваше от него, като че ли вече я няма — помисли си тя с облекчение. Надяваше се историята на Катрин да му е повдигнала настроението.

— Изглеждаш твърдо решен. Ще опиташ всичко, нали?

— Всичко — каза той с равен глас.

Кейтлин го погледна в лицето.

— Наистина ли мислиш, че има някакъв шанс да вземем „Вихрения танцьор“?

— Ще го вземем.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото трябва да го взема!

Тя поклати глава.

— Значи няма съмнение, че ще го направиш?

Той не отговори.

— Предполагам, че няма да ми кажеш, защо е толкова важно да вземем статуетката?

Той се усмихна.

— За да си спестя цял куп пари.

— Но това не е единствената причина, нали?

— Не е ли достатъчна? Не всички имаме страст към антиките.

От него нямаше да получи друг отговор. Не разбра защо, осъзнавайки това, усети болка. Тя не искаше да разкрие на Алекс собствените си чувства към „Вихрения танцьор“ и в началото му беше казала, че не я е грижа какви са основанията му да спаси Вазаро. Все пак нещо се бе променило. След като той не й се довери, откри, че плановете му я интересуват.

Пръстите му се преплетоха с нейните, силното му ръкостискане беше приятелско като успокоителна милувка след болезнения миг преди малко.

— Опитай се да поспиш. Имаме още четири часа, докато кацнем в Ню Йорк и още два до Чарлстън. Ще бъдеш изтощена, когато стигнем Порт Андреас.

— Не мога да спя. Много съм нервна. Той ще ни приеме ли.

— Имаме среща утре в три часа следобед. — Преди да тръгнем, се обадих от Вазаро и я уредих с личния секретар на Андреас. — Питър Московел. — Поклати глава. — Беше прекалено лесно. — Споменах твоето име и той само дето не изпусна слушалката.

— Всичко става много бързо.

— Ще трябва да действаме още по-бързо, щом Андреас каже окей.

— Знам, че не вършим нищо нередно, но се плаша. — Усмихна се плахо. — Не съм специалист по пътуванията и преговорите. Искам да си стоя у дома и да си отглеждам цветята.

— Щом веднъж започнем, ще се справиш. — Усмихна се. — Защо трябва да се плашиш от Джонатан Андреас? Практически сте братовчеди.

— Това означава много за мен. „Вихреният танцьор“, парфюмът, Вазаро…

— Добре, щом не можеш да спиш, разкажи ми някоя история.

— История ли?

— От дневника на Катрин. Започни от началото и ми разкажи всички скандални подробности от историята на семейството ви.

Тя го погледна нерешително.

— Наистина ли искаш?

Алекс стисна ръката й.

— Наистина.

Тя се облегна на седалката.

— Дневникът започва на 2 септември 1792 година, когато Катрин е в манастира Дьо ла Рен…