Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silver Miracles, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 44 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Фейрене Престън. Сребърни чудеса

ИК „Хермес“


Първа глава

Беше последната нощ на септември. Минаваше полунощ, а Тринити — Ан Уорънтън не спеше. Беше си легнала преди час и през цялото време се бе опитвала безуспешно да заспи. От непрекъснатото въртене изгладените чаршафи се намачкаха, а дългата нощница се усука около неспокойното й тяло.

Имаше пълнолуние. Загадъчният блясък на луната я примамваше да излезе. Нощта изглеждаше жива и канеше Тринити да се присъедини към нея.

Стефани беше заспала отдавна и нямаше да се събуди, а даже и да изплачеше случайно, Тринити щеше да я чуе.

След няколко минути тя се отказа от безплодните усилия да лежи неподвижна. Чувстваше се съвсем будна, твърде жизнена, за да издържи в леглото и минутка повече.

Провери дали дъщеря й спи и след това излезе през задната врата на старата къща. Побягна боса по отъпканата пътека, излезе от двора, който ограждаше отвсякъде къщата, и закрачи през ливадата надолу към езерцето.

Беше една от онези очарователни нощи, в които луната свети така ярко, че ти се струва, че е ден. Никакви облаци не я засенчваха и Североизточен Тексас се къпеше в ярка сребриста светлина.

Фината памучна нощница се прилепи към тялото на тичащата Тринити, а широкият волан в долния край леко докосваше глезените й. Златистокафявият загар на голите й ръце контрастираше с бялата тъкан. На лунната светлина нощницата й проблясваше с всички цветове на дъгата. Като стигна кейчето на малкото езеро, голямо около акър, тя свали нощницата и я захвърли, след това застана на края му. Топлият нощен въздух галеше голата й кожа и тя спря за момент с протегнати ръце, за да се наслади на гледката и звуците, които украсяваха изкусително нощта.

Наоколо просветваха светулки, свиреха щурци, а някъде по шосето се чу самотна кола. В далечината ехото понесе зова на козодой и той стигна до женската, която му отвърна. Сияйната магия на нощта плени Тринити изцяло.

Точно преди да се извие като дъга и да се гмурне в езерото, зелените й очи зърнаха сребристо проблясване в горичката, но тя не му обърна внимание, защото здравото й тяло вече прорязваше водата. Тя бе хладна, от подпочвен извор, който пълнеше езерото, и Тринити с удоволствие усети завихрянето на хладката вода около голото си тяло.

Тя се засмя на глас, напълно щастлива. Животът, който си беше избрала, бе тежък и отговорен и почти не отделяше време за себе си. Сега си позволяваше напълно заслужена награда.

Плуваше, отпускаше се на повърхността или се гмуркаше и с необуздана радост се наслаждаваше на допира с водата. Като плискаше шумно, за да изплаши водните змии, които се въдеха наоколо, започна отново да се смее и чу как щастливият й смях се издигна в нощта и се смеси с шепота на боровата гора от едната страна на езерото.

След половин час тя с неохота си даде сметка, че беше стояла достатъчно дълго. Потопи глава във водата. Дългата й коса се разстла като течна кафява коприна по гърба й. Качи се на кейчето и постоя известно време неподвижно, за да се стече водата по високите й едри гърди надолу към дългите й красиви крака и оттам върху грубите дъски. После се наведе да си вземе нощницата. Облече я и тя прилепна по мокрото й тяло от раменете до глезените.

 

 

Точно в този момент го видя. Той крачеше покрай езерото и идваше към нея. Тринити го наблюдаваше без никакъв страх. Наистина беше непознат, но се приближаваше съвсем открито.

Като слаба, изгладняла котка мъжът се движеше на лунната светлина със странна смесица от грация и сила. Най-чудното бе, че Тринити усещаше вътрешно всяко негово движение. Дишането й се учести. Слезе от кейчето на брега и зачака.

Мъжът се приближи и тя можа да го види по-добре. Беше на трийсет и няколко години, висок над метър и осемдесет, с изумителна сребристобяла коса и с пушка през рамо.

Във вида му прозираше груба сила, дори насилие и това се загатваше не само от пушката. Родена и отгледана в Източен Тексас, Тринити знаеше, че да видиш мъж с пушка не бе кой знае какво събитие. Но имаше нещо друго. Нещо в самия мъж.

Той беше облечен в синя риза и джинси, така опънати по тялото му, че подчертаваха мускулите и мъжествеността му. Тринити разбра, че сребристият проблясък, който беше зърнала точно преди да се гмурне, беше от неговата коса. Прие мисълта, че той беше видял голото й тяло така ясно, както тя виждаше него сега. По гърба й полазиха тръпки.

Мъжът спря на две-три крачки от нея, без да казва нищо. Гледаше я със светлите си очи, които изглеждаха странно студени на меката лунна светлина. Много отдавна мъж не бе възбуждал сетивата й, а този го правеше без усилие и без да промълви нито дума.

Тринити първа наруши тишината, като го попита спокойно:

— Ако ще ме стреляте, бих искала първо да ми кажете причината.

Смехът му прозвуча неприятно в меката нощ.

— Очаквах да кажете всичко друго, но не и това.

— Съвсем логична реакция към непознат, който излиза от моята горичка посред нощ с едрокалибрена пушка.

— Не се страхувате, нали? Чудно ми е защо.

Той се усмихна, но това не приличаше много на усмивка. Тринити се питаше дали той я привлича, или само така й се струваше. В отговора й обаче нямаше никакво колебание.

— Аз не се плаша лесно, господин…

— Чейс — допълни с лека насмешка той.

— И така, господин Чейс, ако имахте намерение да ме застреляте, без първо да го обсъдим, досега да сте го направили. Пушката е от далекобойните. Освен това ще трябва да свалите предпазителя, преди да стреляте, а това ще ми даде възможност да ви отвлека вниманието или да се опитам да ви разубедя.

Погледът му бавно се плъзна по тялото й, чиито форми ясно се очертаваха под прилепналата мокра нощница. Тя дори не се опита да я оправя. Нямаше смисъл, а и не желаеше да му достави удоволствие, като покаже как добре съзнава, че преди няколко минути той бе видял доста по-добре тялото й, отколкото в момента.

— Не само сте хубава, но и много наблюдателна — хапливо подхвърли той. — Не трябва да се тревожите, никога не бих ви убил. Това би било престъпление, нали? — Той протегна ръка и прокара пръсти надолу по бузата й. Движението бе по-скоро чувствено, отколкото нежно.

Пулсът на Тринити заби лудо. Беше смаяна от този допир, който й подейства като ток, затова и отговорът й прозвуча несигурно:

— Предумишленото убийство обикновено се нарича така.

— О, едно предумишлено убийство не би ме притеснило. Но вашето би могло. Такава рядкост като вас сигурно е в списъка на видовете, застрашени от изчезване.

— Аз не съм животно!

— Във всекиго от нас дреме по едно животно — търпеливо й обясни той, въпреки че демонстрираше отегчение. — Само че то се събужда при различни ситуации и пред различни хора. — Към това феноменално изречение той добави въпроса: — Госпожо…

— Уорънтън. Тринити — Ан Уорънтън. И съм госпожица.

Пълните му устни се разтеглиха в усмивка и тя се хвана, че мисли колко красиви бяха те.

— Името ви — провлечено продължи той — е толкова невероятно, колкото и това, че откривам някого като вас да плува в полунощ в езеро.

— Не е толкова невероятно, ако се отчете фактът, че това е мое езеро и че вие сте на моя територия.

Мъжът не обърна внимание на резките думи, насочени срещу него. Той положи пушката на земята до себе си и пристъпи към Тринити.

— Госпожице Тринити — Ан Уорънтън, откъде знаете толкова много за пушките?

— Не може човек да израсне в една източнотексаска ферма, без да знае нещо за тях. — Не беше я докоснал дори, а вече усещаше топлината на тялото му. Въпреки това успя да му отговори с вродената си самоувереност, без да отмества очи от неговите: — Баща ми се погрижи да ни научи със сестра ми как се борави с тях, но те никога не са ме впечатлявали дотолкова, че да тръгна с пушка на рамо.

— Аз съм нов в района — призна той в отговор. — Не знаех какво бих могъл да срещна, затова дойдох подготвен. — Той отново посегна към нея, този път към едно мокро кичурче коса на шията й.

— Подготвен за какво? — попита го тя, като се правеше, че не забелязва как ръката му докосва леко шията й, докато си играеше с къдрицата й. — Отдавна не се е налагало Тексас да защитава границите си. Трябва да сте изключително предпазлив човек.

— Просто разумен. Открих, че ако човек притежава достатъчно сила, независимо под каква форма, може да подбира сам компанията, в която желае да бъде. По-точно, вярвам, че шансът може да работи за мен.

Лицето му оставаше в сянка. Като гледаше острите му черти, Тринити си помисли, че не бе срещала по-суров и студен човек досега. Но в него имаше нещо, което, вместо да я отблъсне, я привличаше, и вместо да избяга от него, тя изпитваше желание да пристъпи още по-близо.

Не направи нито едното, нито другото, а каза:

— Разбира се. С такава голяма пушка в тези гори… Тя може да убие мечка, но наоколо няма мечки. Има някаква кръстоска между койот и вълк, но понеже нямам добитък, моят имот не ги привлича и те стоят надалече от него. Едва ли ще намерите нещо по-опасно от някой случаен броненосец или опосум.

— Намерих вас, не е ли така? — Гласът му беше нисък и плътен. Напомняше нож, временно поставен в кания от кадифе.

— Аз не съм опасна, освен ако не ме заплашват, господин Чейс.

— Чейс е малкото ми име — меко я поправи той. — Фамилията ми е Колфакс. Чейс Колфакс.

Той я погледна, явно в очакване на нещо, но понеже тя не реагира на името му, язвително продължи:

— А сега нека видя какво мога да направя във връзка с усещането ви за безопасност.

Преди да се досети за намеренията му, тя го видя как пристъпи към нея и посегна към косата й. Усука я като мокро въже и силно дръпна назад главата й, сякаш очакваше съпротива. С другата ръка я подхвана откъм гърба и я притегли силно към себе си, така че гърдите й опряха в неговите.

Целувката му толкова я изненада, че Тринити забрави за първоначалното си намерение да се съпротивлява. Тя бе нежна като галенето на перце, в пълен контраст с яростното му изражение.

Отначало той само потърка устни в нейните и леко ги захапа, сякаш опитваше вкуса им. Приятна топлина се разля по цялото й тяло. Когато езикът му се шмугна като змия в устата й и докосна нейния, искрите лумнаха в пожар. Тринити беше шокирана от своя страстен отклик. Не можеше да си обясни какво става с нея, но в момента не желаеше да анализира. Сякаш се топеше отвътре. Това толкова й харесваше, че не й се искаше да свършва.

Той беше този, който пръв се отдръпна. Като дишаше учестено, той я изгледа със странно изражение на суровото си лице.

— Господин Чейс — задъхано каза Тринити, — или господин Колфакс… как ви беше името, какво правите в моята гора?

За пръв път смехът му прозвуча искрено и гръмогласно.

— О, Тринити. Това беше вторият въпрос, който трябваше да ми зададете веднага след като разбрахте, че няма да ви застрелям. Нахлувам в чуждо владение, както виждате.

Тринити не се успокои от внезапната смяна на настроението му. Тялото й все още трепереше от целувката.

— Продължавам да чакам отговора ви.

— Ние сме съседи. — Стори й се, че гласът му звучеше измамно угоднически. — Току-що купих съседната на вас ферма. — И той посочи към гората й.

Това я заинтригува.

— Фермата на Карнес ли? Даже не знаех, че е била обявена за продан.

— Не беше, докато не им направих предложението си.

Тя наклони глава настрана и го изгледа с любопитство.

— Казахте го с известна доза цинизъм.

— Установил съм, че повечето неща, които желая, имат цена. — На лицето му се изписа истинско презрение. — Обикновено купувам земя, когато съм ангажиран с някои проекти. По-удобно и по-интимно е, отколкото на хотел, а фермата на Карнес отговаря отлично на условията за временна квартира.

Тринити бавно поклати глава.

— Сигурно е над хиляда акра. Не вършите нещата наполовина, нали?

— Както дойде — вдигна рамене той. — Но в този случай мисля, че направих добър избор. Тъй като вие сте моя съседка, земята може да ми излезе два пъти по-евтино. Пасторалният селски живот може да ми се понрави накрая.

Той посегна и с убийствена самоувереност погали бузата й с опакото на ръката си. Тя потръпна от топлината на допира. Изглежда, харесваше му да я докосва.

— И ти го усещаш, нали — нежно я попита той, — това физическо привличане, което изпитахме още в момента, в който се погледнахме?

— Да — колебливо призна тя. Чейс Колфакс я бе заинтригувал и тя не можеше да го отрече.

Той се засмя. Гърленият му плътен глас веднага погълна вниманието й.

— Ти си уникат. Повечето жени биха отрекли, биха казали „не“, докато всъщност искат да кажат „да“.

— Не съм по игричките, Чейс. Щом ще бъдем съседи, по-добре е да го знаеш още отсега.

— Добре! Това ще спести доста време.

Нещо в прибързания му отговор я накара да продължи:

— Това, че ме привличаш, не означава, че съм едва ли не твоя. Входът за фермата ти е на мили разстояние от моя и до тях се стига от различни посоки. Макар част от земята ти да граничи с моята и да излиза на същото шосе, оттам нямаш вход. Кой знае, може да мине доста време, преди да се видим отново.

Това беше самата истина, но Тринити не можеше да прецени дали тя не предизвика у нея разочарование.

— Не разчитай на това, Тринити — Ан. Ще се видим отново. Ти си доста необикновена млада жена. Не се съобразяваш, нали?

— С какво? — изненада се на глас Тринити.

Той не отговори на въпроса й, а веднага зададе нов:

— Каза, че това е твоя земя.

— Да, само трийсет и два акра. Не е много в сравнение с твоята, но е всичко, от което се нуждая. Татко я завеща на мен и сестра ми, но тя ми прехвърли своя дял, тъй като съпругът й има земя от долната страна на пътя.

— Какво великодушие! — присмя се той. — Земята в Източен Тексас е много ценна дори само заради правото да се добиват полезни изкопаеми.

— Това е нещо повече от великодушие — настоя Тринити, като наблюдаваше отблясъците от луната върху косата му. — Нарича се обич.

— Наистина не бих могъл да зная за това — рязко отвърна той. — Сама ли живееш тук?

— Не.

— Значи… все пак се съобразяваш с условностите — провлечено каза той. Освен пренебрежение, в гласа му се долови нотка на разочарование. — Живееш с някой тип, така ли?

— Не — спокойно отговори Тринити. — Живея с тригодишната си дъщеря. — Знаеше какъв въпрос щеше да последва и какво точно щеше да му отговори.

— Имаш дете? Е, Тринити — Ан Уорънтън, току-що успя да ме изненадаш отново. Не мога да си спомня кога за последен път някой е успявал да го стори.

— Тогава животът ти сигурно е много скучен — сухо отбеляза тя.

— Това няма значение. Струва ми се, че каза, че не си омъжена.

Затова именно беше подготвена. Рано или късно хората стигаха все до този въпрос. Тринити го погледна право в очите и каза:

— Не съм омъжена и никога не съм била. Но все пак имам дъщеря.

Чейс пъхна ръце в джобовете на джинсите си и замислено се вгледа в нея със студените си сини очи. Може би не трябваше да му казва, но досега винаги беше откровена относно Стефани и нямаше намерение тепърва да започва да лъже. Ако нещо го смущаваше, това си беше негов проблем, а не неин.

Тринити наблюдаваше как Чейс Колфакс осмисляше последната информация. Колко странен беше само! Любопитното беше, че когато го видя, и през ум не й мина, че би могъл да я изнасили. Първото й впечатление беше, че е човек, който по-скоро би убил, отколкото да изнасили. След целувката му знаеше, че никога не би му се наложило.

Въпреки че беше с джинси и носеше пушка, той не приличаше на фермер от Източен Тексас. От което произлизаше и въпросът: Откъде бе той? Може би трябваше да го попита, да разбере също дали е женен. Нещо обаче й подсказваше, че не е.

В едно беше съвсем сигурна — досега не беше срещал жена, която да го развълнува дотолкова, че да разбуди нежността в него, ако изобщо съществуваше такава. Изглеждаше непреклонен във всяко отношение, твърд като тексаски гранит, без меки жилки, които да развалят здравината му.

Най-накрая Чейс проговори и прекъсна размишленията й. Този път изненаданата беше тя.

— Като те видях да летиш надолу по хълма с развята коса и едва докосвайки земята, ми заприлича на диво, неопитомено същество, освободено от всякаква земна принуда.

Докато го слушаше, й се стори, че за миг долови в гласа му по-особени нотки. Тринити не беше сигурна какво означаваха, защото изчезнаха много бързо. Когато продължи да говори, гласът му отново бе резервирано студен, но очите му така блестяха в нощта, че я смути силното желание, което гореше в тях. Краката й се подкосиха.

— А когато стигна кея, хвърли нощницата си и застана така, сякаш… вдишваше нощта, и знаеш ли какво си мислех?

— Не — прошепна с треперещ глас тя.

— Мислех си колко е красиво тялото ти и се питах какво ли бих изпитал, ако е под моето.

— Не говори такива неща — опита се да протестира Тринити.

Но беше късно за всякакъв протест, защото думите му бяха проникнали в съзнанието й и я бяха омагьосали. Когато той отново я прегърна, тя дори не помисли да се съпротивлява.

Целувката му не запали искри. Тринити вече беше пламнала от възбуда, представяйки си описаната от него картина. Престана да мисли и се остави на устните и ръцете му.

И луната да паднеше в този миг, не би я забелязала. Беше изцяло погълната от целувките му и горещите ръце, които усещаше върху влажната си нощница.

Не разбираше защо целувките му я възбуждаха така непоносимо. От него се носеше мирис на мускус и като се смесваше с парфюма й, ги омайваше двамата сладостно в прегръдката на нощта. Когато накрая се отдръпна рязко от нея, както бе сторил и първия път, тя се почувства напълно замаяна. Той я хвана за раменете, докато си възвърне равновесието.

Тринити вдигна очи към него — един напълно непознат мъж, на когото бе откликнала с необяснима страст още при първата им среща. Не беше много разумно от нейна страна. Искаше да поразмисли, и то далеч от въздействието на неговия магнетизъм.

— Трябва да се връщам вкъщи — задавено каза тя. Обърна се и побягна нагоре по склона. Не спря, докато не се озова в стаята си.

След няколко минути лежеше в леглото си и мислеше за смущаващата среща долу, при езерцето. Дали всичко се дължеше на изкусителното въздействие на луната? Наистина не знаеше. Но си спомняше ясно всяка подробност за Чейс Колфакс — вкуса на устните му, парфюма му, усещането, което изпита.

Тринити не беше глупава девойка, която за пръв път усеща бушуването на страстта. И преди беше изпитвала физическо желание, но не така истински. Очевидно между тях протичаше някаква биологична реакция, но не се знаеше дали щяха да изпитат същото бурно привличане, ако се срещнеха отново.

Срещата им, макар и скандална, беше я заинтригувала. Тринити заспа и засънува един непознат и суров мъж със сребристобяла коса и смразяващо сини очи.