Елизабет Лоуел
Песента на гарвана (5)

Пета глава

Жана престана да тършува из шкафа за продукти в каютата — търсеше кетчуп и хрян за соса. Беше успяла да си възвърне поне отчасти обичайното благоразумие и хладнокръвие. Каза си, че Гарвана няма никаква вина за това, че толкова много го привличат русокоси „ангели“ с големи печални очи. Така де, можеше да се случи на всеки мъж. Не беше виновен и за това, че ставаше все по-трудно и по-трудно да бъде близо до него, без да го докосва и то по начин, който съвсем не беше ангелски.

А бурята не спираше — вихреше се като разгонен звяр над морето и земята.

От това, което Жана бе успяла да разбере сред пукането и прашенето на радиото, чуващо се всеки път, когато Гарвана се опитваше да улови някоя станция, щяха да останат залостени в залива най-малко още два дена. Едва тогава имаше надежда вятърът да поутихне поне дотолкова, че плаването на по-малки кораби в океана да стане относително безопасно.

Два дни… Само два дена. Налагаше се да обуздава желанията си и да запази чувството за хумор поне още два дни.

Намръщена, извади една кутия с трошачки за стриди, която откри случайно в шкафа. Погледна сърдито трошачките, сякаш й бяха виновни за нещо, и реши, че трябва да се разтърси из големия хладилник на „Черната звезда“, в който Гарвана съхраняваше хранителните запаси. Знаеше, че в малкия няма повече лимони, но се надяваше сериозно да открие поне няколко в големия, макар че досега не беше виждала все още. Очевидно, не беше търсила както се полага. Търсенето на лимони бе сериозна работа, а не просто някакъв каприз, продължи да размишлява в този дух.

Големият хладилен шкаф представляваше един доста дълъг и дълбок пластмасов контейнер, поставен под ватерлинията и оформен така, че да съвпада с извивките на корпуса. Жана повдигна капака на шкафа и надникна вътре. Нямаше видими признаци, че от последния път, когато беше ровила там, са пораснали лимони, но можеше да се закълне, че сред натрапчивата миризма на лук и портокали, усеща и приятен мирис на свежи лимони. Поогледа гъсто наредените едно до друго малки чувалчета, но тъмнината й пречеше да се ориентира. Явно, нямаше да мине без фенерче за по-обстоен оглед. Пък и щеше да й се наложи да прояви умения почти на акробат, за да навре глава в затвореното пространство, балансирайки теглото си с опрени в отсрещния шкаф крака.

Точно това правеше Жана, когато Гарвана влезе в каютата. Видът на стройните й разголени крака, проснати диагонално през пътечката между двете легла, направо го втрещи. От хладилника излизаха странни приглушени звуци. Жана разместваше разни чувалчета с картофи, лук, моркови, портокали и други пресни хранителни продукти, които можеха да бъдат съхранени по-дълго време, в упорито търсене на така бленуваните лимони.

Гарвана беше глух за странните звуци, които се разнасяха от хладилния шкаф. Бореше се с надигащото се желание да плъзне ръце по глезените на Жана, нагоре по гладката извивка на бедрата й… и оттам пръстите му да се скрият в топлото гнездо, скътало най-огнените женски тайни, които беше убеден, че го очакват.

Щеше да е много лесно. Само няколко секунди, не повече, и той можеше да смъкне тъмносините дантелени бикини, ъгълче, от които се подаваше изпод огромната риза. Или пък щеше да го стори бавно. Много бавно. Щеше да изследва, да вкусва всяка частица от тялото й, докосвайки я със зъби и език, да напредва все по-близо до съкровените му тайни, докато бавно, много бавно сваля дантелените бикини надолу по прелестните й крака. Преди да усети, ръцете му вече се протягаха към нея.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изруга задъхан той.

Някъде откъм дъното на шкафа дойде отговорът:

— Търся лимони.

— Лимони… — повтори той с надебелен език, вторачил поглед в ризата на Жана, която разголваше все нови прелести на тялото й, докато тя се измъкваше от шкафа. Когато се мерна и съблазнителната плът под тъмносинята дантела, Гарвана се вцепени. — Господи! — изскърца той със зъби.

Затвори очи и се опита да овладее набъбващата страст, но резултатът беше кръгла нула. Горещите вълни на желанието връхлитаха една след друга и се носеха неудържимо по вените из цялото му тяло. Слабините му буквално горяха.

— Лимони — повтори Жана и подаде глава от хладилния шкаф. — Нали си чувал — едно такова жълто нещо, от което и най-киселото настроение ти изглежда сладко.

Гарвана се разсмя безпомощно и също така безпомощно изруга наум. Мислеше, че го очаква напрегната вечеря със сърдита жена, а влизайки в каютата, се сблъска с изкусителните задни части на Жана и с възстановеното й чувство за хумор. А на него му предстоеше да се пребори със силното, почти диво желание, което го влудяваше. Искаше му се да напуснат залива, преди да се е изкушил да я събори на леглото и да погълне всеки сантиметър от невероятното й тяло.

Само че едва ли щеше да успее, ако не откъсне поглед съблазнително поклащащите се бедрата. Моментално. Още сега!

С въздишка Гарвана си наложи да не гледа приканващите извивки на нейните бедра. Измъкна някаква чиния за стридите от кухненския шкаф и бързо излезе на кърмата, хлопвайки силно вратата след себе си. Внимателно подреди стридите в чинията. Когато погледна крадешком през прозорчето на каютата, видя, че Жана отново се занимаваше с еквилибристика, мушнала глава в дълбокия хладилен шкаф. Ожесточено започна да пренарежда купчината стриди в чинията. И така до три пъти.

— Ура! Намерих няколко лимона! — разнесе се победоносният й глас откъм каютата.

— Слава богу! — съвсем искрено възкликна Гарвана и се запъти натам.

Отвори вратата и я затвори след себе си, крепейки с една ръка препълнената със стриди чиния. Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че е подранил. Жана тъкмо се изправяше на крака. Лицето й беше зачервено, а косата разрошена от дългото висене надолу с главата. А ризата й се беше вдигнала почти до кръста.

Жана също забеляза това. Тъй като ръцете й бяха заети с лимоните, с бързо движение на ханша смъкна ризата надолу. Възбуждащото движение завари неподготвен Гарвана и той неволно изстена.

— Гарване, какво ти е? — погледна го учудено Жана. — Да не си се срязал с ножа за стриди?

Не, но само защото не беше в ръцете ми. Господи, момиче, трябва със закон да забранят такива движения! Успя да запази тази мисъл за себе си — поне дотолкова му стигаше самообладанието. Пое дълбоко въздух — миришеше на горещи маратонки.

В същия миг и Жана усети миризмата. Захвърли лимоните в мивката, рязко дръпна вратичката на фурната и извади забравените джинси и маратонки си. Гарвана успя да остави чинията със стридите на масата и да хване летящите към него джинси, миг преди да го цапардосат по лицето. Мърморейки на себе си, Жана прехвърляше маратонките от ръка на ръка.

— Ако знаех, че си толкова гладна, щях да ти дам някое коматче хляб — подхвърли той, оглеждайки джинсите със сериозен вид.

— А кой каза, че умирам за печени джинси? — отвърна Жана и остави долу горещите, но поне здрави обувки. — И кой, моля, превъзнасяше вкуса на пържените маратонки?

Гарвана клекна и разгъна бързо изстиващите джинси. Жана видя как грамадните му ръце се задържаха, поглаждайки износената материя на седалището. Потръпна от разтърсилото я като електрическа искра желание — защо, по дяволите, сега не бе обута с тези джинси?

— Май аз самата се пека на бавен огън! — измърмори тихичко под нос.

— Какво каза?

— Ъъ… дали вече са се охладили, та да мога да ги обуя? — попита бързо тя.

— Хладно ли ти е?

Жана отвори уста, помисли и каза:

— Не, няма да стане.

Гарвана я изгледа косо.

— Какво няма да стане?

— Няма отново да ме въвлечеш в още един от тези твои специални свободно-асоциативни разговори със странни недомлъвки!

Гарвана се засмя, седна на петите си и внимателно мушна ръце в маратонките.

— Трябват им поне още десетина минути, колкото да изчистим малко стриди, и ще са готови за сервиране.

— Добра идея.

Пред изумения му поглед Жана пъхна маратонките във фурната, завъртя ключа на най-силно и затвори вратичката. Обърна се и започна да бърка соса, сякаш нищо не се бе случило. Той не направи нищо — чакаше.

Чакаше.

Чакаше.

Изведнъж дълбокият гърлен, пропит с топлота смях на Гарвана изпълни каютата. Наведе се, загаси фурната и издърпа маратонките.

— Направи го нарочно, нали? — попита той, като продължаваше да се смее.

— Дяволски си прав — съгласи се тя. Правеше усилия да не се разсмее и смешно изкриви устни. — Първото нещо, което една малка сестричка научава, е да слуша батковците си, които са и по-големи, и по-силни и по-здрави от нея.

— Малкото ми храбро войниче! — прошепна Гарвана и докосна огнената й коса с такава нежност, че Жана не можа дори да го усети. — Много ли те тормозеха?

Жана тъкмо щеше да се съгласи с категоричен тон, но спря, защото чувстваше, че това не е самата истина.

— Понякога наистина ме тормозеха, но също така много ме обичаха — по свой си начин. А аз бях малката им вещица. И доста често, ако трябва да бъда докрай откровена.

— Но ти винаги си ги обичала — каза Гарвана, взирайки се в нежността, която тези спомени извикаха на лицето й.

— Да, така е — прошепна тя. — Те винаги се опитваха да ме защитават, дори когато пораснах. Направо ме правеха на луда, като ми проваляха срещите. Някои момчета се отърваваха с изгонване, а други го отнасяха къде-къде по-тежко. Стигало се е до бой. Накрая никой не смееше дори да ми държи ръката. Единственият, когото допускаха да ме доближи, беше момчето на съседите. Те много харесваха Марк, може би защото той никога не се държеше като сваляч.

Усмивката на Жана бързо угасна. Само ако знаеха, защо Марк изглеждаше външно така надежден, толкова подходящ за тяхната сестричка. Но нямаше да бъде честно да обвинява братята си. Марк също не знаеше причината. Наистина не я знаеше.

— Марк? Твоят съпруг?

— Бившият. Отдавна вече не е мой съпруг.

— Защо?

Жана спря да бърка соса. С внимателни премерени движения го изсипа в малка тясна купа.

— Въобще не бяхме подходящи един за друг.

— Какво искаш да кажеш? — попита предпазливо Гарвана. Интуитивно усещаше, че има нещо далеч по-дълбоко от обичайните семейни дрязги, които провалят много бракове.

Жана се поколеба за миг, сви рамене и обясни:

— Марк ме чувстваше като приятел, другар, като сестра и понякога дори като майка. Но не и като любовница.

Гласът на Жана беше равен, а лицето й — непроницаемо. Цялата онази нежност, която спомените извикаха, сякаш бе изтрита с магическа пръчка.

— Как предпочиташ лимона — в соса или отделно?

Гарвана се взря съсредоточено в нея. Много му се искаше да й зададе още въпроси, за да узнае нещо повече за самата нея и за мъжа, когото някога силно бе обичала. Или поне достатъчно, за да се омъжи за него. Мъж, който, както по всичко изглеждаше, не я бе обичал.

— Остави го отделно — отвърна накрая и не зададе нито един от измъчващите го въпроси.

Очите на Жана бяха със зеления оттенък на нефрит, лисваха сребристите искрици, подсказващи вълнение и страст. Нищо, което би могло да го ориентира как е приключил семейният й живот. Как се чувствала тогава — тъжна или пък щастлива? Или може завладяна от апатия и безразличие?

„Приятелка, сестра, майка, но не и любовница.“

Гарвана трепна вътрешно. Не беше чудно, че Жана реагира по този начин, когато така той й направи искрен комплимент за нежните ръце и топлата усмивка. Запита се дали е обичала мъжа си като любовник или като дете. Заедно с въпроса, изплува и отговорът — тя беше искала любовник, а в замяна се беше омъжила за едно дете.

— Явно съпругът ти е бил слепец! — заяви категорично той.

— Колко мило от твоя страна — отвърна Жана. Усмивката на сочните й устни бе безизразна, очите — студени и безизразни като усмивката. — Но не е нужно, а не е и истина. Марк беше пилот. Имаше отлично зрение. Ще се намери ли тирбушон за виното?

— Обичаше ли го?

— Разбира се, че не — каза тя. — Имам навика да се омъжвам за всеки мъж, с който поне два пъти съм излизала на среща.

— Жана… — започна Гарвана.

— Нямаш ли тирбушон? — попита го с усмивка, ледена като гласа й. — Няма страшно. Братята ми ме научиха да изваждам тапата само с един удар с ръка върху дъното на бутилката, но аз не съм достатъчно силна. Всеки път си натъртвам дланта. Мисля си, че ти ще се справиш далеч по-добре от мен. Ти си як и силен. Също като тях.

— Обичаш ли го още?

— Никой ли не ти е казвал досега, че не е прилично да си пъхаш носа в чужди работи?

— Не. Още ли го обичаш?

— А теб какво те засяга това? — процеди през зъби Жана, чувствайки как се пропуква черупката на безразличие и студенина, в която се мъчеше да се скрие.

— Няма да те оставя да си хабиш живота, като се взираш само в миналото.

— Той нямало да ме остави! — натърти през зъби Жана. Стисна устни и погледна огромния мъж, изправен неподвижно срещу нея. — Моят живот си е моя работа и няма защо ти да се месиш в него! Имам си и баща, и трима по-големи братя, които са поне толкова едри и малко по-арогантни от тебе.

— Обичаш ли още Марк? — попита Гарвана нетърпеливо.

— Не! Не го обичам от момента, когато заплака и поиска да го прегърна, за да заспи в ръцете ми, защото не можел да се застави да прави любов с мене!

— Какво? — зяпна от удивление Гарвана. Тонът му ясно показваше, че не й вярва.

— Той се омъжи за мен, защото винаги ме е харесвал и защото искаше деца и си мислеше, че от мен ще излезе страхотна майка. Мислеше си, че ако въобще някоя жена може да го възбуди, то това съм аз. Той беше сбъркан. Не бих могла да го възбудя, дори наопаки да се обърна. Той си беше обратен и не искаше да приеме този факт.

Жана млъкна. Думите, които току-що изрече, сякаш кънтяха още в малката каюта. Почувства се ужасно. Никога досега на никой не бе разказвала за онази ужасна нощ, когато тя и съпругът й разбраха, че той живее в лъжа. И сега не би се осмелила да го сподели, ако Гарвана не я бе притиснал до стената с настойчивите си въпроси! Пое дълбоко въздух. Искаше й се да може да се свие някъде под шкафа, да се скрие от състрадателния поглед на черните му като нощта очи.

— Това е всичко. Сега по-добре ли се чувстваш? — попита тя. Гласът й трепереше.

— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос.

— Никога не съм се чувствала по-зле. Следващия път, моля те, остави ме да се удавя. Вижда ми се доста висока цената, която платих за спасението си.

Гарвана издаде някакъв особен звук, сякаш му бяха ударили плесница.

— Колко странно! — каза накрая. — Същото ми каза и Ейнджъл.

На устните му заигра тъжна, дори измъчена усмивка. Жана почувства, че сърцето й се свива. Разбра, че по някакъв начин го е засегнала дълбоко. Защо — не можеше да си представи. Много по-дълбоко, отколкото той я беше наранил с въпроси си.

Изведнъж целият й гняв се изпари безследно.

— Извинявай — прошепна тя. — Не исках да…

— Няма нищо — отвърна Гарвана и се обърна настрани. — Няма откъде да знаеш. А дори и да знаеше, ще го преживея.

— Ако знаех, никога нямаше да изрека тези думи. Не съм толкова жестока.

Гарвана се обърна към Жана.

— Моето малко храбро войниче! — Усмихна й се леко и я потупа по бузата с мазолестата си ръка. — Не си ли разбрала досега една много важна истина? Понякога добротата и любезността не помагат, а точно обратното.

Обърна се отново, отвори едно чекмедже и извади тирбушон. С няколко бързи сръчни движения извади корковата тапа от бутилката.

— Чашите са в шкафа от лявата страна.

Сякаш се движеше на сън, Жана се обърна към шкафа, извади две винени чаши и му ги подаде. Докато той наливаше, тя видя, как ноздрите му се разширяват, вдъхвайки аромата на виното. На лицето му се изписа мълчаливо одобрение. Сипа от светлата, златиста течност, оставяйки свободно място, за да намокри стените на чашата с вино, докато навеждаше глава, за да вдъхне от букета. Този дребен жест говореше за изисканост, която изобщо не се връзваше с грубата риза и изтърканите джинси.

— А какво търсеше самата Ейнджъл? — попита неочаквано Жана. Въпросът като че ли изненада и нея. Нямаше никакво намерение да го разпитва и да човърка явно незарасналите рани.

— Един мъртъв мъж.

Жана замръзна с купата със соса в ръка.

— Тя обичаше ли го?

— Той загина в нощта преди тяхната сватба. Родителите й загинаха в същата автомобилна катастрофа. Тя единствена оживя. Беше контузена тежко и не можеше да се движи. Беше прикована на леглото и чуваше как страда умиращият Грант — мъжът, който трябваше да стане неин съпруг.

Гласът на Гарвана бе равен и безстрастен, от което думите му изглеждаха по-страшни.

Жана затвори очи, потръпвайки от ужас. Трудно можеше да си представи човек мъките и изпитанията на Ейнджъл. Колкото тъжен и мъчителен да беше завършекът на неудачния й брак, не можеше въобще да се сравнява с безумния кошмар да гледаш как умира мъжът, когото обичаш и да не можеш дори да докоснеш ръката му.

— В края на краищата Ейнджъл се оправи — продължи той, докато слагаше чинията със стридите на масата.

— А ти я утеши — изрече гласно Жана мисълта, която я терзаеше в момента. Представи си как стройната блондинка търси утеха в силните ръце на Гарвана.

Гарвана погледна побледнялото изопнато лице на Жана. Запита се каква ли бе причината за тъгата, стаена в невероятните й сиво-зеленикави очи.

— Ейнджъл търсеше опора и утеха в Дери. Дери е по-големият брат на Грант. Но тя се нуждаеше и от нещо друго — нещо, което да й помогне да се освободи от целия натрупан гняв, цялата омраза към живота, отнел й мъжа, когото обичаше. Гневът я унищожаваше. Тя трябваше да обуздае този гняв, преди да се опита да превъзмогне отчаянието — другата страна на гнева.

Жана се втренчи в него с широко отворени очи. Разбра какво й казваше Гарвана. Онези ситните бръчици около устата му бяха следи от мъка и страдание. Спомни си и думите му: „Понякога добротата и любезността не помагат, а точно обратното“. Едва сега разбра целия им смисъл.

— Значи ти съзнателно, целенасочено, умишлено си станал мишена за гнева й?

Имаше кратка пауза, колкото един удар на сърцето, преди Гарвана да й отговори:

— Да.

— И тя те е намразила?

Гарвана кимна мълчаливо.

— Тя никога ли не разбра защо го правиш?

— Разбра го веднага — отвърна той и се зае да подрежда чинии, вилици и трошачките за стриди на масата. — Но прошката отнема време. Понякога години.

— Ти си я обичал — каза Жана. Стоеше неподвижно и го гледаше напрегнато, сякаш се страхуваше, че може да пропусне или да не разбере нещо.

— Да.

— И все още я обичаш…

Гарвана леко се усмихна — сякаш на себе си, докато слагаше стриди в чинията на Жана.

— Разбира се. Сега Ейнджъл също ме обича. Ти би я харесала, ако я видиш — добави, поглеждайки към Жана. — Също като теб и тя е сърцата жена. Бори се упорито срещу ужасните превратности, които съдбата й поднесе, и спечели — спечели нов живот и нова любов. Тя е много красива жена, с всичко, което тази дума означава.

Жана сведе очи към чашата си с вино. Искаше й се да е дълбока като морето, за да се удави в нея. Страхът и отчаянието, които я обзеха, бяха по-страшни от кошмара, който изживя, захлупена с лодката в ледената вода. Тогава измръзна тялото й. Сега студът се промъкваше в душата й.

Този студ се наричаше страх. Изпитваше страх, граничещ с ужас, че се е влюбила в Гарвана, а той обича друга. Това, че знаеше причината, не намаляваше страха. Просто й помагаше да осъзнае неговата същност. Беше загубила нещо, даже преди й се отдаде възможност да се бори, за да го спечели.

— Защо не си се оженил за Ейнджъл? — попита Жана с равен глас.

Гарвана я погледна някак меко и се усмихна.

— Разбиранията в Канада по отношение на двуженството са твърде закостенели.

— Защо, за друга ли си женен? — попита Жана и рязко тръсна глава. На лицето й беше изписан ужас.

— Не, не съм — засмя се Гарвана, поклащайки глава. — Ейнджъл е омъжена и много щастливо при това — отпи от виното и си доля още малко. — Дери и аз й помогнахме да оцелее, но всъщност я излекува Майлс Хоукинс. И тя също му помогна. Дадоха си най-доброто от себе си един на друг. И продължават да го правят.

Обичта и възхищението, което се долавяше в гласа на Гарвана, докато говореше за мъжа на Ейнджъл, объркаха Жана.

— На твое място, другите мъже биха ненавиждали съпруга на Ейнджъл.

Гарвана сви исполинските си рамене.

— Хоук даде на Ейнджъл нещо, което другите мъже не бяха способни да й дадат. Тя също му даде това, което не беше давала на друг мъж. Те са така дълбоко свързани един с друг, както морето с брега. Да мразиш единия, значи да мразиш и другия.

Жана слушаше. Ровеше в душата си и се питаше дали би могла с такова благородство и великодушие да приеме загубата на една любов, каквито проявяваше Гарвана.

— Ти си необикновен човек, Карлсън Рейвън — каза глухо тя. — Ейнджъл трябва да е била сляпа, след като е избрала друг мъж.

Зъбите му блеснаха в широка усмивка.

— Говориш така, защото не си виждала Хоук. Той е строен, тъмнокос, представителен, изискан. Където й да отидеше, хората се обръщаха след него. И най-вече жените. Такова чудо не съм виждал досега.

Жана погледна Гарвана.

— Ау, не думай! Сигурно и крилца си има на гърба — подхвърли с язвителна усмивка.

— Повярвай ми. Хоук е най…

— Въобще не може да се сравнява с теб! — прекъсна го рязко тя. Отпи от чашата си и се втренчи мрачно в него. — Боже господи! Убедена съм, че винаги когато минаваш по улицата, оставяш след себе си дузини изкълчени женски вратове.

Гарвана се облегна назад и погледна загрижено Жана.

— Да не би да си от тези жени, които се напиват от една глътка вино?

С нетърпелив жест Жана остави чашата си на масата и извади един лимон от мивката.

— Не се прави на толкова скромен! — каза, разрязвайки с яростни движения на ножа лимона на четвъртинки. — Няма начин да не си забелязал, че жените падат в краката ти като есенни листа.

Гарвана протегна дългите си крака на пътечката и ги заразглежда с любопитство.

— Не, не виждам нито една.

— Разбира се, че не. Къде ли ще ги забележиш, нали си имаш таман две — отвърна Жана.

— Всъщност, са малко повече от шест и половина…

— Помощ! — примигна Жана.

— Фута — добави меко — височина.

Жана се засмя и поклати глава. Когато погледна мургавото лице на Гарвана, оживено от някакъв особен вътрешен смях, и последните следи от гнева й се изпариха. Помисли си с мъничко тъга, защо ли животът бе толкова нечестен и несправедлив? Беше изсипал щедро върху Гарвана всичко онова, което тя искаше да намери в един мъж, а след това го правеше тъй недостижим! Изведнъж, някак неочаквано и за самата нея, смехът й бе изместен от сълзите, бликнали, въпреки че полагаше усилие да ги преглътне. Опитваше се да каже нещо, да обясни, но от устните й излизаха само срички от името на Гарвана.

— Ей, стига, каламбурът ми не беше чак толкова лош! — каза нежно той, застана до Жана и изтри сълзите й с кърпичка.

С отпусната глава, търсейки опора в неговата сила, тя се бореше със сълзите. Отдаде й се след минута.

— Извинявай — измънка и пое дълбоко въздух. — Аз никога не плача. Не знам какво ми става… — Въздъхна пак и неохотно се отдръпна от тялото на Гарвана.

— Преживя голям кошмар само преди дни — каза тихо той. Ръцете му за миг се поколебаха, преди да си позволят удоволствието да погалят блестящата канелена коса. Нежната топлина на главата й го накара да се почувства, сякаш ръката му милва огън. — Никак не е чудно, че все още си в състояние на посттравматичен шок.

Жана почувства докосването на ръката му по цялото си тяло, чак до пръстите на краката. Искаше й се да обърне глава и да докосне с устните си коравата му ръка. Увлечена от порива, тя се обърна. Устните й нежно докоснаха горещата длан.

— Ти си чудесен! — каза с глух глас. — Какъвто и да е този Хоук, сигурна съм, че Ейнджъл не е направила най-добрият избор.

Гарвана гледаше как Жана се отдръпна от ръцете му и се плъзна на пейката край масата. Изпита сладка болка — заради бликналата нежност, която провокира нейната ранимост и откровеността й. И от желанието да бъде негова. Разбираше, че тя също го желае. Знаеше, колко много я желае той. Мълчаливо прокле обстоятелствата, които я бяха довели при него и същевременно направиха невъзможно да приеме онова, което тя му предлагаше. Не можеше да има жена, дошла при него заради някаква комбинация от криворазбрана благодарност и първични инстинкти за оцеляване.

Знаеше, че точно това изпитва в момента Жана — благодарност и неизживян все още шок от инцидент, в който буквално се бе разминала със смъртта. По същия начин би я привличал и всеки друг мъж, спасил й живота и погрижил се след това за нея. Лошото в цялата работа е, че той никога няма да бъде привлечен така от друга жена, спасена от него.

Огромната ръка на Гарвана стисна безжалостно чашата. Отпи голяма глътка, след това още една, сякаш великолепното вино бе някакво лекарство. Всъщност, можеше да се окаже точно такова. Ако изпиеше достатъчно количество, имаше вероятност поне тази нощ да заспи, вместо да лежи буден в леглото, вторачил поглед в тъмнината, разстроен и възбуден.

Седна бързо, за да скрие физическата си възбуда зад преградата на масата. Горчива усмивка се появи на устните му, като съзря цяла камара стриди в чинията си. Ако беше вярно онова, което хората приказваха, точно сега дяволски се нуждаеше от бром, а не точно от стриди.

Жана взе трошачката, счупи няколко стриди и му подаде уреда. Гарвана го пое, без да отрони нито дума. Какви ли мисли бяха предизвикали тази странна усмивка, зачуди се Жана. Когато си даде сметка, че се е втренчила в устните му, отмести поглед настрани и се изчерви виновно.

— С какво се занимаваш, когато не вадиш туристи удавници от залива Тотем? — попита тя, изричайки първите думи, които й дойдоха на ума.

— Занимавам се с промишлен риболов. — Гарвана изстиска лимон върху набодена на вилицата стрида и я мушна в устата си. — Не е зле!

— Стридите ли? — попита тя, докато си взимаше една от чинията.

— Лимона.

Жана премига учудена.

— Не слагаш ли лимон на стридите?

— Не.

— И защо тогава държиш на кораба всички тези лимони?

— Ейнджъл обича прясна лимонада. Бяхме решили да пообиколим за няколко дена с кораба край източния бряг на острова, докато чака Хоук да се върне от Токио. Мисля си обаче, че ще се върне по-рано. — Гарвана се усмихна кисело. — Женени са близо четири години, а той все още не понася да е далеч от Ейнджъл повече от седмица.

— А може би не му се иска много-много да предизвиква съдбата, като я оставя сама с теб — отбеляза сухо Жана.

Гарвана посрещна думите й със смях и поклати глава.

— Какво говориш, няма начин! Подай ми соса. Смятам да го опитам със следващата стрида.

— Никога ли не си правил такъв сос за стридите? — попита тя, поставяйки купата по-близо до него.

— Ами не… — избоботи Гарвана.

— Защо тогава си взел на борда кетчуп и хрян?

— За сандвичите с печено говеждо — топна стридата в соса, подъвка сочното месо и поклати замислено глава. — Не е зле. Страхотна пикантерия.

— Как ядеш стридите тогава? Може би задушени?

— Точно както ги намирам — без нищо.

— Сигурно ти е доста студеничко — каза Жана и посегна към нова стрида.

— Какво?

— Да търсиш стриди ей тъй, без нищо. Повечето хора са облечени с ризи и шорти и…

Жана бързо се наведе, криейки се от огромната ръка на Гарвана. Когато отново се изправи, неговите пръсти затъкваха един непокорен кичур зад ухото й.

— Трябва да намерим шал с цвета на очите ти.

Нежността, която криеше в невинното докосване, накара сърцето й да спре за миг и отново да забие с удвоена честота, макар да се убеждаваше сама, че това е само един случаен, нищо не значещ жест. Тя цялата настръхна, а на него изглежда му беше все тая. Ето го, посягаше пак към чашата, сякаш нищо не се бе случило.

Гарвана надигна чашата с рязко движение, проклинайки се мълчаливо, че използва всяка възможност, за да докосне Жана. Знаеше обаче, че ще чака само да се подаде още някой немирен кичур от копринена й коса, за да може да я докосне пак. Погледна чашата си. Беше празна. Чашата на Жана също беше почти празна. Напълни и двете и си пожела те двамата с Жана да са голи като стридите, извадени от седефените им черупки.

— Да пием за стридите без нищо — каза Гарвана и вдигна чашата си.

Неговата бавна, много мъжка усмивка накара Жана да изтръпне от вълнение. Чукна чаша с неговата и отпи бързо доста голяма глътка, избягвайки да погледне в очите Гарвана. Страхуваше се, че ако той отново й се усмихне така, тя ще падне на колене пред него и ще го моли да я целуне.

Мисълта я стресна. Отпи бързо нова солидна глътка вино и се отпусна. Усети приятна топлина да се разлива по тялото й. Със закъснение се сети, че може би не трябваше да пие толкова. Известно е, че алкохолът не е най-добрия съюзник на самообладанието. От друга страна, виното беше направо превъзходно. Вероятно добра реколта…

— Значи, се занимаваш с промишлен риболов… — поде неангажиращата тема тя, решена твърдо да смени чашата с вино с вилицата за стриди.

— Имам няколко рибарски кораба — поясни Гарвана. — От три години братовчедите ми ловят риба с тях, а аз прибирам пари от Хоук и обикалям света.

— Изглежда този Хоук е толкова щедър, колкото и красив.

Гарвана се усмихна дяволито.

— Всъщност, парите са мои, но Хоук е този, който ги прави. Този човек е страхотен гений по отношение на финансовите инвестиции и търговията със земи. Малко след като срещна Ейнджъл, аз му дадох няколко хиляди долара. След една година той ми върна няколко милиона.

Сиво-зелените очи на Жана се разшириха от изненада. Посегна отново към чашата, въпреки че усещаше главата си леко замаяна. Новината, че Гарвана е богат направо я разстрои. Това като че ли го правеше още по-недостъпен. Отпи поредната голяма глътка и си каза, че е една глупачка и че трябва да спре да пие, преди съвсем да си е загубила акъла.

От друга страна, виното й действаше толкова успокояващо, че беше най-добрият цяр за изтерзаната й душа. Отпи отново.

— Тази година загубих почти всичките си пари — каза Гарвана спокойно. — Бури и капризна риба. Хоук само се изсмя и ми показа как да си ги върна отново.

С чашата в ръка, Жана показа с жест към „Черната звезда“.

— Май се справяш доста добре.

Гарвана сви рамене и топна още една стрида в гъстия сос.

— Както казва Хоук, парите са само средство, а не цел. Не трябва да се превръщат в смисъл на живота ти. Смисълът на неговия живот е Ейнджъл и той го знае. Хоук е умен мъж. — Гарвана дъвчеше замислено стридата. — Трябва й още малко сос.

— А как е при теб?

— Не ми стига соса — отвърна Гарвана с невинно изражение.

Но Жана не се усмихна. Въпросите напираха на езика й — директни и остри, подтиквани от отчаянието й и от виното.

— Ейнджъл е смисълът и на твоя живот, нали? — попита Жана, набождайки нова стрида.

Усмивката изчезна от лицето на Гарвана, скри се зад мълчанието и откровената сила, които бяха неговата същност.

— Аз не съм глупак, Жана — каза много тихо той. — Ейнджъл никога няма да обича друг мъж, освен Хоук. И той никога няма да обича друга жена.

— Ти също — подхвърли мрачно Жана.

Пи още. Надяваше се виното да свърши работа и да замъгли мозъка й, което всъщност вече ставаше. Езикът й обаче си беше все така пъргав. Беше се напила точно толкова, че да изрича всичко, което й дойдеше на ума, без изобщо да й пука. Пет пари не даваше… Парите май бяха повече от пет, мина й някаква смътна мисъл през ума. Всъщност, това си е само тяхна работа, да се оправят сами. Вдигна подигравателно чашата като за тост.

— Пия за любовта — каза тя. — Това е най-добрата противоотрова срещу щастието, измислена от хората.

Треперещият й глас изненада Гарвана. Присви очи. Имаше усещането, че може да докосне тъгата, която виното бе извадило на показ.

— Ти не пиеш — отбеляза тя.

Гарвана мълчеше.

— Ами да, така си е — каза мило Жана и сви рамене. — Не на всеки се харесва истината. Понякога и на мен самата никак не ми се нрави — добави тя и пресуши чашата си.

— И каква е тази истина? — попита той с дълбокия си глас.

— Че си луд по Ейнджъл.

— В живота ми е имало много други жени.

— Но само един ангел — вметна рязко Жана. — Съвършената грациозна блондинка със загадъчни и тъжни зелени очи. Всички останали жени за теб не съществуват. Каквото и да искат да ти дадат, изобщо не ти пука.

— Това не е вярно.

Жана измърмори някакво неразбираемо несъгласие и посегна отново към бутилката. Беше празна. Стреснато погледна чашата на Гарвана. Тя също беше празна.

— Още малко вино? — попита я мило той. — Става все по-интересно. In vino Veritas, както казват древните.

— Виж какво, не съм си изгубила съвсем ума и съм наясно, че още една-две чаши и с мен е свършено — промърмори Жана и забоде с всички сили вилицата си в една стрида. — Само че това не е причина и ти да спираш, нали? В последно време нещо хич ме няма… Върша глупост след глупост. Знаеш ли, ще взема да си изруся косата, да се науча да свиря на арфа и да си купя отнякъде книжни крилца. Ами да, разбира се, донеси още вино. Гласувам с две ръце за фантастичната идея! Трябваше по-рано да се сетиш! И теб ли виното те прави да изглеждаш мистериозен и трагичен?

— Какви, по дяволите, ги приказваш? — попита Гарвана със съвсем спокоен тон.

— Нищо, просто пия и си хапвам — изфъфли под нос Жана и му поднесе стрида, забодена на вилицата й.

— Това „п“ ли беше или „в“? — попита я меко Гарвана, но очите му блестяха от напушващия го смях.

В първия миг Жана не разбра шегата. После сякаш чу как при нея се връща ехото на собствените й хапливи думи.

— Вия — прошепна толкова тихо тя, че Гарвана не я чу.

— Разбира се — продължи той — повечето стриди не обичат да сядат на една маса с моржове. От тяхна гледна точка това е… — Видя как слабото оживление по лицето на Жана изведнъж изчезна, оставяйки на повърхността само болка и тъга. Сложи ръка върху нейната. — Какво има, Жана? Аз само се шегувам.

— Така е, разбира се… — отвърна механично тя. Погледна едрата ръка, която покриваше нейната, и разбра, че не може повече да се преструва. Издърпа ръката си и стана. — Извини ме — каза внимателно. — Получих вече цялата утеха, която мога да понеса за една нощ. Трябва да направя някои скици, докато нещата са ми още в главата.

Без да дочака отговор, Жана грабна от шкафа бележника и молива. Отиде в каютата си на носа на кораба и хлопна след себе си малката врата. Думите й сякаш увиснаха във въздуха, прониквайки мъчително в съзнанието на Гарвана.

„Получих вече цялата утеха, която мога да понеса за една нощ.“

Гарвана не усети, че ръката му се свива в юмрук, докато не чу внезапно звука на счупена чаша. Отвори внимателно пръсти и пусна блестящите парченца на масата. С отсъстващ поглед изтръска от ръката си и останалите стъкълца. Не трябваше да купува толкова чупливи чаши. Хич не можеше да се оправя с крехките, чупливи неща. Беше дяволски едър. Дяволски силен. Дяволски груб. Истински красивите неща в живота му неизменно се счупваха. Като Ейнджъл.

И като Жана.

Гарвана облегна главата си на облегалката на пейката, затвори очи и уморено изруга.