Елизабет Лоуел
Жена без лъжи (18)

Глава 18

Ейнджъл затвори багажника и последва Хоук до входната врата на къщата. Тя натисна бутона на звънеца и зачака, като знаеше, че щеше да мине известно време, докато госпожа Кери успее да стигне до вратата.

Хоук забеляза мълчанието й, напрегнатото изражение на Ейнджъл и малките ранички на местата, където беше прехапала долната си устна. Не знаеше какво я беше притеснило; знаеше само, че искаше да премахне всички белези с върха на езика си.

Това желание го изненада, както го бе изненадал и споменът от детството му преди малко. Той осъзна, че повече му се искаше да утеши, отколкото да съблазни Ейнджъл. Искаше да я види да се усмихва, защото я бе накарал да изпита удоволствие. Искаше да…

Госпожа Кери отвори вратата. Главата й едва стигаше до средата на гърдите на Хоук. Тя нагласи очилата си и погледна нагоре към мургавия, висок мъж, когото не бе очаквала да види пред входната си врата.

— Добро утро, госпожо Кери — каза Ейнджъл. Гласът й бе тих и леко разтреперан. — Запознайте се с Майлс Хоукинс. Хоук, това е госпожа Кери.

— Господин Хоукинс — каза възрастната жена и кимна.

— Наричайте ме Хоук. Всички в Канада ме наричат така.

Той хвърли поглед към Ейнджъл. След това премести одеялото с подаръка в другата си ръка, за да стисне хладната ръка на старицата.

— Удоволствие е да се запозная с вас, госпожо Кери.

Възрастната жена огледа мъжа пред себе си с проницателен поглед. След това кимна рязко веднъж.

— Не са много мъжете, на които такова име им подхожда. Вие сте един от малкото. Влизайте, Хоук. — След това добави сухо: — И ти влез, Енджи. Направила съм чай.

Един голям котарак започна да се мотае из краката на старицата, докато тя ги водеше към кухнята. Най-накрая Ейнджъл не издържа, наведе се и вдигна котарака.

— Тигър — скастри го нежно тя, — нямаш капка мозък в главата си.

Тя потърка с брадичка котката и последва госпожа Кери в кухнята. Котаракът гледаше Ейнджъл с мъдрите си оранжеви очи, докосна носа си в нейния и се измъкна от ръцете й. Ейнджъл не се опита да го спре. Госпожа Кери вече бе седнала и нямаше опасност да се спъне в котарака си.

— Налей ми, ако обичаш — каза госпожа Кери. — Снощи сигурно съм спала върху ръцете си и тази сутрин нещо не ги чувствам.

Ейнджъл й хвърли бърз поглед.

— Обади ли се на доктор Маккей?

Старицата се изсмя сухо.

— Аз съм на седемдесет и девет години, Енджи. Нормално е да не съм в най-добра форма, не мислиш ли?

— По-късно тази сутрин ще закарам Дери на преглед при доктор Маккей — каза Ейнджъл. — Ще те взема и…

— Глупости — прекъсна я госпожа Кери. — Налей чая, Енджи. Лекарят не може да му помогне повече, отколкото може чаша хубав чай. Седни, Хоук. Можеш да оставиш това, което носиш, на масата.

Ейнджъл наля чая и сложи на масата чиния с бисквити.

— За лекаря — започна твърдо тя. — Мисля, че…

— Спомням си как преди няколко години — прекъсна я също така твърдо госпожа Кери — Дери влетя тук като обезумял, защото те беше намерил да спиш на пода в ателието си. Изглежда, че си работила твърде много. Доктор Маккей отишъл у вас, прегледал те, а ти дори не си се събудила. Казал на Дери, че ти няма нищо и че имаш нужда само от един дълъг сън.

— Да, но…

Госпожа Кери остави чашата си с решително движение, което накара Ейнджъл да млъкне.

— Е, на мен ми няма нищо, което да не се излекува, ако можех отново да бъда млада — каза госпожа Кери.

Ейнджъл въздъхна и се отказа да настоява повече.

Телефонът иззвъня.

— Аз ще вдигна — каза Ейнджъл и тръгна бързо към дневната.

Госпожа Кери я последва бавно.

Ейнджъл вдигна слушалката, размени няколко думи с човека от другата страна на линията и даде слушалката на госпожа Кери. Когато се върна в кухнята, тя усети, че Хоук я гледа напрегнато.

— Често ли го правиш? — попита той, без да спира да я наблюдава.

— Да вдигам телефона ли? — попита Ейнджъл, докато сядаше.

— Да работиш до изтощение.

Ейнджъл сви рамене, сякаш това нямаше значение.

— Не — отвърна спокойно тя.

— Само когато си разстроена ли? — попита Хоук с тих глас, за да не бъде чут от госпожа Кери.

Ейнджъл отпи от чая си.

— Колко време мина? — попита я Хоук.

— От кое?

— Откакто за последен път си работила, докато престанеш да мислиш, да чувстваш, а тялото ти откаже да те слуша и пада на пода.

За миг Ейнджъл обмисли дали да не му отговори. След това осъзна, че нямаше значение. Хоук просто щеше да попита Дери.

Освен това тя искаше да каже на Хоук. Щеше да изпита някакво почти жестоко удоволствие от това да му покаже колко грешна беше в действителност преценката му за нея.

— За последен път ми се случи преди повече от три години — каза тя, като отпиваше от чая си. — През нощта, в която Карлсън най-накрая успя да ме убеди, че мъжът, когото обичах, беше мъртъв, а аз бях останала жива и не можех да направя абсолютно нищо, за да променя това, освен да пропълзя в гроба и да умра с него.

— Но ти не си го направила.

— Карлсън не ми позволи.

Погледът й стана по-мрачен, когато си спомни жестокостта на Карлсън. Жестокостта му обаче бе имала за цел да я накара да приеме, че е все още жива, а Грант не е.

Карлсън също си беше платил за това, дори повече отколкото Ейнджъл бе предполагала по онова време. Тя не му бе простила цяла година, не бе говорила с него, бе отказвала дори да погледне писмата, които той й бе пращал. Тогава Ейнджъл не бе знаела, че Карлсън я обича, както един мъж обича жена. Когато бе разбрала, бе твърде късно. Карлсън щеше да остане завинаги свързан с живота и смъртта на Грант. Ейнджъл не можеше да има интимна връзка с Карлсън повече отколкото с Дери.

— Карлсън те е обичал — каза Хоук.

— Да. Още преди да се бях запознала с Грант. Само че аз никога не съм го обичала по същия начин.

— Защото е индианец ли?

Ейнджъл се усмихна тъжно.

— Защото не беше Грант.

— А след смъртта на Грант? — настоя Хоук.

Ейнджъл отметна косата от очите си с уморен жест.

— Карлсън все още не беше Грант — каза тя. — Това не можех да му простя. Не можех да простя на Дери. Не можех да простя на който и да било мъж.

Ейнджъл усети, че Хоук щеше да й зададе нов въпрос. Внезапно тя осъзна, че въпреки че се беше надявала да нарани Хоук с думите, те нараняваха нея повече от него. Спомени, които не си бе позволявала в продължение на години, сега й идваха като наказание.

— Достатъчно, Хоук — каза тя с тих глас. — Или може би ти доставя удоволствие да ме измъчваш с миналото?

Той затвори очи, за да не гледа объркването и гнева, изписани на лицето й.

— Не — отвърна той много тихо.

— Тогава защо го правиш?

— Защото трябва да знам за теб. — Той отвори очи. Погледът му беше ясен, спокоен и дълбок като нощта. — Трябва.

— Защо? — попита Ейнджъл, като се опитваше да овладее отчаянието си.

— Никога не съм срещал жена, която да обича другиго, освен себе си.

Тихите му думи й попречиха да възрази. Ако Хоук можеше да научи нещо от нейната болка, тя нямаше да се противи на всеки негов въпрос и на всеки отговор. Беше научила толкова много от болката на Дери и Карлсън и сега не можеше да откаже на друг човек възможността също да научи нещо.

Във внезапно настъпилата тишина звукът от бастуна на госпожа Кери по дъските на коридора им се стори невероятно силен.

— Беше Керън — каза госпожа Кери. — Каза ми, че малините в стария имот са много хубави тази година.

— Супер — каза Ейнджъл и облиза устни.

Старицата се усмихна.

— Не мога да ги обера — каза госпожа Кери, — но все още мога да правя сладко.

— С удоволствие ще ви наберем колкото искате — каза Хоук, преди Ейнджъл да успее да отвори уста.

— Ястреб в малинак. — Госпожа Кери се разсмя. — Благодаря. За това си струваше да стана тази сутрин.

Хоук повдигна леко ъгълчето на устата си. Той погледна първо Ейнджъл, а след това и мястото, на което се намираше рисуваното стъкло. След това отново погледна Ейнджъл. Тя кимна. Хоук стана и отиде до вързопчето.

— За това — каза той и вдигна одеялото — си струва човек да живее сто години.

Той отиде до прозореца. Слънчевите лъчи преминаваха през него и обливаха масата в светлина. Хоук застана така, че госпожа Кери не можеше да види рисуваното стъкло, и разви одеялото. След това отстъпи бързо встрани и вдигна подаръка й към светлината.

Стъклото засия и изпълни кухнята с цветове.

Госпожа Кери се облегна на бастуна си и се загледа в стъклото, което бе превърнало кухнята й във фантазия от танцуващи цветове.

— Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала — каза бавно тя. — Вижте само тези цветове. За бога, кълна се, че направо ми се иска да изям това сладко.

Ейнджъл се усмихваше широко и се радваше на реакцията на старицата.

— Радвам се, че ти харесва — каза Ейнджъл. — Твое е.

Възрастната жена се обърна и погледна Ейнджъл.

— Това е прекалено, Енджи. Не мога да приема. Сигурно си прекарала много време…

— Цял живот ям твоя мармалад — прекъсна я нежно Ейнджъл. — Ти си прекарала години в кухнята, готвейки за други хора. Моля те. Искам да приемеш подаръка. Направих го специално за теб.

Очите на госпожа Кери се насълзиха. Тя извади една носна кърпичка от джоба на роклята си и избърса очите си. След това протегна ръка към Ейнджъл.

Младата жена се изправи и прегърна старицата. Когато се отдръпна, забеляза, че Хоук я наблюдаваше внимателно, сякаш искаше да запомни всеки миг на обич, всеки нюанс на отношенията между двете жени.

— Къде искате да го закачим? — попита Хоук, обръщайки се към госпожа Кери.

— Ето там, където ще мога да го гледам всяка сутрин. Когато човек стане на моята възраст, има нужда от нещо, което да иска да види, когато стане сутрин от леглото.

— Човек се нуждае от това независимо на колко е години — каза Хоук и хвърли бърз поглед на Ейнджъл.

Докато Хоук закачаше стъклото така, че да бъде изложено на най-силна светлина, Ейнджъл и госпожа Кери започнаха да съставят списък на продуктите, от които щеше да има нужда възрастната жена за приготвянето на сладкото. Хоук свърши почти едновременно с тях. Той взе листа от Ейнджъл и го прегледа набързо.

— Веднага ли искате тези неща? — попита той госпожа Кери.

— О, не. След около седмица.

— Добре. Ейнджъл ще ме изведе за риба за няколко дни. Последното ни пътуване беше… отложено.

Ейнджъл искаше да възрази, но знаеше, че не можеше да го направи. Когато се беше съгласила отново да бъде водач на Хоук, знаеше, че в задълженията й се включваше и разходката за риба.

Преди два дни тази мисъл не я бе плашила.

Сега обаче я плашеше, защото, когато погледнеше Хоук, виждаше нещо повече от острите му, хищнически черти. Сега виждаше сянката на едно момче, което бе носило една зелена лентичка в джоба си, докато от нея бяха останали само ярки конци.

Ейнджъл последва Хоук до колата с необичайно мълчание. Не бе смятала, че отново ще бъде уязвима пред него, поне не по този начин, че ще чувства болката му като своя.

— Ще заредя яхтата, докато вие с Дери сте при лекаря — каза Хоук, като я наблюдаваше в профил.

Тя кимна, без да поглежда към него.

— Трябва ли да се обадиш някъде, преди да тръгнем? — попита Ейнджъл.

— Не. Сделката навлезе във втората си фаза. Ще има още един напън, преди всичко да се подреди добре или да се провали безвъзвратно.

Безразличието в тона на Хоук привлече вниманието на Ейнджъл.

— Говориш, сякаш не те е грижа — каза тя.

— В единия случай ще забогатея, а в другия няма. — Хоук сви рамене. — Откакто престанах да участвам в автомобилни състезания, на няколко пъти съм печелил и губил цели състояния. И в двата случая адреналинът се покачва. Парите са само начин за следене на резултата.

По обратния път Ейнджъл не престанала мисли за думите на Хоук.

 

 

Докато чакаше пред кабинета на лекаря да мине прегледът на Дери, също не престана да мисли за тях. Дори когато двамата с Хоук вървяха по кея към яхтата, тя отново и отново прехвърляше думите му в ума си, сякаш бяха парчета стъкло, на които не можеше да намери място в картината.

От север духаше вятър, който повдигаше и рошеше косата на Хоук. Движението на косата му и светлината, която минаваше през нея, изглеждаха на Ейнджъл нечовешки. Тя хвърли един бегъл поглед към профила на Хоук и побърза да отмести очи. Трябваше да види часовника му, а не блясъка на очите му.

Намръщи се, когато видя колко е часът. Северният вятър обикновено предвещаваше неприятности. Ейнджъл се бе надявала да се възползва от промяната в прилива при Индиън Хед, който се намираше на три четвърт от пътя до крайната им цел Нийдъл Бей. Ако обаче вятърът се засилеше, щяха да имат късмет, ако изобщо успееха да стигнат до Нийдъл Бей, преди да се стъмни. Щеше да им се наложи да намерят подслон някъде по пътя. Въпреки защитата, която осигуряваха планините и островите, проливът беше опасен за малки плавателни съдове по време на буря.

Ейнджъл изведе яхтата от пристанището с възможно най-голямата, разрешена от закона, скорост. Без да поглежда назад, тя се отдалечи от устието на река Кембъл.

Вятърът не се промени. Беше достатъчно силен, за да се появят разпенени вълни и да направи клатушкането на лодката осезателно. Ейнджъл увеличи звука на радиостанцията и се заслуша в разговорите на рибарите, които идваха от север. От това, което чу, разбра, че там вятърът не беше по-силен отколкото тук. Това я успокои и тя се приготви за дългия път.

След няколко часа Хоук се отказа от мястото си на един от столовете на кърмата. Отначало той нарочно не влезе в кабината, защото не искаше да изнерви Ейнджъл с присъствието си. Най-накрая обаче ревът на двигателите, бялата разпенена килна диря и планините, които се издигаха над водата в далечината, успяха да го успокоят.

Вятърът и водните пръски обаче бяха толкова силни, че Хоук сигурно първо щеше да изстине, а след това да бъде измокрен до кости, ако веднага не се прибереше в кабината.

Ейнджъл долови присъствието му и вдигна глава.

— Навън май стана малко неприятно, а? — попита тя.

— Малко.

Хоук погледна към носа на яхтата. В пролуката между два острова се виждаха белите гребени на вълни.

— Не чак толкова неприятно, колкото ще стане, ако се съди по вида на вълните — каза той.

— Да, това ще бъде най-трудната част — съгласи се Ейнджъл, докато преценяваше откъде трябваше да минат. — Ще се пъхнем в тесния канал между онези два острова и ще завием по северния път. Ще ни отнеме повече време, но е по-безопасно.

Хоук се настани на пейката, която минаваше край трите страни на масата зад кабината. След това се загледа безмълвно в Ейнджъл, която управляваше умело мощната яхта. Развълнуваният океан ги обгърна, разтърси ги закачливо, заблъска красивия бял корпус и най-накрая остави лодката да се плъзне към подветрената страна на острова, където чайките летяха ниско над водата и пищяха пронизително.

— Погледни — каза Хоук.

Той докосна ръката на Ейнджъл и посочи надясно, на около петдесет метра от тях, към една висока отвесна скала. Чайки се хвърляха от скалите в морето, което кипеше от херинги. На това място скалите спираха вятъра и водата беше зелена и гладка и позволяваше да се види всяко мехурче и всяко сребристо тяло под нея.

Ейнджъл погледна слънцето, пресметна колко път им оставаше и поклати глава.

— С удоволствие бих хвърлила няколко въдици там — каза замечтано тя.

— Но? — попита Хоук, който правилно бе разгадал решението й да не спират, за да ловят риба.

— При пълен прилив това място може да се окаже доста неприятно. Имаме четири дни да ловим риба. Не ми се иска да оставам между тези течения, след като се стъмни.

Едва тогава Хоук забеляза леките оттенъци на зелено във водата и дрейфуващите отломки, които показваха границите на борещи се течения.

— Сега не е ли отлив? — попита той.

— Почти.

Хоук погледна водата с нескрито уважение. Ако беше такава при отлив, можеше да си представи каква щеше да бъде при прилив, когато невероятни водни маси щяха да се стрелнат между островите и щяха да образуват силни водовъртежи.

Там, където се намираха сега Ейнджъл и Хоук, проливът представляваше множество разклонения, които водеха между островите. В този лабиринт се изливаше силата на Тихия океан — сила, която се увеличаваше от скали, течения и стеснени участъци.

Някои от островите бяха големи, а някои бяха просто канари, заобиколени от скалисти рифове. Хоук знаеше, че дори с навигационна карта и при отлив през деня щеше да му бъде трудно да премине между препятствията, поставени от скалите и водата.

С наближаването на тъмнината и прилива управляването на яхтата щеше да изисква същите умения както управляването на състезателен автомобил със счупена китка. Бе правил това веднъж, на младини, когато не го бе интересувало дали ще живее, или ще умре. Не беше преживяване, което му се искаше да повтори.

Ейнджъл обаче изглеждаше напълно уверена. Тя напомняше на Хоук за самия него по време на състезание, спокойна и нащрек, стиснала здраво руля, избираща с поглед най-безопасния маршрут. Той се облегна назад и започна да се наслаждава на сръчността й, доволен от разходката през неочакваните красоти и опасности на пролива.

Най-накрая удоволствието на Хоук стана твърде голямо, за да не бъде забелязано. Ейнджъл хвърли един бърз поглед встрани и се зачуди какво ли се криеше под загадъчните, изключително мъжествени черти на лицето му.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Не. Ти си много добра — отвърна Хоук. — Приятно ми е да наблюдавам проява на такава голяма сръчност.

Очите на Ейнджъл се разшириха от изненада.

— Благодаря.

— Грант ли те научи?

Тъмните й мигли се затвориха за миг и прикриха синьо-зелените й очи. След това тя каза:

— Да.

Ейнджъл зачака, но не последваха повече въпроси.