Елиз Тайтъл
Адам и Ева (2)

Първа глава

— Адам? Адам, чуваш ли ме?

Адам Форчън се превъртя в леглото и захлупи възглавницата върху главата си.

— Адам? Събуди се, по дяволите, и вдигни слушалката.

Адам изстена. С мъка отмести възглавницата и без да отваря очи, пипнешком, затърси слушалката, която бе изпуснал при вдигането.

— Адам — настояваше дрезгавият глас, — важно е. Ставай!

Той хвана слушалката и неохотно я вдигна към пулсиращото си чело.

— Станах. Станах — измърмори, докато я наместваше на ухото си. — Къде е пожарът?

— Точно под теб.

— Пит? Ти ли си, Пит?

— Снощи май си прекалил с шампанското, а?

— С шампанското? Не — излъга Адам и с присвити очи погледна часовника до леглото. — Пет часа? О, не. Имам уговорка за тенис в пет и половина. — Той се протегна за шишенцето с аспирин.

— Пет часа сутринта е.

— Пет сутринта? — После малко по-силно: — Пет сутринта?! — Той рязко се надигна. — Пит… Да не би някой… да е умрял?

— Не. Никой не е умрял. Но ако не се стегнеш и не отидеш в магазина в Денвър до осем часа, ти, аз, Тру и Тейлър сме загинали.

— Без мен, Пит.

— Келехер ми съобщи, че профсъюзът ще вдигне стачка, ако не отговорим на списъка с оплаквания, изготвен от служителите.

— Келехер?

Виж какво, Адам, зная, че не си съвсем в течение на нещата, но поне името Келехер би трябвало да ти говори нещо. Той е нашият местен директор. Работи във веригата „Форчън“ от около двайсет и пет години.

— А… този Келехер. — Той бавно се отпусна назад върху възглавниците и притисна длан към челото си. Главоболието започваше отново с пълна сила.

— Изправи се, Адам! — Командата бе толкова рязка и категорична, че Адам подскочи и изпъна гръб. — А сега ме слушай внимателно. Няма да ти се наложи да вземаш никакви решения. Ще трябва просто да удържиш положението за тази седмица — да изслушаш оплакванията, да се усмихваш съчувствено, да си водиш бележки и да дадеш да се разбере, че всички техни проблеми ще бъдат сериозно обсъдени.

Адам кимна разсеяно. Беше заклещил слушалката между рамото и главата си и отчаяно се опитваше да отвори шишенцето с аспирина.

— Следиш ли мисълта ми, Адам?

— Разбира се… — Той лапна две таблетки и ги глътна без вода.

— Добре, тогава повтори! — изкомандва Пит.

Адам сбърчи чело.

— Виж какво, Пит, аз съм по-големият ти брат, а не някакъв малоумен тийнейджър, за да ми говориш така.

— Извинявай. — В гласа на Питър Форчън се долови нотка на разкаяние. — Значи в осем ще бъдеш там, нали?

— В осем?

— Вече обещах на Келехер, че ще се срещнеш с Андерсън точно в осем часа.

— Андерсън?

— Шефът на профсъюза.

— А, да. Разбира се. Андерсън. В осем.

— Магазинът в Денвър. В моя кабинет.

— В твоя кабинет. А ти защо няма да бъдеш в кабинета си, Пит?

— Защото съм в Женева. Ще остана цяла седмица. А Тру е още в болница. Така че оставаш само ти.

— Разбирам. — Мъглата бавно се вдигаше. — Мисля, че ще е най-добре да ми обясниш всичко още веднъж, Пит.

След като изслуша отново подробните инструкции, Адам съвсем се събуди.

— А не може ли Тейлър да… — започна той, но после поклати глава. — Не, от профсъюза ще го накълцат на парченца още преди обяд.

— За обяд — поправи го Пит. — Ти ще се справиш, Адам. Наистина е в твоята област.

— Бизнесът никога не е бил моя област, Пит, и ти го знаеш.

— Но това не е точно бизнес, а една от онези деликатни ситуации, в които се изисква чар, остроумие, бърза мисъл…

— Разбира се, разбира се. Но най-вече е нужно време. Тази седмица програмата ми е съвсем плътна. Холи Рийд разчита на мен за турнира на смесени двойки в клуба. Тържествено обещах на Лиз Елман да й помогна при откриването на новата й галерия в сряда. И… Господи, за малко да забравя. Джен Талкот ще ме чака в Лос Анжелос в четвъртък за някакъв голям тридневен благотворителен турнир по голф.

— Адам, благотворителността започва от семейството. Ще трябва да стиснеш зъби и да се включиш в една малко по-различна игра.

— Добре, добре — въздъхна Адам. — Предавам се. В колко беше срещата с онзи приятел от профсъюза?

— В осем — каза строго Пит. — И не е онзи, а онази.

Адам се пооживи.

— Така ли? — Значи имаше вероятност да не е чак толкова неприятно.

— Петдесет и две годишна, сурова като алпинист и твърда като скала.

— О! — Челюстта на Адам увисна.

В слънчевата есенна утрин Джесика Форчън, облечена с рокля в пастелни цветове, закусваше пресни кифлички с мармалад. Бавно отпиваше от кафето и се наслаждаваше на песента на славеите. Тъкмо посягаше за нова кифличка, когато Адам влезе. Джесика не можа да повярва на очите си. Внукът й не само бе буден в седем и половина сутринта, но бе облечен в строг тъмносин костюм на бизнесмен. Вече не си спомняше откога не го бе виждала в официални дрехи.

Адам се ухили и целуна баба си по бузата.

— Добро утро, прекрасна. Джесика го погледна хитро.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш?

Адам си наля кафе, отпи малко и остави чашата.

— С удоволствие бих седнал да си поприказваме, скъпа, но нали знаеш — рано пиле, рано пее. — Той потърка длани. Чувстваше се почти нормално, след двойната доза аспирин.

— Адам Форчън, какво си намислил? — Каза го с насмешка, но, както винаги, и с обич.

— Намислил? Колко си подозрителна, бабо! — Той се наведе към нея. — И какви са ти големи очите, бабо! Какви са ти големи ушите… — Той извика от болка, когато Джесика силно му издърпа ухото.

— Трябва да има някаква причина за необичайното събитие. Не си спомням през последните двайсет години да си ставал толкова рано. Закъде си тръгнал?

— На работа. Къде отиват обикновено мъжете по това време?

— Откога си в редиците на работническата класа?

Адам се престори на възмутен.

— Толкова ли е странно, че понякога мога да отделям малко време за магазина? В края на краищата аз съм един от собствениците на компанията. Не е лошо да бъда… в течение. Да знам какво става. Особено когато Питър е в Европа, а Тру е в болница след операция на апандисита. Тази сутрин се събудих рано, в добро настроение, и реших, че трябва да отида в офиса и… Да поема част от работата. Да защитя крепостта, както се казва.

— Имаш силно развито чувство за отговорност, Адам — усмихна се Джесика. — Баща ти — мир на праха му — щеше да се гордее с теб. Както се гордея аз.

— Да. Така е. — Адам усети как вратът му пламна. Защо можеше да излъже всяка жена на този свят, освен баба си? Въздъхна. Нямаше смисъл. — Добре де, обади ми се Пит и каза веднага да… се замъкна в магазина ни в Денвър, за да спра стачката. Махмурлия съм, изтощен съм и ми предстои схватка с някаква твърдоглава профсъюзна лидерка, а нямам и най-смътна представа какво да правя.

— Сигурна съм, че ще се справиш чудесно. А задачата може да се окаже вълнуващо преживяване.

 

 

— О, Адам! Идеята ти е страхотна. Направо невероятна — възкликна Айона. — Прием в магазина след края на работното време. Значи тук, в клуба, напразно сме се тревожили, че си обърнал нова страница и от плейбой и любимец на Денвър, си се превърнал в сериозен бизнесмен.

Сините очи на Адам заблестяха.

— Докато съм в рая няма защо да обръщам нова страница.

— Непоправим си. И много очарователен. Жалко, че сме толкова стари приятели. — Айона въздъхна. — Въпреки че никога не съм обичала да вися на дълги опашки — подразни го тя.

С Айона Пул — привлекателната трийсет и четири годишна блондинка, дъщеря на Робърт Пул от „Пул Индъстрис“ — бяха приятели още от ученическите години. Тя леко се завъртя в кожения стол пред бюрото на Питър Форчън.

Седнал върху махагоновия плот, Адам се ухили.

— А само преди два дни си мислех, че докато се занимавам с проблемите на компанията, няма да имам време за никакви удоволствия.

— Ти наистина доста поработи. Сигурно не ти е било лесно ден след ден да слушаш безкрайни оплаквания. И не забравяй, че липсата на забавления би превърнала Адам в досадник — измърмори предизвикателно Айона.

— Не бих позволил да се случи подобно нещо — засмя се той.

 

 

Дъглас Уелч, мениджърът на магазина в Денвър, не изглеждаше възхитен. Беше убеден, че Питър Форчън не би допуснал осъществяването на подобна безумна идея. Но Уелч знаеше, че няма власт да провали плана на Адам. Дори Келехер не бе успял да му попречи.

— Спокойно, Дъглас — каза му Адам със съчувствена усмивка. Изцяло поемам отговорността за всички евентуални щети. Но бъди сигурен, че моите приятели ще се държат съвсем прилично и мога да гарантирам, че след тържеството по мебелите няма да има и една драскотина.

— Но… няма ли… да е по-разумно… да… го направите… на някое… по-подходящо място? — запелтечи Уелч.

— Виж какво, Дъг, поръчал съм, след като магазинът затвори, да дойдат няколко души, за да пренаредят мебелния етаж. Ще направят подиум за оркестъра и ще освободят място за дансинг. Освен това ще преместят всички скъпи мебели, ще хвърлят покривала върху столовете и канапетата, за да могат гостите спокойно да сядат.

— Но всички мебели са за продан, господин Форчън. Искам да кажа, че не можем да си позволим да продаваме… повредени стоки. — От притеснение лицето на Уелч се бе покрило с червени петна.

Но Адам бе в чудесно настроение. Той приятелски потупа мениджъра по гърба и каза:

— Знаеш ли, Дъг, ти току-що ми даде прекрасна идея. Можем да сложим големи етикети на повредените мебели и да направим „разпродажба след прием“.

— Разпродажба… след прием ли? — изхленчи Уелч. — О, господин Форчън, не мисля, че идеята е много добра. — Въпреки че не можеше да попречи на Адам Форчън да осъществи безумния си замисъл, Уелч бе сигурен, че, ако се случи нещо, всичко ще се струпа върху неговата глава…

 

 

В петък, към девет вечерта, етажът за мебели бе вече украсен с многоцветни балони, а във въздуха се носеше уханието на фин френски парфюм и деликатеси. На Адам му бе хрумнала чудесната идея да повдигне духа на персонала, като организира празненство в магазина. А за да внесе малко блясък в събитието, бе поканил и някои свои приятели.

Облечен в смокинг, Адам Форчън бе застанал близо до вратите на асансьорите и посрещаше гостите. Сърцето на всяка жена, която излизаше от асансьора, трепваше при неговия поздрав.

— Адам, мили, какво страхотно място за купон — изгука Бет Арчър, чернокоса хубавица от хайлайфа.

— Благодаря ти, че дойде, скъпа — прегърна я Адам. — Зная, че поканата е пристигнала малко късно…

— О, за нищо на света не бих пропуснала твой прием. Нали, Фред? — Тя кокетно се усмихна на своя приятел. Фред, който много добре знаеше, че е ходила с Адам само допреди няколко месеца, притеснено кимна.

— Сигурно много хора ти го казват, Фред — намигна му Адам, — но имаш голям късмет с Бет.

На устните на Фред разцъфна широка усмивка.

— Благодаря ти, Адам, така е. — Той прегърна приятелката си и побърза да я отведе, преди късметът му да го е напуснал.

Красива брюнетка се приближи зад гърба на домакина.

— Свирят нашата песен, скъпи. Хайде да танцуваме.

Той се обърна и прихвана през кръста моделиерката Саманта Макфий.

— Не знаех, че си имаме песен, Сам.

Но точно в този момент мелодията свърши и на лицето й се изписа отчаяние. Адам я привлече към себе си и се усмихна.

— Не унивай. Ще ги накараме да я изсвирят отново, Сам.

С лека танцова стъпка той се отдалечи, за да посрещне новодошлите, а Саманта се отправи към бара. Айона й се усмихна и отпи от мартинито си.

— Разбил е толкова женски сърца — промърмори тя.

Саманта въздъхна.

— Всеки път, когато го видя, съм готова да се хвърля на врата му. Бог знае защо! Все пак не съм някаква наивна девойка, а зряла жена с опит. И ми е съвсем ясно, че за Адам това е само игра…

— Да, но я играе невероятно добре — обади се Бет, дошла за чаша шампанско.

Джордж Келси работеше като нощен пазач в денвърския магазин на „Форчън“ от осемнайсет години и стриктно изпълняваше задълженията си по време на дежурство. Бе се изправял пред много сериозни проблеми и се гордееше с бързата си реакция и решителността си.

Например при онзи случай с избягалата от клетката си боа преди пет години. Джордж бе претърсил сам-самичък седемте етажа на магазина и бе заклещил змията в отдела за дамско бельо.

А преди около четири години, когато в стаята на техниците пламна пожар, Джордж включи алармената инсталация, грабна маркуча и угаси огъня, преди да пристигнат пожарникарите. За този случай той бе получил специална похвала и премия от самия Александър Форчън.

През последните две години дежурствата на Джордж преминаваха без никакви произшествия. Дори бе започнал да мисли, че повече проблеми няма да има. Жестоко се заблуждаваше.

В петъчната вечер Джордж бе особено изнервен от суматохата на мебелния етаж, въпреки усилената охрана, която Адам бе осигурил за приема.

Точно в десет и седемнайсет Джордж беше на седмия етаж в отдела за дамска мода. Там обиколката му приключваше и той бе започнал да се успокоява. Както бе обещал Адам Форчън, никой от гостите не бе напуснал мебелния етаж.

Джордж продължи огледа. Осветяваше бутиците един след друг с ръчния си прожектор. Над всеки имаше надпис с името на известен дизайнер, изложил най-добрите си модели. След като старателно огледа бутика на Ив Сен Лоран, пазачът се насочи към колекцията във викториански стил на Лора Ашли. Изведнъж дочу някакъв шум. Описа кръг с лъча и го спря върху двете летящи врати на една пробна. Крилата леко се поклащаха.

 

 

Завъртяха се още няколко пъти на дансинга, а после Деб заговорнически погледна партньора си.

— Адам, според теб кой от братята ти е най-вероятно да се откаже от огромното си наследство заради жена?

— Братята Форчън никога не са обичали много сватбения марш — отвърна Адам.

Деб се усмихна лукаво.

— Само не ми казвай, че не ти е минавало през ум да натикаш под венчилото поне един от братята си.

— Да натикам? — Адам се изсмя. — Опасявам се, че би трябвало да направя нещо много по-драстично. Струва ми се, и пистолет не би свършил работа.

 

 

Джордж Келси бе в затруднено положение. Дали да действа по своя преценка или да докладва на Адам Форчън? Ако Питър бе тук, не би се поколебал нито за миг и веднага би прехвърлил случая в компетентните ръце на президента на компанията. Питър Форчън щеше да овладее положението и да се справи спокойно и експедитивно. Но Адам…

Досега Джордж не бе заставал лице в лице с най-големия брат, но бе отлично запознат с репутацията му на плейбой. Знаеше, че реакциите му са непредсказуеми. Би могъл да превърне инцидента в скандал. От друга страна, Джордж не искаше да поема отговорността за погрешни решения.

 

 

— Господин Форчън, извинете…

Адам отклони поглед от привлекателната брюнетка, с която флиртуваше и се усмихна широко на нощния пазач.

— Джордж Келси, сър.

— Здравей, Джордж. Защо не пийнеш нещо?

— На работа съм, сър.

— Там има минерална вода „Перие“. Вземи си и нещо за ядене. Скаридите са превъзходни.

— Благодаря ви, господин Форчън. Много мило от ваша страна. — Пазачът се изкашля. — Може ли да поговоря с вас?

— Разбира се, Джордж — усмихна се великодушно Адам.

— Ако може… Насаме.

Привлекателната брюнетка въздъхна разочарована, след като Адам се извини и тръгна с Джордж към най-отдалечения и тих ъгъл.

— Какъв е проблемът, Джордж? — попита Адам, но вниманието му бе привлечено от русокосата сексбомба в плътно прилепнала рокля от сребристо ламе, която излезе от асансьора в другия край на помещението.

— Да, сигурно ще го наречете проблем. Една жена, господин Форчън.

— Да, Джордж — усмихна се Адам, — жените често са проблем.

— Не. Имам предвид конкретна жена.

— Каква жена? — изгледа го с недоумение Адам.

— Ами… При бутиците. На седмия етаж. — Джордж свали зелената си шапка и избърса потта от челото си. — Не знаех какво да направя. Помислих за полицията… Но не бях сигурен дали е разумно. Освен това… Не зная… Тя изглежда толкова… безпомощна и объркана.

— Тя?

— Младата жена в отдела за дамска мода, господин Форчън. Лора Ашли, сър.

— Лора… Ашли? — Името му бе познато отнякъде, но Адам не можеше да си спомни откъде. — Лора Ашли — повтори замислено той. Изведнъж на лицето му се появи широка усмивка. — Лора Ашли, моделиерката, е в отдела за дамска мода? — Той сви рамене. Не си спомняше да я е канил, но може би някой я бе довел. Адам потупа пазача по рамото. — Не се притеснявай, Джордж. Сигурно се е качила да провери дали сме изложили добре моделите й. — Доволен, че се е справил, Адам понечи да тръгне към сексапилната блондинка.

— Не, не, господин Форчън. Не ме разбрахте — каза с умолителен глас Джордж.

Адам въздъхна и се обърна отново към пазача.

— Какво не съм разбрал, Джордж?

— Тя не е Лора Ашли.

Адам усети, че търпението му се изчерпва.

— Тя не е Лора Ашли — повтори бавно той. — Коя, по дяволите, е тогава, Джордж?

— Не зная.

— Не знаеш?

— А както изглежда и тя не знае — добави Джордж.

— Тя ли?

— Лора Ашли.

Адам плесна с ръце. Ставаше му все по-трудно да скрие раздразнението си.

— Джордж…

— Просто е взела името. От надписа. Той е точно срещу пробната. Лора Ашли. Каза, че най-много харесвала нейните дрехи. — Джордж се изчерви. — Искаше ми се да е облечена в някоя от роклите на Ашли вместо…

Любопитството на Адам бе разпалено, въпреки че все още не схващаше за какво говори Джордж.

— Вместо в какво, Джордж?

Лицето на пазача се зачерви още повече.

— Май го наричат… — последната дума той произнесе почти неразбираемо.

— Искаш да кажеш, че е по дантелено бельо? — ококори се Адам.

— Да, сър. Бих казал, че това е… точното описание. Бяло… Имам предвид бельото, сър.

— Бяло?

— Да. Аз… я изненадах, нали разбирате.

— Сигурно изненадата е била доста голяма, Джордж.

— Да. И за двама ни, господин Форчън.

— Джордж. — Сините очи на Адам заблестяха. Целият беше в слух, когато сложи ръка върху рамото на нощния пазач. — Мисля, че е най-добре да ми разкажеш всичко отначало.

 

 

— Мислите ли, че трябва да се обадим в полицията, господин Форчън? — продължаваше да се колебае Джордж. — Или в болницата?

Вратите на асансьора се отвориха на седмия етаж.

— Нека първо да поговоря с нея, Джордж.

— Тя каза, че има амнезия, господин Форчън. Може би в болницата…

Адам излезе от асансьора.

— Продължавай да си гледаш работата, Джордж. Аз ще се погрижа за… Лора Ашли.

— Може да е крадла — намръщи се Джордж. — Или пък… бездомна — промърмори, докато вратите на асансьора се затваряха.

 

 

Лора Ашли се бе свила на канапето в голямата пробна, облечена в неугледна сива рокля. Когато Адам влезе, в зелените й очи се четеше тревожно очакване.

— Предполагам, извикали сте полиция — едва чуто промълви тя и отметна златисторусия кичур, паднал на челото й.

— Щом мислиш, че съм извикал полиция, защо не избяга? — попита Адам.

— Не знаех къде да отида — погледна го невинно тя.

— Наистина ли не помниш нищо? Дори името си? Къде живееш? Роднини? Приятели?

— Абсолютно нищо.

— А нямаш ли документ за самоличност?

Тя протегна ръце с дланите нагоре.

— Нищо — отвърна тъжно. — Сигурно съм имала чанта или нещо подобно, но вероятно съм я изгубила.

— Защо избра „Форчън“ за свой… втори дом?

Лора смутено сведе очи.

— Валеше и влязох в магазина, за да… се изсуша… и да си почина. Бях изтощена. Седях тук, на канапето, когато чух сигнала за затваряне. И тогава реших, че няма нищо лошо да прекарам нощта тук. Помислих си, че утре, когато се събудя, може би… паметта ми ще се е върнала. — Тя бавно повдигна дългите си ресници и погледна Адам. Очите й бяха пълни със сълзи.

Той приседна до нея.

— Точно така. Като си починеш, всичко ще си дойде на мястото.

— Мислите, че съм луда, нали? — усмихна се непринудено тя.

— Не — отвърна съвсем искрено Адам, въпреки че не можеше да каже защо бе толкова убеден. — Сигурен съм, че просто си преживяла някаква моментна травма. И все пак, може би трябва да те прегледа лекар.

Усмивката й угасна.

— Лекар ли? О, не. Моля ви. Той ще ме изпрати в болница — това ужасно място, където… — На нежното й лице се изписа паника. — Нали не сте извикали онези мъже с бели престилки?

Адам взе ръката й.

— Не, не. Никого не съм викал. Всичко е наред. Повярвай ми — промърмори.

Лицето й засия от радост. И, като че ли за първи път, тя обърна внимание на самия Адам.

— Приличате на добрия принц от приказките, който спасява млади дами, изпаднали в беда. Кой сте вие, любезни сър?

— Адам Форчън — усмихна се той.

— Форчън? — Лора се вгледа в него. — Това е универсалният магазин „Форчън“. Предполагам, има… пряка връзка — рече тя с отпаднал глас.

— Да.

Адам отново се усмихна, а след миг и Лора. Мина му през ум, че никога не е виждал толкова непринудена и обаятелна усмивка.

Може би той самият бе завладян от приказката, защото в следващия миг притисна ръката на красивата млада дама към устните си и прошепна:

— Искаш ли да отидеш на бал, Лора Ашли? — Тя го погледна като замаяна, когато я хвана за ръка и я изведе от пробната. — Избери си рокля. Която си харесаш. Балът е на третия етаж. — Той я целуна леко по челото.

Лора плахо го погали по бузата.

— Красивият принц и приказната кръстница са се слели в едно. Какво…

— Щастие? — довърши Адам.

Лора тихо се засмя. Очарователен смях.

— Да, наистина. Какво голямо щастие.