Пол Андерсън
Стражи на времето (4)

4

В този момент Еверард за първи път почувства реалността на темпоралните пътешествия. Разбира се, той и по-рано ги възприемаше с разсъдъка си и им отдаваше дължимото възхищение, но нищо повече — поне в сферата на емоциите. И ето че сега, докато се носеше по улиците на непознатия Лондон, седнал в двуколесния кабриолет (съвсем истински, доста употребяван и покрит с прах, а не някоя лъскава туристическа атракция), той изведнъж и с пълна сила осъзна, че се намира в друго време. Дишаше въздух, в който имаше далеч повече дим, отколкото в градовете от двайсети век, но затова пък липсваха каквито и да било автомобилни газове. Наблюдаваше уличната шумотевица — джентълмени с цилиндри и фракове, дамите — с дълги рокли (не артисти, а живи хора, разговарящи помежду си, смеещи се, тъжни и весели, потни и приятно ухаещи, всеки, забързан по някаква важна работа. Още не се е родила майка му, баба му и дядо му току-що са се оженили. Гроувър Кливлънд е президент на Съединените щати, кралица Виктория управлява Англия, Киплинг все още пише, а до последните въстания на американските индианци има доста време… И това ако не е темпорален шок!

Макар външно да запазваше хладнокръвие, Уиткомб очевидно също се вълнуваше от тази непосредствена среща с все още непотъмнялата слава на Англия.

— Май започвам да разбирам — прошепна той. — Там, откъдето идваме, все още спорят дали това е било епоха на претенциозни светски условности и едва прикрита жестокост, или разцвет на западната цивилизация в навечерието на нейния упадък. Но като гледам тези хора, склонен съм да мисля, че истината е някъде по средата, защото историята не може да се измерва с един аршин — тя е съставена от милиони човешки съдби.

— Разбира се — съгласи се Еверард. — Това, което казваш, важи в пълна сила за всяка епоха.

Влакът, с който пътуваха, не се отличаваше твърде много от английските пътнически композиции от средата на следващия век и това даде повод на Уиткомб да отправи няколко язвителни забележки по адрес на неувяхващия британски консерватизъм. След малко повече от два часа път те пристигнаха на малка, още сънена, селска гаричка, обкръжена от пищни цветни лехи. Наеха двуколка, с която да стигнат имението Уиндъм.

Макар да ги посрещна любезно, постовият полицай им зададе няколко въпроса, преди да ги пусне вътре. Представиха се като археолози: Еверард от Америка, Уиткомб — от Австралия, пристигнали за важна среща с лорд Уиндъм и потресени от вестта за трагичната му кончина. Мейнуотъринг изглежда имаше свои хора навсякъде и ги беше снабдил с препоръчителни писма от известен авторитет, работещ в Британския музей. Инспекторът от Скотланд ярд им разреши да огледат гробницата, като не пропусна да прибави:

— Случаят е съвсем ясен, джентълмени, всички улики са налице, макар моят колега да не е съгласен с мен — ха, ха!

Частният детектив се усмихна навъсено и огледа новодошлите с присвити, подозрителни очи. Беше висок и мършав, а в лицето му имаше нещо хищно. Следваше го неизменно нисък, накуцващ, охранен мъж, който му беше нещо като секретар.

Продълговатата гробница бе обрасла почти до покрива в трева — само участъкът за разкопки беше почистен. Стените й някога са били облицовани с груби дървени трупи, от които сега се въргаляха само изгнили останки.

— Във вестниците се споменаваше някакъв сандък — подхвърли Еверард. — Ще може ли да го разгледаме?

Инспекторът кимна и ги поведе към ниска пристройка. На масата бяха пръснати голяма част от археологическите находки — късчета ръждясал метал и изгнили кости.

— Хм… странно наистина — промърмори Уиткомб, вперил поглед в металното ковчеже, което изпъкваше сред общата разруха. Стените му имаха сияещ, бледосин цвят и, изглежда, бяха изковани от неподвластна на времето сплав, каквато едва ли познаваха в края на 19 век. — Не ми прилича на ръчна изработка. За такова нещо е нужен поне съвременен струг.

Еверард пристъпи предпазливо напред. Не се съмняваше за съдържанието на ковчежето, а за всеки, дошъл от така наречения атомен век, подобна близост бе крайно нежелателна. Той извади от чантата радиометъра и го насочи към сандъка. Стрелката трепна едва забележимо.

— Интересен уред имате — обади се неочаквано инспекторът. — Мога ли да попитам за какво служи?

— Това е експериментален електроскоп — отвърна Еверард, без да му мигне окото. Вдигна внимателно капака на ковчежето и приближи детектора към него. Боже мили! Излъчването беше с достатъчна сила, за да нанесе смъртоносни поражения. Той погледна за секунда тъмносивите слитъци и хлопна капака.

— Внимавайте с това вътре! — предупреди с разтреперан глас.

Откъдето и да идваше тайнственият сандък, в едно нямаше съмнение — този, който го е оставил е знаел как да се предпазва от радиацията!

Частният детектив се бе промъкнал безшумно зад тях. Лицето му бе озарено от възбудата на ловец, зърнал жадуваната плячка.

— Да разбирам ли, сър, че знаете какво има вътре? — попита той.

— Мисля, че да.

Еверард си спомни, че на Бекерел му предстоеше да открие радиоактивността едва след две години. Дори рентгеновите лъчи щяха да станат достояние на науката след близо година. Трябва да внимава какво говори…

— Този метал… чувал съм индианците да разказват за нещо подобно, притежаващо силно отровно действие…

— Много любопитно. — Детективът се зае да тъпче миниатюрната си лула. — Нещо като живачни изпарения, така ли?

— Значи, Ротърит преднамерено е подхвърлил тази кутийка в гробницата — промърмори инспекторът от Скотланд ярд.

— Що за нелепост! — ядоса се частният детектив. — Разполагам поне с три убедителни доказателства за пълната невинност на Ротърит. Не се знаеше само от какво е умрял негова светлост. Но ето че сега разбирам — съдейки по думите на този джентълмен, причина за смъртта са отровните изпарения, изпълващи вътрешността на гробницата, а целта — да прогонят грабителите. Не ми е ясно само, откъде древните сакси са могли да се снабдят с американски метал. Какво пък, нищо чудно прословутата хипотеза за пътешествията на финикийците през Атлантика да отговаря на истината. На времето аз самият изказах някои предположения за наличието на халдейски корени в уелския език, а сега, изглежда, и други намират основания за същото^[1].

Еверард се измъчваше от чувство за вина пред световната археология. Какво пък толкова, скоро ковчежето ще потъне във водите на Ла Манша и всички ще забравят за него. Двамата с Уиткомб побързаха да напуснат мястото, използвайки първия им хрумнал предлог.

В купето, по обратния път, англичанинът извади от джоба на сакото си почернял и покрит с плесен къс дърво.

— Намерих го край гробницата — обясни той. — По него ще определим възрастта й. Я ми подай въглеродния брояч.

Той пъхна дървеното парче в отвора, завъртя копчето за настройка и прочете резултата:

— Преди хиляда четиристотин и трийсет години, плюс-минус десет. Гробницата е вдигната в… м-м… 464 година, по онова време ютите току-що са се заселили в Кент.

— Представяш ли си — промърмори озадачено Еверард, — колко радиоактивни са били тези слитъци, след като и сега още имат смъртоносно излъчване! Не мога да си обясня как е възможно да се постигне толкова високо ниво на радиоактивност с относително голям период на полуразпад, но изглежда в бъдещето правят с атома неща, за които не сме и сънували.

* * *

Денят прекараха като обикновени туристи, а Мейнуотъринг, който междувременно се бе запознал с отчета за командировката, изпращаше запитвания до различни епохи и пускаше в действие гигантската машина на Патрула. Въпреки мръсотията и нищетата викториански Лондон заинтригува и дори малко очарова Еверард.

— Бих искал да живея тук — подхвърли, сякаш прочел мислите му, Уиткомб и на лицето му се появи замечтано изражение.

— Така ли? При това ниво на медицината и зъболекарските услуги?

— Затова пък не падат бомби! — отвърна, не без предизвикателство англичанинът.

Когато се върнаха в управлението Мейнуотъринг вече бе събрал необходимата информация. Скръстил пухкавите си ръчички зад гърба, той се разхождаше напред-назад из малкия кабинет и, пуфтейки с пурата, излагаше новините:

— Металът е идентифициран с голяма степен на достоверност — изотопно радиоактивно гориво от началото на трийсети век. Извършената проверка показа, че някакъв търговец от империята Инг е посетил 2987 година, за да размени тази суровина срещу синтроп, тайната за чието производство била изгубена някъде в периода на Междуцарствието. Той, разбира се, взел всички необходими мерки и дори се представял за търговски агент от системата на Сатурн, но въпреки това безследно изчезнал. Също както и темпомобилът му. Най-вероятно някой от 2987 година е установил истинската му самоличност и го е убил, за да завладее хрономашината. Патрулът изпрати съобщение, но колата я няма никъде. Грешка, била е открита в Англия от пети век от двама патрулни — някои си Еверард и Уиткомб, ха-ха!

— Но щом вече сме се справили, защо трябва да се безпокоим? — попита навъсено американецът.

Мейнуотъринг го погледна изумено.

— Скъпи мои, с нищо още не сте се справили! От ваша, както и от моя гледна точка, тази работа тепърва предстои да се свърши. И не си мислете, че успехът ви е предрешен, след като вече е зафиксиран в историята. Времето е еластично, а човек притежава свободна воля. Ако се провалите, историята ще се промени, а споменът за добре свършената ви работа ще изчезне като летен дъжд, както и моят разказ за него. Точно така е ставало в онези малко на брой случаи, когато Патрулът е понасял поражение. Въпреки това работата по тях продължава и ако бъде постигнат успех, историята ще се промени така, сякаш той е съществувал винаги. Tempus non nascitur, fit^[2], ако ми позволите така да се изразя.

— Добре де, само се пошегувах — отвърна смутено Еверард. — Време е да тръгваме. Tempus fugit^[3] — добави той и ударът постигна целта си, защото Мейнуотъринг неволно трепна.

Стана ясно, че дори Патрулът разполага с твърде оскъдни сведения за епохата на възникване на английските племена, когато римляните напуснали Британия, а дните на романо-британската цивилизация били преброени. Според общото мнение, този период не заслужава особено внимание. Централното управление в Лондон от 1000 година бе изпратило всички налични материали и два комплекта дрехи от онази епоха. Едночасовият сеанс по хипнопедия бе напълно достатъчен, за да овладеят латинския, а също така да разбират основните диалекти на саксите и ютите, както и обичаите от онова време.

Дрехите се оказаха ужасно неудобни: панталони, риза и куртка от нещавена кожа, кожени наметала — и всичко това се прикрепяше с безчислени връзки, ремъчета и шнурове. Съвременните им прически изчезнаха под пищни перуки със сламен цвят, а гладко избръснатите им лица едва ли щяха да изненадат някого дори в пети век.

Уиткомб се въоръжи с бойна секира, а Еверард — с меч, изработен от специална неръждаема стомана, но и двамата повече разчитаха на парализаторите от 26-ти век, скрити под куртките им. Доспехи не им бяха пратили, но в багажника на хроноцикъла откриха два шлемофона. Решиха, че те едва ли ще привлекат нечие внимание във времето на самоделните оръжия, а освен това сигурно щяха да се окажат по-удобни и здрави от тогавашните шлемове. Разполагаха също с продукти и няколко глинени делви с великолепен староанглийски ел.

— Превъзходно! — одобри вида им Мейнуотъринг, извади джобния си часовник и го свери. — Ще ви чакам след приблизително… четири часа. С мен ще има и въоръжена охрана — в случай, че доведете нарушител. А след това ще пием чай.

Той им подаде ръка.

— Успешен лов!

Еверард възседна хроноцикъла, въведе в бордовия компютър координатите на гробницата в Едълтън (година 464-та, лято, нощем) и натисна стартовия бутон.