Кони Мейсън
Вкусът на греха (10)

9

Януари дойде със силен мраз. Синджън прекарваше дълги часове край огнището, пиейки греяно вино и наблюдавайки как съпругата му шие безбройни дрешки за детето им. Ставаше все по-неспокоен. Знаеше, че Кристи е забелязала настроението му, защото я хващаше да се взира мрачно в него, когато смяташе, че той не я гледа.

Той не можеше да не мисли за сезона, на който се наслаждаваха приятелите му в Лондон; фееричните балове, театърът, операта, приемите. Не че беше нещастен през изминалите няколко месеца, но просто не знаеше дали животът в шотландските планини е онзи, който би искал да води. Зимното бездействие му даваше прекалено много време да фантазира какво ли пропуска в Лондон.

Малко след Коледа дойде и дългоочакваното писмо от Джулиън. Брат му се беше поровил в отчетите на сър Осуалд и беше открил, че икономът, на когото всички се бяха доверявали, е присвоявал пари и е повишавал данъците и рентите, за да издържа скъпа любовница. Джулиън пишеше, че управителят е бил заловен, докато се е качвал на кораб, пътуващ за Франция, и сега е в затвора Нюгейт, да чака съдебния процес. По-късно вероятно щеше да се наложи Синджън да даде свидетелски показания пред съда. Освен това Джулиън искаше да разбере защо брат му е решил да остане в Шотландия, без да даде никакво обяснение.

Синджън внимателно формулира отговора си, за да разкрие възможно най-малко за отношенията си с Кристи. Искаше лично да съобщи на Джулиън за Кристи и детето им, да види изражението на брат си, когато сложи в ръцете му своя син и наследник. Въпреки желанието на Кристи да има дъщеря Синджън чувстваше, че тя ще му роди син.

Писа на Джулиън, че възнамерява да остане в Гленмур до началото на лятото, освен ако не е необходим преди това за съдебния процес срещу сър Осуалд. Засмя се, представяйки си смайването на Джулиън, когато прочетеше отговора му. В миналото нищо не можеше да попречи на Лорд Грях буйно да се забавлява през целия сезон в Лондон.

Снегът започна да се топи в началото на февруари и Синджън реши, че вече му е омръзнало да мързелува. Намери Рори в конюшните и предложи да излязат да пояздят, а и да нагледат селяните в техните паланки.

Чудесно беше да почувства пак прекрасен кон под себе си, а студеният вятър да отвее тъгата от мозъка му. Усмихна се умилено при вида на рунестите овце, сгушени да се топлят. Преди месеци щеше да се отнесе презрително към подобна идилия, ако човек би могъл да нарече така живота сред избухливите планинци.

Точно когато спряха да погледат овцете, се случи неочакваното — една стрела изсвистя покрай ухото на Синджън. Рори изкрещя предупредително и посегна към лъка си, но викът му дойде прекалено късно. След миг втора стрела изсвири иззад дърветата и се заби в рамото на Синджън. Ако не беше послушал предупреждението на Рори да се наведе, стрелата щеше да улучи целта си — сърцето му. Синджън се хвана за рамото и тупна на земята, а кръвта му обагри разкаляния сняг.

Стрелите спряха в мига, в който той падна. Нападателите изчезнаха също така безшумно, както и бяха дошли. Рори скочи от коня и клекна до Синджън, вдигайки го, за да огледа раната.

Макар и превиващ се от болка, Синджън беше в съзнание.

— Какво стана?

— Камерън, подозирам. Можеш ли да станеш? Не искам да вадя стрелата все още, докато не разбера колко тежка е раната. Не бива да умреш от загуба на кръв, преди да те закарам обратно в Гленмур. Дръж се, Синджън, Мери ще те оправи.

— Само ми помогни да се кача на коня — изрече Синджън през зъби.

Рори му помогна да се изправи, а после и да възседне жребеца. Животното като че ли знаеше, че трябва да помага, затова остана неподвижно, докато Синджън не се закрепи на гърба му.

— Ще вървим полека — каза Рори, хващайки влачещите се юзди на коня на Синджън, и се качи на своя кон.

Синджън не помнеше почти нищо от обратния път до Гленмур. Кръв избиваше през туниката му, докато той се люлееше като пиян на седлото. Макар че болката беше непоносима, той не вярваше, че раната ще застраши живота му. Беше се снишил точно навреме благодарение на предупреждението на Рори. Очевидно Калъм Камерън се бе решил и на убийство, за да се отърве от него. Синджън знаеше, че Калъм мрази англичаните, както ги мразеха и повечето шотландци, но никога не му беше хрумвало, че може да се стигне и до това. Беше започнал да вярва, че е на път да спечели доверието на клана.

— Почти стигнахме у дома, Синджън — обади се ободрително Рори.

Синджън нямаше сили да говори. Седеше отпуснат над гривата на коня, със затворени очи, стиснал зъби, за да се бори с острите болки. Следващото, което усети, беше, че го свалят от коня. Влизането им в залата беше посрещнато с остри писъци. Кристи? После пелена падна пред очите му.

Кристи видя Рори да внася Синджън в залата и не можа да сдържи отчаяния писък, който се изтръгна от гърлото й. Първата и мисъл беше, че е мъртъв, че Калъм е загубил търпение и го е убил. Не можеше да помръдне, само се взираше в стрелата, стърчаща от тялото му.

Когато чуха писъка на Кристи, Маргот и Мери захвърлиха работата си и се втурнаха в залата.

— Какво има, момиче? — запита разтревожено Маргот.

— Детето ли е? — обезпокои се Мери. Едновременно зърнаха Рори и Синджън.

— Боже опази! — извика Мери и се прекръсти.

— Какво е станало? — запита Маргот, втурвайки се към тях, за да помогне.

— Улучи го стрела — каза късо Рори. — Къде да го сложим?

— Занеси го в стаята ни — каза Кристи, най-накрая възвърнала си дар слово.

— Ще донеса лекарствата и инструментите — каза Мери, втурвайки се бързо към кухнята.

— Не се тревожи, Кристи — занарежда Маргот. — Знаеш, че Мери е най-добрата лечителка тук, в планините. Няма да остави Синджън да умре.

— Трябва да отида при него — каза Кристи и се затича тромаво към стълбището. — О, Маргот, ами ако умре?

— Няма да умре. Не си го и помисляй.

Кристи се изкачи по стъпалата с изненадваща лекота, като се има предвид натежалата й фигура. Рори беше сложил Синджън на леглото и тъкмо сваляше ботушите му, когато тя влезе в стаята. Кристи побърза към леглото и хвана ръката на Синджън. Той отвори очи и се опита да се усмихне, но усмивката се превърна в гримаса.

— Не се тревожи — изпъшка той. — Няма да умра.

— Ще убия Калъм — изсъска Кристи.

— Дръпни се — каза Мери, нахлувайки в стаята. — Не си го съблякъл — обърна се тя с укор към Рори, докато оставяше сандъчето си с медицински принадлежности на нощната масичка.

Рори веднага започна да й помага.

— Изрежи плата около стрелата — нареди тя.

Докато Рори и Кристи събличаха Синджън и закриваха с чаршаф долната част на тялото му, Мери вадеше игла, конец, мехлеми и превръзки.

— Слушай внимателно, Рори — нареди Мери. — Не дърпай стрелата, докато не ти кажа. Маргот, донеси уискито.

Маргот излезе бързо и се върна след няколко минути с една кана.

Мери повдигна главата на Синджън и допря каната до устните му.

— Пийте, ваша светлост. Ще имате нужда.

Кристи загледа как Синджън преглъща. Мери отново допря каната до устните му, карайки го да пие, докато уискито не започна да се стича от устата му и той не можеше да поеме повече. Мери кимна и остави каната наблизо, ако потрябва отново. Тогава кимна на Рори.

Рори хвана стрелата и я извади с едно плавно движение. Кристи пребледня, когато чу Синджън да изохква. Затвори очи и когато ги отвори, Мери сипваше уиски в раната, която сега кървеше обилно.

— Толкова много кръв — прошепна Кристи, готова да припадне.

— Не е толкова много — отвърна Мери, спокойно вдявайки в иглата фин копринен конец. Подаде на Рори нагънат чист плат и му каза да го притисне към раната. — Когато кървенето поспре, ще зашия негова светлост.

— В съзнание ли е? — запита Кристи, наведена над Синджън, и закърши ръце.

— Да, а и малко пиян — каза Мери. — Нали, милорд?

Синджън отвори едно око. Погледът му беше разфокусиран. Дъхът на Кристи спря на гърлото й. Той изглеждаше толкова комично, че ако положението не беше така сериозно, тя щеше да се разсмее.

— Сега ще ви зашия — каза Мери на едва държащия се в съзнание Синджън. — Здравеняк сте, ваша светлост. Ще скочите на крака много скоро. Утре ще ви сваря голяма купа с овес, за подсилване.

Синджън направи гримаса, но не каза нищо, докато Мери се приготвяше да го зашие. Кристи се настани до нея и взе ръката му. Рори стоеше от другата страна на леглото и хвана раменете на Синджън, за да го задържи на място при първото убождане с иглата.

За чест на Синджън той не трепна и не помръдна, докато Мери зашиваше раната му със спретнати бодове. Или може би беше твърде пиян, за да усети каквото и да било. Когато Мери приключи, отново дезинфекцира раната с уиски и я намаза с мехлем от свинска мас и смачкани невени. После превърза рамото на Синджън и част от гърдите му с бинтовете.

— Готово — каза тя, отстъпвайки назад. — Късметлия. Нищо важно не е увредено. Ще сваря чай от валериан, за да притъпи болката.

— Ами инфекцията? — запита уплашено Кристи. Знаеше, че раните, независимо колко са леки, може да се заразят и да убият човека. А раната на Синджън съвсем не беше лека.

— Моли се, дете — каза Мери. — Мъжът ти е млад и силен и няма по-добро средство против инфекция от хубавото шотландско уиски. — Изгледа остро Кристи. — Ами ти, момиче? Времето ти наближава.

Кристи й отправи треперлива усмивка.

— Добре съм. Ще поседя при Синджън, знам, че си имаш работа.

— Не, аз ще седя при него — предложи Маргот.

— Не — запъна се Кристи. — Ще те повикам, ако стане нужда.

— Щом настояваш. Ще донеса чая от валериан веднага щом Мери го направи. Повикай ме, ако започне да се мята.

— Добре — каза Кристи, отпращайки Маргот и Рори. Щом те си тръгнаха, тя сложи ръка на издутия си корем и се замисли за детето. Нямаше търпение да види момиченцето си. Бременността й вървеше добре. Агнес, селската акушерка, я беше прегледала и беше предсказала лесно раждане. Разбира се, Кристи знаеше, че има опасност — толкова много майки и бебета бяха умираха по неизвестни причини, — но тя имаше намерение да роди здраво дете и да го отгледа хубаво и жизнено.

— Кристи?

Мислите й секнаха от гласа на Синджън.

— Боли ли те? Мога ли да направя нещо?

— Боли, но се понася.

— Мери вари чай от валериан. Той ще ти помогне.

— Рори видял ли е кой се опита да ме убие?

— Мислим, че е Калъм Камерън.

— Няма да му се размине на тоя дивак! Когато се възстановя, ще докладвам на английския гарнизон в Инвърнес. Одобряваш ли?

Нерешителност обзе Кристи. Тя знаеше, че Калъм е луда глава и може би активно действа за изгонването на англичаните от шотландските планини, но родът Камерън беше воювал рамо до рамо с Макдоналд, Раналд и Маккензи в Кулоден и не й се искаше да види Калъм преследван като животно. Но пък той се беше опитал да убие Синджън и това не биваше да остава безнаказано.

— Направи каквото сметнеш за добре, Синджън — каза тя замислено.

Разговорът приключи, когато Маргот пристигна с чая. Кристи помогна на мъжа си да изпие силното питие и той заспа скоро след това. Тя остана да седи при него до късно през нощта, проверявайки го често за треска. Но Синджън за щастие не вдигна температура. Маргот се появи в стаята малко преди разсъмване, настоявайки братовчедка й да си легне. Кристи се съгласи неохотно, повличайки изтощеното си тяло към спалнята, която Синджън беше ползвал, когато пристигна в Гленмур.

Синджън се събуди от болка и с благодарност усети, че е поносима. Полека докосна превързаното си рамо, припомняйки си откъси от всичко, което се беше случило, след като стрелата бе пронизала плътта му. Погледна през прозореца и видя слаб слънчев лъч да пробива облаците. Сигурно беше спал цяла нощ. Чу шум пред вратата и миг по-късно Кристи влезе в стаята. Той й отправи немощна усмивка. Рори я следваше, носейки покрит с кърпа поднос.

— Буден си — каза весело Кристи. Синджън помисли, че тя изглежда уморена и се запита дали е седяла при него цяла нощ. — Мери мислеше, че може да си гладен.

Рори остави подноса на нощната масичка и вдигна кърпата.

— Каша — оплака се Синджън, набърчвайки нос при вида на лепкавата смес. Честно казано, не беше много гладен, а безцветното желе в купата убиваше и малкото останал му апетит. — Мисля, че ще се откажа.

Посърналото лице на Кристи го накара да почувства вина.

— Може ли да хапна препечен хляб и чай?

Лицето й се проясни незабавно.

— Да. Рори веднага ще ти донесе.

Рори излезе и Кристи придърпа един стол до леглото на Синджън.

— Как се чувстваш? Спа почти през цялата нощ.

— Надявам се не си седяла до мен непрекъснато — погледна я той строго. Изчервяването на Кристи му показа, че е било точно така. — Трябва да си почиваш. Раната ми не е сериозна.

— Може би не, но треската и инфекцията са сериозни. Няма признаци за треска, а Мери скоро ще трябва да ти смени превръзката. Ще каже дали раната ти е чиста.

Като че ли призована от думите на Кристи, Мери нахлу в стаята. Рори я следваше с препечения хляб и чая, които Синджън беше поискал. Сложила ръце на кръста, Мери се закани с пръст на Синджън и поклати глава.

— Един ден ще оцените овеса, милорд. И не ме гледайте така — добави тя, когато Синджън й отправи раздразнен поглед. — Да видим раната ви, преди да закусите.

Синджън лежеше мирно, докато Мери сваляше превръзката, опипваше, натискаше и подушваше.

— Няма гной, ваша светлост — обяви тя, мажейки поредния пласт мехлем върху раната, за да наложи отгоре нова превръзка.

— Днес ще стана — заяви Синджън, след като всички, освен Кристи бяха излезли.

— Няма да ставаш — каза тя твърдо.

Синджън реши да не спори. Вместо това започна да мисли над плановете си да доведе войници в Гленмур, питайки се дали е добра идея. Ако повикаше английски войници, вероятно щеше да предизвика лоши чувства и да разпали духовете за бунт. Щеше да е зле, ако направеше това, но и ако не го направеше.

— Синджън, добре ли си? — запита Кристи. — Много си тих.

— Мислех — изрече полека Синджън. — Когато Калъм разбере, че не ме е убил, вероятно ще се опита отново. Или може би ще посегне на теб.

— Ще говорим за това по-късно. Трябва да си почиваш — каза Кристи, придърпвайки одеялото до брадичката му.

— Опитай се да поспиш. Колкото по-бързо се излекува тялото ти, толкова по-скоро ще вземеш решение за Калъм.

Синджън възприе нейното предложение сериозно, а и не можеше да си държи очите отворени. Дали Мери пак му е дала от онзи проклет валерианов чай? След няколко минути той потъна в здрав сън.

Синджън се възстанови учудващо бързо. И Кристи, и Мери бяха настояли той да остане на легло цели три дни. Макар да го ядосваше бездействието, наложено от техните строги правила, почивката на легло даде на тялото му време да се съвземе. Към петия ден упражняваше ръката си, без да изпитва много силни болки. Около седмия ден вече можеше да язди на кратки разстояния.

Март дойде навъсен, но това не продължи много. Всички знаци сочеха, че пролетта ще настъпи рано. Снегът се топеше по склоновете, хората се приготвяха да стрижат овцете. С възвръщането на здравето си Синджън започна да мисли как да се разправи с Калъм. Единственото, което го спираше, беше предстоящото раждане на детето му.

Кристи изглеждаше толкова тромава, че Синджън се чудеше как ли върви. Знаеше, че спи неспокойно, защото се беше върнала в леглото му, след като той се възстанови, и го будеше всяка нощ с въртенето си. Синджън знаеше, че не остава много до раждането на детето им, и тази мисъл го вълнуваше.

Писмото от Джулиън пристигна две седмици след деня, когато Синджън се бе разминал със смъртта. Кочияшът Джон беше препускал по потъналите в кал пътища в бури и мъгли, за да го достави. Синджън изпрати изтощения човек в кухнята, за да се подкрепи, докато той четеше спешното писмо на Джулиън.

— По дяволите! — изруга той, след като прочете първите две изречения.

Кристи дойде при него и надникна над рамото му.

— Какво иска Джулиън?

Синджън пробяга по останалата част от писмото.

— Процесът на сър Осуалд е насрочен за последната седмица на март. Трябва да се върна веднага в Лондон, за да свидетелствам.

Чу как Кристи изпъшка и прокле неуместния избор на съдбата. Освен това писмото на Джулиън се съдържаше недвусмислена заповед, която Синджън не можеше да пренебрегне. Брат му очакваше от него да даде отчет за положението в Гленмур, както и да обясни защо е отложил завръщането си в Лондон.

— Ще отидеш ли? — запита тихо Кристи. Няколко мига в стаята остана потискащо тихо. Синджън се чудеше какво да реши. В Лондон го чакаха, но беше необходим и тук. Макар често да беше въздишал по лондонския светски живот през дългата и скучна зима, искаше да бъде тук, за да види как детето му се появява на бял свят. Затърси оправдание, за да остане в Гленмур — такова, което би задоволило брат му.

Ако пренебрегнеше настояванията на Джулиън, беше сигурен, че брат му ще чуе за раняването му от кочияша Джон, защото прислужниците бяха всеизвестни клюкари. И като познаваше Джулиън, той щеше да дойде лично в Гленмур толкова бързо, колкото беше възможно, и щеше да доведе войници със себе си.

Кристи се взираше в него с внимателен поглед. Изненада го, казвайки:

— Трябва да отидеш.

— Искаш да отида?

— Не това казах. Сър Осуалд те е лъгал и причини големи неприятности на моите хора. Може да го освободят, ако не свидетелстваш. Това ли искаш?

— Не, той заслужава да бъде наказан за алчността си.

— Значи трябва да отидеш.

— Но детето…

— … ще се роди, когато трябва. Освен това имат нужда от тебе в Лондон.

— По дяволите, Кристи! Не се плаша от Камерън. Обещах да бъда тук за раждането на детето ни.

— Мислиш ли, че не забелязах колко скучно ти беше през тази зима? Знам, че ти липсва Лондон. Живял си като лорд Грях твърде дълго, за да се промениш само за няколко месеца.

Очите на Синджън се присвиха.

— Нарочно ли ме дразниш? Бъркам се в живота ти, така ли? Сънародниците ти по-важни ли са от мене? Всичко, което някога си искала от мене, е моето дете, за да осигуриш бъдещето на Гленмур. Беше заченато само с една цел. За да продължиш династията Макдоналд и да запазиш земята за бъдещите Макдоналд!

Лицето й пребледня. О, господи, защо спореха така, огорчи се Синджън. Караха се за стари проблеми, които бяха разрешени много отдавна. А бяха ли наистина?

Кристи знаеше точно какво прави. В интерес на Синджън беше да се върне в Лондон. Не само за процеса, което беше достатъчна причина, но и за да разбере за себе си дали може да бъде щастлив с една жена. Трябваше да се увери в това сам. Тя беше видяла как се влачи замислен цяла зима, улавяше копнеещите, тъжни погледи, когато той мислеше, че тя не го гледа. Тя не го искаше, ако той беше решил да остане в Гленмур по задължение.

Искаше Синджън да я обича толкова, колкото тя него. Кристи знаеше, че той е влюбен в нея, но дали достатъчно, че да изостави стария си начин на живот? Връщането в Лондон сега щеше да му покаже какво пропуска и да уреди въпроса веднаж завинаги.

— Мисли каквото искаш, Синджън — изрече тя уморено. Гърбът я болеше и спорът само влошаваше нещата. — Няма значение за какво, но трябва да се върнеш в Лондон. Брат ти не приема „не“ за отговор.

— Ще пратиш ли известие, щом се роди детето? Съмнявам се, че ще се върна навреме за раждането.

— Ще пратя Рори.

Синджън кимна.

— Ще обясня всичко на Джулиън. Всъщност той ще се зарадва ужасно много, че ще ставам баща. Тормози ме от години да консумирам брака ни и да се установя.

Кристи му се усмихна тъжно.

— Времето ще покаже какво ни готви бъдещето.

— Извинявай — каза Синджън. — Не знам защо спорим. Последното, което съм искал, е да те ядосвам. Прости ми.

Кристи не му се сърдеше.

— Остави това. Ела, ще ти помогна да се приготвиш. Можеш да ме тикаш нагоре по стълбите.

Кристи се запъхтя, докато изкачи и последното стъпало на витата каменна стълба. Седна на леглото, за да си поеме дъх, наблюдавайки как Синджън рови в сандъка си.

— Ще взема малко неща в една торба — каза той. — Имам много дрехи в Лондон, макар да се съмнявам, че ще ми станат.

— Какво е това? — запита Кристи, когато един документ падна на пода.

Синджън го вдигна, погледна го и й го подаде.

— Забравил съм го. Това е молбата за анулиране, която донесох, за да я подпишеш. След като разбрах, че Флора и Кристи са един и същи човек и че очакваш моето дете, прибрах документа и го забравих. Можеш да правиш с него каквото поискаш.

Кристи помисли за момент.

— Остави го в сандъка. Може да ти потрябва някой ден.

Той й хвърли неразгадаем поглед и прибра документа.

— Благодаря за гласуваното ми доверие. — Зае се отново с багажа си. — Това ще ми стигне — каза той, оставяйки купчинка дрехи на леглото.

— Ще опаковам нещата ти, докато предупредиш кочияша Джон, че ще пътуваш с него утре сутрин — каза Кристи.

Той хвана ръцете й и я придърпа към себе си.

— Сигурна ли си, че това искаш, скъпа? Мога да кажа на Джулиън да върви по дяволите.

Това искам, помисли Кристи.

— Не, брат ти има нужда от тебе. И ще ме е яд мошеник като сър Осуалд да излезе на свобода, ако ти не дадеш показания. Той заслужава съд за алчността си.

Тя почувства топлината на целувката му върху устните си и едва се удържа да не заплаче. Той ще се върне, каза си тя. А ако не се върне, това няма да бъде краят на света. Тя щеше да има детето му, което да обича.

Кристи заспа в ръцете на Синджън тази нощ. Не можеше да става и дума да се любят, но се целуваха и се прегръщаха, а после тя се унесе. Събуди се посред нощ с болки в кръста. Раздвижването й събуди Синджън и той попита какво я тревожи. Тя излъга, че не й е удобно и не може да спи.

Когато настъпи сутринта, тя залепи на лицето си весела усмивка и целуна Синджън за довиждане. Вдигна ръка, за да му помаха унило, докато го гледаше как изчезва през портите.

— Вече няма да видим негова светлост — изрече сухо Маргот.

Кристи не отговори. Какво да каже, когато Маргот беше права? Докато се обръщаше, усети болка в гърба и направи гримаса.

Маргот я видя и я изгледа остро.

— Добре ли си? Вижда ми се, че нещо те боли.

— Няма нищо, Маргот. Гърбът ме мъчи от вчера.

— Може би трябва да кажеш на Мери. — Тя поведе Кристи към кухнята.

— Ей сега — каза Кристи, поглеждайки през рамо, за да види за последен път Синджън, преди да последва Маргот в кухнята.

Наведена над гърнетата и тиганите, Мери се взря в лицето на Кристи, попипа издутия й корем и зададе няколко въпроса.

— Скоро ще е, момиче — предсказа тя. — Защо не каза на съпруга си?

— Синджън трябваше да замине, Мери. Аз сама настоях. Не исках да остава тук заради детето. Вие видяхте колко беше неспокоен цялата зима. — Тя въздъхна на пресекулки. — Никога не съм вярвала, че ще бъде щастлив в Гленмур. Градският живот е много по-интересен за мъж като Синджън.

Мери цъкна с език.

— Не се тревожи, момиче. Ние нали сме тук. Кланът ти има нужда от тебе, дори ако съпругът ти няма.

Кристи си легна с тази мисъл в празното си легло същата вечер. Дълбоко в сърцето си искаше да повярва, че Синджън ще се върне, но трябваше да бъде реалистка. Можеше никога повече да не го види, освен за кратки посещения при детето. Нямаше да й е лесно да живее със съзнанието, че Синджън има любовници в Лондон.

Остра болка ниско в корема й прогони мрачните мисли. Тя се опита да се настани в по-удобна поза, но болката не стихваше. Кристи продължи да страда мълчаливо до разсъмване, признавайки най-накрая, че раждането е започнало. Гърчеше се от болка, когато Маргот я намери след малко.

Пратиха да повикат Мери и акушерката. Мери пристигна първа и настоя Кристи да стане и да върви, защото това е добре за детето. Така Кристи продължи да се разхожда, докато останалите носеха кърпи, гореща вода, билки и други необходими неща. Тогава пристигна Агнес, акушерката. Прегледа Кристи и обяви, че всичко върви нормално.

Кристи нямаше представа какво означава това, освен че болката беше неумолима и понякога по-силна, отколкото можеше да понесе. Минаваха часове, болките продължаваха и Кристи се чудеше дали детето изобщо ще се роди. Нощта дойде. Луната се издигна високо в небето. Кристи продължи да крачи, докато болката не стана толкова силна, че явно краят беше близо.

— Време е вече дъщеря ми да се роди — изпъшка тя, когато натискът стана непоносим.

Агнес кимна и двете с Мери й помогнаха да легне. Маргот държеше ръката й, докато Агнес разтваряше краката й и даваше нареждания. През мъглата на болката Кристи чуваше и изпълняваше. Час по-късно, точно когато зората се разпукваше, бебето се появи на бял свят, гръмко оплаквайки се от трудното си пътуване.

Съвършено отпаднала, но ликуваща, Кристи протегна ръце за детето си.

— Дайте да видя дъщеря си — прошепна тя. Мери я изгледа странно.

— Кристи, детето е… Кристи веднага помисли най-лошото.

— Не се тревожи, момиче — успокои я Мери. — Детето ти е живо и здраво, също като якия си баща. Знам, че очакваше дъщеря, но бог ти даде хубаво, здраво момченце.

Кристи се отпусна облекчена. Стига детето й да е здраво, полът му нямаше значение, макар че Синджън сигурно щеше да прояви претенции. Беше се надявала на момиче, но и момче беше добре дошло. Може би следващото дете… Не, тя отпъди тази мисъл. Едва ли щеше да има друго дете, ако Синджън решеше, че животът на лорд Грях, му харесва повече, отколкото семейния.