Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (10)

10. Образът

Той изкара около час, проверявайки предавките на триона, след това пак ги смаза. Вече беше твърде студено, за да се работи; щеше да трябва да отиде и да затопли стаята, където държеше другите, Следователите и Труподъвкача и Вещицата. Това само по себе си вече можеше да наруши баланса на договореността му с Джентри, но то бледнееше пред проблема да му обясни договореността с Африканчето и наличието на двама странници във Фабриката. Нямаше как да спори с Джентри: баницата беше негова, защото той я измъкваше от Комитета по термоядрена енергия; без неговите ежемесечни магии по клавиатурата, ритуалните движения, които убеждаваха Комитета, че Фабриката е някъде другаде, на някое място, което си плаща сметките, тук нямаше да има никакъв ток.

И Джентри беше всъщност доста странен, помисли си той и усети как коленете му пукат, когато се изправи и извади дистанционното на Съдията от джоба на якето си. Джентри беше убеден, че киберпространството има Форма, общ всеобхватен образ. Това не беше най-шантавата идея, която Плъзгавия беше чувал някога, но Джентри имаше натрапчивото убеждение, че Формата на киберпространството има значение за всичко. Постигането на Формата беше за Джентри чашата Граал.

Плъзгавия някога беше стимвал една серия от Канала на познанието за това каква форма има вселената. Предполагаше, че вселената е всичко, което съществува, така че как би могла да има форма? Ако имаше форма, значи около нея трябваше да има нещо друго, вътре в което да има форма, нали? И ако това нещо беше нещо, не беше ли тогава то също част от вселената? Точно на тая тема не биваше да се задълбава с Джентри, защото Джентри можеше да ти върже акъла на възел. Плъзгавия обаче не мислеше, че киберпространството изобщо прилича на вселената; то беше само един начин да се представят данните. Комитетът по термоядрена енергия винаги беше изглеждал като голяма червена ацтекска пирамида, но не беше длъжен да изглежда така. Ако от Комитета пожелаеха, можеха да го направят да изглежда като каквото им скимне. Големите компании бяха копирайтвали това как изглеждат. Така че как би могъл някой да си представи, че цялото киберпространство има определена форма? И какво значение изобщо имаше, ако то има някаква?

Той докосна копчето за включване на дистанционното. На два метра от него Съдията забръмча и завибрира.

Плъзгавия Хенри мразеше Съдията. Това нещо хората на изкуството никога не можеха да го разберат. То не значеше, че не му доставя удоволствие да го сглоби и да го показва, навън, където можеше да го вижда и да го командва, и в края на краищата да бъде един вид свободен от идеята за него, но това определено не беше като да го харесва.

Висок почти четири метра, и широк към половината на толкова в раменете, без глава, Съдията вибрираше в сглобения си от кръпки корпус с цвета на ръжда, изтъркана по определен начин, като дръжките на стара ръчна количка, полирани от търкането на хиляди ръце. Беше намерил начин да получи тази повърхност с химикали и абразиви, и го беше използвал върху повечето от Съдията; предимно върху старите части, събрани от боклуците, не и върху студените зъби на кръглите остриета или върху огледалните повърхности на ставите, но останалото от Съдията беше оцветено в този цвят, и с тази повърхност, като много стар инструмент, който все още се използва интензивно всеки ден.

Той натисна джойстика и Съдията направи една крачка напред, след това друга. Предавките работеха безупречно; дори без една ръка нещото се движеше с ужасяваща приповдигнатост, поставяйки важно огромните си крака.

Не можеше да си спомни кога не беше бил способен да помни, но понякога почти успяваше.

Затова и беше построил Съдията, защото беше направил нещо — не беше било кой знае какво, но го бяха хванали докато го беше правил, на два пъти — и беше осъден заради това, и беше издадена присъда, и след това беше приведена в действие, и той не можеше повече да помни, не всичко, но в продължение на не повече от пет минути. Крадене на коли. Крадене на колите на богати хора. Там се грижеха да можеш да си спомниш какво си правил.

Той накара с джойстика Съдията да се обърне около себе си и го вкара в съседната стая, в страничен проход между редове покрити с влажни петна бетонни основи, които бяха поддържали някога валяци и формовъчни преси. Високо над главите, в тишината, сред прашните лъчи, висяха угаснали флуоресцентни елементи, върху които понякога гнездяха птици.

Наричаха го Корсаков синдром, това, дето го правеха на нервната ти система, така че кратковременната памет да не се запазва. Така, че времето, което е минало, е загубено за теб. Беше чувал, че вече не го правят повече, или поне не за кражби на скъпи коли. На хора, които не бяха минали през това, им звучеше лесно, нещо като затвор, но всичко изтрито после, но не беше така. Когато беше излязъл, и когато беше свършило — три години, провлекли се в една дълга размита верига от проблясвания на объркване и страх, отмерени на петминутни интервали, и преходите между тях… Когато това свърши, той изпитваше нужда да построи Вещицата, Труподъвкача, след това Следователите и накрая сега Съдията.

Докато водеше Съдията нагоре по бетонната рампа към стаята, където чакаха останалите, той чу Джентри да трещи с мотора си навън по Кучешката пустош.

Хората карат Джентри да се чувства неудобно, мислеше Плъзгавия, докато се насочваше към стълбите, но това си имаше и недостатъците. Непознатите често усещаха Формата да гори зад очите на Джентри; фиксирането му си проличаваше във всичко, което правеше той. Плъзгавия нямаше идея какво прави той при излизанията си до Агломерата; може би просто се занимаваше с хора, също така съсредоточени, като него, самотници по назъбените граници на пазарите за дрога и софтуер. Той като че ли изобщо не обръщаше внимание на секса, до степен Плъзгавия да няма представа какво би желал той, ако поискаше секс.

Сексът беше основното, което липсваше на Пустошта, доколкото Плъзгавия го беше грижа, особено през зимата. През лятото понякога той можеше да намери момиче в някое от онези малки ръждясали градчета; това именно го беше отвело до Атлантик Сити онзи път, когато беше закъсал с дълг към Африканчето. Напоследък си казваше, че най-доброто решение е да се съсредоточи върху работата си, но докато се катереше по клатещите се стоманени стълби към мостчето, което водеше към мястото на Джентри, той забеляза, че си мисли как ли изглежда Чери Честърфийлд под всичките тези якета. Помисли за нейните ръце, колко бързи и чисти бяха те, но това му напомни отново безсъзнателното лице на човека на носилката, тръбата, която пълнеше стомаха му през лявата му ноздра, Чери бърше хлътналите му бузи с парче плат. Намръщи се.

— Ей, Джентри, — обади се той в желязната пустота на Фабриката, — аз съм…

Три неща у Джентри не бяха тесни, тънки и остри: очите, устните и косата. Очите му бяха големи и светли, сиви или сини в зависимост от светлината; устните му бяха пълни и подвижни; косата му беше сресана назад в парцалив рус петльов гребен, който се клатеше, когато той ходеше. Тънкостта му не беше изсушеността на Птичката, породена от диетата на предградията и лоши нерви; Джентри просто беше тънък, с плътно пакетирани мускули и без никаква тлъстина. Обличаше се също рязко и стегнато, черна кожа, поръбена с черни капси, стил, който напомняше на Плъзгавия дните му с Тъжните Дякони. Капсите, а и всичко останало, караха Плъзгавия да предполага, че Джентри е на около трийсет. И той също беше на към трийсет.

Джентри го изгледа, когато Плъзгавия пристъпи в светлината на десет 100-ватови крушки, сякаш за да е сигурен, че Плъзгавия разбира, че се превръща в едно от препятствията между Джентри и Формата. Оставяше едни мотоциклетни дисаги на дългата си стоманена маса; изглеждаха тежки.

Плъзгавия беше изрязал части от панелите, беше инсталирал подпори където беше необходимо, беше покрил дупките с листове твърда пластмаса, и беше уплътнил със силикон получените капандури. След това Джентри беше дошъл с маска и пръскачка и към двайсет галона бяла латексова боя; не беше почистил или измил каквото и да било, просто беше поставил дебел слой върху мръсотията и изсъхналите птичи курешки, един вид ги беше прилепил на мястото им, и беше боядисвал това отгоре, докато стане повече или по-малко бяло. Беше боядисал всичко освен капандурите. След това Плъзгавия беше вдигнал със скрипец разни неща от пода на Фабриката, един малък камион компютри, киберпространствени декове, стара голяма холопрожекционна маса, която едва не счупи скрипеца, генератори на ефекти, дузини прогнили пластмасови кашони, пълни с холофишове, които Джентри беше събирал през своето търсене на Образа, стотици метри оптични кабели на ярки нови пластмасови държачи, които говореха на Плъзгавия за индустриална кражба. И книги, стари книги, с корици, направени от плат, залепен върху картон. Плъзгавия изобщо не беше знаел колко тежки са книгите. Старите книги имаха тъжна миризма.

— Дърпаш малко повече ампери отпреди да тръгна — каза Джентри, отваряйки едната страна на дисагите. — В стаята ти. Нов калорифер ли си си взел? — Той започна бързо да рови из съдържанието им, като че ли търсеше нещо, от което имаше нужда, но го беше забутал някъде. Само че не беше, Плъзгавия го знаеше; беше му трудно да понася някой, дори някой познат, неочаквано в своето пространство.

— Аха. Наложи се да посгрея малко и склада. Иначе е много студено за бачкане.

— Не. — Джентри внезапно вдигна поглед. — Това в стаята ти не е калорифер. Амперажът е друг.

— Да. — Плъзгавия се ухили, съгласно теорията, че ухилването кара Джентри да се смята за глупав и лесен за омотаване.

— Какво „да“, Плъзгав Хенри?

— Не е калорифер.

Джентри захлопна кутията на дисагите.

— Можеш да ми кажеш какво е, или мога да ти клъцна тока.

— Виж кво, Джентри, ако ме нямаше наоколо, щеше да имаш доста по-малко време за… разни неща. — Плъзгавия вдигна вежди многозначително в посока към голямата проекционна маса. — Работата е там, че при мен има двама души… — Той видя как Джентри се вдървява, бледите очи се разширяват. — Но няма да ги видиш, нито да ги чуеш. Нищо.

— Да, — каза Джентри с напрегнат глас, заобикаляйки ръба на масата, — защото ей сега ще ги махнеш оттук, нали?

— Само две седмици, Джентри.

— Вън. Веднага. — Лицето на Джентри беше на няколко инча, и Плъзгавия усещаше киселата миризма на дъха му. — Или и ти с тях.

Плъзгавия тежеше десет кила повече от Джентри, повечето от тях мускули, но това никога не беше плашело Джентри. Той като че ли не знаеше или не му пукаше, че може да пострада. И това плашеше по свой собствен начин. Веднъж беше ударил на Плъзгавия силен шамар, и Плъзгавия само беше погледнал към огромния хром-молибденов ключ в ръката си и беше усетил прикрито безпокойство.

Джентри стоеше вдървено, и започваше да трепери. Плъзгавия много добре знаеше, че Джентри не спи, когато отива до Бостън или Ню Йорк. Всъщност, той и във Фабриката не спеше особено много. Връщаше се нервиран, и първият ден винаги беше най-лошият.

— Виж — каза Плъзгавия по начина, който някой би го казал на дете на ръба на разплакването, и измъкна от джоба си торбичка, подкупа от Африканчето. Вдигна прозрачната найлонова торбичка така, че Джентри да я види: сини дермове, розови таблетки, блокче опиум с неприятен вид, омотано в червен целофан, кристали маг като дебели жълти таблетки против кашлица, пластмасови инхалатори, на които името на японския производител беше изстъргано с нож… Той разклати пакета:

— От Африка.

— Африка? — Джентри погледна към торбичката, към Плъзгавия, след това пак към торбичката. — От Африка ли?

— Африканчето. Не го познаваш. Остави това за теб.

— Защо?

— Защото има нужда да остави тук тези приятели за малко. Дължа му услуга, Джентри. Казах му, че не харесваш да има някой наоколо. Че ти пречат. И затова, — излъга Плъзгавия, — той каза, че иска да ти остави нещичко, за да се извини за проблемите.

Джентри взе торбичката, пъхна пръст под шева и я разтвори. Извади опиума и го подаде обратно на Плъзгавия.

— Това не ми трябва.

Измъкна един от сините дермове, отлепи покритието му и го разглади внимателно върху вътрешната страна на китката си. Плъзгавия стоеше, премятайки разсеяно опиума между палеца и показалеца си, целофанът пукаше. Джентри отиде обратно зад дългата маса, отвори дисагите и измъкна чифт нови черни кожени ръкавици.

— Мисля, че е по-добре… да видя тези твои гости, Плъзгав.

— А? — Плъзгавия премига изумен. — Аха… Ама не се налага наистина. Имам предвид, няма ли да е по-добре…

— Не — Джентри вдигна яката си. — Настоявам.

Докато слизаше по стълбите, Плъзгавия си спомни за опиума и го метна през перилата в тъмното.

Мразеше дрогите.

— Чери? — Чувстваше се глупаво, Джентри да го гледа как чука по собствената си врата. Без отговор. Той отвори. Слаба светлина. Видя как тя е направила сянка за една от собствените му крушки, конус жълт факс, вързан с парче жица. Беше отвинтила другите две. Нямаше я.

Носилката беше там, и човекът на нея беше омотан в синия спален чувал. Това го яде, помисли Плъзгавия, като погледна структурата от поддържащи апарати, тръбите, торбичките течности. Не, каза си, това го поддържа жив, като в болница. Но впечатлението си оставаше: ами ако това наистина го пие, изсмуква го досухо? Той си припомни думите на Птичката за вампири.

— Е, — каза Джентри, прекрачи покрай него и застана до края на носилката, — странна компания си имаш, Плъзгав Хенри… — Той обиколи носилката, спазвайки внимателно поне метър между глезените си и неподвижната фигура.

— Джентри, сигурен ли си, че не щеш да се дигнеш обратно горе? Имам предвид, тоя дерм… Май си направил прекалено много.

— Сериозно? — Джентри наклони глава. Очите му блестяха в жълтата светлина. Той намигна. — И защо мислиш така?

— Ами, — Плъзгавия се поколеба, — не си какъвто си обикновено. Имам предвид, какъвто беше преди.

— Мислиш, че изпитвам промяна на настроението ли, Плъзгав?

— Аха.

— Радвам се на промяна в настроението.

— Не те виждам да се усмихваш — каза Чери от вратата.

— Това е Джентри, Чери. Фабриката е един вид негово място. Чери е от Кливлънд…

Но Джентри държеше тънко черно фенерче в ръката си в ръкавица, и изучаваше мрежата от троди на челото на спящия. Изправи се, лъчът опря в ненабиващия се на очи блок без надписи, след това се стрелна надолу и проследи черния кабел до мрежата троди.

— Кливлънд, — каза Джентри, като че ли това беше име, което е чул насън. — Интересно… — Вдигна отново фенерчето и се наклони напред, за да надникне към точката, където кабелът влизаше в блока. — И Чери… Чери, кой е той? — Лъчът блесна безжалостно върху съсипаното, дразнещо обикновено лице.

— Не знам — каза Чери. — Махни му това от очите. Може да му подшашне REM-а или там нещо.

— А това? — Той освети дебелия сив блок.

— Африканчето му викаше LF. Нарече го Брояча, и нарече това неговия LF. — Тя пъхна ръка под якетата си и се почеса.

— Добре тогава, — Джентри се обърна, фенерчето щракна и угасна, и светлината на манията му гореше ярко, ярко зад очите му, така усилена от синия дерм на Африканчето, че на Плъзгавия му се струваше, че Формата може да е точно там, да пламти през челото на Джентри, и да го виждат всички освен самия Джентри, — това може да е точно каквото е…