Владимир Василиев
Космически рицар (1)

ПРОЛОГ

Когато всичките четири космически изтребителя на неприятеля се построиха за атака, Теди разбра, че трябва да скача.

Вдясно от него се виждаше грамадата на най-близката планета, а наляво във верига се проточваха пеломенските изтребители. Беше невъзможно да им се изплъзне. Ако атакува, ще удари един от тях, а може би и два. Но докато се усети, останалите като нищо ще запалят неговото корабче. Ужасно положение…

Някъде немного далеч, на два-три парсека, вече второ локално денонощие се водеше една от обичайните погранични битки — ескадрата от изтребители на Пеломен се сблъска с два крайцера на Хобарт. Както винаги, нито една от страните не можа да нанесе на противника някакви сериозни загуби и боят се водеше на ниво вяла размяна на лъчеви залпове. Ловките изтребители бяха дяволски маневрени, което им позволяваше лесно да избягват ударите, затова пък тежките туловища на крайцерите имаха неизмеримо по-голям енергиен потенциал. Те издигнаха плътен силов щит, в който се разбиваха слабите убождания на изтребителите.

Теди и още трима пилоти на същите малки катери, както „кречеталата“ на Пеломен, се връщаха към базовите станции на крайцерите, когато срещу тях внезапно изскочиха седем неприятелски изтребителя. Боят беше мълниеносен и макар че успя да запали един пеломенец, Теди, докато се обърне, остана сам срещу четирите оцелели „кречетала“. Те преградиха пътя му, притиснаха го към планетата и се готвеха или спокойно да стрелят в него от близко разстояние, или да го пленят. Иди, че разбери кое е по-доброто.

Тогава Теди реши да плюе на всичко, включително и на своя катер, и да скача. Той имаше обикновен атмосферен парашут /всичките му приятели знаеха, че е под седалката му не за друго, а за оригиналност/. Съдейки по всичко, планетата бе от земен тип… Струваше си да рискува. Само едно го смущаваше — как да напусне катера и да навлезе в атмосферата пред очите на четворката изтребители? Нищо не им струваше да го застрелят.

Теди бързо навлече аварийния комплект, за всеки случай притегна лазерния меч върху ръкава си и се тръшна в пилотското кресло. Ръцете му зашаваха по пулта и корабчето живо обърна нос към „кречеталата“. Първата му работа бе да издигне пред себе си „огледало“ — силов, практически непробиваем щит, чийто единствен недостатък беше ужасната му енергоемкост. След десетина минути той ще погълне цялата енергия на катера, дори светлината в кабината ще угасне. Но на Теди не му пукаше — смяташе през това време да се измъкне достатъчно далеч. Изтребителите сигурно ще изчакат, докато не му остане нито един килоерг, и това ще му даде необходимата отсрочка. Като превключи управлението на дистанционен режим, той въздъхна, изолира аварийния комплект от машината и отвори люка. Зад блещукащото „огледало“ пеломенците няма да го видят.

Измъкна се навън, хвана се за обтекателя и се добра до шлюзите. Аварийният комплект — нещо като дебела пластмасова жилетка — създаваше около тялото му тънка защитна обвивка, снабдяваше го с кислород и поддържаше температурния режим. На пръв поглед с нищо незащитената глава на пилота и особено голите му ръце изглеждаха нелепо в околопланетния вакуум. Но нима старите скафандри бяха по-добри? Недодялани, грамадни и ужасно стесняващи движенията.

Стискайки в ръце пулта за дистанционно управление, Теди с всички сили се отблъсна от кърмата и започна бавно да пада към планетата. След като се отдалечи на безопасно разстояние, той включи двигателите и неговото корабче, кашляйки, подскочи срещу пеломенските катери. Както и очакваше, те не искаха да си хабят зарядите и започнаха бавно да отстъпват, решили да изчакат, докато „огледалото“ изсмуче цялата енергия на противника им и го направи беззащитен. Теди не виждаше всичко това, пречеше му собственото „огледало“, но се досещаше.

Засега нещата вървяха добре. Той запокити пулта за дистанционно управление някъде встрани от съзвездието Змееносец и съсредоточи цялото си внимание върху планетата. Тя приближаваше, но това не се забелязваше. Ако не бяха отдалечаващият се катер и индикаторът на гравитационното поле, Теди щеше да мисли, че просто виси близо до нея.

След около дванадесет минути далеч назад избухна пламък — пеломенците запалиха катера му. Теди въздъхна.

Решили, че са си свършили работата, изтребителите бързо се махнаха. Те така и не забелязаха Теди. Вече му предстояха само скучни осем-десет часа, докато се спусне на повърхността на случайно попадналата му планета.

През това време на няколко пъти заспиваше, а когато се събуждаше, планетата се оказваше все по-близо и скоро огромното кълбо вече не можеше да се обхване с поглед. Пухкавите планини от бели облаци бяха приятни и много му се искаше да ги пипне с ръка или дори да ги близне. Кой знае защо, той си представяше, че те непременно са сладки.

Към края на четвъртия час забеляза дупка в облаците. Долу се виждаше океан. Или море. Така или иначе — вода.

Теди се ужаси и изруга. Когато скочи, не предвиждаше такава възможност. От само себе си се разбираше, че щом се спуска на планета, ще попадне на суша. Беше пропуснал факта, че на планетите има морета. Аварийният комплект няма да допусне да умре във вълните, но е твърде тежък и просто ще го повлече към дъното и кой знае дали ще може да се добере до сушата. Няма да го намерят, дори ако сигналът на предавателя пробие водата.

Оставаше му да се надява, че океанът е само отляво, а под него е материк. Или макар остров. С тази надежда и с черни мисли в главата Теди потъна в пухкавите облаци. До повърхността оставаха около четиридесет километра. Започнаха да го подмятат въздушни потоци. Ветровете не бяха по-силни, отколкото на Земята или на Хобарт, но не бяха и по-слаби.

След дълги минути в мъгла той се измъкна от облаците. Под него се плискаше все същият океан, но съвсем близо започваше суша — очевидно континент. Вятърът, не особено силен, духаше под малък ъгъл от морето към сушата и това беше много хубаво. Щом усети порива, Теди моментално разтвори парашута — сега вятърът бавно ще го сваля към земята.

През това време се оглеждаше. Сушата все още бе далеч, но се виждаше, че досами брега стигаше гъста гора. Когато слезе по-надолу, забеляза град. Във всеки случай Теди реши, че е град. Но той оставаше далеч встрани и пилотът се надяваше никога да не го види — нямаше намерение да се пъха в работите на аборигените.

Въпреки цялото си старание Теди все пак не стигна до сушата за някакви си километър и половина. Той изстиска всичко възможно от вятъра и парашута, но просто не можеше да се приземи по-близо. Когато до вълните останаха около три метра, Теди откопча парашута, стегна се и като игла прониза водата. Откри дъно на седем-осем метра. Аварийният комплект го защитаваше от дълбочината не по-лошо, отколкото от Космоса, и засега единственото неудобство беше силното съпротивление на водата. Наложи се да се движи изключително бавно. Теди се убеди, че парашутът благополучно е потънал, и плавно тръгна по дъното към брега.

Тези километър и половина се оказаха истински кошмар и го измориха до крайност. Той се влачеше почти три часа, докато главата му се показа над водата. Някак си се добра и до сушата, но единственото, което можеше да направи, беше да се свлече на пясъка.

Щом си поотдъхна, Теди изключи аварийния комплект — условията бяха напълно поносими, а енергията трябваше да се пести. Въздъхна с пълни гърди — въздухът си е въздух. Той откачи предавателя, седна на пясъка и започна да вика базата.

И тогава някой го фрасна по темето. Много силно.