Варлам Шаламов
Зеленият прокурор

Перспективата е изкривена и всяко от човешките понятия, макар да се пише и звучи по същия начин, запазвайки обичайната комбинация от букви и звуци, съдържа в себе си още нещо, за което на „континента“ няма име: тук мерките са други, обичаите и навиците — особени; смисълът на всяка дума се е променил.

В случаите, когато не може с обикновени думи да се изрази ново събитие, чувство, понятие, се ражда нова дума, заимствана от езика на апашите — тези законодатели на модата и вкусовете в Далечния север. Смисловите метаморфози засягат не само понятия като Любов, Семейство, Чест, Работа, Добродетел, Порок, Престъпление, но и думи, които са присъщи единствено на този свят, родени са в него, например „БЯГСТВО“…

Като момче ми се случи да прочета за бягството на Кропоткин от Петропавловската крепост, файтон, докаран до самите порти на затвора, вътре — преоблечена дама с револвер в ръка, пресметнати крачки до вратата на караулното помещение, тичането на арестанта и изстрелите на часовите, чаткането на конските копита по калдъръмената улица — без съмнение, бягството беше класическо.

По-късно прочетох спомените на изселени за бягствата им от Якутия, от Верхоянск и бях горчиво разочарован. Никакви преобличания, никакво преследване! Пътуват през зимата с шейна с два впрегнати един зад друг коня, както в „Капитанската дъщеря“, пристигат на железопътната гара, купуват си билети на касата… Не можех да разбера защо това се нарича бягство. На подобно бягство някога се е казвало „самоотлъчка от местоживеенето“ и според мен тази формулировка предава — по-добре същността на нещата, отколкото романтичната дума „бягство“.

Дори бягството на есера Зензинов от залива Провидение, когато една американска яхта се приближила до лодката, от която той ловял риба, и качила беглеца на борда си, не изглежда като истинско бягство — такова, като на Кропоткин.

От Колима винаги се е бягало и всеки път — неуспешно.

Причината е в особеностите на суровия полярен край, където царското правителство никога не е смеело да засели затворници както на Сахалин, за да „цивилизова“, да „колонизира“ тези места.

Разстоянията до „континента“ се изчисляваха с хиляди версти — най-„тясното“ място, „вакуумът“ на тайгата — пътят от мините на Далстрой до Алдан — беше около хиляда километра през непроходимата тайга. Наистина, разстоянията до Америка бяха значително по-малки — Беринговият проток в най-тесния си участък е само сто и няколко километра, но за сметка на това охраната в тази посока, подсилена с гранични войски, беше абсолютно „непробиваема“.

Първият път водеше до Якутск, а оттам — или на кон, или по вода, тогава още нямаше редовни самолетни линии, а и полетите лесно можеха да бъдат спрени.

Ясно е, че никой не бягаше през зимата: да презимува някъде под покрив с ламаринена печка вътре — това бе голямата мечта на всеки арестант, а и не само на арестанта.

Неволята ставаше непоносима напролет — винаги и навсякъде е така. Тук към този естествен „метеорологичен“ фактор, който действа много силно на човешките чувства, се прибавяха и чисто логическите разсъждения на хладния ум. През тайгата е възможно да се пътува само през лятото, когато, ако свършат продуктите, може да се яде трева, гъби, горски плодове, корени на растения, да се пекат питки от стрит на брашно лишей — еленов мъх, да се ловят полски мишки, сибирски и обикновени катерички, орешарки, зайци…

Колкото и да са студени летните нощи на север, в страната на вечната замръзналост, все пак опитният човек няма да настине, ако нощува, легнал на някой камък. Ако навреме се обръща от хълбок на хълбок, ако не спи по гръб, ако си постели трева или клони…

От Колима не може да се избяга. Мястото за лагерите е било избрано гениално. И все пак властта на илюзиите — илюзии, за които се плаща с тежки дни в карцера, с допълнителна присъда, с побои, с глад, а често пъти и със смърт, — властта на илюзиите е силна и тук, както е било винаги и навсякъде.

Опитите за бягство са извънредно много. Клоните-нокти на листвениците едва успяват да се покрият с изумруд — и бегълците „тръгват“.

Почти винаги това са новаци, в чиито сърца волята и самолюбието още не са изтребени и чийто разсъдък не е проумял условията на Крайния север — съвсем различни от познатия им свят на „континента“. Новаците са ужасени до дъното на душите си от видяното — от побоите, от изтезанията’, от издевателствата, от развращаването на човека… Те бягат — едни по-добре, други по-зле, но краят им е един и същ. Някои ги хващат след два дни, други — след седмица, трети — след две седмици… По-продължително странстване на бегълци с „направления“ (по-късно този израз ще бъде обяснен) не е имало.

Огромният щат на лагерния конвой и на „оперативниците“ с хиляди кучета вълча порода заедно с граничните отреди и с армията, която се намира в Колима, скрита под името Колимполк — те са достатъчни да бъдат заловени сто от сто възможни бегълци.

В такъв случай как е възможно бягството и не е ли по-просто силите на „оперативниците“ да бъдат оставени за непосредствена охрана, за охрана, а не за лов на хора?

Икономическите съображения доказват, че издръжката на щата от „ловци на черепи“ все пак е по-евтина за бюджета на страната, отколкото една охрана като в затвор. А да се предотврати едно бягство е необикновено трудно. Тук не помага и гигантската мрежа от затворници-осведомители, на които началството плаща с цигари от махорка и с „чорбица“.

Тук става дума за човешката психология, за нейните криволичения и потайни кътчета, където не може да се предугади кой, кога и защо ще реши да бяга. Онова, което се случва, изобщо не прилича на никакви предположения.

Разбира се, за тази цел си има „профилактични“ мерки — арести, затваряне в наказателните зони — тези затвори в затворите, преместване на „подозрителните“ от едно място на друго — много са разработените „мероприятия“, които влияят вероятно за намаляване броя на бягствата, възможно е бягствата да биха били още повече, ако ги нямаше наказателните зони, разположени навътре в непроходимата тайга, с многобройната им и сигурна охрана.

Но от наказателните зони също бягат, а в безконвойните командировки никой не прави опити да се самоотлъчи. В лагерите всичко е възможно. При това абсолютно точен и верен е фактът, отбелязан от Стендал в „Пармския манастир“, че „надзирателят мисли за ключовете по-малко, отколкото затворникът за своята решетка“.

Колима, Колима, Колима,

ех, планета чудата.

Девет месеца — зимна тъма,

а остатъкът — лято.^[1]

Затова подготовката започва преди пролетта — увеличава се броят на охраната, на „оперативката“ и на кучетата, едните ги тренират, другите ги инструктират; готвят се и арестантите — запасяват се с консерви, сухари, подбират си „партньори“…

Има само един случай на класическо бягство от Колима, грижливо обмислено и подготвено, осъществено талантливо и спокойно. Онова изключение, което потвърждава правилото. Но и това бягство остави след себе си нишка, една на пръв поглед незначителна, дребна грешка, която позволи беглецът да бъде намерен — след две години, ни повече, ни по-малко. Явно самолюбието на разните Видоковци^[2] и Лекоковци е било много засегнато и на случая е било отделено много повече внимание, сили и средства, отколкото друг път.

Любопитното в случая е, че човекът, „тръгнал да бяга“ и осъществил намисленото с невероятна енергия и остроумие, не беше нито политически затворник, нито криминален — някакъв специалист по тази част, а човек, осъден на десет години затвор за мошеничество.

В това няма нищо чудно. Бягството на някой „политик“ винаги е свързано с настроенията „навън“ и както и гладната стачка в затвора, е силно, ако има връзка със свободния свят. Предварително трябва да знаеш добре защо и къде бягаш. Кой „политик“ можеше да отговори на този въпрос през 1937 година? Случайните в политиката хора не бягат от затворите. Те биха могли да избягат при семейството си, при познати, но през тридесет и осма това значеше да бъдат подложени на удара на репресиите всички, върху които такъв беглец би си спрял погледа на улицата.

В този случай няма отърване нито с петнадесет, нито с двадесет години. Да бъде застрашен животът на близките и познатите — това беше единственият възможен резултат от бягството на такъв „политик“. Нали все някой трябва да го крие, да му помага. Сред „политиците“ от 1938 година нямаше такива хора.

В редките случаи, когато някои след излежаване на присъдата се връщаха у дома, собствените им жени проверяваха дали документите на завърналия се съпруг не са фалшиви, дали са в ред и за да известят началството за пристигането му, тичаха презглава в милицията в надпревара със съседа.

Разправата със случайните, невинни хора беше много проста. Вместо да ги смъмрят, да ги предупредят, тях ги измъчваха, а след това им лепваха по десет, двадесет години в „край далечен“ — или каторга, или затвор. Оставаше им само да умират. И те умираха, без да мислят за никакво бягство, умираха, като за кой ли път демонстрираха националното търпение, прославено още от Тютчев и безочливо отбелязвано впоследствие от политиците на всички нива.

Криминалните не бягаха, понеже не вярваха в успеха на бягството, не вярваха, че ще стигнат до „континента“. При това хората от криминалната милиция и от лагерния апарат, тези толкова опитни работници, разпознават криминалните с някакво шесто чувство и уверяват, че апашите носят върху себе си някакво каиново клеймо, което не може да бъде прикрито. Ярък пример за „тълкуване“ на това шесто чувство беше случаят, когато повече от месец издирваха един въоръжен грабител и убиец по колимските пътища — със заповед да бъде разстрелян, щом го разпознаят.

Оперативният работник Севастиянов спрял някакъв непознат, облечен в овчи кожух, близо до резервоара за гориво на една железопътна станция и когато човекът се обърнал, Севастиянов го застрелял право в челото. И макар никога да не бил виждал този престъпник, въпреки че това станало през зимата и беглецът бил със зимни дрехи, въпреки че отличителните му белези, дадени на оперативния работник, били от най-общ характер (няма да тръгнеш да разглеждаш татуировката на всеки срещнат я, а снимката на бандита била много лоша, бледа), все пак интуицията не излъгала Севастиянов.

Изпод пеша на убития паднала пушка с рязана цев, в джоба му бил намерен броунинг.

Документите му били повече от достатъчно.

Как да оценим един толкова енергичен извод, подсказан от „шестото“ чувство? Още миг — и застреляният е щял да бъде Севастиянов.

Ами ако беше застрелял някой невинен?

За бягство на „континента“ криминалните нямаха нито сили, нито желание. Претеглил всички „за“ и „против“, престъпният свят беше решил да не рискува и да си уреди някак живота на новите места — това, естествено, беше разумно. Криминалните смятаха, че да се бяга оттук е прекалено смела авантюра, излишен риск.

Кой друг би тръгнал да бяга? Някой селянин? Или поп? Случи ми се да срещна само един поп-беглец, а и това стана още преди известната среща на патриарх Сергий с Булит, когато на американския посланик лично били предадени списъците на всички православни свещеници, излежаващи присъди и разселени по цялата територия на Съветския съюз. По времето, когато бил митрополит, патриарх Сергий също бил лежал в килиите на Бутирския затвор. След Рузвелтовия демарш всички духовни лица поголовно бяха освободени от затворите и върнати кой откъдето е. Набелязваше се „конкордат“ с църквата — много необходим предвид на наближаващата война.

А осъдените за битови престъпления — развратителите на малолетни, крадците на държавни пари, рушветчиите, убийците? За всички тях нямаше смисъл да бягат. Присъдите им, „терминът“, както казва Достоевски, обикновено не бяха големи, в лагерите те ползваха всячески привилегии, работеха като „прислуга“, в лагерната администрация и изобщо заемаха всички „привилегировани“ длъжности. За работата си получаваха голямо намаление на присъдите и най-важното, когато се връщаха у дома — в градовете и селата, — ги посрещаха много радушно. Едва ли защото радушието е характерна черта на руския народ, който съжалява „горкичките“ — тази жалост отдавна отиде в областта на преданията, стана мила литературна приказка. Времената се бяха променили. Голямата дисциплинираност на обществото подсказваше на „простите хорица“, първо, да видят какво е мнението на „властта“ по въпроса. Отношението беше най-благосклонно, понеже този контингент никак не притесняваше „началството“. Трябваше да се мразят само „троцкистите“, „враговете на народа“.

Имаше и втора, също важна причина за безразличното отношение на народа към излезлите от затвора. През затворите бяха минали толкова много хора, че едва ли в страната можеше да се намери семейство, чиито роднини или познати да не са били репресирани и преследвани. След вредителите дойде ред на кулаците; след кулаците — на „троцкистите“; след „троцкистите“ — на хората с немски фамилни имена. За малко да успее и кръстоносният поход срещу евреите.

Всичко това направи хората страшно равнодушни, възпита в тях пълно безразличие към онези, които са били заклеймени от която и да е част на наказателния кодекс.

Ако едно време човек, попаднал в затвора и след това завърнал се в родното си село, е карал околните да бъдат нащрек, будел е враждебност, презрение или съчувствие — сега на такива хора никой не обръща внимание. Моралната изолация на „дамгосаните“, на каторжниците отдавна отиде в небитието.

Хората от затвора — ако завръщането им е с разрешение на началството — се посрещат най-радушно. Всеки „юначага“, развратил и заразил със сифилис малолетната си жертва, след излежаването на присъдата може да разчита на пълна „духовна“ свобода в същия кръг, в който е „излязъл извън рамките“ на Наказателния закон.

Белетристичното тълкуване на юридическите категории също е от голямо значение. Теоретици на правораздаването, кой знае защо, са писателите и драматурзите.

А затворническата и лагерната практика си остава неприкосновена тайна; от служебните доклади не се правят никакви сериозни, принципни изводи…

За какво им е нужно на битоваците да бягат от лагерите? И те не бягат, разчитайки на грижите на началството.

Затова бягството на Павел Михайлович Кривошей предизвика такова учудване.

Набит, късокрак, с дебел, налят, къс врат, Павел Михайлович не случайно носеше тази фамилия.

Инженер-химик в един харковски завод, той идеално владеел няколко чужди езика, много четял, разбирал от живопис, от скулптура, навремето притежавал голяма колекция от антикварни предмети.

Видна фигура сред украинските специалисти, безпартийният инженер Кривошей презирал до дъното на душата си всички политици без изключение. Умник и хитрец, от малък бил закърмен с едно-единствено желание — не да трупа пари, това би било прекалено грубо и глупаво за Кривошей, а да се наслаждава на живота — така, както той го разбирал. А това означавало — почивка, порок, изкуство… Духовните удоволствия не били по вкуса му. Културата и начетеността му давали освен добро материално положение, също и възможност да задоволява низките си, долни потребности и желания.

Павел Михайлович станал вещ в живописта само за да си качи цената, за да заеме високо място сред познавачите и ценителите, за да не се посрами при поредното си чисто чувствено увлечение по женския и мъжкия пол. Сама по себе си живописта никак не го вълнувала и интересувала, но той се чувствал длъжен да има свое мнение дори за квадратната зала на Лувъра.

Същото било и с книгите, които той попрочитал, и то предимно на френски или английски, най-вече за да практикува езиците — сама по себе си литературата малко го интересувала и той можел да чете един роман безкрайно дълго, по страничка преди сън. И естествено, било невъзможно човек да си помисли, че на света има такава книга, която Павел Михайлович да чете до сутринта. Той много държал на съня си и никакъв криминален роман не бил в състояние да наруши равномерния режим на Кривошей.

В областта на музиката Павел Михайлович бил пълен профан. Нямал никакъв слух, а не бил и чувал за възприемането на музиката според Блок. Но Кривошей отдавна разбрал, че липсата на музикален слух „не е порок, а нещастие“, и се бил примирил с това. Във всеки случай той имал търпение да изслуша някоя фуга или соната и да благодари на изпълнителя, по-точно на изпълнителката.

Здравето му беше превъзходно, телосложението — набито, което впрочем не представляваше опасност в лагера.

Кривошей беше роден през 1900 година.

Непрекъснато ходеше с очила, рогови или изобщо без рамки, с кръгли стъкла. Муден, тромав, с високо, кръгло, оплешивяващо отпред чело, Павел Михайлович Кривошей беше много импозантна личност. По всяка вероятност в това имаше и умисъл — солидните маниери правеха впечатление на началниците и би следвало да облекчат съдбата му в лагера.

Чужд на изкуството, чужд на художественото вълнение на твореца или на потребителя, Кривошей се реализирал в събирателската дейност, в антиквариата. Той се посветил на това с цялата си страст — било му хем изгодно, хем интересно, а му осигурявало и нови познанства. Освен това едно такова хоби облагородявало долните въжделения на инженера.

Инженерската му заплата — „специалното възнаграждение“ от онова време — започнала да не стига за живота на широка нога, воден от този антиквар-любител.

Нуждаел се от още средства, от държавни пари, а, виж, от липса на решителност Павел Михайлович не можел да се оплаче.

Осъдили го на разстрел, заменен с десет години. Значи е имало мошеничество с милиони. Имуществото му било конфискувано, разпродадено на търг, но, естествено, Павел Михайлович бил предвидил такъв финал. Би било странно да не е успял да укрие няколко стотици хиляди. Рискът не бил голям, сметката — проста. Кривошей беше „битовак“, като „приятел на народа“ щеше да излежи половината от присъдата или още по-малко, след което да излезе на свобода със зачитане на трудодните или по амнистия и да прахосва скритите пари.

Но в лагера на „континента“ не го държат дълго — пращат го в Колима като човек с голяма присъда. Това усложнява неговите планове. Наистина, членът, по който е осъден, и господарските му маниери напълно оправдават очакванията му — не го оставят нито ден да работи обща работа в мините. Скоро го изпращат в химическата лаборатория на Аркагалинския въгледобивен район като инженер.

Това беше по времето, когато прочутото чай-уринско злато още не бе открито и на мястото на сегашните безброй селища с хиляди жители още растяха вековни лиственици и шестстотингодишни тополи. Беше по времето, когато още никой не мислеше, че самородното злато на Ат-Уряхската долина може да бъде изчерпано или надминато по количество; и животът още не напредваше на северозапад, по посока на тогавашния полюс на студа — Оймякон. Доизработваха се старите находища и се откриваха нови. Животът в мините бе чергарска работа. Въглищата на Аркагал — на бъдещия Аркагалински басейн — бяха предният пост на експедициите, търсещи злато, бъдещата топливна база на района. В малката щолня, стъпил на релсата, можеше да докоснеш с ръка „покрива“, тавана на минната изработка, изкопана икономично, „като в тайгата“, както казваше началството — ръчно произведени щолни с помощта на кирка и лопата, подобно на всички тогавашни безкрайни колимски пътища. Пътищата и първите мини бяха правени на ръка, от механизмите използваше само „машината на ОСО: две дръжки и колело“.

Евтин е арестантският труд.

Геоложките проучвателски групи още се давеха в златото на Сусуман, в златото на Верхний Ат-Урях.

Но геоложките маршрути — и Кривошей добре разбираше това — щяха да стигнат до околностите на Аркагал и да напреднат към Якутск. След геолозите щяха да дойдат дървари, миньори, охрана…

Трябвало да се бърза.

Минаха няколко месеца и при Павел Михайлович пристигна от Харков жена му. Пристигна не на свиждане, не — беше сподирила мъжа си, повтаряйки подвига на съпругите на декабристите. Жената на Кривошей не беше нито първата, нито последната „руска героиня“ — името на героинята Фаина Рабинович е добре познато в Колима. Ала Фаина Рабинович беше известен геолог. Съдбата й е изключение.

Пристигналите подир съпрузите си жени се обричат на студ, на постоянни мъки при странстванията подир своите мъже, непрекъснато препращани от място на място, те трябва да зарязват намерената с много труд работа и да заминават за места, където за жена е опасно да пътува, където тя може да бъде насилена, ограбена, подложена на издевателства… Но и без пътешествията всяка една от тези нещастнички я очакват грубите ухажвания и задиряния на началниците, като се започне от най-високопоставения и се свърши с някой от конвоя, вече усетил сладостта на колимския живот. Предложенията да споделят пиянските ергенски компании очакват всички жени без изключение и ако на някоя затворничка направо заповядват „Събличай се и лягай!“ — без всякакви там Пушкин и Шекспир, и я заразяват със сифилис, то с жените на затворниците се държат още по-свободно. Понеже при изнасилването на някоя затворничка винаги може да бъде написан донос срещу теб — би го направил някой твой приятел или съперник, подчинен или началник, а за „любовта“ с жените на затворниците като юридически независими лица не може да бъде приложен никой член от закона.

И най-важното, цялото това пътуване — тринадесет хиляди версти — се оказва абсолютно безсмислено: на горката жена не й разрешават никакви свиждания, а обещанията да й позволят да види мъжа си стават оръжие за ухажвания.

Някои от жените идват с разрешения от Москва, в които пише, че имат право на свиждане веднъж месечно, ако затворникът е с примерно поведение и си изпълнява нормата. Разбира се, това свиждане е без преспиване, задължително в присъствието на някой лагерен началник.

Жените почти никога не успяват да си намерят работа в същото селище, където мъжете им изтърпяват своите наказания.

А ако някоя от тях случайно успее да се устрои близо до мъжа си — него веднага го прехвърлят на друго място. Това не е забавление на началниците, а изпълнение на служебните инструкции, „заповедта си е заповед“. Москва е предвидила тези случаи.

Жените не успяват да предадат на мъжете си никакви продукти — в това отношение също има заповеди, норми, зависимост от резултатите на труда и от поведението.

Да предадат хляб на мъжете си чрез конвоя? — няма да посмеят, забранено им е. Чрез някой началник? Той е съгласен, но иска заплащане в натура — със собственото им тяло. Той не се нуждае от пари — има си ги предостатъчно, не случайно отдавна вече е „стопроцентник“, тоест получава четворна заплата. Пък и една такава жена едва ли има пари за рушвет, особено за рушвет в колимски мащаб. Ето колко безизходно е положението на жените на затворниците. А ако при това е съпруга на „враг на народа“, с нея изобщо не се церемонят — всяко надругателство над нея се смята за заслуга и подвиг и в политически смисъл се оценява положително.

Много от жените се наемат на работа за три години и трябва да чакат в този капан идването на парахода. Силните духом — а на тях им трябва повече сила, отколкото на съпрузите им арестанти — дочакват изтичането на договора и се връщат обратно, без да са зърнали мъжете си. Слабите се страхуват от преследване след като се върнат на „континента“ и остават да живеят сред разгул, в пиянски унес и сред много пари, омъжват се отново и отново, раждат сума деца и прежалват своите мъже-арестанти и самите себе си.

Жената на Павел Михайлович Кривошей, както може да се очаква, не успява да си намери работа в Аркагал и скоро след това заминава за тамошната столица Магадан. Там постъпва на работа като счетоводител — Ангелина Григориевна няма специалност, цял живот е била домакиня, — намира къде да живее и остава в Магадан, където все пак е малко по-весело, отколкото в „тайгата“ — в Аркагал.

А оттам по тайния телефон в същия Магадан, до началника на криминалния отдел, до учреждението, намиращо се на същата, едва ли не единствена улица в града, на която е и разделената с прегради барака за семейни, където намира приют Ангелина Григориевна, вече полетява шифровано служебно съобщение: „Избягал е затворникът Кривошей Павел Михайлович, роден 1900 година, лично досие номер…“

Мислят, че го укрива жена му в Магадан. Арестуват я, ала нищо не постигат. „Да, бях при него, видяхме се, заминах си, работя в Магадан.“ Продължителното следене и наблюдение не дават резултат. Контролът на заминаващите параходи и на излитащите самолети е усилен, ала напразно — няма и следа от мъжа на Ангелина Григориевна.

Кривошей тръгва в обратна на морето посока, към Якутск. Без багаж. Не носи със себе си нищо друго освен брезентово наметало, едно геоложко чукче и чанта с малко „мостри“ на скални маси, кибрит и пари.

Върви открито и без да бърза по планински пътища и пътеки на диви животни, като се придържа близо до временните селища и населените места, без да се отклонява навътре в тайгата, и всеки път нощува под покрив — в колиба, якутска шатра, къща… Още в първото голямо якутско селище наема работници, които по негово указание започват да копаят шурфове, да правят сондажи, с една дума — да вършат това, което и друг път им се е случвало да правят за истинските геолози. Кривошей има достатъчно технически познания за длъжността събирач, при това Аркагал, където е прекарал около година, е последният базов лагер на много геоложки експедиции; запомнил е маниерите и навиците на геолозите. Бавните движения, очилата с рогова рамка, редовното бръснене — всичко това внушава безгранично доверие.

Кривошей не бърза. Запълва работната си тетрадка с тайнствени знаци, подобие на полевите бележки на геолозите. Бързайки бавно, той неотклонно се придвижва към Якутск.

Понякога дори се връща, отклонява се, забавя се — всичко това е нужно за „изучаването на басейна на извора Рябой“, за правдоподобност, за прикриване на следите. Нервите на Кривошей са железни, радушната усмивка на сангвиник не слиза от лицето му.

Месец по-късно преминава през Яблоновия проход заедно с двама якути, предоставени му от един колхоз, за да носят чантите с „мостри“ — тази важна правителствена работа.

Така пристигат в Якутск. Там Кривошей оставя камъните на съхранение в гардероба на пристанището и се запътва към местното геоложко управление — с молба да му помогнат да препрати в Москва, в Академията на науките, няколко важни пратки. Преди това отива на баня, на бръснар, купува си скъп костюм, няколко разноцветни ризи, бельо и със сресана оредяваща коса се явява пред високото научно началство с блага усмивка.

Началството го приема благосклонно. Знанието на чужди езици, демонстрирано от Кривошей, прави нужното впечатление.

Виждайки в госта голяма културна сила — нещо, което доста липсва на тогавашния Якутск, научното началство взема да придумва Кривошей да им погостува повечко. В отговор на смутените думи на Павел Михайлович, че трябва да бърза за Москва, началниците му обещават пътят до Владивосток да е за тяхна сметка. Кривошей им благодари спокойно, без да подронва достойнството си. Ала научното началство има друго наум за него.

— Вие, скъпи колега, разбира се, няма да откажете да изнесете пред нашите научни работници две-три лекции — заумилкват му се те. — О… на каквато искате тема, по ваш избор, естествено. Нещо за въглищните залежи на Средно-Якутското възвишение, а?

Кривошей го свива под лъжичката.

— О, разбира се, с най-голямо удоволствие. В рамките, така да се каже, на допустимото… Сами разбирате, че тези сведения, без да са съгласувани с Москва…

Тук Кривошей се впуска да прави комплименти на научните сили на град Якутск.

Никой следовател не би могъл да постъпи по-хитро от якутския професор, воден от симпатия към учения гост, към осанката му, към очилата му с рогова рамка, воден и от желанието да направи нещо полезно за своя роден край.

Лекцията се състоява и дори се събират доста слушатели. Кривошей се усмихва, цитира на английски Шекспир, чертае нещо, като изброява десетки чужди фамилии.

— Тия от Москва не са кой знае колко начетени — споделя в бюфета на якутския професор неговият съсед от залата. — Това, което разправя той, що се отнася до геологията, май го знае всеки прогимназист, а? А за химическите анализи на въглищата — това вече не е от геологията, а? Само дето му проблясват очилата!

— Не бих казал, не бих казал — намръщва се професорът. — Всичко това е много полезно и нашият столичен колега без съмнение има дарба на популяризатор. Трябва да го помолим да повтори съобщението си за студентите.

— Е, освен за… първокурсниците — не мирясва съседът на професора.

— Престанете. В края на краищата това е жест на учтивост от негова страна. На харизан кон…

Лекцията, много любезно повторена от Кривошей за студентите, предизвиква всеобщ интерес и много висока оценка от страна на слушателите.

С парите на якутските научни организации московският гост пристига в Иркутск.

Колекцията му — няколко сандъка, натъпкани с камъни — е изпратена там предварително. В Иркутск „ръководителят на геоложката експедиция“ успява да препрати тези камъни в Москва, на адреса на Академията на науките, където те са получени и няколко години остават в складовете като научна тайна, за същността на която така и не се досетил никой. Предполага се, че зад тази загадъчна пратка, приготвена от някой побъркан геолог, забравил всичко, каквото е знаел, забравил и името си — се крие някаква все още неразгадана трагедия на Заполярието.

— Най-чудното е — разправяше по-късно Кривошей, — че по време на цялото ми почти тримесечно пътешествие никой никъде не поиска да види документите ми — нито в селсъветите на временните селища, нито в солидните научни учреждения. Имах документи, но нито веднъж не ми се наложи да ги показвам.

В Харков Кривошей, естествено, хич не си и показва носа. Заселва се в Мариупол, купува си къща и започва работа с фалшиви документи.

Точно след две години, на годишнината от неговия „поход“, го арестуват, осъждат го на нови десет години и пак го пращат да изтърпява наказанието си в Колима.

Къде е била допусната грешката, провалила тази наистина героична постъпка, този подвиг, за който се иска огромна издръжливост, гъвкав ум, физическа сила — всички положителни човешки качества, взети заедно?

Това бягство остава безпрецедентно по грижливата си подготовка, по тънкия си замисъл и дълбоката идея, по психологическата точност, заложена в неговата основа.

Бягството учудва и с крайно ограничения брой хора, взели участие в организирането му. Тъкмо в това е бил залогът за успеха. То е уникално и поради факта, че тук в пряка борба с държавата, с хилядите въоръжени хора, в район, обитаван от якути и чалдони, научени да получават за всеки заловен беглец по половин пуд бяло брашно — такава е била тарифата по царско време, узаконена и по-късно, — встъпва един-единствен човек; той, принуден да вижда в лицето на всеки срещнат доносник или страхливец — се бори, воюва и — побеждава!

Но къде, каква е била грешката, погубила прекрасно замисления и великолепно реализиран план?

Жена му я задържат на Север. Не й позволяват да замине на „континента“ — необходимите документи се издават от същото ведомство, което се занимава с мъжа й.

Впрочем това е предвидено и тя започва да чака. Месеците се нижат един след друг, ала продължават да й отказват — както винаги, без да обясняват причините. Тя се опитва да замине от другия край на Колима — със самолет над същите онези реки и долини, по които преди няколко месеца минава мъжът й, но и там, естествено, я очаква отказ. Оказва се заключена в огромен каменен затвор с размер една осма част от Съветския съюз — и не може да намери изход.

Тя е жена, изморена от безкрайната борба с някого, чието лице не може да види, от борбата с този някой, който е много по-силен от нея, по-силен и по-хитър.

Парите, с които е пристигнала, свършват — животът на Север е много скъп: една ябълка на пазара в Магадан струва сто^[3] рубли. Ангелина Григориевна започва работа, но на ненабраните от „континента“ плащат толкова, колкото се плаща за работа в Харковска област.

Мъжът й често обичал да повтаря: „Войната печели този, който е с по-здрави нерви“, и Ангелина Григориевна често си шепне тези думи на немския генерал през безсънните бели полярни нощи. Усеща, че нервите й започват да не издържат. Измъчва я това бяло безмълвие на природата, стената на хорското равнодушие, пълната неизвестност и тревогата за съдбата на мъжа й — та той би могъл просто да умре от глад по пътя. Може да са го убили други бегълци, да са го застреляли оперативните работници, и само по неотслабващото внимание към себе си и към личния си живот от страна на Учреждението Ангелина Григориевна стига до радостния извод, че не са заловили мъжа й, че го „издирват“, значи мъките й не са напразни.

Иска й се да се довери някому, който ще я разбере, ще я посъветва нещо — та тя толкова малко познава Далечния север. Иска й се да облекчи страшната тежест, легнала на душата й, тежест, която, както й се струва, нараства с всеки изминал ден, с всеки час.

Но кому да се довери? Във всеки мъж, във всяка жена Ангелина Григориевна вижда, усеща шпионин, доносник, наблюдател, и това нейно чувство не я лъже — всичките й познати във всички селища и градове на Колима са викани и предупредени в Учреждението. Всичките нейни познати напрегнато очакват откровеността й.

На втората година тя прави няколко опита да се свърже по пощата с харковските си познати — всичките й писма са преснети и препратени в харковското Учреждение.

Към края на втората година на принудителното си заточение, докарана до просешка тояга, почти съвсем отчаяна, знаейки само, че мъжът й е жив и опитвайки се да се свърже с него, тя разпраща писма на името на Павел Михайлович Кривошей във всички големи градове — „пощата, до поискване“.

В отговор получава запис и всеки месец на нейно име започват да пристигат пари — не много, по петстотин-осемстотин рубли, от различни места, от различни хора. Кривошей е достатъчно умен, за да не изпраща парите от Мариупол, а Учреждението — прекалено опитно, за да не разбере това. Географската карта, която се заделя в подобни случаи за отбелязване на „бойните действия“, прилича на щабна военна карта. Върху нея със знаменца са означени местата, откъдето са изпращани парите до получателката в Далечния север — всички те се намират по железопътната линия недалеч от Мариупол, северно от града, и нито веднъж не се дублират. Остава да се положат още малко усилия — да се уточнят фамилните имена на хората, пристигнали в Мариупол за постоянно местоживеене през последните две години, да се сравнят снимките…

Така е арестуван Павел Кривошей. Жена му се оказва смел и верен негов помощник. Тя му донася документите в Аркагал, също и парите — повече от петдесет хиляди рубли.

Щом арестуват Кривошей, веднага й позволяват да замине. Измъчена нравствено и физически, Ангелина Григориевна напуска Колима още с първия параход.

А Кривошей си излежа и втората присъда — като завеждащ химическата лаборатория в централната затворническа болница, той ползваше малките привилегии, давани от началството, и все така презираше и се страхуваше от „политическите“, безкрайно внимателен в думите си, винаги нащрек, когато някой казваше нещо… Този страх и прекалената предпазливост все пак не бяха като при обикновените страхливи еснафи, на Кривошей всичко това му бе чуждо, „политическите“ неща изобщо не го интересуваха и той, като знаеше, че именно за този тип „криминални случаи“ в лагерите се плаща най-висока цена, не искаше да жертва прекалено ценния си житейски, материален, а не душевен покой.

Кривошей живееше в лабораторията, а не в лагерната барака — на привилегированите арестанти това се позволяваше.

Чистото му болнично легло се беше сместило зад шкафовете с киселини и основи. Носеха се слухове, че развратничи в бърлогата си по някакъв особен начин и че дори Иркутската проститутка Сонечка, способна „на всичко“, останала поразена от възможностите и познанията на Павел Михайлович по тази част. Но всичко това можеше и да не е вярно, да беше просто лагерна „партенка“.

Имаше доста волнонаемни дами, желаещи да изкарат „един роман“ с този цветущ мъж. Ала затворникът Кривошей, предпазлив и волеви, пресичаше всички щедри „аванси“. Не желаеше никакви незаконни, прекалено рисковани и прекалено строго наказуеми връзки. Той искаше спокойствие.

На Павел Михайлович редовно му се зачитаха работните дни, колкото и нищожно да беше това, и след няколко години го освободиха без право да напуска Колима, Впрочем това никак не го притесни. Още на другия ден след като се освободи, се оказа, че има превъзходен костюм, шлифер с някаква чуждестранна кройка и чудесна велурена шапка.

Намери си работа в един от заводите като инженер-химик — той наистина беше специалист от „висока класа“. След като работи там една седмица, поисква отпуска по „семейни причини“, както пишело в молбата му.

— ?!?

— Отивам за жена — казал Кривошей с лека усмивка. — За жена!… На пазара за булки в совхоза „Елген“. Ще се женя.

Още същата вечер се връща със съпруга.

Близо до совхоза „Елген“, женския совхоз, има бензиностанция — на края на селището, сред „природата“. Наоколо, край бъчвите с бензин, расте върбалак, елшак. Всяка вечер тук се събират освободените от „Елген“ жени. Пак тук с коли пристигат „годениците“ — бивши затворници, които си търсят спътнички в живота. Сватосването става бързо — както всичко в Колима (с изключение на присъдите), и автомобилите се връщат с младоженците. При нужда запознанството става в храстите — те са достатъчно гъсти и достатъчно много.

През зимата се прехвърлят в частните квартири-къщурки. Разбира се, през зимата сгледата отнема много повече време, отколкото през лятото.

— Ами Ангелина Григориевна?

— С нея вече не си пишем.

Истина ли беше, или не — нямаше смисъл да се пита. Кривошей можеше да отговори с великолепната лагерна поговорка: „Дори да те лъжат — вярвай!“

 

Някога, през двадесетте години, в „младежките години“ на лагерните учреждения, в малкото „зони“, наричани концлагери, бягствата изобщо не са се наказвали с никакви допълнителни присъди и сякаш не са се възприемали като престъпление. Изглеждало е естествено, че арестантът, затворникът трябва да бяга, а охраната — да го гони и че това са напълно разбираеми и закономерни отношения на двете групи хора, застанали от двете страни на затворническата решетка и свързани чрез тази решетка. Това са все още романтични времена, когато, както казва Мюсе, „бъдещето още не е настъпило, а миналото вече го няма“. До вчера плененият атаман Краснов се пускаше срещу честна дума. И най-важното — това е времето, когато границите на търпението на руския човек още не се изпробват, не се разтягат до безкрайност, както това става през втората половина на тридесетте години.

Още не е написан, не е съставен кодексът от 1926 година с прословутия си член 16 („по съответствие“) и с член 35, определил в обществото цяла социална група на така наречените „тридесетипетници“^[4].

Първите лагери са открити почти без юридическа основа. В тях има много импровизации, а значи и това, което се нарича местен произвол. Прочутият соловецки Курилка, който събличал затворниците и ги изправял голи на някой пън насред тайгата — „да ги ядат комарите“, — е, разбира се, емпирик. Емпиризмът на лагерния живот и на порядките е кървав — та нали опитите се извършват върху хора, работи се с жив материал. Голямото началство може да одобри опита на някой Курилка и тогава действията му се внасят в лагерните скрижали, в инструкциите, в заповедите, в указанията. Или пък опитът бива осъждан и тогава самият Курилка го очаква съд. Впрочем по онова време няма дългосрочни присъди — в цялото IV отделение на Соловки само двама затворници са с присъди от по десет години и ги сочат с пръст като знаменитости. Единият е Руденко, бивш жандармски полковник, другият — Марджанов, капелевски^[5] офицер. Петгодишните присъди се смятат за значителни, повечето хора са тук за по 2–3 години.

Та именно през това време, до началото на тридесетте, за бягство не се дава допълнителна присъда. Избягал ли си — значи си имал късмет, хванали са те жив — значи пак си имал късмет. Избягалите рядко ги залавят живи — вкусът на човешката кръв разпалва омразата на конвоя към затворниците. Арестантите се страхуват за живота си, особено по време на път, при „етапите“, когато невнимателно казаната на конвоя дума може да прати човека на онзи свят, „на Луната“. По време на етапите действат по-строги правила и много неща могат да се разминат безнаказано на конвоя. При местене от „командировка“ на „командировка“ затворниците настояват пред началството да им връзват ръцете зад гърба, като виждат в това известна гаранция за живота си и се надяват, че в този случай няма да ги „бракуват“, няма да запишат във формуляра сакраменталната фраза „убит при опит за бягство“.

В случаите на такива убийства следствията винаги се водят през пръсти и ако убиецът е достатъчно съобразителен да направи втори изстрел във въздуха, на конвоя винаги му се разминава — според инструкцията преди изстрела на месо трябва да има предупредителен изстрел.

Във Вишера, в четвъртото отделение на СЛОН^[6] — уралският филиал на Соловецките лагери, — заловените бегълци ги посреща комендантът на управлението Нестеров — як, набит, с дълги ръце с бяла кожа, с къси дебели пръсти, покрити с черни косми; те сякаш растат и по дланите му.

Хвърлят бегълците — мръсни, гладни, пребити, уморени, покрити от глава до пети с прахоляк — в краката на Нестеров.

— Хайде, ела, ела по-близо.

Човекът се приближава.

— Прииска ти се, значи, да се поразходиш, а? Хубаво, хубаво!

— Простете ми, Иван Спиридонич.

— Прощавам ти — напевно, тържествено изрича Нестеров, като се изправя на входа. — Прощавам ти. Но държавата няма да ти прости…

Сините му очи помътняват, изпъстрят се с червени жилки. Ала гласът му си остава доброжелателен, благ.

— Е, избирай — провлачено продължава той, — да те тупна ли, или искаш в изолатора…

— Тупнете ме, Иван Спиридонович.

Косматият юмрук на Нестеров се издига над главата на беглеца и щастливецът отхвръква настрана, като бърше кръвта от устата си и изплюва избитите зъби.

— Марш в бараката!

Иван Спиридонович винаги събаряше когото и да било с един удар, с едно „тупване“ — той се славеше и се гордееше с това.

Арестантът също печели — с „тупването“ на Иван Спиридонович сметките за бягството се разчистват.

А ако беглецът не желае да реши въпроса по този „семеен“ начин и настоява за официално възмездие, ако иска да отговаря по закон — очаква го лагерният изолатор, затворът с железен под, където месец, два, три на кариерна дажба започват да му се струват много по-лоши от Нестеровото „тупване“.

И така, за беглеца, ако остане жив, няма никакви особено неприятни последици — освен при избиране на затворници „за освобождаване“, при „разтоварванията“, когато като беглец той не може да разчита вече на късмет.

Лагерите растат, множат се и бягствата, увеличаването на охраната не води до нищо — прекалено е скъпо, а и по онова време желаещите да работят в лагерната охрана са по-малко.

Въпросът за отговорността след бягството се решава незадоволително, несериозно, някак по детски.

Наскоро след това е прочетено ново московско разяснение: дните, през които затворникът се води за избягал, и времето, прекарано в изолатора като наказание, да не се зачитат към излежаването на основната присъда.

Тази заповед поражда доста голямо недоволство в отчетните учреждения на лагерите — налага се да се увеличи щатът, а и едни толкова сложни аритметични изчисления не винаги са по силите на тези, които водят лагерната отчетност.

Заповедта е внедрена, прочетена по време на проверка пред целия лагерен състав.

Уви, тя не стряска бъдещите бегълци.

С всеки изминал ден графата „избягали“ във ведомостите на ротните командири расте и началникът на лагера става все по-намръщен, когато чете ежедневните сводки.

Когато побягва неговият любимец, музикантът от лагерния духов оркестър Капитонов, оставил своя корет-а-пистон да виси на клона на един бор — Капитонов излязъл от лагера с лъскавия инструмент като с пропуск, — началникът загубва душевното си равновесие.

Късно есента са убити трима избягали затворници. След идентифицирането им началникът нарежда труповете да бъдат оставени пред портала, откъдето всички минават на път за работа. Но и тази неофициална строга мярка не прекратява, не намалява бягствата.

Всичко това е в края на двадесетте години. Сетне идва „перековката“, Беломорканал — концлагерите са преименувани в „трудово-поправителни“, броят на затворниците се увеличава стотици хиляди пъти, бягството вече се третира като самостоятелно престъпление — в кодекса от 1926 година има член 82 и в съответствие с него наказанието е още една година към основната присъда.

Всичко това е на „континента“, а не в Колима, в лагера, който съществува от 1932 година — там въпросът за бегълците е повдигнат едва през 1938 година. Оттогава наказанието за бягство е увеличено, „терминът“ пораства до цели три години.

Защо колимският период, от 1932 до 1937 г. включително, изпада от летописите на бягствата? Това е времето, когато там работи Едуард Петрович Берзин. Първият колимски началник с правата на висша партийна, съветска и профсъюзна власт в района, основателят на Колима, разстрелян през 1938 година и реабилитиран през 1965-а, бивш секретар на Дзержински, бивш командир на дивизия латвийски стрелци, разобличил прочутия заговор на Локарт — Едуард Петрович Берзин се опитва, и то доста успешно, да реши проблема с колонизацията на този суров край, а същевременно и проблемите на „перековката“ и изолацията. Зачитане на трудодни, позволяващо хора с присъди от десет години да излязат на свобода след две-три години. Отлична храна, дрехи, 4-6-часов работен ден през зимата, през лятото — 10 часа, колосални заплати за затворниците, които им позволяват да помагат на семействата си и след изтичане на присъдата да се връщат на „континента“ материално осигурени. Едуард Петрович не вярва в „перековката“ на криминалните, прекалено добре познава този несигурен и подъл човешки материал. През първите години от съществуването на Колима те трудно могат да попаднат там — онези, които успяват, впоследствие не съжаляват.

Тогавашните затворнически гробища са толкова малобройни, че колимчани изглеждат безсмъртни.

Никой не смяташе да бяга от Колима — това би било лудост, глупост…

Тези няколко години са златното време на Колима — за което с такова възмущение говори разобличеният шпионин и истински враг на народа Николай Иванович Ежов на една от сесиите на ЦИК^[7] на СССР — малко преди „ежовщината“.

През 1938 година Колима е превърната в спецлагер за рецивидисти и „троцкисти“. Опитът за бягство започва да се наказва с три допълнителни години.

 

— Че как сте бягали? Нали не сте имали нито карта, нито компас?

— Избягахме. Александър обеща да ни изведе…

Всички чакахме да ни изпратят в „транзитния“ затвор. Заловените бегълци бяха трима: Николай Карев, момче на около двадесет и пет години, бивш журналист от Ленинград, връстникът му Фьодор Василиев — счетоводител от Ростов, и камчадалът^[8] Александър Котелников. Последният беше колимски абориген, по народност камчадал, а по професия — каюр, човек, който кара еленов впряг, осъден за кражба на държавни стоки. Беше на около петдесет години, а може би и на повече — възрастта на якутите, чукчите, камчадалите и евенките трудно се определя на око. С изключение на това, че не можеше да произнесе звука „ш“ и го заменяше със „с“, подобно на всички, говорещи с диалектите на Чукотския полуостров, Котелников не само че говореше сравнително добре руски, но имаше представа за Пушкин, за Некрасов, беше ходил в Хабаровск, накратко, беше опитен пътешественик, ала романтик по душа — прекалено младежки проблясваха очите му.

Тъкмо той се наема да измъкне новите си млади познати от лагера.

— Казвах им — до Америка по-близо, да вървим там, но те искат на континент и аз водя тях на континент. Трябвасе да отидем при чукчи, чукчи-чергари. Чукчи били тук, отисли си, когато руски човек досъл при тях… Не успях.

Бегълците вървят само четири дни. Избягали в началото на септември, по обувки, с летни дрехи, надявайки се да стигнат до чукотските чергарски станове, където според думите на Котелников ги очаквала помощ и приятелство.

Ала завалява сняг, силен ранен сняг. Котелников отива в едно евенкско селище да купи ботуши от еленова кожа. Купува ги, а надвечер групата оперативни работници настига бегълците.

— Тунгусът е враг, предател — казваше Котелников, като плюеше.

Старият каюр се беше наел да преведе Карев и Василиев през тайгата абсолютно безплатно. Новите три години, които му бяха лепнали, изобщо не го тревожеха.

— Сте дойде пролет, сте ни пратят на работа в мините и пак сте избягам.

За да убие времето, учеше Карев и Василиев да говорят на чукотски, на камчадалски. Инициатор на това обречено на неуспех бягство беше, разбира се, Карев. От цялата му фигура, театрална дори в тази затворническо-лагерна обстановка, от модулациите на кадифения му глас лъхаше на лекомислие — дори не на авантюризъм. С всеки изминал ден той все по-добре разбираше безполезността на подобни опити, все по-често се замисляше и слабееше от ден на ден.

Василиев просто беше добър другар, готов да сподели съдбата на приятеля си, каквато и да е тя. И тримата, естествено, се бяха опитали да избягат още през първата година на присъдите си, докато имаха илюзии… и физически сили.

 

От палатката-кухня на временния лагер на геолозите през една лятна бяла нощ изчезнаха дванадесет консерви месо. Обстоятелствата бяха извънредно загадъчни — всичките четиридесет души работници и техници бяха волнонаемни, с добри заплати и едва ли се нуждаеха от месни консерви. Дори да струваха невероятно скъпо — нямаше да бъдат продадени в безкрайната, непроходима гора. „Мечешкият“ вариант също веднага бе отхвърлен, понеже в кухнята не беше пипнато нищо друго. Човек можеше да си помисли, че някой нарочно го е сторил, имайки зъб на готвача, който отговаряше за продуктите в кухнята; ала готвачът беше голям добряк и твърдеше, че сред четиридесетимата му другари няма враг, който да му пакости. След като и това предположение не се потвърди, оставаше още едно. И за да го провери, техническият ръководител на експедицията Касаев заедно с двама по-похватни работници, които той въоръжи с ножове, а лично понесе единственото огнестрелно оръжие на „командировката“ — една малокалибрена пушка, — тръгнаха да огледат околността. Тя представляваше сиво-кафяви клисури без никаква следа от зеленина, които водеха към голямо варовиково плато. Селището на геолозите беше разположено като в яма на зеления бряг на реката.

Не се наложи дълго да разгадават тайната. След около два часа, когато, без да бързат, се изкачиха на платото, единият от работниците, явно с по-остър поглед, протегна ръка към движещата се точка на хоризонта. Те продължиха по края на мочурливия млад туф — младата скална маса още не се бе вкаменила и приличаше на бяло масло с неприятен солен привкус. Краката затъваха в него като в блато и ботушите, потопени в този полутечен маслоподобен камък, се покриваха сякаш с бяла боя. По края се вървеше леко и след около час и половина те настигнаха човека. Той беше облечен със станала на парцал памуклийка и съдрани ватени панталони, които му стигаха до коленете. Двата крачола бяха отрязани — от тях си бе направил обувки, вече скъсани, съвсем износени. Със същата цел още по-рано са били отрязани и направени на обувки ръкавите на ватенката. Кожените му обувки или гумените цървули очевидно отдавна са били раздрани от камъните и клоните и изхвърлени.

Човекът беше брадясал, с дълга коса, пребледнял от непоносимо страдание. Имаше разстройство, страшно разстройство. Единадесет консерви се търкаляха наблизо по камъните. Едната бе изтърбушена и изядена цялата още снощи.

Човекът вече цял месец вървял към Магадан, кръстосвал гората, както гребец кръстосва с лодката си езерото в гъста мъгла, и лутайки се, загубил посоката, вървял наслуки, докато не се натъкнал на „командировката“ ни — чак когато останал съвсем без сили. По пътя си ловял полски мишки, ядял трева. Крепял се до предния ден. Бил забелязал дима още вчера, дочакал нощта, задигнал консервите и призори изпълзял на платото. Взел от кухнята и кибрит, ала той не му потрябвал. Изгълтал съдържанието на една от консервите и страшната жажда, пресъхналата му уста го накарали да слезе по дерето до потока. И там той пил и не можел да се напие със студената, вкусна вода. На другия ден лицето му отекло, започналото стомашно разстройство му отнело и последните сили.

Беше щастлив от края на пътешествието си независимо какъв щеше да е той.

Другият беглец, довлечен на същата „командировка“ направо от тайгата от оперативниците, беше някаква важна персона. Участник в групово бягство от съседната мина, бягство, съпроводено с грабеж и убийство на самия началник на мината — той беше последният от десетимата избягали. Двама били убити, седмина заловени, а ето че и последният бе хванат на двадесет и първия ден. Босите му, напукани ходила кървяха. Според думите му за една седмица бил изял само една дребна рибка от някакъв пресъхнал ручей, рибка, която ловил в продължение на няколко часа, останал без сили от глад. Лицето му беше подпухнало, без капчица кръв. Конвоят прояви към него големи грижи — за диетата му, за оздравяването: мобилизираха фелдшера на „командировката“ и много строго му наредиха да се грижи за беглеца. Беглецът остана да живее в банята на селището цели три дни и най-сетне, подстриган, обръснат, измит, нахранен, бе отведен от оперативниците на следствие, чийто изход можеше да бъде единствено разстрел. Разбира се, самият беглец знаеше това, ала той беше стар, равнодушен арестант, отдавна прекрачил онази граница на затворническия живот, след която всеки става фаталист и започва да живее „по течението“. Край него винаги имаше конвой, „бойци от охраната“, които не му позволяваха да разговаря с никого. Всяка вечер той седеше на стъпалата пред входа на банята и съзерцаваше огромния вишневочервен залез. Огънят на вечерното слънце се прехвърляше в очите му и те сякаш започваха да пламтят — зрелището беше много красиво.

 

В едно от колимските селища, в Оротукан, има паметник на Татяна Маландина, оротуканският клуб също носи нейното име. Татяна Маландина работела тук по договор, била комсомолка и попада в лапите на избягали криминални. Те я ограбили, изнасилили я на караманьол, според гнусния апашки израз, и я убили на неколкостотин метра от селището, в тайгата. Това се случва през 1938 година и началството напразно пуска слуха, че са го направили „троцкистите“. Подобна клевета е прекалено нелепа и възмущава дори чичото на убитата комсомолка — лагерния служител лейтенант Маландин, който именно след смъртта на племенничката си рязко променя своето отношение към криминалните и към другите затворници, намразва първите и облекчава живота на вторите.

 

Двамата бегълци ги заловиха, когато силите им бяха на привършване. Другояче се държеше беглецът, заловен от група работници на пътеката близо до проучвателните шурфове. Трети ден валеше несекващ дъжд и няколко работници, нахлузили брезентови работни дрехи — якета и панталони, тръгнаха да проверяват дали не е пострадала от дъжда малката палатка-кухня със съдовете и храната, полевата ковачница с наковалнята, походната пещ и резервните сондажни инструменти. Ковачницата и кухнята се намираха в руслото на планински поток, в една клисура на около три километра от мястото, където живееха.

След дъжд планинските реки се разливат много силно и можеше да се очакват неприятни изненади. Но това, което видяха хората, ги накара да изпаднат в крайно недоумение. Там нямаше нищо. Нямаше я ковачницата, където се пазеха инструментите, с които работеше целия участък — сондите, свределите, кирките, лопатите, ковашките инструменти; нямаше ги котлите, съдовете — нямаше нищо. Клисурата беше като нова — всички камъни в нея бяха разхвърляни другояче, довлечени отнякъде от обезумялата вода. Всичко старо бе пометено от потока. Работниците продължиха надолу по брега до реката, в която се вливаше потокът — шест-седем километра, и не намериха нито късче желязо. Много по-късно, когато водата спадна, в устието на ручея, на брега, сред върбалака, полузатрупан с пясък, бе намерена смачкана от камъните, разкривена, изкорубена емайлирана чиния от столовата на селището — и това беше всичко, останало след поройния дъжд и придошлата вода.

На връщане работниците се натъкнаха на човек, обут с ботуши от кече, с подгизнало наметало, с голяма торба през рамо.

— Да не си беглец? — попита го Васка Рибин, един от „канавкаджиите“.

— Беглец съм — полуутвърдително отговори човекът. — Да имаше как да се поизсуша…

— Хайде с нас — имаме печка. — През лятото, когато валеше, винаги се палеха ламаринените печки в голямата палатка — там живееха всичките четиридесет работници.

Беглецът си събу ботушите, закачи партенките да съхнат до печката, извади тенекиена табакера, сипа си малко махорка в парче вестник и запуши.

— Накъде си тръгнал в такъв дъжд?

— Към Магадан.

— Гладен ли си?

— А какво имате за ядене?

Чорбата и булгурената каша не го съблазниха. Той развърза торбата си и извади парче салам.

— Е, братле — рече му Рибин, — ти не си истински беглец.

Един по-възрастен работник, заместник-бригадирът Василий Кочетов, се надигна.

— Къде отиваш? — попита го Рибин.

— По нужда. — И прекрачи дъсчения праг на палатката. Рибин се подсмихна.

— Виж какво, братле — рече той на беглеца, — стягай се и заминавай накъдето беше тръгнал. Онзи — рече за Кочетов — хукна при началниците. За да те задържат, значи. Е, бойци при нас няма, не се страхувай, така че върви направо. Ето, на ти хлебец и пачка тютюн. За твой късмет май и дъждът попрестана. Върви право към големия хълм, няма да сбъркаш.

Беглецът мълчешком нави още влажните си партенки със сухия им край върху ходилата, обу си ботушите, метна торбата през рамо и си тръгна.

След десет минути парчето брезент, заместващо вратата, се отметна и в палатката се намъкна началството — техническият ръководител Касаев с малокалибрената си пушка на рамо, двама десетници и Кочетов, който влезе в палатката последен.

Касаев постоя мълчешком, докато свикне с тъмнината в палатката, огледа се. Никой не обърна внимание на новодошлите — всеки се занимаваше с нещо, един спеше, друг си кърпеше дрехите, трети изрязваше с нож някакви сложни фигури от коренище — поредните еротични упражнения, неколцина играеха със собсвеноръчно направени карти…

Рибин тъкмо слагаше върху горещите въглени в печката опушено канче, направено от консервена кутия — вареше си нещо.

— Къде е беглецът? — развика се Касаев.

— Отиде си — спокойно отвърна Рибин, — събра си нещата и си тръгна. Няма да седна да го държа я.

— Че той се беше съблякъл — развика се Кочетов, — канеше се да спи.

— И ти се канеше да ходиш по нужда, а къде си тичал по дъжда? — отвърна му Рибин.

— Хайде да се прибираме — рече Касаев. — А ти, Рибин, внимавай — няма да свършиш добре…

— Какво можеш да ми сториш? — каза Рибин, като се приближи до Касаев. — Да ми натриеш сол на главата ли? Или да ме заколиш, докато спя? Така ли?

Техническият ръководител и десетниците излязоха.

Това е един малък лиричен епизод в еднообразната мрачна повест за колимските бегълци.

Началникът на „командировката“, разтревожен от постоянните визити на бегълците — трима за един месец, — напразно се мъчеше да убеди висшестоящите инстанции да организират на „командировката“ „оперативен пост“ от въоръжени войници. Управлението не се съгласи да прибегне до такива големи разходи за волнонаемните и го остави да се оправя със собствени сили. И макар по това време освен малокалибрената пушка на Касаев в селището да се бяха появили още две ловджийски пушки и патроните за тях да се правеха като за лов на мечки — от парчета олово, все пак на всички беше ясно, че ако ги нападнат гладни, отчаяни бегълци, това не беше сигурна защита.

Началникът бе млад, ала опитен човек: внезапно на „командировката“ бяха построени две наблюдателни кули — като тези, които се издигат по ъглите на истинските лагерни зони.

Това беше остроумен камуфлаж, фалшивите караулни кули трябваше да внушат на бегълците, че „командировката“ има въоръжена охрана.

Явно сметките на началника се бяха оказали верни — „командировката“, която се намираше само на двеста километра от Магадан, престана да се посещава от бегълци.

Когато разработването на „метал номер едно“, тоест на златото, се премести в Чай-Уринската долина, по пътя, по който някога бе минал Кривошей, тръгнаха десетки бегълци. Оттук до „континента“ беше най-близо, но и началството знаеше това. Рязко бе увеличен броят на „засадите“ и „оперативните постове“ — ловът на бегълци беше в разгара си. Подвижни отреди прочистваха тайгата и ликвидираха „освобождаването с помощта на зеления прокурор“ — така се наричаше бягството. „Зеленият прокурор“ освобождаваше все по-рядко и по-рядко и накрая изобщо престана да освобождава.

Заловените обикновено ги убиваха на място и в моргата на Аркагал имаше много трупове, чакащи да бъдат разпознати — да дойдат регистриращите работници, които да вземат отпечатъци от пръстите на мъртъвците.

А на десет километра навътре в тайгата, недалеч от въгледобивната шахта на селището Кадикчан, известно с това, че там мощните въглищни пластове с дебелина 8, 13 и 21 метра излизаха почти на повърхността, беше разположен „оперативен пост“, в който войниците спяха, ядяха, изобщо се базираха.

През лятото на четиридесета година този отряд за бързо реагиране се оглавяваше от младия ефрейтор Постников, човек, в когото бе събудена жаждата за убийство и който изпълняваше задълженията си с голямо желание, с усърдие и страст. Лично бе заловил петима бегълци, получи някакъв медал и както се полага в такива случаи, парична награда. И за мъртвите, и за живите наградата беше една и съща, така че нямаше никакъв смисъл заловеният да се води „непокътнат“.

Едно бледо августовско утро Постников и бойците му се натъкнали на беглец, който слязъл до потока, при тяхната засада.

Постников стрелял с маузера си и го убил. Решили да не го мъкнат в селището, а да го захвърлят в тайгата — наоколо имало предостатъчно следи от рисове и мечки.

Постников взел една брадва и отсякъл двете ръце на беглеца, за да могат хората от регистриращата част да вземат отпечатъци от пръстите, сложил двете мъртви китки в чантата си и тръгнал да се прибира — да пише поредното донесение за успешен лов.

Донесението било изпратено още същия ден — един от „бойците“ заминал с „пакета“, а на останалите Постников дал почивен ден по случай успеха си…

През нощта „мъртвецът“ станал и, притиснал към гърдите си окървавените чуканчета на ръцете, се измъкнал по следите от тайгата и криво-ляво се домъкнал до палатката, където живеели работници-затворници. С бяло, безкръвно лице, с невероятно сини безумни очи стоял пред входа, превит, подпрял се на касата на вратата — гледал изпод вежди и нещо мучал. Разтърсвала го страшна треска. По памуклийката, по ватените панталони и по гумените цървули на беглеца имало черни петна кръв. Дали му гореща чорба, увили страшните му ръце с някакви парцали и го повели към медицинския пункт, към амбулаторията. Но от къщурката, където нощували войниците от „оперативния пост“, вече тичали няколко души, тичал и лично ефрейтор Постников.

Войниците повели нанякъде беглеца — ала не към болницата, не към амбулаторията — и повече никой нищо не чул за човека с отсечените ръце.

Постников и целият му „оперативен пост“ останали да работят до първия сняг. След като сковал студът и работата по издирването на избягали в тайгата намаляла, те били прехвърлени от Аркагал някъде другаде.

Бягството е огромно изпитание за характера, за волята, за физическата и духовна издръжливост. Струва ми се, че за никое полярно зимовище, за никоя експедиция не е така трудно да си подбереш другар, както за бягство.

При това гладът, големият глад, е вечната заплаха за беглеца. А ако се проумее, че арестантът бяга именно от глад и, ще рече, не се бои от него, се появява още една смътна опасност, която дебне беглеца — той може да бъде изяден от собствените си другари. Разбира се, случаите на канибализъм по време на бягство не са чести. Но все пак съществуват и май няма стар колимчанин, прекарал в Далечния север десетина години, който да не се е сблъсквал с людоеди, получили допълнителна присъда именно за убийство на свой другар по време на бягство, за това, че са яли човешко месо.

В централната затворническа болница дълго време лежа болният Соловьов с хроничен остеомиелит на бедрото. Остеомиелитът — възпаление на костния мозък — се беше появил след огнестрелна рана на костта, умело разчовъркана от самия Соловьов. Беше осъден за бягство и канибализъм, „скатаваше“ се в болницата и спокойно разправяше как той и другарят му, готвейки се да избягат, нарочно поканили трети човек — „за в случай, че огладнеем“.

Бегълците вървели дълго, около месец. Когато третият бил убит, отчасти изяден, а останалото било „изпечено за из път“ — двамата убийци се разделили: всеки се страхувал някоя нощ другият да не го пречука.

Имаше и други канибали. Те са най-обикновени хора. Не носят никакво каиново клеймо и докато не научиш подробности от биографиите им, всичко е наред. Но дори като научиш — то не те отвращава, не те кара да се възмущаваш. Нямаш физически сили за отвращение и възмущение, просто няма място за подобни изтънчени чувства. При това и историята на нормалните полярни пътешествия от наше време не е лишена от подобни постъпки — всички си спомнят за тайнствената смърт на шведския учен Малмгрен, участник в експедицията на Нобиле. Какво остава за един гладен, преследван получовек-полузвяр?

Бягствата, за които стана дума, бяха бягства към родината, към „континента“, бягства с цел да се измъкнеш, да стигнеш до Русия. Всички те свършваха еднакво — никой не може да се измъкне от Далечния север. Обречени на неуспех опити и в същото време — непреодолима мъка по свободата; омраза и отвращение към принудителния физическия труд, понеже лагерът не може да възпита нищо друго в затворника. Над портала на всяка лагерна зона е изписано с насмешка: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на доблест и геройство“ — и името на автора на тези думи. Надписът се прави според изискванията на специално окръжно писмо и е задължителен за всяко лагерно отделение.

Именно тази мъка по свободата, страстното желание да се озовеш в гората, където няма бодлива тел, караулни кули и дула на пушки, проблясващи на слънцето, където няма побои, тежък многочасов труд без сън и почивка — всичко това поражда особения род бягства.

Арестантът усеща своята обреченост: още месец, два — и ще умре, както умират пред очите му неговите другари.

И тъй, и тъй ще умре, тогава нека да умре на свобода, а не в забоя, в изкопа, паднал от умора и глад.

През лятото работата в мините е по-тежка, отколкото през зимата. Пясъкът се промива именно през лятото. Отслабващият мозък подсказва на затворника изход, при който може да изкара лятото, а и да прекара началото на зимата на топло.

Така се ражда „бягството сред ледовете“, както цветисто са кръстени тези бягства покрай „трасето“.

Затворниците, двама, трима, четирима, бягат в тайгата, в планините, и се настаняват в някоя пещера или мечешка бърлога — на няколко километра от трасето — това огромно шосе с дължина две хиляди километра, прекосяващо цяла Колима.

Бегълците имат кибрит, тютюн, продукти, дрехи — всичко, с което са смогнали да се запасят за бягството. Впрочем те почти никога не успяват да се сдобият с нещо предварително, а и това би събудило подозрения, би провалило замисъла им.

Понякога те ограбват през нощта, преди да избягат, лагерния магазин, или „лавката“, както го наричат тук, и отиват в планината с награбените продукти. Но в повечето случаи тръгват без нищо, разчитайки на „каквото даде Господ“. Ала това съвсем не значи трева, корени на растения, мишки или катерички.

По огромното шосе денонощно пътуват коли. Много от тях — с храни. Планинското шосе представлява поредица от нанагорнища и нанадолнища, камионите бавно пълзят нагоре по проходите. Метнеш се на камион с брашно, хвърлиш един-два чувала и ето ти храна за през цялото лято. А нали превозват не само брашно. Още след първите грабежи колите с продукти започнаха да се съпровождат от конвой, но не всяка пътуваше по този начин.

Освен открития грабеж по магистралния път бегълците нападаха близките селища и малките крайпътни „командировки“, в които живееха по двама-трима кантонери. По-смелите и по-големи групи бегълци спираха леки коли, обираха пътниците и багажа.

В случай на успех за едно лято подобни бегълци укрепваха и физически, и „духовно“.

Ако огньовете се палеха предпазливо и следите се маскираха добре, при наличието на зорки постове бегълците можеха да изкарат до късна есен. Студът и снегът ги „изкарваха“ от голата, неуютна гора. Ясените и тополите се оголваха, листвениците отърсваха ръждивокафявите си игли върху мръсния, студен мъх. Бегълците вече нямаха сили да издържат и излизаха на трасето, на шосето, „предаваха се“ на най-близкия „оперпост“. Арестуваха ги, осъждаха ги, това не винаги ставаше бързо — зимата напредваше, „получаваха си годините“ за бягството и се вливаха в редиците на „работягите“ в мините, където (ако им се случеше да попаднат в същата мина, откъдето бяха избягали) миналогодишните им другари по бригада вече ги нямаше — или бяха умрели, или бяха заминали като полутрупове за инвалидните роти.

През 1939 година за първи път за останалите без сили бяха създадени така наречените „оздравителни команди“ и „оздравителни пунктове“. Но тъй като трябваше да се „оздравява“ няколко години, а не няколко дни, тези учреждения не оказаха желаното въздействие върху възпроизводството на работната сила. Затова пък всички колимчани, които вярваха, че докато арестантът не е загубил иронията си, все още е човек, помнеха присмехулната частушка:

Първо ОП-е, после ОК-а,

Смърт — и номер на крака!…

Когато погребват някой арестант, на левия крак му връзват жетонче с номера на личното дело.

А беглецът, въпреки че получаваше допълнителна присъда от пет години, при положение, че следователят не успееше да му „лепне“ и грабеж на коли — оставаше жив и здрав, а дали присъдата е 5, 10 или 15 години, дори 20 — на практика нямаше никаква разлика, понеже дори пет години е невъзможно да работиш в забоя. В забоя на мината може да се издържат пет седмици.

Зачестиха тези „курортни“ бягства, зачестиха грабежите, зачестиха убийствата. Но не грабежите и убийствата дразнеха началството, свикнало да си има работа с хартия, с цифри, а не с живи хора.

А цифрите говореха, че стойността на награбеното — отнетият чрез убийство човешки живот изобщо не влизаше в сметките — е несравнимо по-малка от стойността на загубените работни часове и дни.

„Курортните“ бягства бяха изплашили началството повече от всичко. 82-ри член от Наказателния закон бе забравен веднъж завинаги, никога вече не се прилагаше. Бягствата започнаха да се разглеждат като престъпления срещу управата, срещу държавата, като политически акт.

На бегълците вече им се „търсеше отговорност“ направо по петдесет и осми член като на изменници на родината. И точката от този член, избрана от юристите, също беше позната, използвана преди в шахтинския процес на „вредителите“. Това беше четиринадесета точка на петдесет и осми член — „контрареволюционен саботаж“. Бягството означаваше отказ от работа, отказът от работа — контрареволюционен саботаж. Именно по тази точка и по този член започнаха да съдят бегълците. Десет години — толкова стана минималната „допълнителна“ присъда за бягство. Повторното бягство се наказваше с двадесет и пет години.

Това не уплаши никого и не намали броя нито на бягствата, нито на грабежите.

Същевременно всяко кръшкане от работа, всеки отказ също започнаха да се тълкуват като саботаж и наказанието за това най-голямо лагерно престъпление започна да се увеличава все повече и повече. „Двадесет и пет плюс пет лишаване от права“ — това беше формулировката в дългогодишната практика на присъдите за отказчиците и бегълците по време на войната и след нея.

Онези специфични черти, по които бягствата в Колима се различават от обикновените бягства, ги правят не по-малко трудни. Ако в огромното мнозинство от случаите е лесно да се премине границата, по която бягството се различава от самоотлъчката, то трудностите се увеличават с всеки изминал ден, с всеки час при придвижването по негостоприемната, враждебна на всичко живо природа на Далечния север. Извънредно краткото време за бягство, кратко поради годишните времена, води до прибързана подготовка и до необходимостта големи и тежки за изминаване разстояния да бъдат преодолявани за късо време. За беглеца не представляват опасност нито мечките, нито рисовете. Той загива от собственото си безсилие в този суров край, където начините му да се бори за своя живот са твърде малко.

Релефът на местността е мъчителен за ходене, проходите следват един след друг, клисурите също. Пътеките, прекарани от животните, са едва забележими, почвата в рядката, уродлива гора е покрита с влажен мъх. Рисковано е да се спи без огън — подземният студ на вечната замръзналост не позволява на камъните да се затоплят през деня. По време на път няма нищо за ядене с изключение на сухия ягел — еленовия мъх, който може да бъде стрит, размесен с брашно и от него да се пекат питки. Да се убие с тояга някоя яребица или орешарка е трудна работа. Гъбите и горските плодове не са подходящи за ядене по време на път. Освен това те се появяват в края на лятото. Значи целият запас от храна трябва да се осигури още в лагера.

Трудни са бягствата през тайгата, но още по-трудна е подготовката за тях. Та нали всеки ден, всеки час бъдещите бегълци може да бъдат разобличени, предадени на началството от другарите си. Главната опасност не идва нито от конвоя, нито от надзирателите, а от другарите по съдба, от онези, които живеят същия живот и са рамо до рамо с беглеца двадесет и четири часа в денонощието.

Всеки беглец знае, че те не само няма да му помогнат, ако забележат нещо подозрително, но и няма да подминат равнодушно видяното. Гладният измъчен арестант с последни сили ще допълзи, ще се довлече до стаята на дежурните, за да издаде, да разобличи другаря си. Това не се прави даром — началникът може да почерпи с махорка, да похвали, да благодари. Собствената си страхливост и подлост доносникът изтъква като чувство за дълг. Той не издава единствено криминалните, понеже се страхува от удар с нож или от въжена примка.

Групово бягство, в което участват повече от двама-трима души, ако то не е стихийно, внезапно, като бунт, е почти немислимо. Това бягство не може да бъде подготвено заради развратените и продажни, гладни, мразещи се хора, с които лагерите са пълни.

Никак не е случайно това, че единственото групово подготвено бягство, независимо как завърши то, се увенча с успех именно защото в лагера, откъдето бяха бегълците, изобщо нямаше стари колимчани, вече отровени, разложени от колимския опит, унизени от глада, студа и побоите, нямаше хора, които биха издали бегълците на началството.

Илф и Петров в „Едноетажна Америка“ полу на шега, полусериозно посочват непреодолимото желание на руснака да се оплаква като национална черта, като нещо типично за руския характер. Тази национална черта, пречупена в кривото огледало на лагерния живот, намира израз в доносничеството.

Бягството може да лумне импровизирано, стихийно, като горски пожар. Толкова по-трагична е съдбата на участниците му — случайните, мирни съзерцатели, въвлечени във водовъртежа на действието почти пряко волята им.

Никой от тях още не е опознал коварството на колимската есен, никой не подозира, че аленият пожар на листата, на тревата и на дърветата трае два-три дни, а от високото бледосиньо небе, съвсем малко по-светло от обичайно, може внезапно да завали ситен студен сняг. Никой от бегълците не знае какво означават зелените клони на клека, проснали се изведнъж на земята, притиснали се към нея пред очите им. И как да се обясни внезапното бягство на рибата надолу по течението на потоците.

Никой не знае дали в тайгата има селища. И какви са те. Затворниците от Далечния изток или сибиряците напразно разчитат, че познават тайгата, че са отлични ловци.

В края на есента, първата следвоенна есен, към един от „каторжните“ лагери пътувал открит камион с двадесет и пет души затворници. На няколко десетки километра от местоназначението арестантите се нахвърлили върху конвоя, разоръжили го и „забегнали“ — всичките двадесет и пет мъже.

Валял сняг, леденостуден сняг на иглички, бегълците нямали връхни дрехи. Кучетата бързо надушили дирите и на четирите групи, на които се разделили избягалите. Групата, у която се намирало оръжието на конвоя, била избита до крак. Две от останалите били заловени един ден по-късно, а последната — на четвъртия ден. Закарали ги направо в болницата: всички били с измръзвания на ръцете и краката от четвърта степен — колимският студ, колимската природа винаги са били в съюз с началството, враждебно настроени към самотния беглец.

Бегълците дълго време останали в болницата, в отделна стая, пред чиято врата стоял войник на пост — макар и арестантска, болницата не била каторжна. И на петимата ампутирали я ръка, я крак, а на двама и двата крака.

Така се разправил колимският студ с припряните и наивни новаци.

Подполковник Яновски много добре разбираше всичко това. Впрочем бил е подполковник през войната, тук беше затворникът Яновски, „култорг“ на едно голямо лагерно отделение. То бе сформирано след войната само от новаци — военни престъпници, власовци, военнопленници, служили в немски части, полицаи и жители на окупирани от немците села, заподозрени в приятелско отношение към германците.

Тук имаше хора, зад чийто гръб беше опитът от войната, опитът от всекидневните срещи със смъртта, опитът от риска, опитът от животинското умение да се бориш за живота си, опитът от убийствата.

Тук имаше хора, които вече бяха бягали и от немски, и от руски, и от английски плен… Хора, свикнали да залагат на карта живота си, хора със смелост, възпитана чрез силата на примера и инструкциите. Разузнавачи и войници, обучени да убиват, те продължаваха да воюват в новите условия, воюваха за себе си — срещу държавата.

Началството, свикнало да общува с послушните „троцкисти“, не подозираше, че тук се намират преди всичко хора на действието.

Няколко месеца преди събитията, за които ще стане дума, този лагер бива посетен от някакъв високопоставен началник. Запознавайки се с живота на новаците и с тяхната работа в производството, началникът отбелязва, че културната работа, художествената самодейност в лагера не е на висота. И бившият подполковник Яновски, култоргът на лагера, почтително долага: „Не се безпокойте, подготвяме такъв концерт, че цяла Колима ще заговори за него.“

Това е много рискована фраза, но тогава никой не й обръща внимание, на което, между другото, разчита Яновски.

През цялата зима на обслужващите лагера длъжности постепенно, един след друг, са назначавани и подбирани участниците в бъдещото, насрочено за пролетта бягство. Нарядчикът, старейшината, фелдшерът, бръснарят и бригадирът, всички щатни затворнически длъжности са заети от хора, подбрани лично от Яновски. Сред тях има летци, шофьори, разузнавачи — все хора, които биха допринесли за успеха на дръзкото бягство. Условията в Колима са изучени, никой не пренебрегва трудностите и не греши. Целта е свободата — или щастието да умрат не от глад, не от побои, не на лагерните нарове, а в бой, с оръжие в ръка.

Яновски разбира колко е важно и нужно другарите му наред с нравствената, духовната сила да запазят и физическата си сила и издръжливост. На обслужващите длъжности те могат да са почти сити и да не се изтощават.

Настъпва обичайната безмълвна колимска пролет — без птичи песни, без нито един дъжд. Листвениците обличат яркозелените си млади иглички, рядката гола гора става сякаш по-гъста, дърветата вече изглеждат по-близко едно до друго, криейки с клоните си хората и животните. Започват белите, по-точно бледолюляковите нощи…

Стаята на дежурните близо до портала на лагера е с две врати — за навън и за в лагера, — такава е архитектурната специфика на подобни здания. Надзирателите дежурят по двама.

Точно в пет сутринта някой почуква на прозорчето. Дежурният надзирател вдига поглед — дошъл е лагерният готвач Солдатов да вземе ключа от шкафа с продуктите, който се пази там, на един гвоздей, забит в стената. Вече няколко месеца готвачът идва да го взима всеки ден точно в пет сутринта. Дежурният дърпа резето и пуска Солдатов да влезе. Вторият надзирател го няма вътре, току-що е излязъл през външната врата — живее със семейството си на около триста метра от стаята на дежурните.

Всичко е пресметнато и авторът на отдавна замисления спектакъл гледа през малкото прозорче как започва първото действие, как всичко, което въображението и разумът му са повтаряли хиляди пъти, се въплъщава в плът и кръв.

Готвачът отива до стената, на която виси ключът, и в този момент някой отново почуква на прозорчето. Надзирателят го познава добре — това е затворникът Шевцов, механик и оръжеен майстор, който неведнъж е поправял автоматите, пушките и пистолетите на охраната — „свой“ човек.

Точно тогава Солдатов напада надзирателя в гръб и го удушва с помощта на влезлия Шевцов. Двамата пъхат трупа под нара и го затрупват с дърва. Солдатов и Шевцов свалят шинела, шапката и ботушите му и Солдатов, облечен с надзирателската униформа и въоръжен с пистолета му, сяда на масата. През това време се връща и вторият надзирател. Преди да разбере какво става, също е удушен. В дрехите му се намъква Шевцов.

Неочаквано в дежурната стая влиза жената на втория надзирател, който е ходил да закусва. Нея не я убиват, а само й връзват ръцете и краката, запушват й устата и я оставят до двата трупа.

Пристига бригада затворници, работили нощна смяна, и войникът от конвоя влиза в дежурната стая да се разпише, че е предал арестантите. Той също е убит. Така се сдобиват и с още един шинел.

Навън вече има хора, както винаги по време на развод за работа, и в този момент подполковник Яновски поема командването.

От близките ъглови караулни кули пространството около стаята на дежурните се прострелва. И на двете има часови, но в мътното утро след бялата нощ те не забелязват нищо подозрително на площадката пред портала. Както винаги дежурният надзирател отваря вратата и преброява хората, както винаги излизат двама войници от конвоя — да приемат бригадата. Ето че те строяват малката група — само десет, не, дори девет души, повеждат ги… Това, че завиват от пътя по пътечката, също не разтревожва часовите — и друг път, когато разводът е закъснявал, конвоят води „работягите“ край помещението на охраната.

Бригадата се промъква покрай бараката на войниците и съгледалият я през отворената врата сънен дежурен тъкмо успява да се учуди, че арестантите ги водят по пътеката в колона по един вместо по пътя в обикновен затворнически строй, когато силен удар го зашеметява и оръжието му е взето, а „бригадата“ се хвърля към пирамидата с пушките, точно пред очите на дежурния, в първата част от казармата.

Въоръженият с автомат Яновски отваря широко вратата, където спят четиридесет войници от охраната — млади кадровици от конвойната служба. Автоматният откос в тавана натиква всички под леглата. След като дава автомата на Шевцов, Яновски излиза на двора, където другарите му вече изнасят храната и оръжието с боеприпасите от разбитите складове на отряда за охрана.

Часовите от кулите не дръзват да открият стрелба — по-късно казват, че не могло да се види и да се разбере какво ставало в отряда за охрана. Показанията им са посрещнати с недоверие и впоследствие те са наказани.

Бегълците се приготвят без да бързат. Яновски заповядва да се взима само оръжие и патрони, колкото може повече патрони, а от храните — единствено сухари и шоколад. Фелдшерът Николски натъпква санитарната чанта с превързочни пакети. Всички се преобличат с нови военни униформи, всеки си избира ботуши по мярка.

Още когато излизат в арестантски строй от лагера и превземат помещението на охраната, става ясно, че не всички бегълци са тук — липсва бригадирът Пьотър Кузнецов, приятел на подполковник Яновски. Неочаквано бил прехвърлен нощна смяна — да замени един разболял се десетник. Яновски не иска да тръгва без другаря си, заедно с когото е преживял и замислял много неща.

Той изпраща човек да извика бригадира, Кузнецов идва и се преоблича с войнишки дрехи.

Командирът на нападнатия отряд на охраната и началникът на лагера излизат от жилищата си чак когато научават от своите дневални, че бегълците са напуснали територията на лагера.

Телефонният кабел се оказва прерязан и те успяват да съобщят за бягството в близкия лагер след като бегълците вече са излезли на трасето, на централното шосе.

Щом се озовават там, те спират първия празен камион. Виждайки насочения срещу него пистолет, шофьорът слиза от кабината и Кобаридзе, летец-изпитател, сяда зад волана. Яновски се настанява до него и разгръща на колене картата, взета от отряда за охрана; камионът полетява към Сеймчан — най-близкото летище. Да завземат някой самолет и да отлетят!

Втори, трети, четвърти завой наляво. Пети завой!

Камионът свива от голямото шосе и се понася над някаква кипяща река, покрай една скална стена, по тесен, лъкатушен, скърцащ под колелата каменист път. Кобаридзе намалява скоростта — може да се сгромолясат във водата от над двадесет метра височина. Долу, край реката, се виждат малките като детски играчки къщурки на някаква „командировка“. Пътят се вие, заобикаля скала след скала и води надолу — камионът слиза по прохода. Къщите на селището изникват от тайгата съвсем наблизо и през предното стъкло на камиона Яновски вижда войник, който тича срещу колата с пушка в ръка. Войникът отскача настрана, колата профучава край него и веднага след бегълците рязко отекват изстрели — охраната вече е предупредена.

Яновски е предвидил този вариант и след десетина километра Кобаридзе спира камиона. Бегълците го изоставят, прекрачват обраслата с мъх канавка, навлизат в тайгата и изчезват. До летището има още около седемдесет километра и Яновски решава да вървят напряко.

Прекарват нощта в някаква пещера близо до един малък планински поток, като се топлят всички заедно, а пред входа поставят часови. На следващата сутрин, едва тръгнали на път, се натъкват на войници — местната оперативна група претърсва гората. Още с първите изстрели бегълците убиват четирима от тях. Яновски нарежда да се запали тайгата — вятърът духа към преследвачите, след което продължават напред.

Но по всички колимски пътища вече летят камиони с войници — незримата редовна армия бърза да помогне на лагерната охрана и на „оперативниците“. По централното шосе кръстосват десетки военни коли.

Десетки километри от пътя за Сеймчан са задръстени с армейски части. Небивалата операция се ръководи лично от най-голямото колимско началство.

Замисълът на Яновски е разгадан и за охрана на летището е мобилизирано такова количество редовни войски, че те с мъка се побират на подстъпите към обекта.

Привечер на втория ден групата на Яновски отново е открита и влиза в бой. Отрядът на редовната войска остава с десет души по-малко. Възползвал се от посоката на вятъра, Яновски отново запалва тайгата и се откъсва от преследвачите си, като преминава на отсрещния бряг на един голям поток. Мястото за третата нощувка на бегълците, които не са загубили нито един човек, е избрано от Яновски в някакво блато, насред което има копи сено.

Те пренощуват в тях и когато бялата нощ свършва, когато северното слънце огрява върховете на дърветата, става ясно, че блатото е обкръжено от войници, които почти без да се крият притичват от дърво до дърво.

Командирът на същия онзи отряд, нападнат от бегълците в началото, размахва някакъв парцал и вика:

— Предайте се, обкръжени сте. Няма къде да се денете…

Шевцов се подава от една копа:

— Имаш право. Ела да събереш оръжието…

Командирът на отряда изскача на пътеката, която пресича блатото, затичва се към копите, олюлява се, фуражката му пада и той се просва по лице във водата. Куршумът на Шевцов го улучва право в челото.

Веднага отвсякъде започва безразборна стрелба, чуват се команди, войниците се хвърлят от всички страни към копите, но кръговата отбрана на невидимите бегълци, скрити в сеното, спира атаката. Ранените стенат, оцелелите залягат в блатото, от време на време отеква по някой изстрел и поредният войник потръпва и се вцепенява.

Отново започва стрелба по копите, този път безответна. След цял час обстрел е предприета нова атака, отново спряна от изстрелите на бегълците. Пак има трупове в блатото и пак стенат ранени.

Продължителният обстрел е подновен. Поставени са две картечници и след няколко откоса започва нова атака.

Копите мълчат.

Когато войниците разпиляват сеното, става ясно, че е жив само един беглец — готвачът Солдатов. И двата му крака са простреляни под коленете, също и рамото, и предмишницата, ала все още диша. Всички други са мъртви, застреляни. Но се оказват не единадесет, а само девет.

Няма го самият Яновски, липсва и Кузнецов.

Още същата вечер на двадесет километра нагоре но реката е открит неизвестен човек, облечен с военна униформа. Когато бойците го заобикалят, той се застрелва с пистолета си. Мъртвецът тутакси бива идентифициран. Това е Кузнецов.

Липсва само главатарят — подполковник Яновски. Съдбата му завинаги остава неизвестна. Търсят го дълго — месеци наред. Той не може нито да отплува по планинската река, нито да се измъкне но пътеките — навсякъде е изцяло блокирано. По всяка вероятност е сложил край на живота си в някоя дълбока пещера или мечешка бърлога, където трупът му е бил изяден от диви животни.

От централната болница за това сражение е извикан най-добрият хирург заедно с двама волнонаемни фелдшери. Едва привечер болничната камионетка успява да стигне до совхоза „Елген“, където се намира щабът на действащия отряд — толкова много военни „Студебейкъри“ преграждат пътя й.

— Какво става тук — война ли има? — пита хирургът високопоставения началник, ръководител на операцията.

— Война или не, но вече има двадесет и осем убити. А колко са ранените — сам ще видите.

Хирургът превързва и оперира до вечерта.

— Колко души са избягалите?

— Дванадесет.

— Ами да бяхте извикали самолети да им пуснат една-две бомби. Атомни.

Началникът поглежда накриво хирурга:

— Все се шегувате, откакто ви познавам, ама ще видите — ще ме уволнят, ще ме накарат да си подам оставката. — Началникът въздъхва тежко.

Не е сбъркал. Махат го от Колима, уволняват го точно заради това бягство.

Солдатов оздравява и е осъден на двадесет и пет години. На началника на лагера му лепват десет години, на часовите от кулите — по пет. По този процес са осъдени много хора от лагера, над шестдесет души — всички, които са знаели и са мълчали, които са помагали или са се канели да помогнат, ала не са успели. Командирът на охраната би получил също голяма присъда, но куршумът на Шевцов го е спасил от неминуемото наказание.

Дори на лекарката Потапова, началничка на санитарната част, където е работил избягалият фелдшер Николски, е потърсена отговорност, ала успяват да я снасят, като бързо я преместват на друго място.

Бележки

[1] Тук и по-надолу стиховете са в превод на Ася Григорова. — Б.пр. ↑

[2] Франсоа-Йожен Видок (1775–1857) — френски авантюрист, каторжник, впоследствие оглавил служба „Сигурност“, автор на книгата „Мемоари“. — Б.пр. ↑

[3] По курса на рублата преди обмяната на парите в СССР през 60-те години. — Б.пр. ↑

[4] С този термин, употребяван дори по страниците на пресата, са наричани криминалните престъпници. — Б.пр. ↑

[5] В. О. Капел — един от сподвижниците на Колчак, извел след разгрома му остатъците от бялата армия в Забайкалието. — Б.пр. ↑

[6] Соловецки лагери със специално предназначение, първият концлагер в СССР, създаден през 1920 г. — Б.пр. ↑

[7] Централен изпълнителен комитет ([924-1937 г.), впоследствие преименуван във Върховен съвет на СССР. — Б.пр. ↑

[8] Жител на Камчатка. — Б.пр. ↑