Владимир Мегре
Енергията на живота (8)

Благодаря

Когато се роди малката Анастасия, а и по-късно, когато мъничкото детенце още непроходило остана без родители, до нея от време на време започна да се появява огнено кълбо.

Моят баща (както и другите жреци) познаваше много природни явления — онези, които изглеждат на вашите съвременни учени тайнствени и необясними, но могъществото на това огнено кълбо беше необяснимо и за него.

Непознатата енергия можеше за миг да се разпръсне в пространството във вид на малки искрички и също така бързо да се събере в едно цяло. Изстрелващият се от огненото кълбо тънък лъч, можеше да изпепели за миг огромен камък, скала. Същият малък лъч можеше да се докосне нежно до крачето на буболечката, пълзяща по листенцето на цветето, без да й причини каквато и да е вреда.

Но най-важното и необяснимо нещо се състоеше в това, че кълбото от огромната сгъстена енергия реагираше на чувствата и желанията на малката Анастасия. А това от своя страна означаваше, че самото то притежава и чувства, и мисли.

Мисълта в цялата си пълнота е присъща само на човека. Огненото кълбо не беше човек. Тогава какво е То? Защо притежава чувствата, присъщи на човека? Откъде е тази огромна сила и могъщество в Него?

Разказвал съм ти, а ти описа в книгата си, как то променяше локално гравитацията на Земята, когато Анастасия се учеше да ходи. Изстрелваше от себе си хиляди малки лъчи и разресваше златистата коса на малкото момиченце.

Баща ми предполагаше на какви сили би могло да бъде проява това огнено, могъщо и мислещо кълбо, но никога не говореше на глас за това. Предположението изисква потвърждение.

Когато Анастасия поотрасна, веднъж чухме как тя разговаря с кълбото. По-точно говореше винаги тя. Кълбото никога не произнасяше думи, то реагираше на думите на детето с действията си.

Баща ми попита Анастасия за кълбото, а тя отговори кратко: „То е добро.“ Нейният отговор не беше достатъчен за баща ми, но той повече не говори с нея за кълбото нито тогава, нито през следващите години.

По онзи първоначален отговор беше ясно — Анастасия нямаше желание да дава определение на огненото кълбо или на неговите действия. Тя го възприемаше по-скоро с чувствата си. По някакви причини за баща ми беше важно да си изясни явлението, което ставаше с Анастасия.

От момента на първото появяване на кълбото той прекрати участието си в делата на жреците и концентрира усилията си върху неговото разгадаване.

Жреците добре знаят как да се потвърдят или да се опровергаят предположенията им. Необходимо е явлението да се обнародва, като му се даде най-достоверното описание и да се чака реакцията, мнението на хората. Те не трябва да се разпитват или да им се дава задача да изкажат своите виждания. Определенията трябва да се раждат свободно на равнището на чувствата, а не само чрез разума, тогава те ще бъдат най-точни.

После по молба на моя баща аз ти разказах за детството на Анастасия, като включих в него разказа за общуването й с тайнственото явление. Ти написа за това в книгата, без да изопачиш чутото и, което е много важно, самият ти не изказа никакво мнение за него.

Ние чакахме с вълнение реакцията на хората, които четяха книгите. Тя последва веднага и се изрази не само чрез обикновени изказвания, но и чрез емоционални изблици. Хората говореха и пишеха за онова, което предполагаше много години моят баща, онова, за което той не говореше на глас и го криеше от другите жреци.

Ти публикува стихотворенията на читателите, в които се пишеше не по поръчка, а по зова на сърцето… Ще ти напомня началото на едно стихотворение:

В деня на нейното рождение

яви се Бог пред свойта Настенка любима…

Баща ми получи потвърждение на своето предположение. Огненото кълбо, общуващо от време на време с Анастасия, не е нищо друго освен едно от проявленията на Бога.

Бог има множество проявления, всяка тревичка е изява на неговите мисли. Дори кълбото и да не беше най-важното, то беше най-великото — съдържащо множество проявления, включително и енергиите на разума и чувствата.

И ето веднъж… Това се случи след като ти вече беше написал петте книги; когато думите й бяха публикувани, по-точно, когато като огнен меч, пронизал пространството на мрака, нейният емоционален изблик бе вложен в думите: „Готви се ти ненавист, махни се от Земята, хвърли се върху мен…“

В устата на Анастасия думите не са само думи. Ти, и не само ти, неведнъж можа да се убедиш в това — ненавистта започна да атакува Анастасия с невидимата си енергия.

И тогава започнаха да се появяват белите кръгове, тревата в тях побеляваше. Случваше се Анастасия да губи за миг съзнание. И ние не знаехме как да й помогнем. Внучката ни не молеше за помощ. А щом не искаше, значи й беше необходимо непременно сама да издържи на всичко.

В последно време започнахме да усещаме как се увеличи силата на атаките срещу нея. Сякаш в агония ненавистта се опитваше да нанесе последните си удари, но заедно с това порастваше и издръжливостта на нашата внучка. В последно време тя само трепваше при поредния удар и отиваше на брега на езерото. По някакъв начин водата на езерото бързо възвръщаше силите й. Тя се плискаше, гмуркаше се в нея и излизаше оттам отново изпълнена със сили както преди.

И в този ден ние пак видяхме как, подложилата се на поредните удари Анастасия, стъпвайки внимателно, върви по пътечката към езерото. Когато се спря и се прислони към дънера на кедъра, за да си отдъхне, баща ми каза разтревожено: „Днес на внучката й се е наложило да преодолее нещо необичайно. Било й е много трудно, погледни, в златистите й коси се е появил бял кичур.“ После видяхме как Анастасия се отблъсна от ствола на дървото, направи една, втора крачка в посока към езерото и, като залитна, отново спря.

Тогава пред нея от пространството се появи огненото кълбо, но този път, проблясващите в него мълнии, променяха цвета си и вътре като че ли клокочеха вулкани. От време на време страховити огнени стрели пронизваха изведнъж невидимата обвивка. Потокът им избухваше от кълбото и изчезваше в пространството, но кълбото не смаляваше размерите си, а увеличаваше диаметъра си и видимо се уплътняваше, все по-силно бушуваха вътре неговите енергии. Самото то не висеше в пространството, а ту се свиваше бързо, ту се разширяваше като че ли е сърце. Изведнъж замря, сякаш за да вземе някакво решение. И тогава хиляди мълниеносни енергии се втурнаха в посока към Анастасия.

В кой момент тя, изтощената, е успяла да вдигне ръката си, ние с баща ми не забелязахме, макар че наблюдавахме, като се стараехме да не мигаме. Смисълът на жеста й ни беше ясен. Тя спираше мълниите, устремили се към нея. Защо ли? Тогава още не можехме да разберем.

Беше ни ясно — кълбото можеше да възстанови с енергията си всички сили в нея и нещо повече, то би могло да дари Анастасия с нова енергия. Тогава никакви външни нападения нямаше да бъдат опасни за нашата внучка. Но защо тя реши да постъпи посвоему?

Насочените към нея хиляди лъчи затрептяха, но не докоснаха Анастасия, която стоеше с протегната ръка. Те ту изчезваха в бушуващото от енергии кълбо, ту се втурваха навън към нея, но отново без да я докосват.

И тогава тя изведнъж бавно и нежно произнесе думите, отправени към лъчите на кълбото:

— Моля те, ти порива на Своята енергия сдържи. Не ме докосвай. Ще мога в езерото Твое силите си да възстановя. Единствено до него трябва аз да стигна.

Кълбото прибра за миг всичките си лъчи, цялото затрептя и започна да пулсира като сърце. Втурна се към висините, блесна сякаш се е взривило, и отново се сви. Към Земята се понесоха милиарди негови лъчи и докоснаха всичко, което беше на пътечката, водеща към езерото.

И тогава се появи ново видение. Пътечката засия с милиони пулсиращи цветове и над нея се образува арка от разноцветни дъги. Пътят към езерото представляваше една невероятно красива, чудесна картина.

На Анастасия й предстоеше да премине под триумфалната арка. Тя направи крачка, но встрани. И не тръгна по пътя, който беше приготвен за нея от огненото кълбо. Бавно, бавно стигна до езерото и се гмурна в него. А като излезе на повърхността, просто полежа върху водата, разтворила ръце, после започна да се плиска с нея и силите й се върнаха.

Поведението на Анастасия по отношение на огненото кълбо, а фактически по отношение на Бога, за нас беше непонятно.

Онова, което стана по-нататък, може да се сравни с преобръщането на съзнанието на цялото човечество или с изменението на баланса на вселенските енергии. Онова, което се случи после…

Анастасия облече рокличката върху все още влажното си тяло, внимателно оправи гънките й, подреди косата си, после притисна ръце към гърдите си и заговори, обръщайки се към пространството:

— Отче мой, навред що съществуваш, аз дъщеря съм Твоя сред Твоите творения тъй съвършени. Длъжна съм да прекратя спора между вселенските същности — доколко Твоите творения са съвършени и няма ли в тях пороци.

Отче мой, навсякъде що съществуваш, ти изпълни моята молба — до мен не се докосна. Сега от тях не ще посмее никой веч да каже, че е възможно раят земен да се върне едва тогава, когато Бог поправи своите творения несъвършени.

Но ти не трябва нищо да поправяш. Всичко, що изначално от Теб е сътворено, е съвършено. Не съм сама, мой Отче, навред щом съществуваш. Има Твои дъщери и синове в различни краища на нашата Земя. И техните стремежи и намерения са силни. Ще върнат на Земята те прекрасния цъфтеж първосъздаден.

Отче мой, навред що съществуваш, ний сме Твои синове и дъщери. От теб сътворени, ний сме съвършенство. Сега способностите си на всички ще покажем. И нека Те зарадват нашите дела.

Когато Анастасия произнесе тези думи и замълча, огненото кълбо се втурна към Земята. То се разсипа на милиони искрички на около три метра от краката на Анастасия и веднага за миг се събра в едно цяло — но това цяло вече не беше огнено кълбо.

Пред Анастасия стоеше детенце на около седем земни години. Трудно можеше да се каже дали беше момче или момиче. На детските рамене беше наметната тъкан, преливаща се в синьо-виолетово, направена като че ли от мъгла. Косите на детето падаха по раменете му. Изражението върху детското лице беше разумно, уверено и милостиво…

Още по-точно, изразът на лицето на детенцето не беше възможно да се опише с думи, а само чрез чувства, а душата беше изпълнена с чувства. Детето стоеше на тревата с боси крачета, но не мачкаше тревичките.

Анастасия коленичи пред Него, седна на тревата и започна да гледа, без да откъсва погледа си от Неговия необикновен образ.

Изглеждаше сякаш още миг — той и тя ще се устремят един към друг и ще се прегърнат. Но това не стана.

Детето се усмихна на Анастасия и, изговаряйки старателно всеки звук, произнесе: „Благодаря на синовете и на дъщерите за техните стремежи.“

След това То се разтвори в пространството и във висините отново се появи кълбото, пламтящо с невиждана, радостна светлина. То направи бързо няколко кръга над езерото и топли капки дъжд за около пет минути изливаха своята благодат върху гладката му повърхност и цялата растителност. Тази влага беше живителна. Няколко капки паднаха върху ръката ми, но не се търкулнаха, а се разтвориха, като изпълниха тялото ми с нега.

Баща ми, който винаги е бил невъзмутим и владееше емоциите си във всяка ситуация, беше потресен.

Той вървеше из тайгата така, сякаш не усещаше тялото си, а аз го следвах. Вървя няколко часа, след това спря и се обърна към мен. По бузата му се търкаляше сълзичка. На него, на единия от върховните жреци, не бяха присъщи подобни емоции, но аз видях сълзите му. И тогава баща ми каза спокойно и уверено: „Тя успя! Анастасия пренесе хората през времето на тъмните сили. По цялата Земя ще се разпръснат семената на радостните, на щастливите стремежи.“

След това той дълго и възбудено разговаря с мен. Баща ми не беше учуден от действията на кълбото, нито от това, че едно от проявленията на Бога, може би най-важното, застана пред Анастасия в образа на дете.

Моят баща беше жрец, и то не обикновен жрец — той умееше да извлича най-важното от видимата страна на обстоятелствата. И него изобщо не го интересуваше самото въплъщение.

Главното беше мисълта, появила се в пространството. Мисълта, произведена от Анастасия, не идваше от времето на сътворението, не е отразена нито в един трактат. Пределно проста и в същото време необикновено възвишена, тя превръщаше известните трактати в наивни измислици, нямащи нищо общо с Божествената същност. Анастасия въведе в съзнанието на човечеството недостигащото му разбиране за Бога.

— В какво се състои то?