Варлам Шаламов
Курсовете

Хората не обичат да си спомнят лошото. Това качество на човешката натура прави живота им по-лек. Можете да проверите по себе си. Паметта ви се стреми да запази доброто, светлото и да забрави тежкото, черното. В трудните условия на живот не се завързва никакво приятелство. Паметта проявява избирателност при „поднасянето“ на миналото. Да, тя подбира онова, с което се живее по-радостно, по-леко. Това е нещо като защитна реакция на организма. Това свойство на човешката натура всъщност е изкривяване на истината. Но какво е истината?

От многото години на живота ми в Колима най-доброто време бяха месеците, които прекарах на фелдшерските курсове към лагерната болница недалеч от Магадан. Същото смятат всички затворници, живели поне месец-два на двадесет и третия километър от Магаданското шосе.

Курсистите прииждаха от всички краища на Колима — от север и от юг, от запад и югозапад. Най-южният юг беше много по на север от селището на крайбрежието, където ги бяха стоварили.

Новодошлите от далечните управления гледаха да се настанят на долните нарове — не защото идваше пролет, а понеже не бяха в състояние да задържат урината си — от това беше болен почти всеки „минен“ затворник. Тъмните петна от стари измръзвания по лицата приличаха на дамга, на печат, с който ги бе заклеймила Колима. По лицата на „провинциалистите“ имаше една и съща мрачна, недоверчива усмивка на спотаена злоба. Всички „миньори“ леко накуцваха — бяха живели близо до полюса на студа и бяха стигнали до полюса на глада. Командировката за фелдшерските курсове се възприемаше като някакво коварно приключение. На всеки му се струваше, че е в ролята на мишка, на полумъртва мишка, която съдбата-котка е пуснала, за да си поиграе малко с нея. Какво пък, мишките също нямат нищо против такава игра — нека котката го знае.

Провинциалистите настървено допушваха фасовете на „контетата“, ала все пак не смееха да се спускат към фаса пред очите на всички, макар в златните мини и калаените рудници явният лов на фасове да се считаше за поведение, напълно достойно за истинския лагерист. И само след като видеше, че наоколо няма никой, провинциалистът бързо грабваше фаса и го пъхаше в джоба, смачкваше го в юмрука си, за да може по-късно на спокойствие да си свие „самостоятелна“ цигара. Много от „контетата“, пристигнали наскоро отвъд морето — от парахода, от „етапа“, — бяха запазили „цивилната“ си риза, вратовръзката, каскета.

Женка Кац час по час вадеше от джоба си едно малко войнишко огледалце и грижливо решеше със счупено гребенче гъстите си къдрици. За остриганите до кожа провинциалисти поведението на Кац беше суетност, но не му го казваха, „не го учеха как да живее“ — това беше забранено по неписаните лагерни закони.

Настаниха курсистите в чиста барака тип „вагон“ — тоест с двуетажни нарове с отделно място за всеки. Разправят, че тези нарове са по-хигиенични, при това радват окото на началниците — че как иначе, всеки си има място. Но въшлясалите ветерани, пристигнали отдалеч, знаеха, че имат малко месо по костите, за да могат да се стоплят сами, а борбата с въшките е еднакво трудна и при „вагонните“ нарове, и при „общите“. Провинциалистите си спомняха с тъга общите нарове в далечните бараки в тайгата, смрадта и задушния уют на етапните затвори.

Курсистите се хранеха в стола на болничния персонал. Яденето беше много по-добро от това в мините. „Миньорите“ се връщаха за допълнително — даваха им. Отиваха повторно — готвачът отново спокойно напълваше подадената през шубера паница. В мините това не се случваше никога. Мислите на човека бавно се движеха в опразнения мозък и решението узряваше все по-ясно, все по-категорично — на всяка цена да се задържи на тези курсове, да стане „студент“, да направи така, че и утрешният ден да прилича на днешния. Утрешният ден — в буквалния му смисъл. Никой не мислеше за фелдшерска работа, за медицинска квалификация. Страхуваха се да кроят толкова далечни планове. Не, само утрешният ден със същото такова зеле за обяд, с варената камбала, с кашата от просо за вечеря, с утихващата болка на остеомиелитите, скрити в изпокъсаните партенки, напъхани във ватените, саморъчно направени ботуши.

Курсистите изнемогваха от слуховете, един от друг по-тревожни, от лагерните вести.

Ту разправяха, че до изпитите няма да бъдат допуснати затворници, по-възрастни от тридесет-четиридесет години. В бараката на бъдещите курсисти имаше и деветнадесет, и петдесетгодишни. Ту се чуваше, че курсовете изобщо няма да започнат — били се отказали, нямало пари и още утре курсистите щели да ги изпратят на обща работа — и най-страшното — ще ги върнат на предишното им местожителство — в златните мини и калаените рудници.

И наистина, на другия ден ги вдигнаха в шест сутринта, строиха ги на портала и ги отведоха на около десетина километра — да подравняват пътя. Пътно-каменарската работа, за каквато мечтае всеки затворник в мините, тук на всички се стори невероятно тежка, унизителна, несправедлива. Курсистите така „поработиха“, че на другия ден вече не ги закачаха.

Плъзна слух, че началникът забранил мъжете и жените да учат заедно. Че тези по десета алинея от петдесет и осми член (антисъветска агитация), която досега минаваше към „битовите“, няма да бъдат допускани до изпитите. Изпити! Ето най-важната дума. Нали трябва да има приемни изпити. Последните приемни изпити в моя живот бяха за университета. Това беше много, много отдавна. Нищо не си спомнях. Клетките на мозъка ми години наред не бяха тренирали, бяха гладували и завинаги бяха загубили способността си да поемат и „поднасят“ знанията. Изпит! Сънят ми бе неспокоен. Не можех да намеря никакво решение. Изпит „по учебния материал до седми клас“. Това беше невероятно. Изобщо не се връзваше нито с работата ми на свобода, нито с живота в затвора. Изпит!

За щастие първият изпит беше по руски език. Диктовката — страница от Тургенев — ни прочете местният познавач на руската словесност, фелдшерът-затворник Борски. Той удостои диктовката ми с най-високата оценка и бях освободен от устен зачот по руски. Точно преди двадесет години в голямата зала на Московския университет бях развивал тема — за приемния изпит — и бях освободен от полагането на устен изпит. Историята се повтаря — веднъж като трагедия, друг път като фарс. Моят случай не можеше да се нарече фарс.

Бавно, обзет от физическа болка, ровех из клетките на паметта си — трябваше да открия нещо важно, нещо интересно. Покрай радостта от първия успех дойде и радостта от припомнянето — отдавна бях забравил живота си, университета.

Следващият изпит по математика — писмен. Неочаквано бързо реших задачата. Нервната ми концентрация вече си казваше думата, остатъците от силите ми се бяха мобилизирали и по вълшебен, необясним начин ми бяха поднесли нужното решение. Час преди изпита и час след него не бих могъл да реша подобна задача.

Във всевъзможните учебни заведения съществува задължителен изпит по „Конституцията на СССР“. Но предвид „контингентите“ началниците от КВО^[1] на лагерното управление премахнаха този двусмислен предмет — за всеобщо удоволствие.

Третият предмет беше химията. Изпитваше ни А. И. Бойченко — кандидат на химическите науки, бивш научен сътрудник на Украинската академия на науките, понастоящем завеждащ лабораторията на болницата, самолюбив шегаджия и педант. Но личните качества на Бойченко бяха без значение. За мен химията беше непосилен предмет по особена причина. Тя се изучава в средните училища. Бях ученик през годините на гражданската война. Случи се така, че преподавателят ни по химия Соколов, бивш офицер, бе разстрелян при ликвидирането на заговора на Нуланс във Вологда и аз завинаги си останах без химия. Не знаех от какво се състои въздухът, а формулата на водата я помнех благодарение на една стара студентска песничка:

Ботушите ми зеят, оо!

Пропускат вече H₂O.

Следващите години доказаха, че и без химията може да се живее, бях започнал да забравям цялата тази история, когато изведнъж на четиридесетата година от живота ми се оказа, че се иска да знам химия — и именно според гимназиалната програма.

Как аз, който бях писал във въпросника, че имам завършено средно образование и незавършено висше, ще обясня на Бойченко, че тъкмо химия не съм учил?

Не потърсих помощ от никого, нито от другарите си, нито от началството — моят затворнически и лагерен живот ме беше научил да разчитам единствено на себе си. „Химията“ започна. И до ден днешен си спомням целия изпит.

— Какво представляват окисите и киселините?

Започнах да обяснявам нещо объркано и невярно. Можех да му разкажа как Ломоносов е избягал в Москва, за разстрела на Лавоазие^[2], но за окисите…

— Кажете ми формулата на варта…

— Не я знам.

— А формулата на содата?

— Не я знам.

— Тогава защо сте дошли на изпит? Нали записвам въпросите и отговорите в протокола?

Мълчах. Но Бойченко беше на години, имаше представа от някои неща. Той се взря недоволно в списъка на предишните ми бележки: две петици. Сви рамене.

— Напишете знака на кислорода.

Написах голямо „H“.

— Какво знаете за периодичната система на Менделеев?

Разказах му. В разказа ми имаше малко „химия“ и много Менделеев. За него знаех това-онова. Че как иначе — нали беше баща на жената на Блок!

— Свободен сте — каза Бойченко.

На другия ден научих, че по химия имам тройка и съм записан, записан, записан във фелдшерските курсове към централната болница на Управлението на североизточните лагери при НКВД.

Следващите два дни не правих нищо: лежах на нара, дишах смрадта на бараката и гледах опушения таван. Започваше много важен, необикновено важен период в моя живот. И не знаех кое е по-трудно.

Дадоха ни хартия, огромни листове, обгорели по краищата — следи от миналогодишния пожар в резултат на взрив, унищожил целия град Находка. От тази хартия си направихме тетрадки. Дадоха ни моливи и перодръжки.

Шестнадесет мъже и осем жени! Жените седяха в лявата част на класа, по-близо до светлината, мъжете — отдясно, където беше по-тъмно. Класната стая се разделяше на две от проход, широк един метър. Седяхме на нови, тесни чинове с полица под плота. И в училище бяхме учили на същите.

По-късно ми се случи да попадна в рибарското селище Ола — пред входа на тамошното училище видях някакъв чин и дълго разглеждах загадъчната му конструкция, докато не разбрах, че това бе чин на Ерисман^[3].

Нямахме никакви учебници, а от нагледните пособия — няколко плаката по анатомия.

Да се изучиш беше геройство, а да обучаваш — подвиг.

Първо за героите. Никой от нас — нито жените, нито мъжете — не се надяваше да стане фелдшер, за да си поживее безгрижно в лагера и по-бързо да се превърне в „касапин“.

За някои — и за мен включително — курсовете бяха спасение. И макар почти четиридесетгодишен, не се жалех и учех на ръба на физическите и душевните си сили. Освен това се надявах да помогна на тоз-онзи, а с други да си уредя сметките от преди десет години. Надявах се отново да стана човек.

На останалите курсовете даваха професия за цял живот, разширяваха техния кръгозор, имаха голямо общообразователно значение, обещаваха стабилно обществено положение в лагера.

На първия чин, откъм пътеката седеше Мин Гарипович Шабаев — татарски писател, Мин Шабай, осъден по члена за „АСА“, жертва на тридесет и седма година.

Шабаев добре владееше руски и записваше лекциите на руски, макар че, както разбрах след много години, пишел прозата си на татарски. В лагера мнозина крият миналото си. Това е обяснимо и логично не само за бившите следователи и прокурори. Като интелигент, като човек на умствения труд, писателят, „очилаткото“ винаги буди омраза и сред другарите си по съдба, и сред началниците. Шабаев отдавна го беше разбрал, представяше се за служител от търговията и не се намесваше в разговори за литературата — според него така беше най-добре, най-спокойно. Той се усмихваше на всички и непрекъснато дъвчеше нещо. Беше един от първите курсисти, които започваха да подпухват — да се „издуват“, — годините, прекарани в мийите, не бяха минали за Мин Гарипович без последици. От самите курсове беше в неописуем възторг.

— Разбираш ли, аз съм на четиридесет години и едва сега научих, че човек има само един черен дроб. Мислех, че са два, нали от всичко имаме по два броя.

— Мин Гарипович беше във възторг и от това, че човек има далак.

След като бе освободен, Мин Гарипович заряза фелдшерската работа и се върна към любимата си професия на снабдител. Да бъдеш агент по снабдяването разкриваше още по-ослепителна перспектива от медицинската кариера.

До Шабаев седеше Бокис — огромен латвиец, бъдещ колимски шампион по тенис на маса. Беше се „приземил“ в болницата от няколко години, първо като пациент, сетне като санитар. Лекарите му бяха обещали и му „уредиха“ диплома. Бокис го пратиха в тайгата, където видя мините вече като дипломиран фелдшер. За него тайгата беше страшен призрак, но той се страхуваше не от това, от което трябваше — от разложението на собствената си душа. Равнодушието още не означава подлост.

Третият беше Бука — едноок войник от Втората световна война, осъден за мародерство. След три месеца мината го изхвърлила — на болничното легло. Седмокласното образование, благият характер, украинската хитринка — всичко това, събрано на едно място, му помогна за курсовете. С едното си око той беше видял в мините не по-малко, отколкото мнозина други — с двете си очи; беше забелязал най-важното — трябва да направиш така, че съдбата ти да не е свързана с петдесет и осми член и многото му разновидности. В курса нямаше по-потаен човек от него.

Около два месеца по-късно Бука смени черната си превръзка с изкуствено око. Само че в болничния комплект нямаше кафяви очи, затова се наложи да си сложи синьо. Правеше много силно впечатление, но скоро всички свикнаха — по-бързо от него самия — с разноцветните му очи. Опитах се да го утеша и му разказах за очите на Александър Македонски, Бука ме изслуша учтиво — очите на Александър Македонски бяха за него нещо като „политика“; той измуча нещо неопределено и ме изостави.

Четвърти, в ъгъла до стената, беше Лабутов, също войник от световната война. Радист, отракан, самолюбив човек, бил сглобил миниатюрен радиоприемник, по който слушал фашисткото радио. Разправил за това на един свой другар и бил разобличен. Трибуналът го осъдил на десет години за „АСА“. Лабутов имаше завършено средно образование, обичаше да чертае разни схеми, подобни на огромни щабни карти, със стрелки, със знаци, с имената на занятията, например по анатомия — „Операция“, „Сърце“. Не беше минал през Колима. В онзи пролетен ден, когато ни изкараха на работа, Лабутов си науми да се изкъпе в близката канавка и едва го възпряхме. Стана добър фелдшер, особено по-късно, когато изучи тайните на физиотерапията, което за него като за електротехник и радист не беше трудно, и се закрепи на постоянна работа в кабинета по електролечение.

На втория ред седяха Черников, Кац и Малински. Черников беше самодоволно, вечно усмихнато момче — също фронтовак, осъден по някакъв криминален член. Не беше помирисвал Колима, бе дошъл на курсовете направо от Магаданския лагер — от градския филиал на лагера. Достатъчно грамотен, за да учи, той съвсем правилно прецени, че няма да го изгонят от курсовете дори ако извърши някое нарушение, и бързо се сближи с една от курсистките.

Женка Кац, приятелчето на Черников, беше отракан „битовак“, който много се гордееше с буйните си къдрици. Като старши на курса беше незлоблив и нямаше никакъв авторитет. Веднъж, след обучението, по време на работа в амбулаторната приемна, чу от лекаря, който преглеждаше пациент: „Калиев хиперманганат!“ — и вместо да сложи на раната марля, навлажнена със слаб разтвор на „калиев хиперманганикум“, я посипа направо с тъмнолилавите кристалчета. Болният, който прекрасно знаеше как се лекуват изгаряния, не си дръпна ръката, не се развика, окото му не мигна. Той беше стар колимчанин. Небрежността на Женка Кац го освободи от работа почти за цял месец. На Колима рядко някой има късмет. Падне ли му, човек трябва да го сграбчи и да не го пуска, докато може.

Малински беше най-младият в класа. Деветнадесетгодишен, наборник от последната година на войната, с възпитанието на своето време, с лабилен морал. Осъден за мародерство. Случайността го бе довела в болницата, където работеше като лекар един негов чичо — московски терапевт. Чичото му помогнал да запише курсовете. Костя никак не се интересуваше от тях. Порочният му характер, а може би просто младостта непрекъснато го подтикваше към различни лагерни авантюри: да получи масло с фалшив купон, да продава някакви обувки, да отскочи до Магадан. Вечно пишеше обяснения по тези въпроси (дали само по тези?) при лагерния инспектор. Нали все някой трябва да е осведомител.

Курсовете дадоха на Костя професия. Няколко години по-късно го срещнах в селището Ола. Представяше се за фелдшер, завършил двугодишни курсове по време на войната, и имаше опасност неволно да разоблича лъжата му.

През 1957 година-, в Москва, пътувах в един автобус заедно с Костя — беше с велурена шапка и меко палто.

— С какво се занимаваш?

— Захванах се с медицина, с медицина — викна ми той на сбогуване.

Останалите курсисти бяха от минните управления, хора с друга съдба.

Орлов беше „буквеник“, осъден по „буквен“ член, тоест от „тройка“ или от Специалното съвещание.

Московският механик Орлов на три пъти беше ставал на „мърша“ в мините. Колимската машина го беше изхвърлила в местната болница и оттам бе попаднал на курсовете. Залог равен на живота му. Орлов не мислеше за нищо освен учението, колкото и безкрайно трудно да усвояваше медицината. Постепенно той влезе в крак и повярва в бъдещето си.

Учителят по география Суховенченко беше по-възрастен от Орлов — прехвърлил четиридесетте. Беше излежал около осем години от десетте — оставаше му още малко. При това Суховенченко бе от оцелелите, от закрепилите се — вече имаше спокойна работа и можеше да се спаси. Беше изкарал стажа си на „мърша“ и бе останал жив. Работил като геолог, като колектор, като помощник-началник на експедиция. Но цялата тази благодат можеше да изчезне внезапно яко дим — достатъчно беше да сменят началника: Суховенченко нямаше диплома. А спомените му за годините, прекарани в мината, бяха прекалено пресни. Открила му се възможност да получи направление за курсовете. Предполагаше се, че те ще траят осем месеца — до излежаването на присъдата щеше да му остане съвсем малко. Трябваше му само хубава лагерна професия. Суховенченко заряза геологопроучвателската експедиция и получи фелдшерско образование. Но от него не стана медик — или годините му бяха множко, или не му идеше присърце. След като изкара курса, Суховенченко почувства, че не може да лекува, че няма воля да вземе решение. Пред себе си имаше живи хора, а не камъни за колекции. След като поработи малко като фелдшер, той се върна към професията на геолог. Ще рече, беше от ония, които напразно бяха учили. Неговата порядъчност и доброта бяха извън всякакво съмнение. Страхуваше се от „политиката“ като дявол от тамян, но никога не би станал доносник.

Силайкин нямаше седмокласно образование и като на възрастен човек му бе много трудно да учи. Докато Кундуш, Орлов и аз с всеки изминал ден набирахме все по-голяма увереност, на Силайкин му ставаше все по-трудно. Но той продължаваше да учи, разчитайки на превъзходната си памет, на умението си да хитрува и не само да хитрува, но и да разбира хората. Според неговите наблюдения изобщо нямаше други престъпници освен криминалните. Всички останали затворници са се държали на свобода като другите хора — колкото тях са крали от държавата, колкото тях са грешили, нарушавали са законите също колкото и онези, които не бяха осъждани по никой от членовете на Наказателния кодекс и продължаваха да си вършат работата. Тридесет и седма година подчерта това с особена сила, като унищожи всякаква правова гаранция за руските хора. Нямаше как някой със сигурност да избегне затвора.

Престъпниците на свобода и в лагерите са само едни — криминалните. Силайкин беше умен, той бе велик познавач на човешката душа и, осъден за мошеничество, беше по свой начин порядъчен. Има порядъчност, която идва от чувствата, от сърцето. Има и порядъчност на ума. Не честни убеждения, а честни навици не достигаха на Силайкин. Беше правдив, понеже разбираше, че сега това му е изгодно. Нито веднъж не наруши правилника, понеже разбираше, че това не бива да се прави. Не вярваше в хората и смяташе личната корист за главен двигател на обществения прогрес. Беше остроумен. По време на едно занятие по обща хирургия, когато извънредно опитният преподавател Меерзон все не можеше да втълпи на курсистите що е „супинация“ и „пропация“, Силайкин се изправи, помоли да му дадат думата и протегна ръка със свита в шепа длан, обърната нагоре: „супа дай“, сетне обърна дланта си: „пропуснаха ни“. Всички — включително и Меерзон — сигурно за цял живот запомниха мрачната мнемоника на Силайкин и оцениха колимското му остроумие. Той успешно издържа изпитите в края на курса и продължи да работи като фелдшер — в една мина. Предполагам, че е работил добре, понеже беше умен и „разбираше живота“.

Не по-малко грамотен беше и съседът му по чин — Логвинов, Илюша Логвинов. Осъден за грабеж, без да е от криминалните, той все повече се поддаваше на влиянието им. Съвсем ясно виждаше тяхната сила в лагера — сила нравствена и сила материална. Началниците им угаждаха, страхуваха се от тях. За криминалните лагерът беше „роден дом“. Те почти не работеха, имаха най-различни привилегии, въпреки че зад гърба им се съставяха тайно, „етапни“ списъци и от време на време пристигаше „черният гарван“ с конвой, който откарваше прекалено развилнелите се апаши; какво да се прави, такъв бе животът — на новото място не им беше никак по-зле. В наказателните зони те също бяха господари.

Логвинов, роден в работническо семейство, извършил престъпление по време на войната, виждаше, че пътят, който го очаква, е един. Началникът на лагера, който беше чел „делото“ му, го придумал да се запише за курсовете. Той издържа криво-ляво приемните изпити и започна да учи упорито, безнадеждно. Медицинската материя бе прекалено сложна за Илюша. Но той намери у себе си сили да не кривне от правия път, изкара курса и години наред работи като старши фелдшер в едно голямо терапевтично отделение. Присъдата му изтече, той се ожени, завъди домочадие. Курсовете му бяха дали път в живота.

Течеше уводната лекция по обща хирургия. Преподавателят изреди няколко имена, които бяха върхове в световната медицина.

— …И в наше време един учен направи откритие — революция в хирургията и изобщо в медицината…

Съседът ми се наведе напред и изрече:

— Флеминг.

— Кой се обади? Станете!

— Аз.

— Фамилия?

— Кундуш.

— Седнете.

Почувствах се много засегнат. Нямах представа кой е Флеминг. Бях в затвора и по лагерите почти десет години, от тридесет и седма, без вестници, без книги и не знаех нищо, освен че е имало война и че тя е свършила, че има някакъв пеницилин, че съществува някакъв стрептоцид. Но Флеминг?

— Кой си ти? — попитах за първи път Кундуш. Та нали заедно бяхме пристигнали от Западното управление, и двамата ни изпрати на курсовете нашият общ спасител — лекарят Андрей Максимович Пантюхов. Заедно бяхме гладували — той по-малко, аз — повече, но и двамата знаехме какво представляват мините. Един за друг не знаехме нищо.

И Кундуш ми разказа една удивителна история.

През 1941 година бил назначен за началник на един укрепен район. Строителите изграждали, без да бързат, бункери и наземни огневи точки, докато една юлска сутрин мъглата в залива се вдигнала и гарнизонът видял на рейда право пред себе си немския линеен кораб „Адмирал Шеер“. Военният кораб се приближил още малко и от упор унищожил всички незавършени укрепления, превърнал ги на пепел и развалини. На Кундуш му лепнали десет години. Историята беше интересна и поучителна, но имаше само едно неясно нещо — членът, по който бяха осъдили Кундуш, беше „АСА“. Беше невъзможно да са му дали този член за това, че „Адмирал Шеер“ е открил слабото им място. Когато се посближихме, научих, че Кундуш е бил осъден по прословутото „дело на НКВД“ — един от масовите открити или закрити процеси по времето на Лаврентий Берия: „ленинградското дело“, „делото на НКВД“, процесите срещу Риков, срещу Бухарин, „кировското дело“ — всички те бяха „етапи от големия път“. Кундуш беше буен, импулсивен човек, който не винаги можеше да сдържи избухливостта си дори в лагера. Без съмнение беше порядъчен човек, особено след като със собствените си очи бе видял „практиката“ в лагерите. Собствената работа от близкото минало — завеждащ отдел при Заковски в Ленинград, сега се беше разкрила пред очите му в истинската си, действителна светлина. Кундуш, ни най-малко не загубил интерес към книгите, към знанията, към новото, беше един от най-симпатичните курсисти. Като фелдшер работи няколко години, но след като го освободиха, стана снабдител в пристанището на Магадан, отговаряше за товаро-разтоварната дейност, докато го реабилитираха и се върна в Ленинград.

Беше любител на четенето, особено на бележките под черта и на коментарите, никога не пропускаше напечатаното със ситен шрифт, имаше разностранни, но разхвърляни знания, с удоволствие разговаряше на най-отвлечени теми и по всички въпроси имаше някакво свое мнение. Цялата му натура протестираше срещу лагерния режим, срещу насилието. Кундуш доказа личното си мъжество по-късно, по време на едно смело пътуване до затворничка-испанка, дъщеря на някакъв член на мадридското правителство.

Кундуш беше с отпусната фигура. Всички ние, разбира се, ядяхме котки, кучета, катерици, врани и, естествено, конски трупове — ако успеехме да намерим такива. Но след като станахме фелдшери, престанахме да го правим. Вече на работа в нервното отделение, Кундуш си бе сварил в стерилизатора една котка и я беше изял цялата самичък. Едва успяхме да потулим скандала. Кундуш се беше срещал в мината с господин Глад и добре помнеше лицето му.

Всичко ли ми беше разказал за себе си? Кой знае. А и защо трябва да се знае? „Дори да те лъжат — вярвай.“ В лагера не питат нито за миналото, нито за бъдещето.

Вляво от мен седеше Баратели, грузинец, осъден за някакво служебно престъпление. Говореше лошо руски. В курса си намери земляк — преподавателя по фармакология, който го подкрепяше материално и морално. Да отидеш късно вечерта в „кабинката“ на болничното отделение, където е сухо и топло като в борова гора през лятото, да пиеш чай със захар или, без да бързаш, да хапнеш булгурена каша с големи капки олио по нея, да усетиш пробождащата, изнурителна радост от съживяващите се мускули — нима това не е пределът на чудесата за човек от мините? А Баратели беше дошъл от мина.

Кундуш, аз и Баратели седяхме на четвъртия чин. Третият беше по-къс от останалите — пречеше издадената зидана холандска печка, — затова там седяха само двама — Сергеев и Петрашкевич. Сергеев беше „битовак“, в лагера — снабдител, фелдшерската школа не му трябваше кой знае колко. Учеше през пръсти. По време на първите практически упражнения по анатомия в моргата — поне трупове имаше предостатъчно — Сергеев припадна и го отчислиха.

Петрашкевич не би припаднал. Беше дошъл от мините, при това „буквеник“ по „контрареволюционен“ член. През тридесет и седма година това беше често срещан случай: „осъден като член на семейството“ и нищо повече. Така получаваха присъдите си децата, бащите, майките, сестрите и останалите роднини на осъдените. Дядото на Петрашкевич (не бащата, а дядото!) бил прочут украински националист. Поради тези съображения през 1937 година бил разстрелян бащата на Петрашкевич — украински учител. Самият Петрашкевич — шестнадесетгодишен ученик — получил десетачка като „член на семейството“.

Неведнъж съм забелязвал, че затворът, особено когато е на север, сякаш консервира хората — тяхното духовно извисяване, способностите им замират на равнището при арестуването. Тази анабиоза продължава до освобождаването. Човек, прекарал в затвора или в лагера двадесет години, не придобива опита от обикновения живот — ученикът си остава ученик, мъдрият — само мъдър, но не и най-мъдър.

Петрашкевич беше на двадесет и четири години. Той тичаше из класната стая, викаше, закачваше по гърбовете на Шабаев или Силайкин някакви хартийки, правеше книжни лястовици, смееше се. Отговаряше на преподавателите подробно като ученик. Ала не беше лошо момче, от него излезе добър фелдшер. Страхуваше се от „политиката“ като от огън и не смееше да чете вестници.

Организмът на момчето не беше достатъчно силен за Колима. Петрашкевич умря от туберкулоза няколко години по-късно, без да успее да се измъкне на Голямата земя.

Жените бяха осем. Отговорничката се казваше Муза Дмитриева — бивша партийна или профсъюзна функционерка — това заклинание оставя неизличим печат върху всички навици, маниери и интереси. Беше около четиридесет и пет годишна и се стараеше да оправдае доверието на началството. Ходеше облечена с късо кадифено елече и хубава вълнена рокля. По време на войната американците бяха изпратили огромно количество вълнени дрехи за колимчаните. Разбира се, тези подаръци не стигаха до тайгата, до мините, а още по крайбрежието местните началници гледаха да ги разграбят — изпросваха или направо отнемаха със сила тези пуловери и фланели от затворниците. Но у някои от магаданските жители бяха останали от тези „парцали“. И Муза беше успяла да си ги запази.

Тя не се бъркаше в работата на курса и ограничаваше „властта“ си само в рамките на женската група. Стана близка приятелка с най-младата курсистка — Надя Егорова, и се зае да я пази от съблазните на лагерния свят. Това опекунство не правеше кой знае какво впечатление на момичето и Муза не можа да предотврати бурното развитие на флирта й с лагерния готвач.

— Пътят към сърцето на жената минава през стомаха. — Силайкин с удоволствие повтаряше тези думи. Пред Надя и пред Муза се появяваха диетични блюда — разни кюфтенца, шницели, палачинки. Порциите бяха двойни и дори тройни. Щурмът беше кратък. Надя се предаде. Благодарната Муза продължаваше да я пази — вече не от готвача, а от лагерните началници.

Надя беше слаба ученичка. Затова пък си изливаше душата в културната бригада. Културната бригада, клубът, художествената самодейност — това бяха единствените места в лагерите, където мъжете и жените можеха да се срещат. И макар бдителното око на лагерния надзор да следеше отношенията помежду им да не преминават границата на позволеното, но според местните обичаи прелюбодеянието трябваше да се докаже с не по-малка убедителност от тази на полицейския комисар в „Бел ами“ на Мопасан. Надзирателите наблюдаваха, залавяха. Не винаги им достигаше търпение, понеже — според Стендал — затворникът мисли за своята решетка повече, отколкото надзирателят за ключовете си. Надзорът постепенно отслабваше.

Дори ако в културната бригада не можеше да се разчита на любов в нейния най-древен и вечен вариант, все едно — репетициите изглеждаха на затворниците като друг свят, по-близък до онзи, в който бяха живели преди. Това не беше никак маловажно, макар лагерният цинизъм да не позволяваше човек да говори открито за тези си чувства. Съвсем реалните дребни неща, от които печелеха куртуртрегерите, беше внезапното изписване на махорка, на захар. Разрешението да не си стрижат косата също имаше значение в лагера. Заради стригането ставаха побоища, скандали, в които участваха съвсем не актьори или криминални престъпници…

Петдесетгодишният Яков Заводник, бивш комисар на колчаковския фронт (съученик на Зеленски, секретар на МК, разстрелян по процеса на Риков), се отбраняваше с ръжен от лагерните бръснари и заради косата си попадна в наказателна мина. Какво беше това? Нима силата на Самсон не е само легенда? Къде се криеше причината за този афект? Ясно е, че психиката е увредена от желанието да се наложиш поне в малкото, в нищожното — още едно доказателство за огромното изкривяване на мащабите.

Уродливостта на живота в затвора — разделеното съществуване на мъжете и жените — в култбригадата някак се изглаждаше. В крайна сметка това също беше лъжа, ала по-необходима от безброй „долни истини“. Всички, които умееха да писукат и да пеят, всички, които бяха рецитирали стихове или бяха участвали в домашни представления, всички, които бяха дрънкали на мандолина и танцували степ, „имаха шанс“ да попаднат в култбригадата.

Надя Егорова пееше в хора. Не умееше да танцува, по сцената се движеше тромаво, но посещаваше репетициите. Бурният личен живот й отнемаше много време.

Елена Сергеевна Мелодзе, грузинка, също беше „член от семейството“ на разстреляния й съпруг. Развълнувана до дъното на душата си от неговото арестуване — Мелодзе наивно мислела, че мъжът й е виновен за нещо, — се успокоила, когато също се озовала в затвора. Всичко станало ясно, логично, просто — такива като нея бяха десетки хиляди.

Разликата между подлеца и честния човек е тази, че когато един подлец попадне, без да е виновен, в затвора — той си мисли, че само той не е виновен, а всички останали са врагове на държавата и на народа, престъпници и негодници. Честният човек, озовал се в затвора, смята, че щом са го прибрали, без да е виновен, значи и със съседите му по нар може да се е случило същото.

В това е

Хегел с книжната му мъдрост,

и философията цяла

на събитията от 1937 година.

Мелодзе бе възвърнала душевното си спокойствие, безгрижното си, весело настроение. В Елген, в женската „командировка“ в тайгата, не я пратили на тежка работа. И ето че се бе озовала на курсовете за фелдшери. От нея не стана медик. След като я освободиха — присъдата й изтече в началото на петдесетте години, — я „прикрепиха“, както всички, които се освобождаваха по онова време, на пожизнено колимско местожителство. Тя се омъжи.

До Мелодзе седеше жизнерадостната, засмяна Галочка Базарова, младо момиче, осъдено за някакви прегрешения по време на войната. Тя непрекъснато се смееше, често с цяло гърло, което изобщо не й отиваше — имаше редки и огромни зъби. Но това не я смущаваше. Курсовете й дадоха професия на операционна сестра — години след освобождаването си тя продължи да работи в болницата в Магадан, където още с първата заплата си сложи коронки от неръждаема стомана и мигом се разхубави.

Зад Базарова седеше Айно — белозъба финландка. Присъдата й започнала да тече през военната зима на 1939/40 година. Научила се да говори руски в затвора и, бидейки работно момиче, стриктна както всяка финландка, привлякла вниманието на някакъв лекар и той я записал за курсовете. Беше й трудно, ала бе упорита и се изучи за сестра… Животът по време на курса й допадаше.

До Айно седеше една дребна женица. Не мога да си спомня нито името, нито лицето й. Или преди е била някаква разузнавачка, или наистина бе само човешка сянка.

На следващата пейка седеше Маруся Дмитриева, приятелката на Черников, заедно с дружката си Тамара Никифорова. И двете бяха осъдени но „битови“ членове, и двете не бяха стъпвали в тайгата, учеха с желание.

До тях седеше чернооката Валя Цуканова, кубанска казачка — от болните в болницата. На първите занятия идваше по болничен халат. Беше сърбала попарата на тайгата и учеше доста успешно. Следите от глада и болестите изчезваха от лицето й много бавно, но когато изчезнаха, се оказа, че Валя е красавица. Щом позаякна, започна да „върти любов“, преди още курсовете да са свършили. Мнозина я ухажваха, ала без успех. Тя си сприятели с ковача и двамата си правеха срещите в ковачницата. След като я освободиха, години наред продължи като участъков фелдшер.

Учеше ни се, а на нашите преподаватели им се преподаваше. Зажаднели бяха за живо слово искаха да предават знанията си — нещо, което дълго време им беше забранявано, а преди ареста е било смисъл на живота им. Професори и доценти, кандидати на медицинските науки, лектори от курсовете по професионална квалификация, те за пръв път от много години насам получаваха възможност да изразходват енергията си. Всичките преподаватели с изключение на един бяха по петдесет и осми член.

Началниците изведнъж бяха проумели, че познаването на тайните на кръвообращението през порталната вратна вена не е свързано задължително с антисъветска пропаганда, и за курсовете бяха осигурени висококвалифицирани преподаватели. Наистина, слушателите трябваше да са „битоваци“. Но откъде да се намерят толкова битоваци със завършен седми клас? Те и без друго си изтърпяваха наказанията на привилегировани длъжности и нямаха нужда от никакви курсове. Голямото началство не искаше и да чуе да привлече за курсовете хората по петдесет и осми член. В крайна сметка беше намерен компромис — склониха да бъдат допуснати осъдените по АСА и десета точка от петдесет и осми член — като нещо почти битово.

Съставиха програма и я закачиха на стената. Програма! Всичко беше като в истинския живот. Колата, същински тежкотоварен сглобен от отделни части стар камион, плахо тръгна по неравните пътища и през блатата на Колима.

Първата лекция беше но анатомия. Изнесе ни я патологоанатомът Давид Умански, седемдесетгодишен старец.

Емигрант от царско време, Умански беше получил дипломата си на доктор по медицина в Брюксел. Беше живял и работил в Одеса, където имал много добра лекарска практика — за няколко години Умански става собственик на много сгради. Революцията му доказва, че сградите не са най-добрият начин за влагане на пари. Умански се връща към лекарската практика. В средата на тридесетте години, усетил накъде духа вятърът, решава да замине някъде по-надалеч и подписва договор с Далстрой. Обикаля обектите му, през 1938 година е арестуван и осъден на 15 години. Оттогава работеше като завеждащ моргата на болницата. Презрението към хората и ядът, че не му беше потръгнало в живота, му пречеха да работи както трябва. Имаше достатъчно ум, за да не се кара с лекуващите лекари — с аутопсиите си можеше да им създаде големи неприятности, — а може би това не беше ум, а презрение и той отстъпваше в споровете по време на „секциите“ само от презрение.

Доктор Умански беше с много ясен ум. И доста добър лингвист — това бе неговото хоби, любимото му занимание. Знаеше много езици, в лагера беше изучил няколко източни и се опитваше да систематизира законите, по които се формират отделните езици, като използва за това цялото си свободно време в моргата, където живееше заедно с асистента — фелдшера Дунаев.

Сякаш между другото, пътьом, като на шега, Умански изнесе и курс лекции по латински за бъдещите фелдшери. Не знам какъв беше този латински, но родителният падеж в рецептите започна да ми се удава.

Доктор Умански беше буден човек, откликваше на всяко политическо събитие, имаше свое добре обмислено мнение по всеки въпрос от вътрешния или международния живот. „Най-важното, скъпи приятели — казваше той в частните си разговори, — е да оцелеем и да надживеем Сталин. Смъртта на Сталин — ето кое ще ни донесе свободата.“ Уви, Умански умря в Магадан през 1952 година, без да дочака онова, на което се бе надявал толкова време.

Добре изнасяше лекциите си, но някак без желание. Това беше най-равнодушният от всичките ни преподаватели. От време на време ни препитваше, преговаряхме материала, общата анатомия се сменяше със специалната. Само с един раздел от науката си Умански категорично отказа да ни запознае: с анатомията на половите органи. Нищо не беше в състояние да го убеди и курсистите завършиха обучението си, без да получат знания по този раздел, поради прекалената срамежливост на брюкселския професор. Какви причини изтъкваше Умански? Струваше му се, че и нравственото, и културното, и образователното равнище на курсистите е недостатъчно високо и че подобни теми биха събудили нездрав интерес. Този нездрав интерес се събуждаше и у гимназистите — например с атласа по анатомия, и Умански помнеше това. Не беше прав — курсистите от мините стопроцентово биха погледнали сериозно на въпроса.

Той беше порядъчен човек и много преди другите преподаватели видя, че курсистите са хора. Доктор Умански беше убеден вайсманист. Докато ни разказваше за деленето на хромозомите, той между другото ни съобщи, че сега като че ли е имало друга теория за това делене, но той просто не я знае и е решил да ни преподава само това, което му е добре известно. Така станахме вайсманисти. Пълното тържество на това учение след изобретяването на електронния микроскоп не завари жив доктор Умански. То щеше да достави радост на стария лекар.

Зубрехме наизуст имената на костите, на мускулите — разбира се, руските им имена, а не латинските. Зубрехме ги вдъхновено, с увлечение. В наизустяването винаги има някакво демократично начало — всички бяхме равни пред науката анатомия. Никой не се мъчеше да разбере нещо. Просто се стараехме да запомняме. Това най-лесно се удаваше на Базарова и Петрашкевич — довчерашните ученици (ако не се смята затворът, в който Петрашкевич беше прекарал близо осем години).

Докато старателно наизустявах урока, си спомних общежитието на Първия Московски университет през 1926 година — Черкаска, където нощем по тъмните коридори сновяха пияни от учене медици и зубреха ли, зубреха, запушили уши с пръсти. Общежитието боботеше, веселеше се, живееше. Жизнерадостните студенти от факултета за обществени науки, литературоведите и историците, се подиграваха на горките зубрачи от медицинския. Презирахме науката, в която трябваше да се зубри, а не да се вниква с мисъл.

Зубрех анатомията двадесет години по-късно. За това време добре бях разбрал какво значи да имаш специалност, какво представляват точните науки, що е медицина и инженерно дело. И ето — богът-случай се беше разпоредил да се заема с това.

Мозъкът ми все още бе способен и да поема и да предава знания.

Доктор Благоразумов ни четеше „Основи на санитарията и хигиената“. Предметът беше скучен, Благоразумов не смееше да внесе разнообразие с някоя и друга шега, а може би и не умееше поради политическо благоразумие — помнеше тридесет и осма година, когато всички специалисти, всички лекари, инженери и счетоводители ги караха да работят с ръчни колички и кирки съгласно „специалните указания“, спуснати от Москва. Благоразумов бе бутал две години количката, на три пъти беше ставал на „мърша“ от глада, студа, скорбута и побоите. На третата година му бяха разрешили да работи като фелдшер в един медицински пункт с лекар-„битовак“. През онази година бяха умрели много лекари. Благоразумов оцелял и решил веднъж завинаги — никакви приказки, с никого. Приятелства — само на равнище „хапване, пийване“. В болницата го обичаха, фелдшерите прикриваха пиянствата на лекаря, а когато те излизаха наяве, пращаха Благоразумов в карцера, в „запечатката“. Той излизаше оттам и продължаваше да изнася лекции. Това на никого не му се струваше странно.

Четеше много старателно, диктуваше най-важното, като периодично проверяваше записаното и усвоеното — с една дума, Благоразумов беше съвестен и благоразумен преподавател.

* * *

Фармакология ни четеше болничният фелдшер Гогоберидзе, бивш директор на Задкавказкия фармакологичен институт. Добре говореше руски, грузинският му акцент не личеше повече, отколкото при Сталин. В миналото Гогоберидзе бил виден партиец — подписът му стоеше под Сапроновата „платформа 15“^[4]. От 1928 до 1937 година бива интерниран, а през 1937 му лепват нова присъда — петнадесет години колимски лагери. Гогоберидзе бе на шестдесет и три. Страдаше от хипертония. Знаеше, че скоро ще умре, но не се страхуваше от смъртта. Ненавиждаше мерзавците и след като разобличи доктор Крол, в чието отделение работеше, че взима рушвети в пари и в натура от затворниците, Гогоберидзе му хвърли един бой и го накара да върне нечии ботуши и панталони. Гогоберидзе остана на Колима. По-късно го освободиха и пожизнено го изселиха в Нарим, но той успя да измоли да му сменят Нарим с Колима. Живееше в селището Ягодний, там си и умря в началото на петдесетте години.

Единственият „битовак“ сред нашите преподаватели беше доктор Крол — харковски специалист по кожни и венерически болести. Всичките ни учители се опитваха да възпитат в нас нравствена порядъчност и в лирични отклонения от лекциите ни рисуваха идеала за морална чистота, култивираха у нас чувство за отговорност при изпълнение на великото дело — помощта за болните, при това болни затворници, на това отгоре затворници в Колима; повтаряха кой доколкото можеше онова, на което ги бяха научили на младини в медицинските институти и факултети, лекарската клетва. Всички освен Крол. Той ни чертаеше други перспективи, подхождаше към работата ни от друга, по-добре позната му гледна точка. Не се уморяваше да рисува пред нас картини на лагерното благополучие и материалното благоденствие на фелдшерите. „Ще изкарате за масло“ — кискаше се Крол и се усмихваше хищно. Той непрекъснато имаше някакви тъмни сделки с крадците — те идваха дори в почивките между лекциите. Все продаваше нещо, купуваше, разменяше, без да се смущава от присъствието на студентите си. Лекуването на импотентните началници му носеше големи приходи, спасяваше го през всички тези години. Крол се захващаше с някакви тайнствени знахарски операции в тази насока — нямаше кой да го съди, връзките му бяха големи.

Двете плесници, които получи от фелдшера Гогоберидзе, не го вбесиха. „Кротко, братле, кротко“ — припяваше на позеленелия от ярост фелдшер.

Крол го презираха и колегите му преподаватели, и курсистите. При това той говореше объркано, нямаше дарба да обучава. Кожните болести бяха единственият раздел, който ми се наложи внимателно да препрочета след края на курсовете — с молив и лист в ръка.

Олга Степановна Семеняк, бивш доцент в катедрата по диагностична терапия на Харковския медицински институт, не ни четеше лекции. Но при нея изкарахме практиката си. Тя ме научи да перкутирам и да преслушвам болните. Към края на практиката ми подари стар стетоскоп — една от малкото ми колимски реликви. Олга Степановна беше на около петдесет години, присъдата й от десет години още не беше изтекла. Бе осъдена за контрареволюционна агитация. В Украйна бяха останали мъжът й и двете й деца — всичките загинали по време на войната. Войната свърши, изтичаше и присъдата на Олга Степановна, ала тя нямаше къде да отиде. След като я освободиха, остана в Магадан.

Олга Степановна беше прекарала няколко години в женския участък Елген. Бе намерила сили да се справи с огромната си мъка. Тя беше наблюдателна и виждаше, че в лагера само една група хора запазва човешкия си облик — религиозните: православни и сектантите. Личното й нещастие я беше накарало да се сближи със сектантите. В стаичката си тя се молеше по два пъти на ден, четеше Евангелието и се стараеше да прави добро на всички. За нея това беше лесно. Никой не можеше да направи повече добрини от лагерния лекар, но на нея й пречеше собственият й характер — беше упорита, избухлива, надменна. Не се стараеше да се усъвършенства в това отношение.

Тя беше строг, педантичен завеждащ и държеше персонала си много изкъсо. С болните винаги беше много внимателна.

След края на работния ден на „студентите“ даваха обяд в болничната „раздавачница“. Обикновено Семеняк също беше там, пиеше чай.

— А какво четете?

— Нищо освен лекциите.

— Ето, прочетете това — тя ми подаде малка книжка, която ми заприлича на молитвеник. Беше томче на Блок от малката серия „Библиотека на поета“.

След около три дни й я върнах.

— Хареса ли ви?

— Да. — Беше ми неудобно да й кажа, че добре познавам, добре съм познавал тези стихове.

— Прочетете ми „Пее девойка в църковния хор“.

Прочетох го.

— Сега — „За далечната Мери, светлата Мери“… Добре. Сега това…

Прочетох „В синята далечна спалничка“.

— Разбирате ли — момченцето е умряло…

— Да, разбира се.

— Умряло е — повтори Олга Степановна със сухи устни и намръщи високото си бяло чело. Сетне помълча. — Искате ли още нещо за четене?

— Да, ако може.

Олга Степановна отвори чекмеджето на писалището си и извади книжка, която приличаше на томчето стихове на Блок. Беше Новият завет.

— Прочетете го, прочетете го. Особено това — „До Коринтяни“ на апостол Павел.

След няколко дни й върнах книгата. Целия си съзнателен живот бях прекарал откъснат от всякаква религиозност, поради което не бях станал християнин. Но в лагерите не бях срещал по-достойни хора от религиозните. Душите на всички се развращаваха и само набожните успяваха да се противопоставят. Така беше и преди петнадесет, и преди пет години.

В стаичката на Семеняк се запознах с десетника от строителството, затворника Вася Швецов. Той беше красавец на около двадесет и пет години и имаше много голям успех сред всички лагерни дами. В отделението на Семеняк той навестяваше раздавачката Нина. Умно, схватливо момче, той правилно разбираше много неща и добре ги обясняваше, но го запомних по един особен повод. Накарах му се заради Нина — беше забременяла.

— Ами че тя ми се натиска — рече Швецов. — Какво да направя. Израснал съм в лагерите. От малък съм по затворите. Колко женоря са минали през ръцете ми — брой нямат. И знаеш ли? Ами че с нито една дори за час не съм лягал в легло. Все някак набързо — ту в пруста, ту в някоя барака, едва ли не на крак. Вярваш ли? — Така разправяше Вася Швецов, първият красавец на болницата.

Николай Сергеевич Минин, хирургът-гинеколог, беше завеждащ на женското отделение. Не ни изнасяше лекции, имахме само практика, практика без каквато и да било теория.

По време на големи снежни бури снегът затрупваше болничното селище до покривите и човек можеше да се ориентира само по пушека от комините. Всяко отделение си изсичаше стъпала пред входната врата. Изкачихме се нагоре от нашето общежитие, затичахме се към женското отделение и в осем и половина влязохме в кабинета на Минин, облякохме си престилките, открехнахме вратата и се вмъкнахме в стаята. Вътре се бяха събрали на редовната петминутка — сестрата рапортуваше за нощното дежурство. Минин, огромен старец със сива брада, седеше зад една малка маса и се мръщеше. Рапортът след нощното дежурство свърши и Минин махна с ръка. Всички зашумяха… Минин извърна глава надясно. Старшата сестра му поднесе върху малък стъклен поднос чашка със синкава течност. Миризмата беше позната. Минин взе чашката, гаврътна я и приглади мустаците си.

— Ликьор „Светла нощ“ — рече той и намигна на курсистите.

На няколко пъти присъствах на негови операции. Винаги оперираше „на градус“, но ни уверяваше, че ръцете му няма да треперят. Операционните сестри казваха същото. Но след операцията, докато се „умиваше“ — плакнеше ръцете си в един голям леген, — дебелите му, мощни пръсти тръпнеха ситно-ситно и той тъжно гледаше непослушните си, треперещи ръце.

— Изпя си песента, Николай Сергеевич, изпя си я — тихичко си говореше той. Но продължи да работи още няколко години.

Преди да попадне в Колима, работел в Ленинград. Арестували го през тридесет и седма година, около две години беше тикал количката. Бил съавтор на голям учебник по гинекология. Вторият автор се казвал Серебряков. След арестуването на Минин учебникът започнал да излиза само с името на Серебряков. След като го освободиха, Минин вече нямаше сили да се влачи по съдилища. Бяха го освободили както всички — без право да напуска Колима. Започнал да пие още повече, а през 1952 година се обесил в стаята си в селището Дебин.

По време на революцията старият болшевик Николай Сергеевич Минин води преговорите с АРА^[5] от името на съветското правителство, среща се с Нансен. По-късно изнасяше лекции на антирелигиозни теми по радиото.

Всички много го обичаха: излизаше някак си така, че Минин всекиму мислеше доброто, макар на никого да не правеше нищо — нито добро, нито зло.

Доктор Сергей Иванович Куликов ни четеше „Туберкулоза“. През тридесетте години на хората от Голямата земя се внушаваше, че климатът на Колима и на Далечния изток е еднакъв. Уж че колимските планини влияели благоприятно върху лечението на туберкулозата и във всеки случай стабилизирали състоянието на хората с болни бели дробове. Ревностните защитници на това твърдение забравяха, че колимските хълмове са покрити с блата, че реките в златоносните райони си бяха прокарали път през блатата, че лесотундрата на Колима е най-вредното място за такива болни. Забравяха за почти поголовната заболеваемост от туберкулоза сред евенките, якутите и юкагирите — местните жители на Колима. В затворническите болници не бяха предвидени туберкулозни отделения. Но бацилът на Кох си беше бацил на Кох и се наложи туберкулозни отделения да бъдат създадени — при това доста големи.

Сергей Иванович беше на години, с посивяла коса, глуховат, но с бодър дух, енергичен. Смяташе своя предмет за най-важен, сърдеше се, ако му противоречаха. Беше мълчалив, но когато чуеше важни новини от вестниците, се подсмихваше и очите му пробляскваха.

Доктор Куликов беше излежал десет години по някаква точка на петдесет и осми член. Когато го освободиха, получи „доживотно принудително заселване“. Семейството му пристигна при него в Колима: старата му жена и дъщерята — също лекарка.

Химикът Бойченко водеше лабораторната практика на курсистите. Беше ме запомнил добре и се отнасяше към мен с пълно презрение — като към човек, който няма представа от химия.

Курса по нервни болести водеше Ана Израилевна Понизовска. По него време беше вече освободена и дори бе успяла да защити кандидатска дисертация. Като затворничка години наред беше работила с професор Скобло, прочут невропатолог, който й помогнал много при оформяне на темата — така разправяха в болницата. Беше се срещнала с професор Скобло, когато аз вече го познавах — през пролетта на 1939 година бяхме мили заедно пода на магаданския етапен затвор. Светът е малък; Ана Израилевна беше много важна дама. Тя любезно се бе съгласила да изнесе няколко лекции на фелдшерския курс. Самото четене на лекциите ставаше толкова тържествено, че от всичките запомних само черната копринена рокля на Ана Израилевна и силната миризма на парфюма й — никоя от курсистките нямаше парфюм. Наистина, готвачът беше подарил на Надя Егорова миниатюрно шишенце с евтин парфюм „Люляк“, ала Надя го душеше толкова стръвно и същевременно внимателно по време на лекциите, че през два реда не се усещаше нищо. А може би ми пречеше постоянната хрема, с която се бях сдобил на Колима.

Помня, че в класната ни стая внасяха някакви плакати — може би схемата на условния рефлекс, но имаше ли смисъл това — не знам.

Бяха решили да не ни четат за психическите болести, като по този начин съкратиха още повече и без това осакатената програма. А преподаватели имаше — председателят на приемната комисия за курсовете, доктор Сидкин, беше психиатърът на болницата.

По уши, нос и гърло ни беше доктор Задер, чистокръвен унгарец. Красавец с овчи поглед, доктор Задер говореше много лошо руски и не можеше да предаде на курсистите почти никакви знания. Беше настоял да чете лекции, за да си практикува руския. Часовете при него бяха чисто губене на време.

Досаждахме на Меерзон, който тогава вече беше назначен за главен лекар на болницата — как ще научим това, което ни чете Задер?

— Е, ако само това няма да знаете — не е страшно — отговори той в обичайния си стил.

Задер беше попаднал в Колима току-що — веднага след войната. През 1956 година го реабилитираха, но това стана в края на годината и той реши да не се връща в Унгария, а след като получи куп пари от Далстрой, се засели някъде на юг. Наскоро след като курсистите положиха изпита си при него, с доктор Задер се случи една история.

Доктор Януш Задер, отоларингологът, беше унгарец-военнопленник, следователно бе „салашист“. „Терминът“ му беше 15 години. Бързо се научил да говори руски, а бе и медик — времето, когато лекарите ги пращаха на обща работа, беше отминало (пък и това се отнасяше само за буквата „Т“ — тоест за троцкистите), при това специалността му беше най-дефицитната — уши, нос и гърло. Оперираше и лекуваше успешно. Работеше като ординатор в хирургичното отделение — допълнително към основната си специалност. На коремните операции обикновено асистираше на завеждащия хирургичното отделение Меерзон. С една дума, на доктор Задер му вървеше, имаше дори известна клиентела сред волнонаемните, беше облечен „цивилно“. Носеше дълга коса, беше нахранен, имаше възможност и да пие, но не близваше алкохол. Ставаше все по-известен, докато не се случи нещо, което за дълго лиши болницата ни от отоларинголог.

Работата е там, че еритроцитите, тоест червените кръвни телца, живеят 21 ден. Човешката кръв в организма непрекъснато се обновява. Но извън него може да живее не повече от 21 ден. Към хирургичното отделение имаше, както се полага, своя кръвна банка, където кръводарителите даваха кръв — и цивилни, и затворници — цивилните получаваха по една рубла за кубик, а затворниците 10 пъти по-малко. За някой хипертоник това беше солиден доход, взимаха им по 300–400 грама месечно — дай кръв, хем е от полза за лечението ти, хем ще получиш допълнителна дажба и пари. От затворниците кръводарители бяха обслужващият персонал (санитари и др.), закрепили се в болницата именно защото даваха кръв за болните. От преливане на кръв тук имаше повече нужда, отколкото където и да било другаде по земята, но, естествено, кръвопреливане се предписваше не по общи медицински показания, в случаи на изтощение например, а само при операции или при подготовката за операции, в краен случай при особено тежки заболявания в терапевтичните отделения.

В кръвната банка винаги имаше запас от предварително взета кръв. И именно този резерв бе голямата гордост на болницата ни. Във всички други болници дори да преливаха кръв, го правеха непосредствено от човек на човек. По време на тази манипулация кръводарителят и реципиентът лежеха на съседни маси.

Кръвта, чийто срок на годност беше изтекъл, се изхвърляше.

Близо до болницата имаше свинесовхоз, където от време на време събираха кръвта на закланите животни и я докарваха тук. Към нея доливаха физиологичен разтвор, за да не се съсири, и даваха на болните да пият тази течност, нещо като собственоръчно направен хематоген, много хранителен и обичан от болните, които се хранеха с различни чорби и булгурени каши. За тях хематогенът не беше нещо ново. Веднъж стана така, че завеждащият хирургичното отделение, лекарят Меерзон, замина в командировка и доктор Задер остана да го замества.

Докато обхождал отделението, той счел за свое задължение да посети и кръвната банка, където забелязал, че трайността на голяма част от кръвта вече изтича, а и сестрата казала, че смята да я изхвърли. Доктор Задер се учудил. „Нима задължително се изхвърля?“ — попитал той. Сестрата отговорила, че винаги правят така.

— Прелейте кръвта в чайници и я дайте на тежкоболните — „per os“ — наредил Задер. Сестрата раздала кръвта и болните останали много доволни. — За в бъдеще — казал унгарецът — давайте всичката кръв, която остарява, по същия начин.

Така се поставило началото на практиката кръвта да се раздава в отделенията. Когато завеждащият се върнал, вдигнал страшен скандал: ами че фашистът Задер пои болните с човешка кръв, ни повече, ни по-малко. Болните научили още същия ден, понеже в болницата слуховете се разпространяват още по-бързо, отколкото в затворите, и онези, които били пили кръв, започнали да повръщат. Задер бил отстранен от работа без каквито и да било обяснения и подробната записка, в която го обвинявали във всевъзможни престъпления, литнала към санитарното управление. Обърканият Задер се опитвал да обясни, че няма никаква принципна разлика между венозното преливане и погълнатото през устата, че тази кръв е хубава допълнителна храна, но никой не искал да го изслуша. Остригали му косата, съблекли цивилното му сако и, с арестантски дрехи, го прехвърлили в бригадата на Лурие да сече дървета, и доктор Задер вече беше успял да попадне върху таблото на ударниците, когато се появила комисия от санитарното управление, обезпокоена, впрочем, не от самия факт на такова преливане на кръв, колкото от обстоятелството, че ушната и гърлена клиентела е останала без лекар. По една щастлива случайност комисията се оглавявала от един току-що демобилизиран майор от медицинската служба, който през цялата война работил в хирургичните отделения на един медико-санитарен батальон. След като се запознал с „обвинителния“ материал, той не можал да разбере какъв е проблемът. Защо Задер е подложен на преследване? И когато станало ясно, че Задер е раздавал на болните човешка кръв, „давал им е да я пият“, майорът свил рамене и казал:

На фронта правих това четири години. Какво, тук не бива ли? Нямам представа, отскоро съм.

Върнали Задер от гората в хирургичното отделение въпреки писмения протест на бригадира на дървосекачите, който смятал, че по нечия прищявка му вземат най-добрия работник.

Но Задер бе загубил интереса си към работата и вече не предлагаше никакви рационализации.

Доктор Доктор беше абсолютен подлец. Разправяха, че е рушветчия и че се самоснабдява — но нима в Колима имаше началници, които да правеха нещо друго? Отмъстителен и интригант — това също можеше да му бъде простено.

Доктор Доктор ненавиждаше затворниците. Не че се отнасяше към тях зле или с недоверие. Не, той ги малтретираше, унижаваше ги ежедневно и ежечасно, заяждаше се, обиждаше ги и не пропускаше да използва безграничната си власт (в пределите на болницата), за да пълни карцерите и наказателните участъци. Бившите затворници не ги броеше за хора и неведнъж бе заплашвал — както например хирурга Траут, — че няма да се поколебае да му лепне нова присъда. Всеки ден му караха ту прясна риба — ловеха му я с мрежи в морето цяла бригада „болни“, — ту парникови зеленчуци, ту меса от свинесовхоза — всичко това в количества, достатъчни да бъде изхранен Гъливер. Доктор Доктор държеше прислуга — един затворник, който му беше дневален и му помагаше при реализирането на приношенията. От „континента“ на името на доктор Доктор пристигаха колети с махорка — валутата на Колима. Той беше началник на болницата години наред, докато най-сетне един друг гангстер не го детронира. Началникът на доктор Доктор бе решил, че „отчисленията“ са малко.

Но всичко това стана по-късно, а по време на курсовете доктор Доктор бе цар и бог. Всеки ден се провеждаха събрания и той произнасяше речи, силно клонящи към култа на личността.

Що се отнася до разните клеветнически „меморандуми“, в това отношение доктор Доктор бе също голям майстор и можеше да „оформи“ когото си пожелае.

Беше отмъстителен началник, отмъстителен за дребни неща.

„Не ми се поклони, когато се срещнахме, затова ще напиша донос, ама не обикновен, а официален «меморандум». Ще напиша «кадрови троцкист и враг на народа» — и не се съмнявай, наказателната мина ти е в кърпа вързана.“

Собствената му рожба, курсовете — го бяха огорчили. Прекалено много бяха курсистите по петдесет и осми член — доктор Доктор се страхуваше за кариерата си. Типичен администратор от тридесет и седма година, доктор Доктор напусна Далстрой в края на четиридесетте, но след като видял, че всичко си е както преди и че на „континента“ трябва да се работи, се върна на колимската си служба. Макар да трябваше отново да изслужва „процентните надбавки“, доктор Доктор се озова в позната обстановка.

Когато посети курсовете след последните изпити, той снизходително изслуша доклада за успехите на курсистите, огледа ни със светлосините си стъклени очи и попита:

— Поне вендузи могат ли да слагат?

Отговори му почтителният смях на преподавателите и „студентите“. Уви, тъкмо вендузи не умеехме да поставяме — никой от нас не мислеше, че тази проста процедура си има свои тайни.

Очните болести ни ги преподаваше доктор Лоскутов. Имах щастието да познавам и години наред да работя заедно с Фьодор Ефимович Лоскутов — една от най-забележителните фигури на Колима. Батальонен комисар по време на гражданската война — един колчаковски куршум завинаги бе останал в левия му бял дроб, — в началото на двадесетте години Лоскутов получава медицинско образование и работи като военен лекар в армията. Една случайно изтървана шега по адрес на Сталин го изправя пред военния трибунал. В Колима пристигнал с тригодишна присъда и през първата година бе работил като дърводелец в мина „Партизанин“. След това го допуснали да упражнява лекарската си професия. Трите години вече изтичали. Било времето, известно в Колима и в цяла Русия като „гаранинщина“, макар по-правилно би било да се нарича „павловщина“ — по името на тогавашния началник на Далстрой. Полковник Гаранин беше само заместник на Павлов, началник на лагерите, но именно той бе председател на тройката за разстрелите и през цялата 1938 година бе подписвал безкрайните списъци за екзекутиране. През 1938 година беше страшно да ти изтече присъдата по петдесет и осми член. Всички, за които свободата наближаваше, ги заплашваше ново „дело“, скалъпено, натрапено, организирано. Беше по-спокойно човек да има присъда от десетина, петнадесет години, отколкото три, пет. Дишаше се по-леко.

„Колимската тройка“ начело с Гаранин наново осъжда Лоскутов на десет години. Способен лекар, той специализирал очни болести, оперирал, станал много ценен кадър. Санитарното управление го държало недалеч от Магадан, на двадесет и третия километър — когато се наложело, го карали под конвой в града за консултации и операции. Един от последните земски лекари, Лоскутов беше универсалист: можеше да прави прости коремни операции, разбираше от гинекология и беше специалист по очни болести.

През 1947 година, когато повторната му присъда изтичаше, инспекторът Симаковски изфабрикува ново дело. Арестуваха в болницата няколко фелдшери и медицински сестри и им лепнаха различни присъди. Самият Лоскутов отново получи десет години. Този път настояваха да го махнат от Магадан и да го прехвърлят в „Берлаг“ — новия „вътрешен“ лагер на Колима за политически рецидивисти, със строг режим. В продължение на няколко години началството на болницата успяваше да спаси Лоскутов от „Берлаг“, но в края на краищата той попадна там и след трета присъда! със зачитане на работните дни излезе на свобода през 1954 година. През 1955 г. бе напълно реабилитиран и по трите присъди.

Когато го освободили, имал един кат бельо, военна рубашка и панталон.

Човек с високи нравствени качества, доктор Лоскутов беше посветил целия си живот като лагерен лекар на едно: активно и постоянно да помага на хората, предимно на арестантите. Тази помощ съвсем не беше само медицинска. Той непрекъснато уреждаше някого, препоръчваше други за работа след изписването им от болницата. Все хранеше някого, носеше малки армагани — на един щипка махорка, на друг парче хляб.

За болните беше цяло щастие да попаднат в отделението му (той работеше като терапевт).

Непрекъснато търчеше насам-натам, обикаляше, пишеше.

И така не месец, не година, а цели двадесет години, всеки ден, в замяна на което получаваше от началниците само допълнителни присъди.

Познаваме подобна историческа фигура. Това е затворническият лекар Фьодор Петрович Гааз, за когото А. Ф. Кони е написал книга. Но времето на Гааз е било друго. Шестдесетте години на миналия век — период на нравствен подем на руското общество. Тридесетте години на двадесетото столетие не се характеризираха с такъв „подем“. В атмосферата на доноси, клевети, наказания, безправие, със затворнически присъди по провокационно изфабрикувани дела, следващи една след друга, беше много по-трудно да се вършат добрини, отколкото по времето на Гааз.

На едни Лоскутов осигуряваше заминаване за „континента“ като на инвалиди, на други намираше лека работа — без да пита за нищо болния, разпореждайки се със съдбата му умно и в негова полза.

Фьодор Ефимович Лоскутов не беше много грамотен — в школския смисъл на тази дума, — бе дошъл в медицинския институт с ниско образование. Но беше чел много, внимателно, бе наблюдавал живота, много беше размишлявал, имаше собствени съждения по най-различни теми — беше широко просветен човек.

Невероятно скромен, разсъдлив, той беше забележителна фигура. Имаше и един недостатък — според мен помощта му бе прекалено безразборна и затова криминалните се опитаха да го „премятат“, напипвайки прословутото му„слабо място“. Но впоследствие той се ориентира и в това.

Трите лагерни присъди, неспокойният колимски живот със заплахите от страна на началниците, с униженията, с несигурността за утрешния ден не бяха превърнали Лоскутов нито в скептик, нито в циник.

И когато наистина излиза на свобода, реабилитиран, със сума пари, той ги раздава по същия начин на когото трябва, продължава да помага на хората и няма втори чифт долни дрехи, въпреки че получава няколко хиляди рубли месечно.

Такъв беше преподавателят по очни болести. След края на курсовете се случи така, че няколко седмици, вече като фелдшер, работих именно при Лоскутов. Първата вечер завърши в процедурната. Доведоха болен със задларингален абцес.

— Какво е това? — попита ме Лоскутов.

— Задларингален абцес.

— Лечение?

— Да се изтегли гнойта, като се внимава болният да не се задави с течността.

— Сложете инструментите да се изварят.

Поставих ги в стерилизатора, кипнах ги и извиках Лоскутов:

— Готово.

— Доведете болния.

Болният седна с отворена уста на столчето. Лампата осветяваше гърлото му.

— Мийте си ръцете, Фьодор Ефимович.

— Не, вие си ги измийте — рече Лоскутов. — Тази операция ще я направите вие.

По гърба ми потече студена пот. Но аз знаех, много добре знаех — докато не направиш нещо със собствените си ръце, не можеш да кажеш, че го умееш. Лесното изведнъж се оказва непосилно, сложното — невероятно просто.

Измих си ръцете и решително се приближих до болния. Широко отворените му очи ме гледаха с укор и страх.

Прицелих се и продупчих узрелия абцес с тъпия край на ножа.

— Главата! Главата! — извика Фьодор Ефимович.

Успях да наведа напред главата на болния и той изхрачи гнойта направо върху престилката ми.

— Е, това беше всичко. А престилката си я сменете. На другия ден Лоскутов ме изпрати в „полустационара“ на болницата, където живееха инвалидите, за да премеря на всички кръвното. Взех апарата на Рива-Рочи и измерих налягането на всичките шестдесет души, записах показанията на лист хартия. Бяха хипертоници. Цяла седмица им мерех налягането, на всеки болен по десет пъти, и чак след време Лоскутов ми показа картоните на тези пациенти.

Радвах се, че самостоятелно правя тези измервания. Много години по-късно съобразих, че точно това е била целта — да мога спокойно да свикна, — другояче трябваше да се държа при първия случай, където се изискваше бързо решение, смела ръка.

Всеки ден откривах нещо ново и в същото време явно познато от лекциите.

Фьодор Ефимович не разобличаваше симулантите.

— На тях им се струва, че са симуланти и мошеници — тъжно повтаряше Лоскутов. — Те са болни много по-сериозно, отколкото си мислят. Симулацията и агравацията на фона на алиментарната дистрофия и душевния маразъм на лагерния живот е още неописано явление, неописано…

Александър Александрович Малински, който ни водеше вътрешни болести, беше чистоплътен, охранен сангвиник, гладко избръснат, с побеляла коса, започнал да напълнява веселяк. Устните му бяха тъмнорозови, кукленски. И аристократични бенки потрепваха на дългите си крачета върху червендалестия му гръб — такъв го виждаха понякога курсистите в болничната баня, в потилнята. Това беше единственият колимски лекар — а, струва ми се, и единственият колимчанин, — който спеше с нощница до глезените, ушита по поръчка. Това се разбра по време на един пожар в отделението му. Пожара успяха да го угасят веднага и бързо забравиха за него, но за нощницата на доктор Малински болницата приказва още месеци наред.

Бивш лектор на курсовете за усъвършенствуване на лекари в Москва, той много мъчно се приспособяваше към равнището на курсистите.

Между лекаря и курсистите постоянно личеше някакво отчуждение. Александър Александрович имаше желание да разкъса тази завеса, но не знаеше как. Беше съчинил няколко пошли вица, ала това не направи предмета му по-достъпен.

Нагледност ли? Дори по време на лекциите по анатомия не разполагахме със скелет. Умански ни рисуваше с тебешир на дъската нужните кости.

Малински четеше лекциите си и от все сърце се стараеше да ни даде колкото се може повече знания. Тъй като много добре познаваше лагерите — беше арестуван през тридесет и седма година, — в лекциите си той ни даде много полезни съвети, що се отнася до медицинската етика, пречупена през лагерите. „Научете се да вярвате на болния“ — отправяше към нас горещи призиви Александър Александрович, като подскачаше пред дъската и почукваше с тебешира. Ставаше дума за „лумбагото“, но ние разбирахме, че той има предвид по-важни неща — поведението на истинската медицина в лагера, това, че уродливостта на лагерния живот не трябва да отклонява медика от правия път.

Доктор Малински ни даде много — сведения, знания, и макар вечният му стремеж, според нас, да ни държи на разстояние за съжаление не ни внушаваше симпатии, ние признавахме положителните му качества.

Александър Александрович понасяше добре колимския климат. След като го реабилитираха, по собствено желание остана да живее в Сеймчан, в едно от зеленчуковите стопанства на Колима.

Редовно четеше вестници, но с никого не споделяше мнението си — какво нещо е опитът… От книгите четеше само по медицина.

Завеждащата курсовете беше волнонаемната лекарка по договор Татяна Михайловна Илина, сестра на Сергей Илин, прочутия футболист, както ни се представи тя самата. Татяна Михайловна беше дама, която се стараеше до най-малката подробност да бъде в крак с висшето началство. Тя направи голяма кариера в Колима. Духовното й подмазване беше почти безгранично. Веднъж ме помоли да й донеса нещо „по-хубаво“ за четене. Дадох й цяло съкровище — томче на Хемингуей с „Петата колона“ и „48 разказа“. Илина повъртя тъмночервената книжка, разлисти я.

— Не, вземете си я — това е лукс, а ние имаме нужда от черен хляб.

Явно чужди, лицемерни думи — тя ги произнесе с удоволствие, но не съвсем на място. След този отпор се отказах да бъда съветник на доктор Илина що се отнася до книгите.

Татяна Михайловна беше омъжена. В Колима бе пристигнала с двете си деца и с мъжа си, фронтови офицер, подписал след войната договор с Далстрой и дошъл на североизток заедно със семейството си: тук важеха офицерските дажби, чиновете и привилегиите, а семейството беше голямо, с две деца. Назначили го началник на политотдела на едно колимско минно управление — длъжността никак не беше малка, почти генералска, при това перспективна. Но Николаев — фамилията на съпруга на Татяна Михайловна — беше наблюдателен човек, имаше скрупули и не бе кариерист. Нагледал се на цялото това безправие, на спекулацията, самоснабдяването, рушветите, доносите, кражбите, дебненето, присвояването на държавни пари и на всичките жестокости на колимските началници по отношение на затворниците, Николаев се пропил. Веднъж завинаги разбрал и осъдил разлагащото влияние на човешката жестокост. Животът беше разтворил пред него най-страшните си страници, много по-страшни и от годините на войната. Не бил рушветчия, не бил подлец. Започнал да пие.

Бързо го отстранили от длъжността началник на политотдел и за кратко време — само за две-три години — кариерата му тръгва отгоре надолу, за да стигне до синекурната, ниско платена и без влияние длъжност на инспектор в културно-възпитателната част на затворническата болница. От няма накъде се пристрасти към риболова. Навътре в тайгата, на брега на някоя река Николаев се чувстваше по-добре, по-спокойно. Когато договорът му изтече, той замина на „континента“.

Татяна Михайловна не го последва. Напротив, тя стана член на партията и сложи начало на кариерата си. Децата си ги поделиха: момичето се падна на бащата, момчето — на майката.

Но всичко това щеше да стане по-късно, а засега доктор Илина беше грижовна и тактична завеждаща курсовете ни. Тъй като се страхуваше от затворниците, тя гледаше да си има с тях по-малко вземане-даване и дори, струва ми се, още не си беше взела някой арестант за прислуга.

Хирургията — общата и частната — ни я четеше Меерзон. Той беше ученик на Спасокукоцки, хирург с голямо бъдеще, със значителна научна съдба. Но беше женен за роднина на Зиновиев и през 1937 година го арестуват и му лепват десет години — като глава на някаква терористична, вредителска, антисъветска организация… През 1946 година, когато започнаха фелдшерските курсове, току-що го бяха освободили. (На обща работа беше изкарал по-малко от година — през цялото време беше работил като хирург.) Тогава започваха да стават модерни „доживотните прикрепвания“ — пожизнено бе прикрепен и Меерзон. Съвсем наскоро освободен — беше крайно внимателен, официален, непристъпен. Прекършеното голямо бъдеще и озлоблението търсеха изход — намираха го в остроумието, в подигравките…

Лекциите му бяха превъзходни. От десет години Меерзон беше лишен от любимата си преподавателска работа — няколкото думи, разменяни с операционните сестри, естествено, не се брояха — и той за пръв път виждаше пред себе си аудитория, „студенти“, курсисти, жадуващи за медицински знания. И макар съставът ни да беше много пъстър — това не го смущаваше. Отначало лекциите му бяха увлекателни, пламенни. Още първото препитване беше като студен душ за разпаления Меерзон. Аудиторията беше прекалено посредствена: думите „елемент“, „форма“ трябваше да бъдат разяснявани, при това подробно. Меерзон разбра, остана много огорчен, но не го показа и се постара да се приспособи към нивото. Трябваше да се равнява по последните — по финландката Айно, по управителя на магазин Силантиев и т.н.

— Образува се от фистула — казваше професорът. — Кой знае какво е фистула?

Мълчание.

— Това е дупка, една дупка…

Лекциите избледняха, макар и да не загубиха деловото си съдържание.

Както подобава на хирург, Меерзон се отнасяше с явно презрение към всички други медицински специалности. В отделението му стерилността беше почти на столично равнище; изискваше от персонала стриктно да изпълнява изискванията за хирургичните клиники. А в другите отделения умишлено се държеше пренебрежително. Когато отиваше на консултации, никога не си събличаше късия кожух, не си сваляше шапката и в този вид сядаше на леглото на болния — във всяко терапевтично отделение. Правеше го нарочно и това изглеждаше като оскърбление. Все пак болничните стаи се поддържаха чисти и когато Меерзон излизаше, мърморещите санитари дълго бършеха мокрите следи от валенките му. Това беше едно от развлеченията на хирурга — езикът му работеше добре и той винаги бе готов да „излее“ върху терапевта своята жлъч, злобата си и недоволството си от света.

Не се развличаше по време на лекциите си. Излагаше всичко ясно, точно, изчерпателно, умееше да подбере разбираеми за всички примери, живи илюстрации, и се радваше, когато виждаше, че материалът се усвоява добре. Беше главен хирург на болницата, по-късно стана главен лекар и по време на курсовете ни мнението му бе от решаващо значение по всички въпроси на вътрешнокурсовия ни живот. Всичките му действия бяха пред очите на курсистите, думите му бяха добре премислени и целесъобразни.

По време на първото ни посещение на „истинска“ операция се бяхме скупчили в ъгъла на операционната със стерилни, необличани престилки, с фантастични марлени маски, Меерзон оперираше. Асистираше му неговата постоянна операционна сестра — Нина Дмитриевна Харченко, която работеше тук по договор, беше и секретар на болничната комсомолска организация. Меерзон даваше отсечени нареждания:

— Кохер!… Игла!…

Харченко грабваше инструментите от масичката и внимателно ги пъхаше в протегнатата настрана ръка на хирурга със светложълта гумена ръкавица.

Ала ето че подаде не това, което трябваше, Меерзон грубо изруга, замахна и хвърли пинсетата на пода. Тя издрънча, Нина Дмитриевна се изчерви и плахо подаде нужния инструмент.

Ние я съжалихме, постъпката на Меерзон ни ядоса. Смятахме, че той не би трябвало да постъпва така. Макар и само заради нас, ако е чак такъв грубиянин.

След операцията се обърнахме към Нина Дмитриевна с думи на съчувствие.

— Момчета, хирургът носи отговорност за операцията — каза ни тя сериозно и с поверителен тон. В гласа й нямаше смущение или обида.

Сякаш разбрал всичко, което ставаше в душите на новопокръстените, Меерзон посвети следващото занимание на една особена тема. Това беше блестяща лекция за отговорността на хирурга, за неговата воля, за необходимостта да се прекърши волята на болния, за психологията на лекаря и психологията на болния.

Лекцията предизвика всеобщо възхищение и след нея — в курсистката си среда — издигнахме Меерзон над всички.

Също толкова блестяща, направо поетична, беше лекцията му „Ръцете на хирурга“, където за същността на медицинската професия, за стерилността се говореше на много високо ниво. Меерзон изнасяше лекцията за себе си, почти без да гледа слушателите. В нея имаше много различни истории. И за паниката, обзела клиниката на Спасокукоцки в резултат от тайнственото заразяване на болните по време на чисти операции — от брадавицата, открита на пръста на един от асистентите. Това беше лекция за строежа на кожата, за хирургичната безупречност. И защо нито един хирург, операционна сестра или фелдшер от хирургичното отделение нямат право да участват в лагерните „ударни дни“, нямат право да работят физически труд. Зад това също виждахме самоотвержената дългогодишна борба на хирурга Меерзон с неграмотното лагерно началство.

Понякога в ден, посветен на проверки на усвоеното, Меерзон успяваше да свърши препитването ни по-бързо, отколкото бе очаквал. Останалото време се посвещаваше на невероятно интересни разкази „по повод“: за известни руски хирурзи, за Опел, за Фьодоров и най-много за Спасокукоцки, когото Меерзон боготвореше. Всичко беше духовито, умно, полезно, всичко беше „истинско“. Променяше се погледът ни върху света, благодарение на Меерзон ставахме медици. Учехме се да мислим като медици, учехме се успешно. След тези осеммесечни курсове по програмата за двугодишно обучение бяхме станали други хора.

Впоследствие Меерзон се премести от Магадан в Нексикан — в Западното управление. През 1952 година внезапно го арестуваха и го откараха в Москва — опитаха се да го „минат“ по „процеса на лекарите“ и заедно с тях го освободиха през 1953 година. След като се върна в Колима, Меерзон не остана дълго време, страхувайки се да се задържи по тези толкова „несигурни“, опасни места. Върна се на „континента“.

Към болницата имаше клуб, но курсистите не ходеха там — освен момичетата, Женка Кац и Борисов.

Струваше ни се кощунство да загубим дори един час за друго освен за учене. Четяхме денонощно. Отначало се опитвах да преписвам записките в белова тетрадка — но не ми стигаше нито времето, нито хартията.

Лагерната болница вече беше препълнена с хора от войната: руски емигранти от Манчжурия, пленени японци, на които вместо хляб даваха ориз — стотици хора, осъдени от военните трибунали за шпионство, — но всичко това още не беше придобило размаха, който имаха репресиите малко по-късно, в края на навигацията през 1946 година, когато пет хиляди затворници, докарани с парахода „КИМ“, бяха залети през декември с вода от маркучите по време на проточилия се рейс. Превозвахме тези измръзнали хора и ампутирахме крайниците им вече като пълноправни фелдшери не само в Магадан.

Всеки ден ни измъчваха съмнения — дали няма да закрият курсовете? Слуховете, кой от кой по-страшни, ми пречеха да спя. Но занятията лека полека вървяха, вървяха и накрая дойде денят, когато най-хленчещите и най-невярващите можаха да си поемат спокойно дъх.

Минаха повече от три месеца, а курсовете продължаваха. Възникнаха нови съмнения — ще издържим ли изпитите? Та нали курсовете бяха съвсем официални, даваха право да се лекува. Наистина, през 1953 година санитарният отдел на Далстрой обясняваше на Калининския отдел по здравеопазване, че завършилите тези курсове могат да практикуват само на Колима, но по места не взеха под внимание тези толкова странни граници на медицинските знания.

Много ни огорчи също, че програмата бе съкратена и ни даваше права само на медицински сестри и братя. Но и това беше нещо второстепенно. По-лошото бе, че не ни даваха никакви документи — „справките ще бъдат приложени към личните ви дела“ — обясняваше ни Илина. Оказа се, че в досиетата ни не се обелваше и дума за медицинското ни образование. След като ни освободиха, на някои от нас се наложи да събират бележки, заверени от преподавателите ни.

След трите месеца учение времето започна да лети много бързо. Наближаващият ден на изпитите не ни радваше — с това се слагаше точка на прекрасния ни живот на двадесет и третия километър. Ние, които познавахме Колима, ние, ветераните от тридесет и седма година — знаехме, че от този по-добър живот не ни чака. И затова се безпокояхме и бяхме тъжни, впрочем не много, понеже Колима ни беше научила да не кроим планове за повече от един ден напред.

Денят на изпита наближаваше. Вече открито се говореше, че болницата ще бъде прехвърлена 500 километра навътре в тайгата — на левия бряг на река Колима, в селището Дебин.

Месец преди края на курсовете положихме пробен изпит по всички предмети. Не му придадох значение и чак след официалния изпит съобразих, че билетите, които курсистите бяха получили на истинския изпит, повториха „предварителния“ — по всички предмети. Разбира се, членовете на комисията — големите началници от санитарния отдел на Далстрой — можеха да задават и задаваха допълнителни въпроси. Но основата за увереността на випускника, основата за впечатленията на изпитващия вече бяха заложени с познатия билет. Спомням си въпроса по хирургия — „разширени вени“.

Още преди изпита плъзна успокоителният слух, че няма да има скъсани, нито един, никой няма да бъде лишен от скромните медицински права. Това зарадва всички. Слухът се оказа верен.

Постепенно познанствата ни крепнеха, ставаха все повече. Вече не бяхме външни хора, бяхме посветени, бяхме станали членове на великия орден на медиците. Като на такива гледаха на нас и лекарите, и болните.

Престанахме да бъдем обикновени хора. Бяхме станали специалисти.

За пръв път, откакто бях на Колима, се почувствах нужен: на болницата, на лагера, на живота, на самия себе си. Чувствах се пълноправен човек, който не може да бъде навикван.

И макар много от началниците да ме затваряха в карцера за различни нарушения на лагерния режим, измислени и истински — аз и в карцера оставах човек, необходим на болницата. Излизах оттам и отново отивах да работя като фелдшер.

Потъпканото ми самолюбие беше получило онова необходимо лепило, цимента, с помощта на който можеше да се възстанови унищоженото.

Курсовете привършваха и младите момчета си намериха приятелки, както си му е редът. Но по-възрастните не позволиха на любовта да се намеси в бъдещето им. Тя беше прекалено евтин залог в лагерната игра. Години наред ни бяха учили на въздържание и това не отиде напразно.

В мен растеше огромно самолюбие. Нечий друг отличен отговор по време на което и да е занятие възприемах като лична обида. Трябваше да съм в състояние да отговоря на всички въпроси на преподавателя.

Лека-полека знанията ни се увеличиха и най-важното, станаха по-обширни — ние питахме ли, питахме лекарите, нищо, че въпросите ни бяха глупави, наивни. Но те не смятаха така. Всеки път ни се отговаряше достатъчно ясно. Отговорите предизвикваха нови въпроси. Все още не смеехме да водим помежду си медицински спорове. Това би било прекалено самонадеяно.

Но… веднъж ме извикаха да наместя изкълчено рамо. Лекарят се занимаваше с „рауш“-упойката, а аз намествах — с крак, — по метода на Хипократ. Под петата ми нещо изпука меко и раменната кост легна на мястото си. Бях щастлив. Татяна Михайловна Илина, която присъстваше при наместването, каза:

— Много добре са ви научили. — И аз нямаше как да не се съглася с нея.

Естествено, нито веднъж не отидох нито на кино, нито на някоя постановка на култбригадата, която и в Магадан, а и в самата болница беше на висота и се отличаваше с добри идеи и вкус, доколкото те можеха да си пробият път през заслоните на цензурата в културно-възпитателната част. По онова време магаданската култбригада се ръководеше от Л. В. Варпаховски, впоследствие главен режисьор на Московския театър „Ермолова“. Нямах време, а и бавно разкриващите се пред мен тайни на медицината ме интересуваха много повече.

Медицинската терминология престана да бъде безсмислица. Започнах да чета статии и книги по медицина без предишното безсилие и страх.

Вече не бях обикновен човек. Бях длъжен да умея да оказвам първа помощ, да се ориентирам поне в най-общи черти в състоянието на тежкоболните. Бях длъжен да виждам опасностите, заплашващи живота на хората. Това беше и радостно, и тревожно. Страхувах се — дали ще мога да изпълня този голям дълг.

Знаех как да действам със сифонна клизма, с апарата за кръвопреливане, със скалпел, със спринцовка…

Умеех да застеля леглото на тежкоболен и можех да науча санитарите как се прави това. Бях в състояние да им обясня защо трябва да се прави дезинфекция, да се почиства.

Бях научил хиляди неща, които преди не знаех — необходими, нужни, полезни за хората неща.

Курсовете приключиха, започнаха малко по малко да изпращат новите фелдшери там, където щяха да работят. Ето го и списъка в ръцете на конвоя, списъка, в който беше и моята фамилия. Но се качвам в камиона последен. Карам болни на левия бряг. Каросерията е претъпкана, сядам в самия край, с гръб към борда. Докато сядах, ризата ми се измъкна и през една пролука започна да ми духа. В ръцете си държах пакет с шишенца: с валериан, капки за сърце, йод, амоняк. В краката ми — торба, натъпкана с тетрадките от фелдшерските курсове.

Години наред тези тетрадки бяха най-сигурната ми опора, ала веднъж, когато отсъствах, в лабораторията в тайгата се беше намъкнала мечка и бе изпокъсала всичките ми записки, бе изпотрошила всичките буркани и шишенца.

Бележки

[1] Културно-възпитателен отдел. — Б.пр. ↑

[2] Паметта явно е изневерила на автора — Лавоазие е бил гилотиниран. — Б.пр. ↑

[3] Фьодор Ерисман (1842–1915) — основоположник на научната хигиена в Русия, швейцарец по националност. — Б.пр. ↑

[4] Става дума за опозиционната група Сапронов-Смирнов, „разгромена“ още на XV конгрес на ВКП(б) през декември 1927 г. — Б.пр. ↑

[5] Американска организация, създадена в САЩ през 1919 г. за оказване продоволствена и др. помощ на страните, пострадали по време на Първата световна война, по-късно обвинена от правителството на Съветска Русия в контрареволюционна дейност и шпионаж. — Б.пр. ↑

Край

Варлам Шаламов Курсовете

Метаданни

Данни

Колимски разкази

Факирът на лопатата

Информация

История

Сваляне / Връзки

ПРЕДИ ВСИЧКО:

Варлам Шаламов
Курсовете