Варлам Шаламов
Припадък

Стената се залюля и гърлото ми се изпълни с познатото сладникаво гадене. Овъглената кибритена клечка на пода за хиляден път изплува пред погледа ми. Протегнах ръка, за да хвана тази омръзнала ми клечка, и тя изчезна, престанах да виждам. Светът още не се беше отдръпнал съвсем от мен: там, на булеварда, се чуваше гласът, далечният, настойчив глас на медицинската сестра. Сетне започнаха да се мяркат лекарски престилки, ъгълът на къщата, звездното небе, появи се огромна сива костенурка, очите й проблясваха равнодушно; някой изкърти едно от ребрата й и аз пропълзях в някаква дупка, като се вкопчвах и придърпвах с ръце, доверявайки се само на тях.

Спомних си чуждите пръсти, които упорито и умело притискаха главата и раменете ми към леглото. Всичко утихна и аз останах насаме с някого, огромен като Гъливер. Лежах на една дъска, сякаш бях насекомо и някой внимателно ме разглеждаше през лупа. Обръщах се и страшната лупа следваше движенията ми. Гърчех се под чудовищното стъкло. И едва когато санитарите ме пренесоха на болничното легло и настана блаженият покой на самотата, разбрах, че лупата на Гъливер не е била кошмар — това са били очилата на дежурния лекар. Това страшно ме зарадва.

При най-слабото движение започваше да ме боли главата и да ми се вие свят — не можех да мисля, а само си спомнях и отколешните страшни картини започваха да изникват като кадри от ням филм, като двуцветни фигури. Сладникавото гадене, сякаш след упойка с етер, не минаваше. Беше ми познато и успях да разгадая това първо усещане. Спомних си как преди много години, на Север, след шестмесечна работа без почивка, за първи път ни дадоха почивен ден. Всеки искаше да лежи и пак да лежи, да не трябва да кърпи дрехите си, да не помръдва… Но още на сутринта ни вдигнаха и ни подкараха за дърва. На осем километра от селището имаше сечище — всеки трябваше да вземе дървена трупа според силите си и да я домъкне до бараките. Реших да кривна настрана — на около два километра имаше изоставени стифи трупи и можех да намеря подходящо дърво. Беше ми трудно да вървя по нанагорнището, а когато стигнах — видях, че няма леки трупи. В далечината се чернееха други разтурени камари дърва и започнах да се изкачвам към тях. Тук имаше по-тънки, но те бяха затиснати отдолу и нямах сили да ги измъкна. Опитах се на няколко пъти и съвсем изнемогнах. Но нямаше как да се върна без дърва и, събрал последните си сили, запълзях още по-нагоре, към една засипана от снега стифа. Дълго разравях пухкавия, прискърцващ сняг с ръце и крака и най-сетне измъкнах едно дърво. Ала то се оказа прекалено тежко. Свалих от врата си мръсния пешкир, който ми служеше за шал, завързах го за края на дървото и го помъкнах надолу. То подскачаше и ме удряше по краката. Или се изтръгваше от ръцете ми и започваше да подскача по нанадолнището по-бързо от мен. Засядаше в крака или се забиваше в снега, аз допълзявах до него и отново го повличах. Все още бях високо на хълма, когато видях, че вече се беше здрачило. Разбрах, че бяха минали много часове, а до пътя за селището и зоната имаше още много ходене. Дръпнах шала и дървото отново заподскача надолу. Извлякох го на пътя. Гората се залюля пред очите ми, гърлото ми се изпълни със сладникаво гадене и дойдох на себе си в барачката на работника, който работеше на скрипеца — човекът търкаше ръцете и лицето ми с бодливия сняг.

Всичко това сега ми се привиждаше на стената на болничната стая.

Но вместо работника ръката ми държеше лекар. Апаратът на Рива-Рочи за измерване на кръвното налягане също беше тук. Когато разбрах, че не съм на Север, се зарадвах.

— Къде се намирам?

— В Института по неврология.

Лекарят ме питаше нещо. С мъка му отговарях. Исках да остана сам. Не се страхувах от спомените.