Пол Дохърти
Чашата на призраците (8)

Седма глава

„Мирът на Църквата загива, и арогантните царуват.“

 

„Песен за времената“, 1272–1307 г.

Как мога да го опиша? Всички народи на Европа си бяха дали среща на това пристанище. Съюзниците на Филип от Лотарингия, от другата страна на Рейн, от Испания и от други страни се бяха събрали да станат свидетели на един брак, който трябваше да възвести траен мир между Англия и Франция. Само едно помрачаваше радостта: Едуард Английски не беше пристигнал. Въпреки обещанията му, нямаше вести от английския крал. Казалес, Розалети и останалите бяха обхванати от силно безпокойство. Продължихме към Булон. Останалите от двора бяха оставени да се грижат сами за себе си, но кралската свита се настани в едно имение близо до катедралата „Нотр Дам“, високо в града, в границите на вътрешния кръг от укрепителни стени. Мразех това място, студено и неприветливо, въпреки огромните усилия на гражданите да украсят улиците със знамена, боядисани платове и панделки в пъстри и весели цветове. В действителност исках само Едуард Английски да пристигне, женитбата да се състои и да напуснем Франция завинаги. Паметно време. Бях стигнала дотук, а все още бях толкова млада. Сънищата ми в стаята, която делях с Изабела, често бяха помрачавани от кошмари и видения, особено когато виждах отново как чичо Реджиналд седеше в онази двуколка, как го блъскаха нагоре по стълбата в Монфокон, как поставяха примката около врата му. Станах толкова нервна, че се разболях, и използвах собствените си медицински умения, за да успокоя кипежа на четирите телесни течности.

Гневът на Филип заради забавянето беше очевиден — почти ежечасно се изпращаха кралски вестители да открият английските пратеници. Най-сетне новината дойде. Едуард Английски бил принуден да се забави, но бил напуснал Дувър, бил пристигнал във Висан и бързал с всички сили към Булон. Градските камбани започнаха да бият, за да го приветстват, докато Изабела и аз се качихме на градските стени да наблюдаваме приближаването му. Множество блестящи знамена бяха първият предвестник на пристигането му. Зърнах златните леопарди на Англия на ален фон, вихрено препускащи ездачи с развети плащове, войници и рицари, облечени в одеждите на кралския дом, всичките скупчени около един конник, великолепно облечен в алено и сребристо; златистите му коси можеха да се видят ясно от всички. Едуард Английски беше пристигнал! Гора от шатри израсна около града, заета беше всяка налична стая и таванско помещение; заети бяха дори преддверията и входовете на църквите и кръчмите, когато величията се събраха с придружителите си. Англичаните благоразумно се бяха разположили на лагер в и около градчето Монтрьой. Оттам Едуард заведе делегация в Булон, за да преговаря с бъдещия си тъст относно Гаскония и други спорни въпроси. Нямаше официална среща с Изабела — протоколът и етикетът изискваха Едуард да стои настрана от своята избраница.

Казалес, Сандуик и Бакел даваха откъслечни сведения за това, което се случваше. Отношенията между двамата крале си оставаха ледени като времето. Едуард се беше съгласил да унищожи тамплиерите, като беше по-обезпокоен от исканията на собствените си видни благородници по отношение на Гейвстън. Той бе пренебрегнал въпросните искания, като дори беше назначил Гейвстън, вече ползващ правомощията на херцог на Корнуол, за регент по време на отсъствието му. Разбира се, ние не се успокоихме, докато не огледахме английския крал, когато той посети Филип. За да постигнем това, двете с Изабела заехме тайни наблюдателни постове. Едуард II беше висок повече от шест фута, с тънък кръст, с дългите крака на роден ездач и жилавите ръце на човек, свикнал да върти меч. Имаше красиво лице, кожата му беше загоряла, силно контрастираща със златистата му коса и спретнато подрязаната руса брада и мустаци. Имаше сини очи с тежки клепачи. Дясното бе леко присвито, сякаш той изпитваше недоверие към света — впечатление, усилвано от присвитата му в кисела гримаса уста. Вървеше бързо, с полюшващи се ръце, с наперена походка, и все пак, когато се отпуснеше, изглеждаше безкрайно вежлив. Не човек, а истински ветропоказател! Наблюдавах го внимателно: дори от тези няколко пъти, когато го зърнах набързо в началото на живота си, разбрах, че Едуард е непостоянен. Случваше се да потупа одобрително по гърба някой слуга, но обземеше ли го гняв и мрачно настроение, се нахвърляше с юмруци и ритници и изсипваше цял порой обиди и ругатни. Имаше мощен глас и властно присъствие: беше човек, изпълнен с нервна енергия; с крясъци нареждаше на конярите си да се погрижат за конете, оглеждайки се нервно наоколо, сякаш очакваше наблизо да се спотайва някой френски стрелец или платен убиец.

Едуард очевидно нямаше търпение да приключи приготовленията за сватбата и да си замине. Не проявяваше особено уважение към Филип или към чувствата на френския крал, оплаквайки се горчиво от студа, от уединеността на Булон и необходимостта да се върне в Англия, за да се занимае с неотложни дела в Уестминстър. Според Сандуик Едуард изтъкнал довода, че бил дошъл във Франция, щял да се ожени за Изабела, да плати дължимото за Гаскония и да потисне Ордена на тамплиерите, така че какво още искал Филип? Разбира се, безпокойството му бе породено от нарастващите неразбирателства в Лондон между Гейвстън и херцозите, водени от братовчеда на краля, Томас от Ланкастър. Освен това тази група благородници, които щяха да установят власт над целия ни живот, бяха враждебно настроени спрямо женитбата на краля с французойка. Те открито настояваха техният крал да загърби всякакви подобни веселия, да свика нова армия и да потегли на север, за да се справи с шотландците, които предприемаха набези през блатистата област на север. По един въпрос всички благородници бяха единодушни: Гейвстън трябваше да бъде изпратен в изгнание. Според Казалес той не беше нищо повече от обикновен гасконски земевладелец, удостоен с титлата херцог, а сега останалите херцози трябваше да скърцат със зъби от гняв, докато Гейвстън разполагаше с пълна власт.

Всички тези наблюдения и новини кръжаха вихрено около нас, докато Изабела се подготвяше за венчавката си в катедралата „Нотр Дам“ в Булон, където архиепископът на Нарбон, заедно с други видни духовници, щеше да отслужи литургията за годежа и сватбата й. На празника, честващ покръстването на свети Павел, двайсет и пети януари 1308 г., Изабела, бляскаво облечена в сребърна мантия от чиста коприна, с бял воал, прикрепен на главата й с диадема от най-фино злато, посрещна своя царствен жених, пременен в мантия в синьо, алено и златно, пред дверите на „Нотр Дам“, за да разменят брачните си обети. Принцесата изглеждаше и се държеше като благородна високопоставена дама от романсите, които така ненаситно четеше. Не бях допусната да се приближа до нея: натикаха ме в преддверието на катедралата заедно с другите слуги и хората от свитата, а принцесата бе придружена нагоре по стълбите до църквата от високопоставени дами от кралските дворове на Европа. Сватбената литургия бе отслужена: силните гласове на хористите от катедралата пееха мелодични грегориански припеви, докато Изабела и Едуард коленичиха на великолепни молитвени столчета пред високия олтар, полускрити от облаците тамян, издигащи се от многобройните кадилници. Щом архиепископът на Нарбон изпя „Ite Missa Est“^[1], кралят и неговата невяста минаха, хванати ръка за ръка, покрай хора и влязоха в нефа, за да приемат приветствията на аристократичното паство. След това продължиха и излязоха отвън на стъпалата, посрещнати с бурен възторг от тълпите, а нови хорове запяха „Laus Honor et Gloria Vobis“^[2], последвана от химн в чест на „Isabella Regina Anglorum“^[3], макар че тя все още не бе коронясана.

По-късно същия следобед, когато започна да пада мрак, празненството и пиршествата се състояха в кралските покои, набързо подредени за случая. Аз не присъствах. Според дворцовия протокол и етикет през първите дни от брака й на Изабела можеха да прислужват само жени с кралска кръв, които бяха присъствали на сватбата и на последвалата първа кралска брачна нощ. Не напусках стаите си в близкия дворец на епископа, приемайки, като другарите си, остатъците от пиршествата: остатъци от еленско месо, свинско, говеждо, риба, наполовина изядени малки хлебчета от пшеничено брашно, натъртени плодове и кани с най-различни вина.

Изабела не ме пренебрегваше. Тя ми изпрати малка кесия, пълна с английско сребро, и парче пергамент, върху което внимателно бе изрисувана незабравка. И което бе още по-важно — Сандуик зае отреденото му място. Сега той беше Custos, и пазеше нощем покоите на принцесата. Тя беше централната фигура в английския двор, затова нейната свита влизаше в юрисдикцията на сключения от английския крал мир. През дните на сватбените тържества Сандуик се възползва от възможността да включи в свитата ескорт от уелски стрелци — дребни и жилави мургави мъже, говорещи език, който не можех да разбера. Бяха облечени в отличителните одежди на служителите на Сандуик с бял, изправен на задните си лапи лъв на зелен фон, носеха дълги лъкове от тисово дърво, от халките на коланите им висяха зловещо изглеждащи ножове, предназначени за намушкване на жертвата, а на гърбовете им бяха захванати с ремъци колчани с дълги по цял ярд стрели. Тези стрелци пазеха и обикаляха двореца на епископа — бяха жизнени, буйни мъже, обичаха да пият и да пеят завладяващите песни на родината си. Бяха изключително бдителни и внимателни, настоявайки слугите, които носеха храната ми, първо да я опитват, преди те да ги пуснат да влязат. О, да, онези дни отбелязаха рязка промяна в обстоятелствата! Сега и аз бях във властта на Англия.

Казалес и Розалети също признаха, че задачите им се променят. Розалети се подготвяше да носи тайния и личния печат на Изабела, макар че тя тихо се закле, че единствено тя и аз ще подпечатваме онова, което само двете с нея би трябвало да знаем. Между Казалес и Розалети се появи нарастваща дистанция: те вече не бяха дипломатически пратеници, а членове на различни домакинства. Бакел зае определения за него пост, бидейки специално натоварен с организирането на заминаването на англичаните от Булон до близкото пристанище Висан. Разбира се, Сандуик ми съобщаваше новините за пиршествата и празниците, организирани от различните придворни с техните цветисти речи и празни обещания. Освен това ме изведе в мрачния ситен ръмеж на нормандската зима, за да разгледам пейзажа.

Булон беше един преобразен град: знамена, ленти, ярко оцветени панделки се вееха и плющяха навсякъде редом с лилиите на Франция и леопардите на Англия. Епископи, благородници, надменни дами, висши духовници, наперено движещи се дворцови слуги с миши очички, натруфени в бляскавите си одежди от хермелин, брокат, сатен и коприна, лен от тъкачните станове на Фландрия и златни накити от Кьолн. Коне с лъскав косъм от всякакви видове — товарни животни, бойни коне, дребни ездитни кончета и набити късокраки коне трополяха по заскрежения калдъръм. В полята извън града военните знамена пърхаха и проблясваха сред редките и слаби слънчеви лъчи. Мощта на Европа, стегната в доспехи от Лиеж и Лимож, Дамаск, Милано, Лондон и Толедо, бе пристигнала да води инсценирана битка по време на състезанията — големите турнири и игри, организирани в чест на Изабела. Замръзналите ливади пред градските стени бяха преобразени с помощта на многобройни знамена, всички изрисувани с екзотични отличителни знаци: вълци, крилати двукраки змейове с назъбени опашки, леопарди, дракони, огнедишащи саламандри, слънца и луни, житни снопове, приказни птици, хвърлящи се в нападение глигани, изправени на задни крака лъвове, свити на кълбо кучета; гербовете бяха разделени с широка вертикална линия, с кръст или диагонална лента от ляво на дясно. Всички те бяха изрисувани в хералдическите цветове — небесносиньо, червено, черно, зелено, пурпурно и сребърно. В центъра на този град от копринени шатри се издигаха местата за провеждане на турнирите, където рицари в брони от метални плочки, с шлемове, върху които бяха гравирани ужасяващи образи и които бяха увенчани с ярко оцветени пера, се хвърляха в нападение, копията им се цепеха на трески, а щитовете се сблъскваха с грохот. Щом един двубой приключеше, започваше друг, чието начало се оповестяваше от тръби и рогове; въздухът се раздираше от дрънченето на стомана, от гръмкия тропот на копита и от виковете на херолдите: „Lessez les aler, lessez les aler, les bons chevaliers!“^[4] Пажове и оръженосци се трупаха около героите, оцелели в битките от последните няколко дни, до един решени да спечелят златната корона. Цитирах песента на един трубадур:

Речта не ме утешава,

добре съм, когато воювам,

и друга религия нямам.

Казалес, който придружаваше Сандуик и мен, се чувстваше унизен, че не може да участва. Той през смях се подиграваше с моите критики, но Сандуик сплете ръката си с моята и кимна.

— Виждал съм много битки! — отбеляза той, докато се отдалечавахме, и посочи с глава. — Изобщо не прилича на това.

Междувременно наближаваше краят на януари и празненствата и веселията започваха да омръзват на хората, а в същото време турнирите и състезанията вече бяха довели до смъртта на четирима млади рицари, убити в яростна схватка, която всички смятаха за приятелски сблъсък между кралските дворове на Англия и Франция.

— Време е да заминем — изръмжа Сандуик, докато сваляхме наметалата си в склада за храни и питиета, топлейки ръце пред огъня след завръщането си от разходката през заледеното поле, където се беше провело състезанието. — Положението започва да се влошава и скоро ще стане много опасно — добави той. — Добре ще е да потеглим, преди да се случи истинска беда.

— Глупости — възрази Казалес и посочи към Розалети, който беше зает да седи на масата и да преписва списъци с домакински сметки. — Имаме достатъчно припаси, а пък и кралските дворове на Англия и Франция надали ще се срещат скоро пак.

— Не обичам венчавките и сватбените тържества. Те ми носят горчиви спомени — печално произнесе Розалети.

Без всякаква подкана писарят захвърли перото и започна да описва собствените си ранни дни като бенедиктински послушник и как осъзнал, че не е годен да даде свещените обети. Разказа за женитбата си и за трагичната смърт на обичната си съпруга, като говореше толкова тъжно, че разбуди спомените на останалите. Казалес описа сватбения си ден и смъртта на съпругата си при раждане и дългите тежки години оттогава насам. Сандуик кимаше съчувствено, но разведри настроението, като описа собствения си дългогодишен брак, неговите радости и чувството за другарство, макар че се натъжи, когато заговори за смъртта на съпругата си и за честите си препирни с децата си. Долових дълбоката тъга на тези мъже, които, по думите на Сандуик, бяха станали „жреци на политиката“, отдавайки собствения си живот в служба на своя крал.

Настроението ни бе разведрено от пристигането на Бакел. Сандуик ми намигна и допря пръст до устните си, защото на сър Джон не му трябваха много насърчения и увещания, за да ни изнесе дълга проповед върху изключително успешния си брак, за сестрата, повтаряше той непрекъснато, на най-влиятелния търговец на вълна в Англия. Дребният рицар, с лице, почервеняло като домат от студа, бе пълен с разкази за хората, които беше виждал и с които бе разговарял, твърдо решен да изнесе дълга и подробна беседа относно представителите на различните кралски дворове, които се бяха събрали. Сандуик поръча да отворят бъчва с бордо и прекъсна Бакел насред бурното му словоизлияние, като обяви, че сме седнали така, сякаш ни гостуват Тримата Гибелни Гости: Болестта, Старостта и Смъртта. Той напълни чашите ни със силния, замайващ главите кларет, нареди на Розалети да донесе цитрата си и ни каза да не бъдем faux et semblant^[5] в такъв радостен момент, а да се веселим и да пеем възможно най-добре. Розалети донесе цитрата си и Сандуик запя неприлична песен за някакъв рицар, неговата дама и един похотлив монах, за чиито тестиси рицарят се кълне, че ще натика в свинско лайно. Подобно на Казалес, Сандуик имаше мощен глас, и двамата пееха с пълно гърло мръсната, но въпреки това много забавна песен, докато Розалети се опитваше да изтръгне от цитрата някаква музика. Сандуик ме научи на думите и ме накара да се присъединя към пеенето, докато в очите ми избликнаха сълзи от смях. Беше весел, топъл следобед, в контраст със сипещата се суграшица и сковаващо студения дъжд навън — и все пак, като поглеждам назад, не е ли любопитно как всяка светлина създава свое собствено множество от сенки?

На втори февруари отбелязахме празника Обрезание Господне^[6]. Вмъкнах се с тълпата в голямата катедрала „Нотр Дам“, заставайки между кръщелния купел и Дяволските двери^[7], през които Сатаната си тръгваше всеки път щом бъдеше кръстено някое дете. Като проточех врат, можех да зърна величията, насядали в отделението за хора, но заради тежката преграда между мястото за хористите и кораба на църквата зърнах единствено бързо мяркащи се цветове. Задоволих се да наблюдавам тържественото влизане в църквата на млада майка и детето й, възседнали магаре, в знак на възпоменание за излизането на Девата и Младенеца от Египет. Един хор припяваше добре познатия химн „Orientis Partibus Advenitavit Asinus, Pulcher et Fortis“ — „От земите на Изток магарето идва, прекрасно и смело, достойно да носи своя товар. Изправи се, магаре, и запей.“ Последвалата литургия — отекващо, шумно събрание — беляза края на всички празненства. По време на службата паството имитираше магарешки рев на обичайните места в литургията, където трябваше да има отговор, сякаш и кралският двор, и тълпата изгаряха от нетърпение да се възползват от тази възможност да компенсират за гръмките и надути, тържествени литургии от предишните дни. След това величията вечеряха в залата на „Мезон дю Роа“.

Вечерта, щом падна мрак, Изабела се върна в обитаваните от нас стаи, придружена от свита оръженосци и пажове с пламтящи факли и заобиколена от шумна група знатни благородници. Те се събраха във вътрешния двор, докато принцесата слизаше от дребния си ездитен кон. Стълпиха се около нея, като я обсипваха с благопожелания, въвеждайки я в широкия коридор. Изабела, пребледняла от умора, стоеше с фалшива усмивка. След като всички си отидоха, тя сграбчи ръката ми и ми позволи да я отведа до спалнята. Залости вратата и я заключи, изрита тежките брокатени пантофи, разхлаби връзките и панделките на роклята и мантията си и ги остави да лежат захвърлени на пода. После взе една покривка от леглото, обви я около тялото си и се сви като някоя кухненска прислужница пред мангала, топлейки пръстите си. Дадох й топла бира, смесена с хмел, за да я успокои и отпусне, тя сграбчи бокала и отпи жадно, а после се обърна към мен:

— Ще попиташ ли?

— Не е нужно да отговаряте.

— Едуард Английски е мил и внимателен, вежлив, благороден рицар — Изабела се засмя. — Казва, че ме обича, и помоли да ме види гола. Показа ми онова, което нарече креватно боричкане, а трубадурите разкрасяват с името „любене“. След това влезе в мен и ми причини болка; опита се и да ме възседне, както жребец кобила. След това ме взе в прегръдките си и ме целуна — тя говореше със сух, равен тон, не личеше да е оскърбена или наранена — физическите страни на първата си брачна нощ Изабела пренебрегна с просто свиване на рамене. — Едуард често сменя настроенията си, Матилда. Никога не забравя обидите. Може да бъде внимателен и нежен като изгарящ от любов паж, но после се вкаменява, взирайки се в нищото, с движещи се устни, сякаш си говори сам. Матилда — Изабела се премести, за да застане изцяло с лице към мен, — чудя се дали моят съпруг Едуард Английски не е малко странен — тя примигна, облиза устни и се усмихна сияйно. — Той мрази баща ми. Не може дори да го гледа и твърди, че собственият му баща и Филип Френски напълно се заслужават един друг. Когато му казах, че и моите чувства не са много по-различни, Едуард се разсмя гръмогласно и ме прегърна силно. Разказах му за теб, Матилда — тя остави бокала си и стисна ръката ми. — Но не всичко за теб. Той каза, че си добре дошла, че неговият дом ще бъде и твой, като добави, че всички ще направим заговор срещу Филип. Той обича това, Матилда — да се подиграва, да преобръща нещата наопаки. По време на литургията тази сутрин той първи подемаше звуците, имитиращи магарешки рев, като се смееше на висок глас, подобно на ученик, когото са освободили от четене на буквара.

— А лорд Гейвстън?

Изабела усука няколко измъкнали си конеца от покривката на леглото.

— Те са като един човек, Матилда! Едуард казва, че Гейвстън е негов брат, негов баща, негова сестра и негова майка.

— И негов любовник?

Изабела поклати глава, не точно в знак на отрицание, а по-скоро смутена и объркана.

— Ще видим — прошепна тя. — Ще видим.

— А смъртта на Пурт и Уенлок?

— Едуард не обели и дума за това — тя придърпа завивката по-плътно. — Не изглеждаше доволен и от двамата, като промърмори, че те са подкрепили брака му с мен или по-скоро, френската женитба — тя се усмихна, — както и арестуването на тамплиерите, но се противопоставили на издигането на висок пост на лорд Гейвстън. Ти знаеше ли, Матилда, че Казалес, Сандуик и Бакел мислят едно и също по тези въпроси? Едуард все още им се доверява, но не му харесват възгледите им — Изабела се загледа в пламтящите въглени. — В крайна сметка Едуард Английски — прошепна тя — може да е козел, магаре, дори нерез, и аз пак ще съм готова на всичко за него! — тя ме изгледа ожесточено. — Свободна съм, Матилда, заминаваме! Сега е нашата зима — скоро ще дойде пролетта и аз ще посея семената за бъдещето. Ще ги гледаме как растат през лятото, и ще им се зарадваме, когато дойде време за жътва!

Изабела се отдръпна, пропълзя между ленените чаршафи и издърпа одеялото над главата си, а аз дръпнах завесите на леглото около нея. Поседях малко пред мангала, като се топлех, полузаспала, и размишлявах върху казаното от Изабела. На повърхността излизаше един факт: Пурт, Уенлок, Казалес, Сандуик и Бакел бяха довереници на краля и всички те го бяха посъветвали да не поставя Гейвстън на висок пост. Спомних си какво беше казала Изабела за новия си съпруг. Възможно ли беше Едуард да е отговорен за смъртта на тези двама души? За изпращането на онези платени убийци? Но пък и бях научила, че други в Англия се противопоставят на френската женитба — навярно те бяха имали пръст в това злосторничество? Осъзнах, че не виждам особена логика в това. Спомних си посещението си на Улицата на писарите, онази странна празна стая и човека, който се беше крил там. Беше изчезнал толкова бързо и очевидно ме чакаше в Англия. Дали беше същият, когото бях зърнала в кръчмата „Орифлам“? Дали беше замесен в тези мистерии?

Готвех се да си легна, когато пристигнаха Сандуик и Казалес. Сърце не ми даваше да ги отпратя, затова разговарях с тях долу в малката гостна стая. Един от уелските стрелци беше стъкнал огъня и ни поднесе остатъци храна от килера с провизиите. И двамата донесоха новини. Утре англичаните щяха да тръгнат от Булон за Висан. Трябваше да станем преди зазоряване. Отвън вече чувах носачите и коларите, които изкарваха каруците и стягаха товарните животни.

— Свърши се! — въздъхна Сандуик с облекчение, като изпъна врат назад и отметна глава, сякаш за да облекчи напрежението във врата си. — А сега — обратно към Англия.

— И към Гейвстън ли? — вметна Казалес.

— Mais oui!^[8] — усмихнах се. — И към Гейвстън.

— Матилда, може би твоята господарка ще трябва да изиграе определена роля — заяви Сандуик. — Проблемът с Едуард Английски е, че е лишен от добри съветници. Повечето видни благородници в неговото кралство са по-млади от него: Гай от Уорик, Томас от Ланкастър. Освен това те са буйни и с горещ нрав — гледат на себе си като на естествени съветници на краля, съветници, на които тази роля се полага по рождение.

— Така че изпитват естествено презрение към Гейвстън.

— Мразят го!

— Но нима съветниците на стария крал не играят все още ролята си? — попитах аз.

— Тях вече ги няма — уморено отговори Сандуик. — Робърт от Уинчелси, архиепископ на Кентърбъри, е стар и все още в изгнание. Робърт Болдок, епископ на Лондон, бившият лорд-канцлер, е в немилост, защото той също се противопостави на Гейвстън и на краля; същото стори и Уолтър Лангтън, бивш ковчежник, епископ на Ковънтри и Лийчфийлд. И на двамата епископи бяха отнети службата и имуществото и сега те са все още под домашен арест. Други са стари и болнави. Залата на съвета е празна, Гейвстън е единственият, в чиито думи и съвети кралят се вслушва и това — Сандуик насочи пръст към мен — е опасно! — той направи пауза, за да си събере мислите, и се загледа нагоре към тавана. — Това, което е още по-опасно — добави почти шепнешком, — са намеренията на Филип Френски. Какви заговори се въртят в потайния му неспокоен ум? — Той хвърли поглед към мен с крайчеца на окото си. — Да, Филип Френски може да си размени с английския крал целувката на мира и да нарича Едуард свой „скъп син“, но си има своите мечти. Готов е да призове призраците на миналото.

Когато запитах Сандуик за това, той стана мълчалив и затворен. Жалко — забележката на стария комендант беше ключ към тези мистерии.

Тръгнахме за Висан на следващата сутрин. Едуард се изтегли от Булон без почти никакви церемонии: умишлено нагласена обида за Филип. Изабела се държа подобаващо, като изпрати един най-обикновен вестоносец да се сбогува от нейно име, обяснявайки, че се бои да не забрави нещо. Дългата редица от английски двуколки, каляски и товарни коне потегли от Булон с развети знамена. От двете страни на колоната бавно вървяха уелски стрелци с лъкове със стоманените си каски и кожени къси палта, докато по-надалеч леко въоръжени конници разузнаваха пътя пред нас. Изабела можеше да пътува в носилка, но вместо това тя яздеше дребен кон, като често препускаше в галоп нагоре и надолу по дългата колона от войници, предлагайки сладкиши и насърчителни усмивки. Правеше го, без да изпитва свян, с разпуснати, падащи надолу по гърба й златни коси, с повдигната рокля, така че отдолу се виждаха леката фуста и хубавите глезени. Войските харесаха това и я поздравиха с възторжени възгласи. Едуард, който яздеше начело на колоната, изпрати благодарностите си на своята charmante^[9], но остана в предните редици, определяйки скоростта на похода ни.

Пътуването се оказа лишено от значителни събития, но неудобно. Не се случи нищо особено, с изключение на това, че Сандуик и Казалес се отделиха от колоната, отправяйки се с малък ескорт от конни стрелци да проучат околността. Отначало се зачудих дали подозират засада. При завръщането си вечерта те дойдоха и седнаха до бумтящия огън, разговаряйки шепнешком помежду си. Разпитах ги внимателно. Сандуик отговори разсеяно. Казах троснато и на двамата, че мога да повярвам във всяка опасност, особено във Франция. Сандуик се беше привел така, че почти се докосваше до огъня — толкова премръзнал беше след усилената езда.

— Забеляза ли? — прошепна той и бързо се огледа наоколо, но нямаше никого: Изабела се беше върнала в покритата носилка.

— Дали съм забелязала какво? — отвърнах рязко.

— За Бога, тези пътища! — възкликна Сандуик. — Поправени са, живите плетове са подкастрени, над потоците са поставени нови мостове, селяните бързат да избягат, щом се приближим…

— И? — настоях.

— Самият Филип се готви да дойде тук — обяви Сандуик. — Открихме поставени предни постове; по протежение на брега се простира редица от насочващи светлини. Селяните говорят, че в пристанищата по на изток се изпращат войски, че се събират лодки и баржи.

— Приготовления за кралската сватба? — попитах.

— Възможно е — изръмжа Сандуик, като посочи в тъмнината. — Съобщих на краля, но той се интересува единствено от Висан.

Желанието на Едуард да стигне до това пристанище бе разбираемо. Околността между Булон и крайбрежието беше усамотена, замръзнала пустош, която не предлагаше особена защита срещу хапещите морски ветрове. Стигнахме до пристанището на следния ден и видяхме „Маргарет от Уестминстър“ и нейния ескорт от лодки, полюшващи се на котва във водата. Кралският кораб беше величествен — голям кораб с мачти, с висока кърма и издаден напред нос. Това беше първата ми среща с морето и скоро разбрах молитвата на моряка: „От гибелни морета избави ни, Боже!“ Плаването с баржа до бойния кораб беше началото на ужасите. Мощното, безшумно надигане на плътната сива вода, солените пръски, буйните пориви на вятъра, опасното изкачване отстрани до непрестанно движещата се палуба не могат лесно да бъдат забравени. Качиха ни на кораба, беше припряно и грубо. Кралят беше твърдо решен да отпътуваме вечерта. Той се качи първи на борда, вървейки с широки крачки по палубата, с отметнат назад плащ, разкрачил обутите си в ботуши силни крака, за да устои на люлеенето на кораба. Минах покрай него — не бях го доближавала толкова — докато принцесата забърза към каютата си под кърмата. Той ми намигна палаво като хлапак. Имаше открито, много красиво лице с прав нос, пълни устни, със сплъстена от морските пръски златиста коса, сините му очи обаче бяха студени и гневни, сякаш душата зад тях кипеше от ярост.

Щом Изабела се настани, аз отидох и застанах под навеса близо до стъпалата, водещи нагоре към кърмата. Едуард още крачеше нагоре-надолу, като крещеше заповеди към капитана и извличаше нагоре закъснелите, включително изпоцапания, ужасен Розалети, когото почти хвърли на палубата. Моряци и слуги започваха да залитат, докато кралят ги блъскаше и удряше, крещейки заповеди на капитана, който отвърна грубо с поток от ругатни, като посочи към небето и брега. Едуард го заплаши с юмрук. Капитанът забързано слезе от кърмата, като крещеше обиди и размахваше ръце. Едуард го изблъска към мачтата, като му говореше яростно. Екипажът ситнеше зад тях. Никой не изглеждаше особено загрижен; босите им крака шляпаха по подгизналата палуба. Капитанът отговори също толкова разярено. Едуард се извърна, с ръце на хълбоците, полюлявайки се от движението на кораба. После отново се обърна, като се смееше гръмогласно, сграбчи капитана за късата прилепнала дреха, извлече го напред и го замери с шепа монети. Капитанът бе спечелил спора. Изчакахме, докато корабите от ескорта ни станат напълно готови, а след това „Маргарет“ направи завой, наклони платна три пъти в чест на светата Троица, и навлезе в открито море.

Адски видения! Виждала съм много, но това първо плаване през надигащите се, кръстосвани от бури Тесни морета беше истинско слизане в царството на Хадес. Надигаха се буйни пориви на вятъра, разбиваха се вълни, корабът се издигаше и спускаше, докато се бореше с кипящото море. Солена вода избликваше навсякъде, жилещо студена, с летящи пръски, остри като бръснач; усещаха се замайването, гаденето, неподправеният ужас от това да бъдеш затворен между дървени стени — единствена защита срещу жестоките природни стихии. Разтърсвах се от пристъпи и повръщах, без да ме е грижа дали някой ме гледа. Въпреки това, един спомен е оцелял. Кралят слезе и коленичи до мен, видях усмихнатото му лице, докато се опитваше да ме убеди да пийна чиста вода; той галеше косата ми, казвайки ми да не се страхувам, като ме наричаше по име и казваше, че не бива да се тревожа. По-късно ми помогна да се кача на палубата. Осъзнах съществуването и присъствието на завихрените звездни небеса, бушуването на бурното море и буйната сила на вятъра. Кралят ме притисна много плътно до себе си и ми казваше да вдишвам свежия въздух, да не мисля, а да ликувам! Напусках Франция — бях свободна от зловредната власт на Филип. След това кралят ме отведе обратно долу, загърна ме в наметало и коленичи до треперещата в койката си Изабела, като разтриваше ръцете й и говореше бързо на английски, който не можех да разбера.

Заспах. Когато се събудих, зората беше изгряла. Писъци от палубата горе ме накараха да изтичам бързо навън. От „Маргарет“ бяха зърнали земя, но моряците от екипажа се бяха събрали да гледат как техният крал налага с камшик един моряк, който беше заспал по време на нощната си вахта. Единствената вина на нещастника бе неговото изтощение и въпреки това той беше завързан за мачтата, облечен само в изпоцапана набедрена препаска с гръб, нашарен от кървави белези от бастуна, който запотеният Едуард държеше в ръка. Кралят стоеше, с повдигащи се гърди, с оголени зъби и изблещени очи. Когато стигнах до най-горното стъпало, налагането спря. Хванах се за едно въже, за да запазя равновесие и да не падна от люлеенето. Кралят вдигна бастуна, съзря ме, после го хвърли на палубата и извика да освободят човека. Морякът беше развързан и рухна на палубата. Едуард взе ведро солена вода и го изля върху покрития с белези гръб на мъжа; морякът изпищя. Едуард коленичи до него, преобърна го и като извика да доведат капитана, взе подадената чаша вино и я тикна насила между устните на мъжа. След това се изправи, зарови в кесията си, пъхна една златна монета в стиснатия юмрук на мъжа, ритна го леко в ребрата и забърза към най-високата част на кораба, за да застане до кормчията.

„Маргарет“ се промъкна под надвисналите скали на Дувър и високата крепост, издигаща се над тях. Слязохме от кораба и се прехвърлихме на баржи и лодки. Изабела се чувстваше доста зле и трябваше да я занесат до брега. Аз се клатушках отзад, толкова погълната от мисълта, че съм отново на сушата, че почти не забелязах очакващата ни свита. Изабела бе внимателно положена в носилката си, а аз се канех да се присъединя към нея, когато през мъглата отекна острият звук на тръби. Намирахме се на кея, който беше влажен, мокър и от него се разнасяше воня на солена риба. Мъглата се поразнесе и през здрачевината изплува яркоцветна стена. Видях, че висок, строен, тъмнокос мъж, облечен в ярки като слънцето дрехи, върви към Едуард, който стоеше пред нас, обграден от Сандуик, Казалес и други от кралската свита. Подпрях се на носилката и се втренчих, сякаш ми се явяваше някакво видение. Зад облечения в цвета на слънцето мъж тържествено вървеше кохорта от фигури, приличащи на облечени в ярки дрехи деца, които подскачаха и се премятаха, а звънчетата по костюмите им прозвънваха. Зад тях наперено крачеха знаменосци, понесли знамена, украсени с герб, изобразяващ ален орел с разперени криле. След тях забързано вървеше група благородници и благороднички, облечени в натруфените церемониални одежди. Гейвстън в целия си блясък беше пристигнал! Без да чака, Едуард се затича към него с протегнати ръце. Те се срещнаха и се притиснаха един към друг, като се прегръщаха и целуваха, без да обръщат внимание на възраженията и възклицанията на лордовете и дамите, които бяха придружили Гейвстън, както и на онези, които се качваха по стъпалата, идвайки от баржите и лодките.

По онова време те бяха просто силуети, същества с горящи очи и холерични лица, загърнати в наметала и кожи, с пръсти, китки и шии, по които проблясваха скъпоценности; мъже и жени, които отначало за мен бяха просто силуети, макар че след време щяха да повлияят на живота ми със своята амбиция, алчност, отмъстителност, пороци и добродетели, таланти и слабости. Не можех веднага да ги назова по име, но титлите им вече бяха известни. Гай Бийчам, навъсеният херцог на Уорик; Еймър дьо Валанс, слаб като змия с набожно лице на духовник; Томас от Ланкастър, висок и костелив, с бледо лице, закривен като кука нос и арогантни сиви очи; Бохун от Херефорд, тантурест и як, и разбира се, Мортимър от Уигмор. В онзи ден обаче значение имаше единствено Гейвстън. Кралят го хвана за ръка и го завлече обратно до носилката, като отдръпна завесите. И двамата мъже се снишиха. Гейвстън застана на колене, хвана ръцете на принцесата и ги целуна, засвидетелствайки й предаността си.

Изабела, изтощена след плаването, с мъка се надигна и седна, облегната на възглавничките. Тя отговори със силен глас колко се радва най-после да се запознае със „скъпия си братовчед“. Гейвстън се поклони отново, свеждайки глава напред в дълбок поклон; подпирайки се с една ръка на рамото на краля, той се изправи с мъка и застана, загледан надменно в мен.

Гейвстън беше наистина красив мъж. Беше облечен в късо палто от златотъкан плат, тесни панталони до коленете и скъпа пелерина под наметало от чиста вълна, ефектно преметнато през раменете му. Лъскава аметистова брошка, закрепена на яката на късото му палто, проблясваше на пъстрата светлина, по дългите бели пръсти блестяха скъпоценни камъни, а от мантията му се разнасяше уханието на изискан парфюм. Беше висок колкото Едуард, с тъмна коса и светла, гладко избръсната кожа; с лице като на момиче, с кротки очи и пълни устни. На пръв поглед изглеждаше женствен, но при по-внимателно вглеждане се забелязваха твърдата му брадичка и тънкия, властен нос, докато блестящите кафяви очи отразяваха като в огледало многобройни, непрекъснато менящи се емоции. Дори тогава, в онези първи няколко мига на първата ни среща, Гейвстън се промени: очите и устата му бяха свити в приветствена усмивка, докато наклони глава назад и чу мърморенето наоколо си. В миг лицето му придоби сурово изражение, долната му устна се издаде напред, очите се присвиха, кожата се изпъна в пристъп на гняв и високите му скули изпъкнаха. Той се огледа властно наоколо, след това се втренчи отново в мен — усмихна се, сви рамене, хвана пръстите ми и ги целуна, приветствайки ме с „добре дошла“ с ясен, трептящ глас. В дворцовия му френски се долавяше лек акцент.

Около нас кръжаха онези, които най-напред бях помислила за група деца: това всъщност бяха кралските шутове, неговите stulti, mimi et histriones^[10], толкова любими на Едуард Английски — дребни мъже и жени, крещящо облечени в дрехи от карирано сукно и пъстроцветни тесни панталони; теметата на някои бяха избръснати във формата на тонзура и белязани с кръст. Те се подвизаваха с имена от рода на Мод Мейк-Джой^[11] и Робърт Глупака, Дулчия^[12] Уайфстоф, Коматчето, Мутрата или Маймуната. Някои от тях притежаваха известен разум, други явно бяха превърнати в глупаци от Бог или от природата. Те всички танцуваха около краля и Гейвстън, обсипваха с внимание Изабела и мен, като продължаваха да подскачат и лудуват дори когато кралят най-сетне се сбогува с навъсените благородници, които се бяха събрали заедно със съпругите си да го посрещнат.

Толкова отдавна бе това и все още спомените се връщат стремително, ясни и пълни. Беше време на сънища, като момента на непосредственото събуждане след дълбок сън. Учените мъже говорят за различаване на онова, което е действително, от онова, което не е, но може би техните разбирания са погрешни. Не съществуват разлики, а само различни, сблъскващи се помежду си реалности. Бях свободна от Франция и все пак в известен смисъл не бях. Корабът ме бе подхвърлял и подмятал по Тесните морета, за да бъда уловена в мрачния водовъртеж на английския кралски двор. На кораба бях затворена между стени от дърво, а сега ме подтикваха да бързам по стръмната, лъкатушеща пътека към страшната крепост на Дувър със зинали огромни порти. Влязохме и минахме под извисяващи се кули и мрачни стени, покрай тесни кътчета и проходи, и се озовахме в широк настлан с калдъръм двор, оживен като парижка улица. Ковачи и калайджии чукаха и тракаха, коне цвилеха, касапи режеха трупове на животни и ги окачваха на куки, така че кръвта да се оттича в сложените отдолу кофи. Лаеха кучета, дребни кончета се изправяха на задни крака и цвилеха леко и радостно. Деца пищяха, жени потапяха ръце в корита с пране. Мръсната земя сякаш се полюшваше и се движеше под краката ми.

Усещах замайване и ми се гадеше. Появиха се хора — движещо се море от усмихнати или строги лица. Поднесени бяха приветствия, после най-сетне останахме сами в мрачна, но удобна стая в подножието на една от кулите: стая с висок таван и продълговати тесни процепи, не по-широки от стрела вместо прозорци; стените и подовете й бяха стоплени от пъстри завеси и килими. Имаше в изобилие малки мангалчета за затопляне на храна и големи мангали на колела, а в огромното огнище пламтеше силен огън. В стаята изпъкваше с присъствието си огромно легло с балдахин, с отдръпнати настрани, украсени с ресни завеси и ленени чаршафи, затоплени от грейки съдове, пълни с жарава от дървени въглища.

Изабела и аз веднага заспахме, докато междувременно носачите и слугите качиха багажа ни, а всички останали товари бяха докарани до кея. Събудих се веднъж, рязко осъзнавайки различните реалности, обичайни и необичайни, които бях наблюдавала през последните два дни, после отново заспах.

По-късно същия ден, все още объркани и уморени, вечеряхме в голямата зала на замъка, дълга и висока като хамбар. От свободно носещи греди на тавана висяха ярко оцветени драперии. Всички прозорци и малки процепи бяха закрити с капаци, за да не нахлуват силните въздушни течения. Огънят в огнището представляваше безформена маса от горящи пънове. Седнахме на издигнатия подиум с Казалес, Сандуик и Бакел, заедно с група високопоставени лордове и дами. Единствените други гости, чието присъствие беше знак на открито презрение към видните придворни — кралските джуджета и шутове — бяха настанени на специална маса, отредена за по-нископоставените гости. През по-голямата част от обяда Едуард ги вземаше на подбив, като ги замерваше с парчета задушено месо и пиле, облягаше се назад в троноподобния си стол с палец в уста, като отпиваше шумно от чашата си с вино и се смееше гръмко на лудориите на своите „специални гости“. Държеше се като недодялан младеж. Кралският фаворит, великолепно облечен в ален и златист сатен, не участваше във веселието на краля, а напрегнато наблюдаваше Изабела и мен, сякаш преценяваше колко струваме и замисляше каква да бъде слепващата му постъпка. Веднъж се наведе и хвана ръката ми.

— Матилда — прошепна той, — бъди търпелива с нас засега — нищо не е такова, каквото изглежда.

През останалото време разговаряхме за скорошното пристигане на френските пратеници с техните кораби, за това, че трябваше да им се осигури разрешение за безопасно преминаване, скрепено с кралския печат, за предстоящото пътуване през Кент до Лондон и за датата на коронацията. Обядът завърши мрачно, тъй като двама от благородниците — мисля Уорик и Херефорд — възразиха срещу глъчката, вдигана от шутовете. Едуард отговори, че ако благородниците желаят да си тръгнат, могат да го сторят, което те и направиха, като се поклониха на краля и Изабела, но открито пренебрегнаха Гейвстън.

Накрая Изабела се върна в нашата стая, докато кралят остана в кралските покои, намиращи се до залата. Той настойчиво помоли Изабела да го посети, но тя се извини с изтощението си след дългото пътуване. Известно време седя на ръба на леглото, като решеше дългите си коси и тихичко си тананикаше под нос. Заех се усърдно с различни задачи. Нямах търпение да се уверя, че книгите и ценните ръкописи, които Изабела беше донесла със себе си, много от които посветени на медицината и на свойствата на билките, не са се изгубили.

— Матилда — обади се Изабела.

— Ваше величество?

Господарката ми се усмихна и потупа леглото до себе си.

— Ела. Трябва да свикна с тази титла — тя ми подаде гребена, обръщайки се леко, за да мога да пригладя косата й отзад. — Както трябва да свикна и с решимостта на съпруга ми да си отмъсти за всички обиди и да покаже, че е крал — тя хвърли поглед през рамо. — Това е radix malorum omnium^[13], Матилда, коренът на всички злини тук. Едуард е в много отношения момче, по-малко на години от мен. Бил е презиран и обиждан от собствения си баща и неговите благородници, а той никога не забравя.

— А лорд Гейвстън? — попитах.

— Трябва да приема нещата такива, каквито са, Матилда. Гейвстън е душата на Едуард. Той запълва празнина, която аз никога не бих могла да се надявам да запълня — трябва да се науча да приемам това.

— А вие? — попитах. — Ами празнината у вас?

Стори ми се, че Изабела плаче — раменете й леко се разтресоха. Когато се опитах да я обърна към себе си, тя ме изблъска.

— Не знам, Матилда, не знам къде е тази празнина и не съм убедена, че тя може някога да бъде запълнена — тя се обърна към мен. — Ти правиш това за мен. Нима не виждаш? С приятелството, което храня към теб? — тя ме докосна леко по рамото. — Мога да разбера любовта на Едуард към Гейвстън: всеки от нас е огледален образ на другия.

— Той би трябвало да е по-проницателен, по-хитър.

— Това, Матилда — прошепна принцесата, — идва с годините. Кралят твърдо държи на едно: тази вечер вечеряхме заедно с всички, но утре той, Гейвстън, ти и аз ще вечеряме сами в неговите покои. Той ни каза да си починем, тъй като ще разговаряме и пием до ранни зори. Разбирам го. Скоро — Изабела направи гримаса — пристигат Марини и останалите — те ще ни дебнат така, както котка дебне мишка.