Пол Дохърти
Стрелецът демон (5)

Четвърта глава

Корбет седна на поваленото дърво и направи знак на сър Уилям да се приближи.

— Много хора ли желаеха смъртта на брат ти?

— Лорд Хенри правеше каквото си поиска, сър Хю. Семейството ни притежава огромни имения. Името ни е древно. Кралят беше щедър към него, брат ми беше пътувал в Италия, Сицилия, Северна Испания и Франция.

— Има и други богати и влиятелни благородници — забеляза Корбет, — но това не кара хората да ги убиват в самотни долчинки през красиви есенни следобеди. Сър Уилям, ще ти бъда благодарен, ако ми отговориш колкото може по-откровено. И ти, и аз знаем, че има неща, които не са всеобщо достояние.

— Лекарят и прислужниците чакат. — В гласа на сър Уилям прозвуча недоволство.

— Ранулф — нареди Корбет, — кажи на хората на сър Уилям, че могат да изчакат или да се върнат в имението.

— Кажи им да останат! — отсече сър Уилям.

— Добре — въздъхна Корбет. — А сега, сър Уилям, на въпроса за брат ти.

— Робърт Върлиън, главният лесничей, го мразеше.

— Защо?

— Преследваше дъщеря му Алиша. Тя е много красива, трудно е да повярваш, че е дъщеря на Върлиън. Лорд Хенри казваше, че има лице на ангел. Беше свикнал да има всяка жена, която си пожелае.

— А Алиша не отстъпи?

— Тя презираше брат ми.

— Как реагира Върлиън?

— Отначало се държеше като покорен слуга, но постепенно държанието му се промени. Веднъж заплаши да убие лорд Хенри, ако не промени разпуснатото си поведение.

— Значи затова подозираш главния лесничей?

— Да. Освен това Върлиън е отличен стрелец и не беше с ловната хайка.

— И къде може да е бил?

— Възможно е — сър Уилям изглеждаше засрамен — Върлиън да е изостанал зад гончиите, които насочваха елените към долината Севърнейк. В крайна сметка това беше негово задължение.

— Но ти смяташ, че може да ги е изпреварил, да е убил брат ти със скрития лък и да е избягал?

Сър Уилям хвана ъгълчето на плаща и зачопли с мръсния си нокът избродирания със златни конци връх на стрела. Канеше се да отговори, когато Ранулф дотича запъхтян през храстите.

— Хората ти чакат, сър Уилям! — извика той.

Прислужникът на Корбет седна с гръб към едно дърво и протегна крака. После задялка някакво клонче, тананикайки си тихичко.

— Мислиш ли, че Върлиън е убил брат ти?

— Сър Хю, той има причини и притежава нужните умения.

— Но не е логично, нали? — настоя Корбет. — Върлиън е от Съсекс и заема добре платена длъжност. Има дъщеря, би трябвало да знае, че убийството на господаря му ще бъде наказано с екзекуция по съкратената процедура.

— Човек не знае какво прави, когато кръвта му кипне и умът му е замъглен, сър Хю.

— Но Върлиън не е глупак, който действа прибързано. Главният лесничей е спокоен човек, сръчен и с проницателен ум. Предполагам, че в началото не е възразявал срещу ухажването на дъщеря си от лорд Хенри.

— Правеше се, че не забелязва — потвърди сър Уилям. — Но Алиша има желязна воля и езикът й е остър като бръснач.

— Кой друг? — настоя Корбет.

— Брат Козмас, свещеникът на „Сейнт Осуалд“. Както казах, брат ми беше суров човек. Козмас също е бил войник, докато не открил Бога. Бил се е в армията на Хенри, граф Хътингдън.

— И още кой?

— Брат ми беше странен човек, сър Хю. Отделяше малко време за Бога и още по-малко за неговите служители.

— Не обичаше ли свещениците?

— Не, сър Хю. Казваше, че мънкат заучени думи. Хенри беше учил в университетите в Салерно и Болоня, имаше представа от новите знания, които навлизат от изток. Твърдеше, че човек е много повече от онова, на което учи Църквата. Събираше книги, писани от магьосници и мъдреци. Често ходеше в гората. Има една вещица, Йокаста, с малоумна дъщеря. Брат ми им даде къща и малко парче земя.

— Защо? — попита Корбет. — Щедър човек ли беше?

— Не. Йокаста се появи преди три-четири години заедно с дъщеря си. Разказа, че почтените граждани на Рай ги прогонили. Брат ми говори насаме с нея в приемната зала на имението Ашдаун. Прекараха заедно часове. След това разбрах, че й е дал къща. Веднъж седмично, когато беше тук, той я посещаваше.

— Защо?

— Слугите твърдяха, че се интересувал от черна магия и че Йокаста можела да прави магии.

— Това вярно ли е?

— Не мисля. Веднъж брат ми покани на гости пътуващ магьосник. Той твърдеше, че можел да призове сатаната от ада. Брат ми му отвърна: „Да, но той ще дойде ли?“ и се заля в смях. Не, сър Хю, честно казано, брат ми сигурно е ходил там по някаква друга причина. Ако трябва да бъда откровен, нямам доказателства, че Йокаста или дъщеря й са вещици.

— Ами природената ви сестра?

Сър Уилям избухна в смях.

— Лейди Маделин, игуменката на „Света Хавизия“? Маделин е същински сър Хенри в рокля. Тя е упорита, горда и не се подчинява на никого.

— Разбираха ли се с брат ти?

— Приличаха на две котки, сър Хю. Държаха се учтиво, но предпазливо. Обикаляха се с настръхнала козина и оголени зъби, но рядко се стигаше до схватки.

— Сблъсък на характери, а?

— „Света Хавизия“ се намира в гората. Когато поискаш, можеш да разпиташ природената ни сестра. Убеден съм, че тя ще те удостои с мъдростта си. — Той направи гримаса. — Наскоро лорд Хенри плати обновяването на ковчега с мощите, защото Маделин не му даде мира, докато не го направи.

Корбет погледна към Ранулф, който продължаваше да остри пръчката с ножа си.

— Остана още един човек.

— Аз ли?

— Да, сър Уилям, ти. Явно не скърбиш особено за брат си. Не си бил сред ловците, когато са убили лорд Хенри. Спомена за някакви слухове. Възможно е да си се скрил в гората, да си заобиколил палисадата, да си взел скрития лък и убил брат си, а после да си скрил оръжието и да си се върнал обратно.

— В такъв случай, сър Хю, не би ми трябвал кон, нали?

Корбет отметна глава и се изсмя.

— Има и друга възможност — обади се Ранулф. Той хвърли пръчката и прибра ножа си. — Онзи, който е убил сър Хенри, е бил отличен стрелец. Откъде можем да знаем, че го е познавал? Има достатъчно войници без земя; стрелци, участвали в кралските войни, които могат да бъдат наети, да получат кон, стрели и лък и да убият когото им поръчат.

— Искаш да кажеш, че съм постъпил така?

— Не, сър Уилям, казвам само, че може да е станало така.

— Обичаше ли брат си? — попита рязко Корбет.

Сър Уилям потърка очи.

— Когато бях дете, с Хенри и Маделин тичахме из тези гори като малки дяволчета. Между нас нямаше съперничество, завист или огорчение — той с мъка овладя гласа си. — Всъщност, аз и Маделин обожавахме дори земята, по която стъпваше Хенри. Често играехме в долината Севърнейк. Хенри беше Артур, Маделин — Гуиневир, а аз — сър Галахад. Лета, които сякаш нямаха край. Дни, които траеха цяла вечност. Баща ми се е женил два пъти. Моята майка, която бе майка и на Хенри, умряла млада. Татко се оженил отново и втората му съпруга починала при раждането, но Маделин оцеляла. След смъртта й татко стана мрачен и отчужден, грижеше се повече за именията и доходите си, отколкото за трите деца, които според него бяха отнели живота на двете жени, обичани от него. Оставяха ни да скитаме на воля.

— Кога се промениха нещата?

— Изпратиха Хенри в Кеймбридж. Когато се върна оттам, беше много променен: висок и наперен, говореше гръцки и френски. Подиграваше мен за детските ми игри, а Маделин — за нейната набожност. Все по-често и дълго разговаряше насаме с татко, учеше се да управлява именията му. После отиде в двора. Стана приятел на краля и, както знаеш, се отличи в походите в Уелс и Шотландия. Маделин отиде в манастир. Не искаше да има нищо общо със света на мъжете. Татко почина. Хенри получи всичко. — Гласът му прозвуча горчиво: — Аз съм рицар, сър Хю. Имам право да нося меч, но се превърнах в иконом, в слуга. „Тичай тук или там, Уилям. Свърши това или онова!“ — Той млъкна, дишайки тежко. — Помолих брат си да ми даде едно имение — Менингтрий. Той ми даде дума, тържествено ми обеща, че ще го направи…

— Но после се отрече?

— Каза, че ще трябва да почакам.

— Но ти можеше да се махнеш оттук — каза Корбет. — Много от по-малките братя постъпват така.

— Направих го. Известно време служих като знаменосец в свитата на принца на Уелс. Когато бяхме малки, принц Едуард често идваше в Ашдаун.

— Да, така е. — Корбет улови погледа на Ранулф. В себе си той беше впечатлен от откровеността на сър Уилям, но можеше ли да му се довери?

— Можеш да се досетиш какво последва. — Господарят на имението стана и се протегна. — Уелският принц не е воин, сър Хю. Предпочита да копае окопи, да се бие на турнири, около него цари безпорядък. Службата при него не носеше много пари, затова се върнах у дома. Хенри беше щедър на злато, сребро, коне и оръжие, но винаги си оставаше господарят, а аз вечният просяк. Принуждаваше ме да му се моля и понякога наистина го мразех.

— Достатъчно, за да го убиеш? — попита бързо Корбет.

Сър Уилям сведе глава и очите му се наляха със сълзи.

— Прости ми, Господи, ние всички носим белега на Каин в душата си, но лорд Хенри не беше Авел. — Той отстъпи назад. — А сега, сър Хю, аз съм господарят на имението. Притежавам Ашдаун и земите наоколо. Единствено кралят ми е господар. Ти изброи възможните убийци, но пропусна един: французина дьо Краон.

Корбет поклати глава.

— Сър Уилям, кълна ти се — може да забравям много неща, но никога няма да забравя сеньор дьо Краон. Той винаги присъства в мислите ми.

— Но защо би искал дьо Краон да убие сър Хенри? — попита Ранулф.

— Не знам. Вие сте кралски пратеници. За мен Дьо Краон е загадка, мистерия; той настояваше брат ми да предвожда английските благородници в Париж. Но защо не го попиташ лично, сър Хю? Може да не отсядаш под моя покрив, но настоявам довечера да ми бъдеш гост в имението Ашдаун. И така, ако нямаш повече въпроси, ще се върна при хората си.

Корбет също се изправи.

— Защо бързаш толкова, сър Уилям? Денят е хубав и няма да свърши скоро. — Той млъкна и се заслуша в гласа на един кос, чиято ясна и упоителна песен го изпълни с възхищение. — Казват, че тези гори са древни, сър Уилям, че в тях бродят странни създания.

— Добри и зли, Корбет. Има разбойници, има дори отшелник, който живее при Драконовите скали зад манастира.

— Защо се казват така? — попита Ранулф.

— Ако отидете там, ще видите голяма пещера, която прилича на разтворена уста на дракон. Отшелникът е безобиден, накуцва, а и ръцете му са осакатени. Преживява от подаянията на горяните.

— Млад ли е?

— На средна възраст — отвърна сър Уилям. — Не знам много за него. Нарича се Одо Риво.

— Ами Бухала? — попита Корбет. — Ханджията ми спомена и за него.

— Разбойник. Водеше лична война срещу брат ми и преди да ме попиташ, не знам причината.

— Да, в кръчмата „Горският дявол“ се носят много подобни слухове.

— Бухала — продължи сър Уилям — е като досадна бълха, която брат ми искаше да смачка.

— В какъв смисъл?

— Разбойникът изпращаше загадъчни послания, прикачени на стрели, които изстрелваше във вратите, дърветата или около пътеката, по която минаваше брат ми. Често се състояха само от една неумело написана дума: „Помни“.

— Помни какво?

— Не знам. Брат ми ругаеше и ги унищожаваше. — Сър Уилям вдигна ръка към устните си. — Веднъж прочетох посланието, защото го намерих. — Той затвори очи, после отново погледна. — Да, беше „Помни Розата от Рай“!

— Какво означава това?

— Отначало мислех, че е име на кръчма и започнах да разпитвам, но такава няма. Сър Хю, тази гора отделя южното крайбрежие от Лондон. Богата е на дивеч и в нея има мрачни, потайни места. Поклонници минават оттук на път за „Света Хавизия“. Разбойници и бракониери се укриват в гората от хората на шерифа.

— А стават ли убийства? — попита Корбет.

— Случвало се е.

— Както е станало и с младата жена, чийто труп беше открит?

Уилям сви рамене.

— Не знам нищо за това. Но ако една млада жена е достатъчно глупава, за да броди сама по горските пътеки, то е все едно пиленце да влезе в бърлогата на лисицата.

— И не знаеш нищо за нейната смърт?

— Ако знаех, щях да ти кажа. Трупът беше оставен пред манастира „Света Хавизия“. Милосърдната ми природена сестра го погреба по християнски, повече от това не знам. — Сър Уилям взе лъка и колчана със стрели и ги преметна през рамо. — Ти ми напомни, че сте кралски пратеници, затова, моля заповядайте довечера след вечерня.

И без да изчака отговор той се обърна и тръгна обратно към долината Севърнейк.

— Ето един разтревожен човек — забеляза Ранулф. — Господарю, ще взема конете. В кръчмата ли се връщаме?

— Не, мисля, че е уместно да посетим „Света Хавизия“ — усмихна се Корбет. — Колкото повече научавам за семейството на лорд Хенри, толкова по-интересно ми става. Сър Уилям наистина се тревожи, но не мисля, че е убиец, макар че е възможно да греша.

Корбет огледа окаляните си ботуши. Кървавочервени на цвят, те бяха изработени от висококачествен испански марокен. Мейв му ги беше купила на един панаир до Тауър. Погледът на Хю се спря на сребърната шпора, прикрепена към тока и той разсеяно бръсна парченце мъх от кожените си панталони.

— Гората е спокойно място — замислено каза Корбет. — Но нима никой не би забелязал човек, който замисля убийство, Ранулф? Никой ли не е чул дрънчене на шпори, цвилене на кон, пукота на сухите клонки под краката му?

— Не и когато са излезли на лов — отвърна Ранулф.

Той се взря в дървото, търсейки коса, който пееше тъй омайно.

— Помни, сър Хю, лорд Хенри е бил възбуден от предстоящия лов, както и спътниците му. Сутринта, когато е бил убит, гората е била изпълнена с шум, с виковете на ловците, лая на кучетата, подвикванията на гостите му.

Корбет се усмихна.

— Май свикваш с живота в провинцията, Ранулф. Доведи конете.

Мърморейки под нос колко мрази провинцията и мрачните зелени гори, Ранулф тръгна обратно през просеката. Един от конярите на сър Уилям пазеше конете — блед, русокос младеж. Той говореше на коня на Корбет, нежно галеше муцуната му, шепнеше в щръкналото му ухо като млад мъж на любимата си. Беше нисък и набит, с дебели пръсти и токът на единия му ботуш беше паднал, поради което накуцваше.

— Как се казваш, момче? — попита го Ранулф.

— Болдок. Истинското ми име беше Бърдок^[1], но не ми харесваше, затова го промених.

— Странно име. — Ранулф се метна на седлото и хвана юздите на коня на Корбет. — Защо майка ти те е нарекла така?

Конярят вдигна поглед. Въпреки кривогледството, лицето му беше приятно и открито.

— Не познавам майка си — отвърна той. — Не знам кой е и баща ми. Преди години са ме подхвърлили в имението.

— И лорд Хенри те отгледа?

— Той беше добър човек и господар. Вярно, беше надменен, но не са ли такива всички благородници? Ходят по земята, сякаш цялата е тяхна и не забелязват червеите, които мачкат.

— Ти май си философ — подразни го Ранулф, привеждайки се от коня.

— Аз съм коняр — отвърна Болдок. — И то добър! Няма нищо по-хубаво от това да яздиш! Конете са дар Божи за хората. Те те обичат и не искат нищо друго, освен малко грижи.

Ранулф си спомни Малтоут.

— Какво друго правиш, Болдок? Добър ли си в боя или щом извадиш камата, се порязваш?

Болдок посочи един кол, останал от палисадата.

— Виждаш ли го, господарю?

— Както носа на лицето ти.

Болдок се обърна и Ранулф едва зърна бързото движение на ръката му. Тя се изви в дъга и ножът с тънко острие прелетя във въздуха и се заби в точно в средата на кола.

— Един скитащ фокусник ме научи — похвали се Болдок. — Доста монети съм изкарал по кръчмите.

— Какво друго можеш да правиш — Ранулф беше забравил за Корбет. — Играеш ли зарове, Болдок? — Той бръкна в кесията си и извади два от истинските си зарове.

Изражението на конярчето внезапно стана нещастно, сякаш някой бе заплашил да го обеси.

— Какво има? — измърка Ранулф и посочи към едно място, където земята беше по-равна. — Хайде, хвърли ги!

Болдок се накани да откаже.

— Аз съм кралски писар — тихо каза Ранулф.

Конярчето упорито вирна глава.

— Хайде! — подкани го Ранулф. — Виж! — Той извади едно пени и го хвърли на Болдок, който сръчно го улови. — За Бога, момче, хвърли заровете. Плащам ти, за да го направиш.

Най-после Болдок взе заровете и приклекна.

— Сега ще разбереш защо не искам — каза той — и ще ме оставиш на мира.

Той хвърли двата бели полирани зара. Ранулф примигна.

— Две единици! — възкликна той. — Хвърли пак!

Конярчето въздъхна, но се подчини.

— Две единици! Не мога да повярвам! Дай пак!

Този път се падна две и едно. Болдок вдигна заровете и ги мушна в ръката на Ранулф.

— Не ти казах прякора си — призна той. — Болдок Каръка!

— Не, не. — Заинтригуван, Ранулф извади фалшивите зарове, в които имаше тежести, за да се падат винаги шестици. — Ще ти докажа, че не си прав.

Младият коняр примигна.

— Трябва ли да го направя?

Още едно пени смени собственика си. Ранулф наблюдаваше омаян, беше използвал тези зарове многократно, за да ограби противниците си. Болдок хвърли заровете и се паднаха тройки.

— Сигурно е така, защото не е равно — прошепна Ранулф. — Това никога преди не се е случвало.

— Ако мислиш, че това е зле — каза Болдок, — със сигурност не си ме чувал да пея. — Бледото му лице беше почервеняло, очите му горяха. — Ако искаш да ми се подиграеш, върни се в имението и разкажи на всички какво си видял. Тогава всички ще се развеселят и ще те питат: — А чу ли го как пее?

Преди Ранулф да успее да отговори, Болдок отвори уста:

— Мургаво момиче…

Конете се вдигнаха на задни крака и зацвилиха. Ранулф изруга и заби пети, за да се задържи, дърпайки юздите на коня на Корбет. Колкото повече пееше Болдок, толкова по-неспокойни ставаха конете. Никога досега Ранулф не беше чувал тъй ужасни звуци, нито в кръчмарски свади, нито в улични боеве, нито от мъжете, страдащи от ужасни рани. Гласът на Болдок беше неописуемо неприятен, стържещ и хриплив като на човек, който бавно се задушава.

— Престани! — извика Ранулф. — В името на Бога, млъкни!

Болдок затвори уста. Ранулф успокои конете, а конярят се приближи и им прошепна нещо. Те изцвилиха и моментално се успокоиха. Той бръкна в кесията си, извади ябълка, разряза я на две и им подаде парчетата.

— Ето, вземете! — успокояващо прошепна той. — Болдок Каръка се извинява. Ето, сър — той хвана коня на Ранулф за оглавника. Сега кривогледството му се набиваше още повече на очи. — Вече знаеш защо ме наричат така. Защото съм кривоглед и не ми върви нито в играта, нито в любовта!

— Ранулф! — Корбет стоеше в края на долчинката и в погледа му се четеше нетърпение.

Прислужникът хвърли на Болдок още едно пени, преди да слезе от седлото и да поведе двата коня към господаря си.

— Какво става? — попита Корбет. — Какъв беше този ужасен шум?

Ранулф прикри усмивката си.

— Ще ти разкажа по-късно, господарю. Може би съм открил заместник на горкия Малтоут.

Корбет го погледна под вежди, после хвана юздата на коня си и го поведе между дърветата.

— Ако добре си спомням, манастирът трябва да е в тази посока. Ако се изгубим, вината ще е моя.

Ранулф изруга тихичко и тръгна след него. Той мразеше гората, шумовете, които не можеше да определи, сенките и силуетите, които сякаш се движеха между дърветата. Корбет вървеше пред него, потънал в мислите си. Предишната вечер ханджията на „Горският дявол“ му беше нарисувал груба карта и писарят смяташе, че върви в правилната посока — към пътеката, която щеше да премине в път и да ги отведе до манастира.

Зад него Ранулф си мислеше за Малтоут и Болдок. От време на време спираше и се взираше между дърветата, припомняйки си предупрежденията за създанията, които бродят тук: разбойниците, които биха убили човек само заради ботушите му. Ръката му посегна към ножа. Точно когато се канеше да се оплаче, дърветата внезапно оредяха и земята премина в полегат склон, в чието подножие се виждаше пътят. Корбет заведе коня си на равното и го яхна. Ранулф го последва и се изравни с него.

— Нали не сме се изгубили? — попита той. — Или се въртим в кръг?

Корбет погледна към пухкавите облаци. Небето беше светлосиньо и топлината на слънцето постепенно се усилваше. Той вдъхна сладкия аромат на гората, на влажна папрат и дървета, измити от дъжда.

— Отначало ще бъде лесно — ще можем да ходим, където си поискаме. Но тази история е много заплетена и колкото повече научаваме, толкова по-опасно ще става. Лорд Хенри е бил убит и мисля, че по някакъв начин трупът на непознатата жена е свързан с убийството му. Тя е била убита, съблечена и ако слуховете са верни, заровена на тайно място, преди някой да я открие и занесе пред вратите на манастира. Разбойниците не постъпват така. — Той замълча и взе юздите в една ръка. — Да вземем първо братята Фицалан и сестра им. Между тях има вражда, може би дори омраза. Освен това съществува онзи странен разбойник, Бухала и загадъчните му заплахи. Имаме Йокаста и дъщеря й, Върлиън, брат Козмас и дори отшелника Одо от една страна. От друга — кралят и неговите намерения. Да не забравяме и Уелския принц. Бог знае каква пакост е замислил този път! И накрая, но не последен по важност, е нашият любим брат во Христе сеньор Амори дьо Краон. Може би те влизат в отделни групи, но подозирам, че колкото повече се ровим, толкова повече връзки ще открием между тях. Така че — усмихна се той, — скоро може да стане много опасно да се скиташ из гората Ашдаун. Няма да отида при тях, аз съм представител на краля. Ще ги накарам те да дойдат при мен.

Ранулф се канеше да попита как, когато една стрела прелетя пред него и се заби в едно дърво навътре в гората. Той мигом скочи от коня и грабна малкия арбалет, който висеше на рога на седлото. Отново се чу свистене и друга стрела се заби в дървото зад него. Корбет също слезе и се прикри зад коня си.

— Отдясно! — извика Ранулф.

Сякаш в отговор още две стрели профучаха над главите им и се забиха в дърветата зад тях.