Борис Пастернак
След фъртуната

Щом утихне фъртуната — вредом

пак спокойствие снежно цари.

Към реката отсреща аз гледам,

вслушан в детските зимни игри.

 

Аз греша, не съм прав за мнозина,

дали лудост не ме заслепи.

Като гипсова мъртва богиня

на земята вън зимата спи.

 

А отгоре се радва небето

на слепените мъртви очи.

Всичко в сняг е: и двор, и дървета,

вече клонка дори не личи.

 

Буци лед, земен насип и прелез,

релси, ров и перон, и ели

са с безупречни форми и прелест,

без неравности и без ъгли.

 

Нощем, тъкмо унасяш се сладко,

и пак скачаш, от радост обзет,

този свят да положиш в тетрадка,

да го вместиш в единствен куплет.

 

Както спят под покривката чиста

храсти, дънери там по брега —

тези стрехи да легнат на листа,

този град, този свят под снега.