Борис Пастернак
Златна есен

Есен. Приказен чертог

зее празен в самотата.

Просеки в леса дълбок

се оглеждат в езерата.

 

Сякаш е изложба тук,

зали, зали, зали, зали;

ясен, трепетлика, бук —

колко злато са събрали.

 

Под венец, от злато цял,

младоженка е липата,

а с прозирен лек воал

крие нежен лик брезата.

 

В ями, в ровове пред мен

преспи от листа червени…

Къщички в гъстак от клен —

сякаш в рамки позлатени.

 

Тук прегърнати стоят

септемврийските дървета,

по кората им денят

с кехлибарен зрак просветва.

 

Само стъпиш ли в овраг

и разбира се веднага —

шушнещата шума крак

ловко всекиму подлага.

 

И в дълбоките алеи

ехо с ехото се гони

и по залез вишнев клей

се съсирва в небосклона.

Златна есен. Склад дълбок

с книги, накити, одежди,

чийто ценен каталог

вятърът студен разглежда.