Борис Пастернак
Тишина

Лесът пронизан е с лъчи.

И ленти прах, се стрелкат косо.

Оттука, както си личи,

на кръстопът излиза лоса.

 

В леса — мълчание и мрак,

животът в глухата ровина

не е слънчасал сякаш пак,

а друго нещо е причина.

 

Наистина, ей там пред нас

спря самката и се снишиха

дърветата като в несвяст —

и затова така е тихо.

 

Тя хрупа пресен, сочен злак

и с хруст ластарите се белят.

Докоснал нейния гръбнак,

люлее се на клонче желъд.

 

Тинтява, лайкучка и бъз,

живовляк, бучиниш, звъника

стълпени са околовръст

и глътнали са си езика.

 

Потокът само в тоя час

в оврага, пълен с благозвучия,

ту шепне, ту надига глас —

цял свят да разбере за случая.

 

Звъни и в летния покой.

размирил просеки, дъбрави —

почти с човешки думи той

се мъчи нещо да разправи.