Борис Пастернак
Градът

Килерът, кухнята със смръзнат

син въздух, селските петли

на всеки могат да омръзнат,

до гуша биха му дошли.

 

Денят отново в тежки преспи е,

край тебе — пустош, смърт и сън!

И мислиш: второто пришествие,

а не че зима е навън.

 

Лъщят се стълби заледени.

Геранът — в броня от леда.

Какъв магнит сега влече ни

към топлината и града!

 

Докато селото прилича

на ад в такъв ужасен ден,

градът е пълен с безразличие

към тоя свят несъвършен.

 

С безброй неща е застрахован,

студът не ще го застраши.

Сам като призрак е духовен,

изпълнен с хиляди души.

 

Във всеки случай на дървата

зад гаричката, там отзад,

видение в далечината

напомня мигащият град.

 

И детството ми той обзе го,

лъстиво мами ме натам.

Светът бе чернова за него,

додето не израсна сам.

 

Успя тъй блясък да покаже,

че и звездите възхити

и замени небето даже

в младенческите ми мечти.