Борис Пастернак
В леса

Лъките лилавееха в омара,

в леса димеше катедрален мрак.

Какво в света с целувки да обжарят?

По-мек от восък, той е техен пак.

 

Знам сън такъв — не спиш, сънуваш само,

че жаждаш сън и унесеш се цял,

и миглите обжегва адски пламък:

две — черни под клепачите — слънца.

 

Лъчи течаха. Бръмбари лъщяха,

стъкло от водни кончета и жар.

В леса дремливи блясъци трептяха

като под щипки на часовникар.

 

Под звън на цифри сякаш че замира

лесът, а горе в тръпен кехлибар

най-точния часовник сред всемира

сверяват пак по летния пожар.

 

Навиват го и стръсват здрача боров,

и сеят сенки в мрака изкласил

и го пронизват, устремен нагоре,

в истомата, към циферблата син.

 

И сякаш древно щастие витае,

и сякаш сънища по здрач пламтят.

Щастливите за времето нехаят.

А тия тук мълчаха, сякаш спят.