Борис Пастернак
Марбург

Треперех аз. Пламвах и гаснех от страст.

Тресях се. Направих й днес предложение —

но край, дерайлирал съм. Отказ — от раз.

Тя плаче. А аз — сред светците блажени.

 

Излязох навън. Като новороден

се чувствах. Неща и от смисъл лишени,

живееха и безразлични към мен

политаха в свойто прощално значение.

 

Разплавен бе пътят и смуглия лоб

бе смръщил и гледаше свода със злоба

паважът, и вятър в липите с гребло

гребеше. И всичко това бе подобия.

 

Върти го, сучи го, но свеждах от срам

очи — да не виждам как все ми се кланят.

Не щях за богатства изобщо да знам.

И бягах — от страх да не рухна в ридания.

 

Инстинктът вроден като стар лицемер

противен ми бе. Но ми бе по петите:

„Детинска изгора — реши насаме —

но нека все пак си отварям очите“!

 

„Тръгни и върви!“ — схоластик заслепен,

инстинктът ме водеше с мъдри съвети

през непроходими гъстаци пред мен

от люляци, страсти, дървета нагрети.

 

„Ти първо тръгни — после може и в бяг“ —

твърдеше, а новото слънце въззето

следеше как учат туземеца бял

да стъпва по старата нова планета.

 

Едни ги слепеше това. Като в рог

бе тъмно за други, очища изцъклили.

В гергините пиленца риеха ров,

щурчета — часовници — бяха зацъкали.

 

Пламтяха стрехите и в тоя шпалир

се взираше пладнето. В делника тукашен

кой тихо се стягаше за панаир,

кой, свел се над нов арбалет, си свирукаше.

 

Жълтееше пясъкът, зноя изпил,

предбуря под вежди от храсти се взираше.

И сводът се спичаше, рухнал унил

връз някакъв стрък от трева кръвоспираща.

 

Аз цялата теб — от глава до пети —

тъй както пиеса от Шекспир трагикът —

те носех, назубрил те с жар отпреди

и пак репетирах те, сам, като никога.

 

Щом паднех пред тебе, обгърнал без ум

и лед, и мъгла, и самата повърхност,

(ах, как си красива!) — и огнен самум —

какво ти е? Стига, де! Свърши. Отвъргнат.

 

Тук бил Мартин Лутер. Там братя Грим.

Що ноктести стрехи. Дървета. Надгробия.

И всичко тук помни и с дух несломим

е живо. И все пак това са подобия.

 

Не, утре не ще ида. Отказ — от раз,

по-ясно от сбогом е! Квит! Да замина.

Но гари, навалици — не е за нас.

Какво ли ме чака, о, плочи старинни?

 

Ще висне чаршаф, от мъгла изтъкан.

Ще седнат и в двата прозореца месеци.

Скръбта ще е пътничка с книжка в ръка

и на отоманката ще се намести.

 

Защо се боя? Знам я тая безсъница

подобно граматика. И сме на ти.

Защо, щом привичните мисли навън са,

аз стряскам се, сякаш съзрял лунатик.

 

Та нощите сядат с мен шах да играят

на пода с лунен паркет заблестял,

акации в моя прозорец ухаят

и в ъгъла — зрител — сребрее страстта.

 

И славеят цар е! Играя с безсъницата.

Царица — тополата! Бдя уморен.

И пак побеждава нощта. И разсъмва се.

И бялото утро изплува пред мен.