Борис Пастернак
Сън

Сънувах есен в здрача на стъклата,

приятели — и ти сред смях пиян,

и в миг — сокол, усетил кръв пролята

сърцето спусна се към твойта длан.

 

Но времето от старост се изнерви,

отвън сребреше рамките с варак

и с кървавите сълзи на септември

обливаше прозорците зора.

 

Но времето старееше и плюша

пропукваше се като лед със звън.

В миг — гръмка — ти се сепна и ослуша,

и секна, ек камбанен, моят сън.

 

Събудих се. Бе мрачен като есен

денят и вятърът, брезите слял,

по свода в бесен бяг ги бе понесъл —

тъй както дъжд от слама след кола.

 

1913–1928