Питър Бийгъл
Последният еднорог (14)

Глава дванадесета

В голямата зала на замъка часовникът удари шест. Всъщност от полунощ бяха минали единадесет минути, но в залата не бе по-тъмно, отколкото в шест часа̀ или по пладне. Обитателите на замъка обаче определяха времето по разликите в мрака. В някои часове залата бе студена само заради липсата на топлина и тъмна заради липсата на светлина; въздухът бе застоял и застинал, а камъните воняха на тиня, понеже нямаше прозорци, които да пропуснат прочистващия вятър. Това бе денят.

Ала нощем, както някои дървета съхраняват непомръкваща светлина през целия ден, съхраняват я под листата си дълго след залеза — тъй нощем замъкът се зареждаше и закипяваше от тъмнина, оживяваше от тъмнина. Тогава голямата зала бе студена с основание; тогава тихите шумове, които денем спяха, се събуждаха, за да топуркат и драскат из ъглите. Беше нощ, когато древната миризма на камъните сякаш се надигаше дълбоко изпод пода.

— Запали светлина — обади се Моли Гру. — Моля те, можеш ли да създадеш светлина?

Шмендрик промърмори нещо рязко и професионално. За момент не се случи нищо, но после странно жълтеникаво сияние се плъзна над пода и се разпиля на хиляда припкащи парченца, които припламваха и писукаха. Нощните зверчета на замъка проблясваха като светулки. Те се стрелкаха насам-натам из залата и хвърляха стремителни сенки с болнавата си светлина, от което мракът стана още по-студен.

— Ще ми се да не го беше правил — каза Моли. — Можеш ли да ги спреш? Поне лилавите, с… с краката, май.

— Не, не мога — тросна ѝ се Шмендрик. — Тихо. Къде е черепът?

Лейди Амалтея го виждаше върху една колона, ухилен, малък като лимон сред сенките и блед като утринната луна, но не продума. Не беше говорила, откакто слезе от кулата.

— Ето го — каза магьосникът. Той се приближи до черепа и дълго се взира в напуканите, ронещи се очни кухини, като кимаше бавно и хъмкаше тържествено. Моли Гру се бе втренчила също толкова съсредоточено, но често хвърляше погледи и към лейди Амалтея. Накрая Шмендрик каза:

— Така. Не стойте толкова близо.

— Наистина ли има заклинания, които ще накарат череп да говори? — попита Моли.

Магьосникът разпери пръсти и я дари с лека, веща усмивка.

— Има заклинания, които ще накарат всяко нещо да говори. Великите магьосници са били превъзходни слушатели и са измислили начини да развържат езика на всички неща по света, живи или мъртви. Това е основното на магьосничеството — гледане и слушане.

Той изведнъж отклони поглед, пое си дълбоко въздух и разтърка длани.

— Останалото е техника — добави. — Тъй. Започваме.

Завъртя се към черепа, положи леко ръка върху бледото теме и го призова с дълбок, властен глас. Думите замаршируваха от устата му като войници, чиито стъпки отекваха с мощ, докато пресичаха мрачния въздух, ала черепът не отговори.

— Само се чудех — пророни магьосникът. Вдигна ръка от черепа и отново му заговори. Този път заклинанието звучеше отстъпчиво и предразполагащо, почти жално. Черепът остана безмълвен, но Моли си помисли, че безликият му образ за миг се пробуди и отново замря.

В притичващата светлина на лъчистите твари косата на лейди Амалтея сияеше като цвете. Девойката не изглеждаше нито заинтригувана, нито безразлична, а смълчана, както понякога се смълчава бойно поле, докато наблюдаваше как Шмендрик изрича заклинание подир заклинание към една топка от кост с цвета на пустиня, която оставаше също толкова безмълвна. Всяко заклинание звучеше по-отчаяно от предишното, ала черепът отказваше да отговори. И все пак Моли Гру бе сигурна, че той разбира и слуша, и се забавлява. Тя познаваше мълчанието на подигравката прекалено добре, за да го сбърка със смъртта.

Часовникът удари двадесет и девет — поне там изгуби бройката Моли. Ръждивите удари още дрънчаха към пода, когато Шмендрик изведнъж размаха юмруци към черепа и викна:

— Добре бе, добре бе, превзет кокаляк такъв! А не щеш ли един в окото?

При последните думи гласът му напълно се разнищи до нещастно и яростно ръмжене.

— А така — обади се черепът. — Крещи. Събуди стария Хагард.

Неговият глас звучеше като клони, които пращят и се блъскат сред вятъра.

— Крещи по-силно — продължи. — Дъртият сигурно е наоколо. Той не спи много.

Моли възкликна радостно и дори лейди Амалтея пристъпи по-близо. Шмендрик стоеше със свити юмруци, а по лицето му нямаше следа от триумф. Черепът каза:

— Хайде, питай ме как да откриеш Червения бик. Няма начин да сбъркаш, ако поискаш съвет. Аз съм стражът на краля, поставен да пази пътя към Бика. Дори принц Лир не знае тайния път, но аз го знам.

— Ако наистина си тук на пост — попита Моли Гру, малко плахо, — защо не вдигнеш тревога? Защо ни предлагаш помощ, вместо да призовеш стражите?

Черепът зачатка в смях.

— Вися върху тая колона от бая време — рече той. — Бях най-верният човек на Хагард, преди да ми отсече главата без причина. Случи се в ония дни, когато нарочно беше зъл, за да разбере дали така му харесва. Оказа се, че не, но той реши, че поне може да оползотвори някак главата ми, затова я набучи тук да му служи като страж. При тия обстоятелства не съм най-лоялният му слуга.

— Тогава разгадай загадката — рече Шмендрик тихо. — Разкрий ни пътя към Червения бик.

— Няма — отвърна черепът. После се разсмя като луд.

— Защо? — викна вбесено Моли. — Що за игра…?

Дългите жълти челюсти на черепа не помръднаха и за миг, но мина доста време, преди тракането на злорадия смях да заглъхне. Дори бързащите нощни твари се заковаха сред бонбоненото си сияние, докато утихна.

— Аз съм мъртъв — рече черепът. — Мъртъв съм и вися в мрака да наглеждам имуществото на Хагард. Едничкото ми развлеченийце е да дразня и вбесявам живите, а сгодни случаи за това не се появяват често. Което е печален пропуск, понеже докато бях жив, имах особено вбесяващ характер. Ще ми простите, убеден съм, ако се позабавлявам с вас. Пробвайте утре. Може да ви кажа утре.

— Ама ние нямаме време! — примоли се Моли.

Шмендрик я смушка, но тя побърза да продължи, като пристъпи до черепа и се обърна право към необитаемите му очи.

— Нямаме време. Дори сега може да сме закъснели.

— Аз имам време — отвърна черепът замислено. — Всъщност не е толкова хубаво да имаш време. Юркане, търчане, зор, това пропуснато, онова забравено, ония другите твърде големи да се поберат в толкоз мъничко място — така си беше устроен животът. Предполага се, че за някои неща ще закъснееш. Не се кахърете.

Моли щеше да продължи с молбите си, но магьосникът я сграбчи за ръката и я дръпна настрани.

— Тихо! — изстреля той яростно. — Нито дума, нито думица повече. Проклетото нещо проговори, нали? Може би това е достатъчно за гатанката.

— Не е — осведоми го черепът. — Ще говоря, колкото си щете, но няма да ви кажа нищо. Направо да си умрете от мъка, а? Пък да ме бяхте видели, като бях жив.

Шмендрик не му обърна внимание.

— Къде е виното? — попита той Моли. — Да видим какво мога да направя с виното.

— Не можах да намеря никакво — отвърна тя притеснено. — Търсих навсякъде, но мисля, че в целия замък няма и капка.

Магьосникът се втренчи в нея сред смазваща тишина.

— Наистина търсих — натърти тя.

Шмендрик бавно вдигна ръце и пак ги отпусна.

— Е — рече той. — Е, дотук бяхме, щом не можем да намерим виното. Имам своите илюзии, но не мога да направя вино от въздуха.

Черепът се закиска тикащо и тракащо.

— Материята не може да бъде създавана или унищожавана — отбеляза той. — Поне не и от повечето магьосници.

Моли извади от една гънка на роклята си малка стъкленица, която леко проблясваше в мрака.

— Реших, че ако имаш малко вода като за начало… — каза тя.

Шмендрик и черепът я изгледаха по един и същи начин.

— Ами, вече е правено — настоя тя високо. — Не е като да трябва да измисляш нещо ново. Никога не бих те карала такова нещо.

Когато се чу какво казва, тя извърна очи към лейди Амалтея; но Шмендрик взе стъкленицата от ръката ѝ и се взря в нея замислено, като я въртеше в пръстите си и си мърмореше любопитни, крехки думи. Накрая рече:

— Защо не? Както казваш, това си е стандартен фокус. Даже доста популярен по едно време, спомням си, но тия дни е малко демоде.

Той бавно плъзна ръка над стъкленицата, изпридайки някаква дума във въздуха.

— Какво правиш? — обади се черепът нетърпеливо. — Хей, направи го по-близо, направи го тук. Нищо не виждам.

Магьосникът се обърна с гръб, притисна стъкленицата до гърдите си и се наведе над нея. Той поде шепнещ напев, който напомни на Моли за звуците от изгаснал огън дълго след като е изтлял и последният въглен.

— Ясно ви е — прекъсна за миг, — че няма да е нищо специално. Vin ordinaire^[1], ако изобщо стане.

Моли кимна сериозно.

— Обикновено става твърде сладко; а как ще го накарам да се изпие само̀, идея си нямам.

Той отново поде напева, дори по-меко, докато черепът жално се оплакваше, че не може да види или чуе нищичко. Моли рече нещо тихо и обнадеждаващо на лейди Амалтея, която нито я погледна, нито ѝ отговори.

Напевът секна рязко и Шмендрик поднесе стъкленицата към устните си. Първо я подуши, мърморейки:

— Слабичко, слабичко, почти без аромат. Никой никога не е правил хубаво вино с магия.

После надигна стъкленицата да отпие — после я разклати; втренчи се в нея; и с лека, ужасяваща усмивка я обърна. От гърлото не се изля нищо, нито капка.

— Край — каза почти радостно. Докосна сухите си устни със сух език и повтори:

— Край, просто край.

Все тъй усмихнат, той отново вдигна стъкленицата, за да я запрати през залата.

— Не, почакай — хей, недей!

Потракващият глас на черепа се възпротиви толкова яростно, че Шмендрик замръзна, преди ръката му да пусне стъкленицата. Двамата с Моли заедно се обърнаха към черепа, който — толкова силна бе тревогата му — дори бе започнал да се гърчи на мястото си, хлопайки оронения си тил в колоната, докато се мъчеше да се освободи.

— Не го прави! — проплака той. — Трябва да сте луди да хвърляте такова вино. Дай ми го, като не го искаш, но не го хвърляй.

Той се клатеше и кривеше върху колоната с хленч.

По лицето на Шмендрик се плъзна унесено, зачудено изражение, като дъждовен облак, който се носи над изсъхналата земя.

— За какво ти е притрябвало вино — попита той бавно, — щом нямаш език да го вкусиш, грапаво небце да му се насладиш, глътка да го глътнеш? Петдесет лета, откакто си мъртъв, нима още помниш, още жадуваш…?

— Петдесет лета, откакто съм мъртъв, какво друго ми остава?

Черепът бе спрял да мърда гротескно, но от безсилие гласът му звучеше почти като човешки.

— Помня — каза той. — Помня и повече от виното. Дай ми една глътка — дай ми само едно близване — и ще се насладя тъй, както ти никога няма, с всичката ти течаща плът, с всичките ти вкусови телца и органи. Имал съм време да мисля. Знам какво означава вино. Дай ми го.

Шмендрик ухилено поклати глава.

— Добре казано — рече той, — само дето самият аз напоследък се чувствам нещо неотзивчив.

Той за трети път вдигна празната стъкленица и черепът изстена в смъртно страдание.

— Това не е… — започна Моли Гру от съжаление, но магьосникът я настъпи.

— Разбира се — размишляваше той на глас, — ако случайно си спомниш входа към пещерата на Червения бик така добре, както си спомняш виното, може пък да намерим общ език.

Той небрежно завъртя стъкленицата.

— Дадено! — викна мигом черепът. — Дадено, за една капчица само, но я искам веднага! Само от мисълта за вино ожаднях повече, отколкото някога приживе, когато имах гърло да пресъхва. Дай ми само един гълток сегичка и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Ръждивите челюсти започваха да стържат една в друга. Тъмносивите зъби на черепа трепереха и се цепеха.

— Дай му го — прошепна Моли на Шмендрик. Обзе я ужас, че голите очни кухини може да се налеят със сълзи.

Но Шмендрик отново поклати глава.

— Ще ти го дам всичкото — рече той на черепа. — След като ни кажеш как можем да открием Бика.

Черепът въздъхна, но не се чуди и миг.

— Минава се през часовника — каза той. — Просто прекрачваш през часовника и си там. Сега може ли да си получа виното?

— През часовника. — Магьосникът се обърна да погледне към далечния ъгъл на голямата зала, в който стоеше часовникът: висок, черен и тесен, сянката на часовник по залез. Стъклото върху циферблата му бе счупено и нямаше стрелка за часове. През сивото стъкло едва се виждаха механизмите, които помръдваха и се въртяха разтревожено като риби.

— Искаш да кажеш, че когато часовникът удари точния час, се отваря и открива тунел, тайно стълбище.

Гласът му бе несигурен, тъй като часовникът изглеждаше твърде крехък, за да крие такъв проход.

— За това нищо не знам — отвърна черепът. — Ако чакаш тоя часовник да удари часа, ще си останеш тук, докато оплешивееш като мен. Защо да усложняваме простичка тайна? Прекрачваш през часовника и Червеният бик е от другата страна. Дай.

— Но котаракът каза… — започна Шмендрик, после се обърна и тръгна към часовника. В мрака изглеждаше сякаш се отдалечава надолу по хълм, все по-смален и приведен. Когато стигна часовника, продължи да върви, без да спира, все едно той наистина бе само сянка. Но си удари носа.

— Глупаво — студено рече той на черепа, когато се върна. — Мислеше, че ще ни измамиш ли? Пътят към Бика може и да минава през часовника, но има още нещо, което трябва да научим. Кажи ми го или ще изсипя виното на пода, за да си спомняш мириса и вкуса му колкото си щеш. Не се бави!

Ала черепът отново се смееше; този път замислено, почти доброжелателно.

— Спомни си какво ти казах за времето — рече той. — Когато бях жив, вярвах — като тебе — че времето е поне толкова действително и плътно като самия мен, навярно даже повече. Казвах „един часа̀“, сякаш можех да го видя, и „понеделник“, сякаш можех да го намеря на картата; и се оставях да бъда припиран от минута на минута, от ден на ден, от година на година, сякаш наистина се движех от едно място към друго. Като всички живеех в къща, построена от секунди и минути, празници и Нови години, и нито веднъж не излязох навън, докато не умрях, защото нямаше друга врата. Сега знам, че съм можел да мина през стените.

Моли премигна объркано, но Шмендрик кимаше.

— Да — каза той. — Ето как го правят истинските магьосници. Но тогава часовникът…

— Часовникът никога няма да удари точния час — рече черепът. — Хагард развали механизма много отдавна, когато веднъж се опитваше да сграбчи времето, докато то се носеше покрай него. По-важното е да разбереш, че няма значение дали часовникът след малко ще удари десет или седем, или петнайсет часа̀. Ти можеш да удариш свой собствен час и да започнеш броенето откъдето поискаш. Когато разбереш това — тогава всеки един час ще бъде точният за теб.

В същия миг часовникът удари четири. Последният звън още не бе заглъхнал, когато изпод голямата зала се надигна ответен звук. Не бе нито рев, нито свирепото ръмжене, което Червеният бик често издаваше, когато сънуваше, а нисък, любопитен звук, все едно Бикът се бе събудил, усетил ново присъствие в нощта. Всяка плоча изтрака като кротал и самият мрак сякаш потрепери, когато сияещите нощни създания се втурнаха диво към ъглите на залата. Моли разбра, изведнъж и извън съмнение, че крал Хагард е наблизо.

— Дай ми виното — каза черепът. — Изпълних моята част от сделката.

Шмендрик мълчаливо наклони празната стъкленица към празната уста и черепът загъргори, въздъхна и примлясна.

— Ах — каза той най-накрая, — ах, ето я истината, ето ти вино! Ти си по-голям магьосник, отколкото те мислех. Сега разбра ли ме, за времето?

— Да — отговори Шмендрик. — Мисля, че да.

Червеният бик отново издаде любопитния си звук и черепът изтрака върху колоната.

— Не — рече Шмендрик. — Не знам. Няма ли друг път?

— Как може да има? — Моли чу стъпки; после нищо; после тихия, предпазлив прилив и отлив на дишане. Не можеше да определи откъде идва. Шмендрик се обърна към нея и лицето му изглеждаше осаждено отвътре, като стъклото на газена лампа, от страх и объркване. Имаше и светлина, но тя се клатеше като газена лампа сред буря.

— Мисля, че ми стана ясно — каза той, — но съм сигурен, че не е. Ще опитам.

— Аз още си мисля, че е истински часовник — рече Моли. — Това обаче не пречи. Мога да мина през истински часовник.

Каза го отчасти за да го успокои, ала вътре в тялото ѝ нещо заискри, когато осъзна, че думите ѝ са истина.

— Знам къде трябва да отидем — добави, — а то си е същото като да знаеш часа.

Черепът я прекъсна.

— Към сделката ще добавя един съвет, понеже виното беше толкова хубаво.

Шмендрик придоби виновен вид.

— Строшете ме — каза черепът. — Просто ме бутнете на земята и ме оставете да се счупя. Не питайте защо, просто го направете.

Той говореше много бързо, почти шепнешком.

— Какво? Защо? — възкликнаха в един глас Шмендрик и Моли.

Черепът повтори молбата си.

— Какво приказваш? — запита Шмендрик. — Защо, за бога, трябва да те трошим?

— Направете го! — настоя черепът. — Направете го!

Дишането се приближаваше от всички посоки, макар и само на един чифт крака.

— Не — каза Шмендрик. — Ти си луд.

Той се обърна и за втори път тръгна към изпития, мрачен часовник. Моли хвана студената ръка на лейди Амалтея и го последва, дърпайки бялата девойка като хвърчило.

— Тъй да бъде — тъжно отрони черепът. — Предупредих ви.

В следващия миг закрещя с ужасен глас, като градушка върху желязо:

— Помощ, кралю! Стражи, към мен! Тук има крадци, бандити, хайдуци, похитители, обирджии, убийци, клеветници, плагиати! Крал Хагард! Хо, крал Хагард!

Сега над главите им и навсякъде наоколо задрънчаха брони и се чуха хриптящите викове на тичащите стражници. Не пламнаха факли, защото в замъка не можеше да се пали светлина освен по заповед на самия крал, а Хагард още мълчеше. Тримата крадци стояха сразени и разкрити, безпомощно зяпнали черепа.

— Съжалявам — каза той. — Такъв съм си, предател. Но поне се опитах…

В този миг липсващите му очи видяха лейди Амалтея и се разшириха и заблестяха, макар това да бе невъзможно.

— О, не — промълви той. — Не, ти не. Може да съм вероломен, но не съм толкова вероломен.

— Бягайте — рече Шмендрик, както го бе рекъл много отдавна на дивата морскобяла легенда, която тъкмо беше освободил. Хукнаха през голямата зала, докато стражниците шумно се препъваха в мрака, а черепът крещеше:

— Еднорог! Еднорог! Хагард, Хагард, ето я, отива към Червения бик! Часовникът, Хагард — къде си? Еднорог! Еднорог!

После гласът на краля прошумоля свирепо изпод глъчта:

— Глупак, предател, ти си ѝ казал!

Бързите му потайни стъпки изшумоляха наблизо и Шмендрик се приготви да се обърне и да се бие; ала се чу изсумтяване и пукот, и стъргане, а сетне отскачащото изхрущяване на стара кост върху стар камък. Магьосникът отново хукна.

Когато застанаха пред часовника, нямаха много време за колебание или мислене. Стражниците вече трополяха в залата и нозете им я изпълваха с бумтящ екот, а крал Хагард съскаше и ги проклинаше да побързат. Лейди Амалтея не се поколеба и за миг. Тя влезе в часовника и изчезна, както луната минава зад облаците — скрита от тях, но не сред тях, на хиляди мили сама.

„Сякаш е дриада — помисли си обезумяло Моли, — а времето е дървото ѝ.“

През мътното, осеяно с точици стъкло тя виждаше топузите и махалото, и разядените звънци, люлеещи се и пламтящи. Отзад нямаше врата, през която да излезе лейди Амалтея. Там бе само ръждивата алея на механизмите, която отвеждаше погледа ѝ надалеч всред дъжд. Топузите се клатеха като водорасли.

— Спрете ги! — викаше крал Хагард. — Разбийте часовника!

Моли заобръща глава, за да каже на Шмендрик, че май знае какво е имал пред вид черепът; ала магьосникът бе изчезнал, заедно с голямата зала на крал Хагард. Нямаше го и часовникът, а тя стоеше край лейди Амалтея насред студено място.

Гласът на краля я стигна от много далеч; тя не толкова го чу, колкото си го спомни. Продължи да обръща главата си и се оказа лице в лице с принц Лир. Зад него се спускаше ярка мъгла, която потръпваше като страните на риба и въобще не приличаше на ръждясал часовник. Шмендрик не се виждаше никъде.

Принц Лир сериозно ѝ кимна, ала първите му думи бяха към лейди Амалтея.

— А ти щеше да тръгнеш без мен — каза той. — Изобщо не си слушала.

И тя му отговори, след като не бе продумвала на Моли или магьосника. С нисък, ясен глас рече:

— Щях да се върна. Не знам защо съм тук или коя съм. Но щях да се върна.

— Не — каза принцът. — Никога нямаше да се върнеш.

Преди да успее да продължи, Моли се намеси — за своя изненада — виквайки:

— Оставете това! Къде е Шмендрик?

Двамата непознати я изгледаха с учтиво учудване, че някой друг на света е в състояние да говори, и тя потръпна от глава до пети.

— Къде е? — повтори. — Ще се върна сама, ако вие не щете.

И отново се обърна.

Той излезе от мъглата, привел глава, сякаш се бореше със силен вятър. Притискаше слепоочието си с длан и когато я махна, кръвта бавно потече надолу.

— Всичко е наред — каза той, когато видя, че кръвта капе върху ръцете на Моли Гру. — Всичко е наред, не е дълбока. Не успях да премина, докато не се случи.

Той се поклони немощно на принц Лир.

— Точно за теб си мислех, че ме превари в тъмното — каза. — Как мина през часовника толкова лесно? Черепът каза, че не знаеш пътя.

Принцът изглеждаше объркан.

— Какъв път? — попита той. — Какво трябваше да зная? Видях къде отиде тя и я последвах.

Внезапният смях на Шмендрик се отърка отривисто в грапавите стени, които доплуваха около тях, когато очите им привикнаха с новия мрак.

— Разбира се — каза той. — За някои неща точният час идва от само себе си.

Отново се разсмя, клатейки глава, и кръвта пръсна. Моли откъсна парче от роклята си.

— Ония клети старци — продължи магьосникът. — Те не искаха да ме наранят, а аз нямаше да ги ударя, дори и да можех. Въртяхме се, като си се извинявахме, Хагард крещеше, а аз се блъсках ли, блъсках в часовника. Знаех, че не е истински, но го усещах като истински и се тревожех за това. После Хагард замахна с меча си и ме уцели.

Той затвори очи, докато Моли превързваше главата му.

— Хагард — рече. — Започвах да го харесвам. И още го харесвам. Изглеждаше толкова уплашен.

Неясните, далечни гласове на краля и стражите му сякаш се засилваха.

— Не разбирам — каза принц Лир. — Защо бе уплашен — баща ми? Какво е…?

Но точно тогава от далечната страна на часовника се разнесе бездумен тържествуващ крясък и началото на мощен трясък. Блещукащата мъгла незабавно изчезна и върху всички се срути черна тишина.

— Хагард е разбил часовника — проговори Шмендрик. — Вече няма път назад, или навън, освен пътя на Бика.

Около тях започна да се надига бавен, плътен вятър.