Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Раковый корпус, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Александър Солженицин. Раково отделение

Първо издание

Превод от руски: Георги Миланов

Редактор: Ирина Атанасова

Коректор: Галя Кръстева

Художници: Емил Попов, Александър Алексов

ISBN 954-8470-01-2

ИК „Венисон“, Перник, 1993 г.

 

Александр Солженицын. Раковый корпус. ж. Новый мир, 1990

История

  1. — Добавяне

Част първа

Глава 1
Нямам никакъв рак

Раковото отделение носеше номер тринадесети. Павел Николаевич Русанов не беше и не можеше да бъде суеверен, но нещо трепна в него, когато в болничния му лист написаха: „Тринадесето отделение“. На никого не би хрумнало да нарече тринадесето някое травматологично или вътрешно отделение.

Но в цялата република сега не можеха да му помогнат в друга клиника освен в тази.

— Но нали това не е рак, докторе? Нали не е рак? — с надежда питаше Павел Николаевич, докосвайки леко лявата страна на шията си, където се намираше злокачествената подутина, която растеше почти всеки ден, все така покрита с безобидна бяла кожа.

— Разбира се, че не! — за десети път го успокояваше доктор Донцова, попълвайки с разтегнат почерк графата за историята на заболяването. Когато пишеше, тя слагаше квадратните си, леко заоблени в ъглите очила, които сваляше веднага щом оставеше писалката. Вече не бе млада и бледото й лице изглеждаше много уморено.

Това стана по време на амбулаторния прием преди няколко дни. След насочването им в раковото отделение болните обикновено начаса загубваха съня си. Доктор Донцова нареди Павел Николаевич веднага да бъде оставен на легло в клиниката.

Не толкова самата болест, непредвидена, изключваща предварителната подготовка за нейната поява, внезапно връхлетяла като ураган само за две седмици нищо неподозиращия безгрижен и щастлив човек, угнетяваше Павел Николаевич, колкото това, че се налагаше да се настани в тази клиника като обикновен пациент, а той вече не си спомняше кога за последен път се бе лекувал като такъв. Започнаха да звънят — и на Евгений Семьонович, и на Шендяпин, и на Улмасбаев, които от своя страна позвъниха, за да изяснят има ли в тази клиника специални стаи и ако няма, не може ли поне временно да се отдели малка стая с едно легло, но не се получи нищо, защото клиниката бе пренаселена.

Единственото, което успяха да постигнат чрез главния лекар, бе, че приемните часове, общата баня и гардероб нямаше да бъдат задължителни за новия пациент на клиниката.

И със семейния москвич Юра закара баща си и майка си пред самия вход на Тринадесето отделение.

Без да обръщат внимание на студа, две жени в захабени от честото пране кадифени халати, стояха настръхнали на откритата каменна тераса.

Като се започне от тези неугледни халати, всичко тук изглеждаше неприятно за Павел Николаевич: и прекалено изтърканият циментов под, и ръчките с неопределен цвят на вратите, докосвани от ръцете на болните, и вестибюлът приемна с изтъркана боя на паркета, и стените с маслинена ламперия (изглеждащи прекалено грозно), и дългите пейки, които не можеха да поберат (и по тази причина седяха на пода) пристигналите отдалеч болни — узбекистанци в стегнати памучни халати и възрастни узбечки в бели рокли, чиито млади сънароднички, набиващи се в очи с лилавите и червено-зелени одежди, всички без изключение с ботуши и галоши. Някакъв руски младеж лежеше, заел цяла пейка, облечен в разкопчан, докосващ с полите си пода балтон, кожа и кости, с подут корем; той непрекъснато стенеше от болка и неговите вопли действаха на Павел Николаевич така, сякаш хленченето на болния не бе предизвикано от собствената му, а от неговата болка.

Павел Николаевич пребледня до такава степен, че дори устните му загубиха червенината си, спря и прошепна:

— Капа — обърна се той към жена си, — тук ще умра! Не искам. Да се върнем.

Капитолина Матвеевна хвана твърдо ръката му и я стисна.

— Пашка, къде да се върнем? А след това?

— Е, може би в Москва все пак ще успеем да уредим нещата по някакъв начин…

Тя обърна към него главата си, която изглеждаше огромна от пищните къдрици с меден оттенък.

— Пашка! В Москва може да останеш две седмици, а може и по-малко! Не бива да се отлага! А и всяка сутрин подутината изглежда все по-голяма!

Капитолина Матвеевна стискаше китката на Павел Николаевич, за да му вдъхне кураж. Служебните си задължения той решаваше винаги сам, затова му бе още по-приятно за семейните въпроси да разчита на жена си, която вземаше най-бързите и верни решения.

А момчето, легнало на пейката, продължаваше да стене.

— Може би лекарите ще се съгласят у дома… Ще платим… — опитваше се неуверено да упорства Павел Николаевич.

— Пашка, знаеш, че и аз съм за това да извикаме човека и да платим. Но ние вече изяснихме, че тези лекари не правят посещения по домовете и не вземат пари… В отделението имат апаратура. Не може… — разубеждаваше го жена му, която страдаше заедно с него.

Павел Николаевич също разбираше, че не може. Просто го казваше за всеки случай.

Според уговорката с главния лекар на онкологическия диспансер трябваше в два часа да ги чака тук старшата сестра, но нея, разбира се, я нямаше; стаичката й под стълбището бе заключена.

— Няма с кого да се разберем! — избухна Капитолина Матвеевна. — И за какво им плащат!

Както беше наметнала върху раменете тежкото си палто, Капитолина Матвеевна се отправи по коридора, в началото на който имаше надпис: „Забранено е влизането с връхни дрехи.“

Павел Николаевич остана да чака във вестибюла. Боязливо наклонил главата си надясно, той опипваше своята подутина. Имаше чувството, че за половин час, откакто за последен път я бе видял в огледалото в дома си, когато слагаше шалчето си, тя сякаш бе станала още по-голяма. Павел Николаевич усещаше слабост и имаше желание да седне, но пейките му се струваха прекалено мръсни, а и трябваше да помоли някаква жена със забрадка и с мазна торба между краката да се помести, за да му направи място; дори и отдалече му се струваше, че усеща някаква тежка воня, която лъхаше от торбата й.

И кога най-после нашето население ще се научи да пътува с чисти и спретнати куфари! (Впрочем сега, когато бе с подутина, му бе все едно.)

Измъчен от стоновете на младежа и от всичко, което се изпречваше пред очите или достигаше до неговото обоняние, Русанов стоеше, едва докосващ с рамото си издатината на стената. Отвън влезе мъж с вид на селянин, който носеше половинлитров буркан, почти пълен с жълтеникава течност; носеше го, без да го крие, с известна гордост, като халба бира, получена след уморително чакане на опашката. Пред Павел Николаевич мъжът спря и едва не му протегна буркана, вероятно за да попита за нещо, но забелязал скъпата му шапка, се обърна към болния с патериците:

— Миличък, къде да отнеса това?

Безногият мълчаливо му посочи вратата на лабораторията.

На Павел Николаевич вече му се повдигаше.

Когато входната врата се отвори отново, влезе облечената само с бял халат сестра, която имаше прекалено издължено лице. Тя веднага забеляза Павел Николаевич, досети се кой е и се приближи до него.

— Извинете — изрече запъхтяно тя с поруменяло от бързането лице, цветът на което почти се сливаше с цвета на червилото й.

Павел Николаевич поиска да отговори язвително, но се сдържа, защото бе доволен, че чакането най-после е свършило. Приближи се, като носеше куфара и чантата с продуктите, Юра в костюм, без шапка — така, както бе шофирал; изглеждаше много спокоен; при всяко движение високият светъл перчем над челото му се поклащаше.

— Да вървим! — подкани ги сестрата и се насочи към стаята си под стълбището, която приличаше повече на килер. — Низамутдин Бахрамович ми каза, че носите ваше бельо и пижама, която е съвсем нова, нали?

— Да, току-що купена от магазина.

— Питам ви, защото в противен случай е нужна дезинфекция, разбирате ме, нали? Тук ще може да се преоблечете.

Тя отвори шперплатовата врата и запали лампата. В стаичката със скосен таван нямаше прозорец, а по стените бяха закачени много цветни графики.

Юра мълчаливо внесе куфара и излезе, а Павел Николаевич остана да се преоблече. Старшата сестра отново се приготви да отиде до някъде, но в същия момент се приближи Капитолина Матвеевна.

— Момиче, вие винаги ли така бързате?

— Даа…

— Как се казвате?

— Мита.

— Странно име. Не сте ли рускиня?

— Немкиня…

— Вие ни принудихте да чакаме.

— Извинете, моля ви. Аз сега…

— Искам, Мита, да знаете. Моят мъж… е заслужил човек, много ценен работник. Казва се Павел Николаевич.

— Павел Николаевич… Добре, ще запомня.

— Разбирате ли, той е свикнал да се грижат за него, а сега страда от сериозна болест. Не би ли могло да се назначи на постоянно дежурство при мъжа ми някоя сестра?

Върху и без това неспокойното лице на Мита премина сянка на загриженост. Тя поклати глава.

— При нас освен операционните има три дежурни сестри на шестдесет души. А през нощта са само две.

— Ето, виждате ли! Ще умираш, ще викаш и никой няма да те чуе.

— Защо мислите така? При всеки отиват.

(При „всеки“… След като говореше така, имаше ли смисъл да й се обяснява?)

— И отгоре на това вашите сестри работят на смени?

— Да, по дванадесет часа.

— Но това е ужасяващо! Аз самата и дъщеря ми постоянно бихме дежурили! Бих намерила човек, който да не се отделя от леглото на мъжа ми, за своя сметка, но ми казват, че и това не трябва да правя…

— И аз мисля, че е невъзможно. Не го е правил никой досега. А и в стаята няма място дори за стол.

— Боже мой, представям си що за стая е това! Трябва да я огледам! С колко легла е?

— С девет. Поне веднага ще бъде настанен на легло, защото при нас обикновено на болните се налага да лежат по стълбищата и коридорите, докато се освободи легло.

— Все пак ще ви помоля, тъй като вие познавате хората си и ще ви бъде по-лесно да уредите… Намерете някоя сестра или санитарка, която да оказва на Давел Николаевич не само формално внимание… — Тя вече бе отворила голямата си черна дамска чанта, от която извади три банкноти от по петдесет рубли.

Стоящият недалеч от тях мълчалив син се обърна.

Мита скри и двете ръце зад гърба си.

— Не, не… Такива поръчения…

— Но аз не ги давам на вас! — опита се да пъхне в джобчето на халата смачканите банкноти Капитолина Матвеевна. — След като това не може да стане по каналния ред… Плащам за труда! А вас ви моля само да бъдете любезна да ги предадете!

— Не, не… — уплашено я гледаше сестрата. — У нас не е прието…

Шперплатовата врата се отвори със скърцане и от стаичката под стълбището излезе Павел Николаевич в нова зелено-кафява пижама и в топли домашни пантофи, обшити около глезена с кожа. Върху плешивата му глава имаше, нова малинова тюбетейка. Сега, когато Павел Николаевич бе без зимната си дреха и шала, особено грозно изглеждаше оголената отстрани на шията подутина, голяма колкото юмрук. Той вече и главата си не държеше изправена, а леко наведена надясно.

Синът отиде да събере в куфара свалените дрехи, а прибралата парите си Капитолина Матвеевна погледна тревожно мъжа си.

— Няма ли да ти бъде студено така? Трябваше да купим топъл халат. Ще донеса. Тук е шалът. — Тя го извади от джоба. — Сложи го на врата си, за да не настинеш! — В кожената си шуба Капитолина Матвеевна изглеждаше вече три пъти по-едра от мъжа си. — А сега върви в стаята да се настаниш. Извади продуктите, огледай се, помисли какво още ти е нужно, а аз ще те чакам тук. Когато слезеш, ще ми кажеш, а аз вечерта ще ти донеса всичко необходимо.

Тя не губеше самообладание никога, всичко успяваше да предвиди предварително; бе истински другар в живота. Павел Николаевич с благодарност я погледна, после премести погледа си към сина.

— Значи заминаваш, Юра?

— Влакът е довечера, татко.

Юра се приближи. Той се държеше с баща си почтително, но както винаги равнодушно; дори и сега, когато се сбогуваше с баща си, който оставаше в болницата, държането му бе същото. Всичко приемаше омекотено.

— Така, сине. Това е първата ти сериозна командировка. Подбери си веднага подходящо поведение. И никакво благодушие! То е най-голямата ти слабост! Винаги помни, че ти не си просто Юра Русанов, не си частно лице, а представител на за-ко-на! Разбираш ли?

Не бе известно дали Юра разбира или не, но сега на Павел Николаевич му бе трудно да намери точните думи. Мита се суетеше, желаейки час по-скоро да си отиде.

— Ще почакам с мама — усмихваше се Юра. — Ти върви, засега няма да се сбогуваме…

— Ще стигнете ли сам? — попита Мита.

— Боже мой, човекът едва се държи на краката си! Нима вие не можете да го отведете до леглото му? Поне да занесете чантата му!

Павел Николаевич осиротяло погледна близките си, отстрани ръката на Мита и като се хвана здраво за перилата, започна да се изкачва по стъпалата. Сърцето му заби силно, но не само от изкачването. Изкачваше се така, сякаш на трибуната го очакваше… как се казваше… гилотината.

Старшата сестра, изпреварвайки го, изтича с чантата на горния етаж, където извика името на някаква Мария, и преди Павел Николаевич да достигне до първата площадка, слезе по другото стълбище и излезе от отделението, сякаш за да покаже на Капитолина Матвеевна в ръцете на какви сръчни хора е попаднал мъжът й.

А Павел Николаевич бавно стъпи на голямата стълбищна площадка, каквито има само в старинните здания. Там, без въобще да пречат на движението, бяха сложени две легла, на които лежаха болни, и две нощни шкафчета. Един от пациентите вероятно бе много зле, защото на лицето му имаше кислородна маска.

Като се стараеше да не гледа безнадеждно болния, Русанов се обърна и продължи да се изкачва, забил поглед в последното стъпало. Но в края на изпитанието не го очакваше радост: на втория етаж стоеше сестрата, към която Мита се бе обърнала с името Мария. Върху смуглото лице, напомнящо икона, нямаше и следа от състрадание. Висока, слаба и с плоски гърди, тя го чакаше като войник и веднага тръгна да му покаже къде да се настани. Прекосиха вестибюла, в който също имаше няколко легла с болни. В тъмния ъгъл бе поставена масичка за сестрата с постоянно запалена настолна лампа, а до нея голям шкаф с матови стъкла и червен кръст. Мария спря пред отворената врата и посочи с дългата си ръка.

— Второто легло до прозореца.

И веднага побърза да си отиде — неприятна черта от атмосферата на болниците, където никой не си прави труда да поостане и да поговори с пациента, след като е изпълнил задълженията си.

Двете крила на прозореца на болничната стая, която по-скоро приличаше на зала, бяха постоянно отворени, но въпреки това, прекрачвайки прага, Павел Николаевич усети влажния, застоял, отчасти смесен с острата миризма на лекарства въздух, който бе направо мъчителен за неговото чувствително обоняние.

Болничните легла бяха разположени напряко на стените, на разстояние колкото ширината на шкафче едно от друго, а между редиците легла едва можеха да се разминат двама души.

По средата на тази пътечка стоеше набит широкоплещест болен в пижама на розови ивици. Шията му — до самата месеста част на ушите — бе толкова плътно стегната от дебел пласт бинтове, че не можеше свободно да движи голямата си глава с буйни коси.

Този болен разказваше нещо с пресипнал глас на останалите, които го слушаха от леглата си. При влизането на Русанов той се обърна към него с цялото си тяло, погледна го и безучастно подхвърли:

— Ето още едно раче.

Павел Николаевич не сметна за необходимо да отговори на тази фамилиарност. Чувстваше, че сега всички обитатели на стаята го гледат, но не му се искаше от своя страна нито да огледа тези случайни хора, нито да ги поздрави. Единствено с отривист жест, в който се долавяше нетърпение и досада, посочи с ръка на нахалния болен, че трябва да се отстрани. Онзи пусна Павел Николаевич да мине и отново с цялото си тяло със завинтената към него глава се обърна.

— Ей, братче, ти рак ли имаш? — попита той със стържещ глас.

Павел Николаевич вече доближи посоченото му от сестрата легло, но нещо го засърбя под лъжичката. Той погледна в упор нахалника, стараейки се да не излезе извън себе си (но все пак раменете му трепнаха), и отговори с достойнство:

— Нямам никакъв рак.

Онзи изсумтя и пред цялата стая отсъди:

— Глупак! Ако нямаше рак, тук ли щяха да те изпратят?