Николай Соколов
Залъгалки

Дрипаво плашило,

шило, шило, шило,

перчи се безстрашно,

страшно, страшно, страшно,

всички стари свраки,

каки, каки, каки,

то като апаши,

плаши, плаши, плаши.

От това плашило,

шило, шило, шило,

с шапка от парцали,

цали, цали, цали,

и юнак с тояга

бяга, бяга, бяга…

Само чер арапчо,

врабчо, врабчо, врабчо,

върху него в здрача

скача, скача, скача…

— Засмей се! — каза ми дъждецът.

Послушах го и се засмях.

А той в устата ми, хитрецът,

изсипа шепи воден прах…

Съблече ли си кожуха

зимата през мразовете,

всеки почва да си духа

на ръцете…

Затова си слагат всички

ръкавички.

Слънцето ни стопли с грейка,

но на жълтата скамейка

то остави пряспа сняг.

Сякаш там едно момче

е забравило нарочно

хлебец за едно врабче.

За кое — не зная точно.

От рода Вълчанови

аз съм най юнак.

Глутница глутанова

водя в късен мрак.

Моят глас-гласилище,

щом гората проглуши,

всява страх-страшилище,

в слабите души…