Пол Дохърти
Убийствата на Бялата роза (9) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сър Роджър Шалот (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Rose Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Убийствата на Бялата роза

Художник: Христо Хаджитанев, 2005

ИК „Еднорог“, 2005

ISBN 954-9745-93-7

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Подкупихме водача със сребро и обещание за още, ако ни заведе до Лестър. Ден по-късно си пробивахме път по улиците и алеите на града. Бог ми е свидетел колко мръсна и отвратителна беше тази работа: помня смрадта, претъпканите къщи и вонящите канавки, които лъхаха като врящ казан в горещия ден. Най-сетне открихме „При платнохода“ на един запуснат пазарен площад под градските стени. Къщите от двете страни бяха мръсни и порутени. Старо куче лежеше и дишаше тежко под малкия кръст на площада. От време на време ставаше и облизваше краката на обсипания със струпеи просяк, здраво окован в прангите. Беше вечер, пазарът беше приключил и продавачи и клиенти се бяха настанили под платнените навеси на малките шатри, където се продаваше ейл. Бенджамин посочи към „При платнохода“ — малко заведение от три постройки с голям зелен клон, окачен под стряхата и крещяща табела, която едва-едва се крепеше над олющената врата. Пред входа стояха няколко търговци, които продаваха ярко оцветени панделки, ръкавици, сливи и зелени ябълки. Пробихме си път между тях и влязохме в кръчмата, като оставихме водача навън да пази конете.

Общото помещение в кръчмата беше хладно и миришеше на мухъл, масите бяха обикновени бъчви, заобиколени с разнебитени столчета, а край стените имаше пейки. Един търговец по пътя ни беше предупредил да не пием вода, нито пък от мътния ейл, защото чумата наскоро беше вилняла в града и потоците можеше да са още заразени. Господарят ми поръча кана вино и разпита прислужницата, червенобузеста мома, която щеше да бъде доста хубавичка, ако си беше запазила зъбите. Галантен, както винаги, Бенджамин я остави да отпие от чашата му и пъхна едно пени в малката й, загрубяла ръка.

— Момиче — попита той, — спомняш ли си мъж на име Ървайн — младолик, с пясъчноруса коса — който може да ти се е сторил малко потаен? Говори като шотландец.

Момичето изглеждаше объркано, затова му повторих описанието, докато потъвах в ясните му сини очи. После поклати енергично глава и забърбори оживено, макар че разбирах само половината от онова, което казваше. Очевидно Ървайн бил постоянен посетител в кръчмата.

— Първо дойде сам — заяви прислужницата. — Яде и пи много и всички посетители го харесаха, макар да беше шотландец — тя спря, намигна на господаря ми, отпи отново от чашата му и грабна второто пени, което той й подаде. — Но после — продължи момичето като дете, което разказва приказка — стана потаен и уединен, сядаше в ъгъла и се срещаше с един неприятен човек. — Тя присви очи, за да си припомни по-лесно. Непознатият имаше тъмнокестенява коса, превръзка на едното око и пурпурно родилно петно на бузата.

— Англичанин ли беше? — попитах я аз.

Тя се засмя и поклати глава.

— Истински шотландец. Пиеше като смок и не разбирах хрипливия му говор.

— Ървайн остави ли нещо след себе си? — запита господарят ми.

— О, не. Аз почистих стаята му — тя ме изгледа лукаво. — Или поне се опитах.

— Защо казваш това? — остро попита Бенджамин.

— Защото беше оставил рисунка на стената. Господарят побесня и ме накара да я измия.

— Каква беше тя? — попитах аз.

— Голяма птица — отвърна прислужницата. — Беше я изрисувал с въглен. Голяма птица със свиреп клюн и корона на главата.

— Като орел ли? — попитах аз.

— Да, да — отвърна момичето.

— Ами странният приятел на Ървайн? — попита Бенджамин. — Какво правеше той?

— Нищо, само разговаряше с него, после си тръгна, а Ървайн също потегли скоро след това.

Благодарихме на прислужницата, която не можеше да ни каже нищо повече. Прекарахме още известно време в Лестър, като обхождахме кръчмите, за да разберем дали някой друг не е виждал странния познат на Ървайн. Но навсякъде срещахме неуспех. В края на втория ден в града бяхме уморени и мръсни, и бързахме да си тръгнем.

Пътувахме два дни обратно към Ройстън с водач, който беше също толкова уморен от нас, колкото ние отвратени от него. Въпреки промяната на времето имението изглеждаше все така неприветливо; мрачна, ниска купчина постройки, скрита зад напукани, покрити с мъх стени. Мелфорд и група стрелци ни поздравиха на портата. Над тях, с почерняло лице и изплезен език, танцуваше във въздуха един от кухненските прислужници.

— Обесихме го! — весело обяви Мелфорд. — Крал вещи от имението и се опитвал да ги продаде из околните села.

Негодникът ми се усмихна злорадо, сякаш с радост би сложил примка и около моя врат и би ме провесил от някой клон на надвисналия бряст.

Прикрихме отвращението си и тръгнахме към главния вход, където ни очакваше вечно любезният доктор Агрипа.

Докато конярите отвеждаха конете ни, нас ни поведоха към омразната зала, сега малко по-уютна с гоблените, драпериите, възглавничките и столовете, извадени от раклите на кралица Маргарет.

— Какви са новините от Ървайн? — попита Агрипа, веднага щом Кейтсби заключи вратата зад нас и огледа внимателно дългото помещение с нисък таван, сякаш в сенките му се криеха шпиони. После приближи и се надвеси над нас.

— Ървайн? — повтори той дрезгаво. — Какви новини носите от него?

Господарят ми отупа прахта от наметката си.

— Сър Робърт, аз съм мръсен, натъртен от ездата и жаден. Бих искал малко вино.

Мигновено ни донесоха две препълнени чаши с вино. Господарят ми отпи жадно, докато аз следях спокойното лице на Агрипа и тревожното изражение на Кейтсби.

— Ървайн е мъртъв — каза безизразно Бенджамин.

Кейтсби простена и се извърна. Агрипа възбудено се размърда на стола.

— Как? — попита той. — Как е бил убит?

— Изобщо не е стигнал до манастира — отвърна господарят ми. — Очаквахме го, но един пътуващ търговец ни докара трупа му. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо и кесията му бе открадната. — Бенджамин сви рамене. — Провалихме се.

— Някой искаше да се провалим! — прекъснах го дрезгаво. — Ървайн е бил причакан. А единствените хора, които знаеха, че идва, са тук, в имението Ройстън.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кейтсби.

— Че някой от Ройстън е причакал Ървайн и го е убил — отвърнах хладно, пренебрегвайки яростта, която се изписа на откритото, грубовато лице на Кейтсби.

— Откъде да знаем, че вие двамата не сте го убили?

— Питай водача ни — отговори Бенджамин. — И дамите от манастира — те не ни изпускаха от очи.

Спомних си дългите изящни крака на игуменката, увити около тялото ми и прикрих усмивката си.

— Е — продължи Бенджамин, — къде бяха всички, докато ние пътувахме за „Колдстрийм“?

— Аз бях в Нотингам! — отсече Кейтсби. — Тръгнахме оттук същия ден, когато потеглихте и вие, осми ноември. С Мелфорд пристигнахме в Нотингам сутринта на девети. Тамошният шериф ще потвърди къде сме ходили.

Агрипа ме погледна право в очите.

— Добър въпрос, мастър Шалот. — Той разпери ръце. — Никой от нас не може да гарантира кой къде е бил. Кари обикаляше околността за провизии. Нямаше го три дни. Муди беше пратен в Ярмут от нейно величество кралицата.

— Ами ти?

Агрипа се усмихна.

— Както добрия доктор Скозби, и аз си имах работа — той купуваше лекарства за кралицата — Агрипа се прозя, — а аз, разбира се, за кардинала.

Взрях се в тъмните му, непроницаеми очи. Подиграваше ли ми се? Беше ли той причакал Ървайн по поръчение на кардинала? Спомних си обвитата в мъгла околност и потръпнах. Или се беше занимавал с черна магия, призовавайки някой демон от ада в усамотена горичка или храсталак? Но защо трябваше да го подозирам? Отговорът му беше основателен: никой не можеше да гарантира за техните действия, но ние с Бенджамин се бяхме провалили. Кейтсби придърпа един стол срещу нас и се свлече на него, заравяйки лице в ръцете си.

— Селкърк е мъртъв — произнесе той с гробовен тон като свещеник, четящ заупокойна молитва. — Рутвен беше убит, а сега и Ървайн! — Кейтсби хвърли поглед към Агрипа. — Може би след време за смъртта им ще бъде отмъстено. Но кралицата настоява да се срещнем с шотландските пратеници. — Той погледна часовата свещ, която гореше на масата. — Положението е следното: кралицата е избягала от Шотландия, изоставяйки малките си синове Джеймс и Александър. — Кейтсби замълча за миг. — Александър се разболял и умрял. Кралицата не храни любов към втория си съпруг, но обича Шотландия. Шотландските пратеници ще бъдат придружавани от лорд Д’Обини, дясната ръка на регента. Съпругът на кралицата Дъглас, граф Ангъс, също е настоял да дойде. Вие трябва да изискате от тях кралицата да се върне в Шотландия. Те трябва да пристигнат тази вечер в Нотингам. Утре ще се отправите натам, мастър Бенджамин и Шалот, а добрият доктор Агрипа ще ви придружи. — Кейтсби ни погледна с кървясалите си очи. — И този път не се проваляйте! — отсече той. — Сега трябва да уведомя кралицата за случилото се.

След тези думи Кейтсби стана и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

— Ти ли уби Ървайн? — запратих обвинението към усмихнатия Агрипа.

Добрият доктор отметна глава и се разсмя весело до сълзи. Звукът отекна странно в тази мрачна, неприветлива зала. Той стана, изтри сълзите си с опакото на ръката и застана над мен. Обгърна лицето ми с малките си, меки ръце.

— Един ден, Роджър — прошепна той, — ти ще откриеш ключа към великите мистерии. Надзърнах в сенките, които още не са реалност. Но, Господи, още колко много имаш да учиш!

Той отдръпна ръцете си, усмихна се на Бенджамин и тихичко излезе от залата.

Прекарахме остатъка от деня, възстановявайки се от пътуването, като правехме всичко възможно да отбягваме останалите, които скоро научиха за провала ни и криеха задоволството си зад самодоволни погледи или кисели усмивки. Вечерята не беше приятна. Кралица Маргарет и Кейтсби ни гледаха мрачно от местата си, а Мелфорд сякаш се наслаждаваше на някаква шега, известна само на него. Муди изглеждаше лицемерен, докато Скозби трудно можеше да скрие триумфа си. Кари изглеждаше разтревожен, а доктор Агрипа приличаше на зрител на някакъв спектакъл.

Ние седяхме и си играехме с храната. Може би изпих доста, защото един от девизите на стария Шалот е и винаги е бил: „Когато си уплашен и наблизо има вино, пий колкото можеш.“ Най-накрая, уморен от зловещата тишина, господарят ме дръпна за ръкава. Станахме, поклонихме се на кралица Маргарет, измърморихме извиненията си и се измъкнахме от залата.

— Мастър Даунби! — извика Агрипа. — Тръгваме за Нотингам на разсъмване.

Бенджамин сви устни и поклати глава.

— Не е нужно да ни викаш, докторе. Ще те чакаме пред Ройстън. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.

Когато се върнахме в стаята си, аз се обърнах към Бенджамин и изфъфлих пиянски.

— Какво искаше да кажеш?

— Кога?

— Когато Агрипа ни повика обратно.

Бенджамин прехапа устни и поклати глава.

— Уморени сме и полупияни, Роджър. Лягай си.

И без повече думи Бенджамин ми обърна гръб. Завлякох се да си легна и бях събуден от господаря ми, чието лице беше обляно от светлината на свещта.

— Роджър! — прошепна той. — Ставай… Веднага!

— Какво има? — попитах ядосано.

Бенджамин продължи да ме разтърсва и почти ме извлече от леглото. Посочи поднос, на който имаше хляб и разредено вино.

— Закусвай! — изсъска той. — Храната не е отровна. Тук може би сме в опасност.

Изругах, но се подчиних, а после слязохме по тъмното стълбище и излязохме през главния вход, където Бенджамин беше наредил на сънения коняр да ни доведе конете. Качихме се и минахме през смрачения двор, покрай полузаспалия до отворената врата пазач и поехме по пътя. Трупът на прислужника още висеше от дървото. Божичко, спомням си вида му и до днес. Сякаш самият въздух беше пропит с ужас. Беше адски студено в онзи миг точно преди разсъмване, когато демоните и злите духове, които излизат нощем, нападат за последен път човешките души. Огледах се, за да видя тъмния силует на имението Ройстън и люшкащият се труп на обесения привлече погледа ми. Бях обзет от ужас и ако бях замесен от друго тесто, щях да смушкам коня и да препусна колкото се може по-бързо обратно към Ипсуич. Пазачът не ни попречи да излезем и ние продължихме по едва забележимата пътека, докато Бенджамин не спря коня и не ми подаде меха с вино.

— Пий колкото искаш, Роджър — прошепна той. — Разбирам те. Намерих това на масата ни, когато се събудих.

Той протегна ръка и аз видях малката увехнала бяла роза. Потръпнах при предупреждението. Бенджамин хвърли розата.

— А сега, Роджър — продължи той бързо, — извинявай, че снощи не пожелах да ти обясня нищо, но разбираш ли, че сме в голяма опасност? Нещо в тази история може да ни отведе на бесилката или да ни подложи под ножа на някой наемен убиец. Тук се разиграва някакъв зловещ маскарад и не знаем на кого да вярваме. На чичо ми? На краля? На кралица Маргарет? На доктор Агрипа? Нещо не е както трябва… но какво да правим? Ако се върнем в Лондон с празни ръце, с нас е свършено. Ако продължим да разследваме тази история, може би сами си нахлузваме примката. Две неща могат да ни защитят: първо, кардиналът се отнася с мен като с любим племенник и това ще ни осигури някаква защита; второ, нашите разследвания ни пазят. Има хора, които се таят зад нас и ни оставят да тичаме напред-назад, докато наблюдават какво сме открили.

Хладните му очи не се отместваха от моите, той се приведе по-близо.

— Танцуваме танца на смъртта. Докато танцът продължава, ние сме в безопасност, но ако се опитаме да спрем, или ще ни върнат, или ще ни убият. Не знам кой стои зад това, но възнамерявам да разбера. Защото какво друго ни остава, Роджър? Кой ни чака? — Той примигна и погледна встрани. — На кого ще липсваме? — добави той тихо. — Кой те обича, Роджър? Кой обича мен? Къде е нашият дом, къде са любимите ни хора? Виж ни сега, сред тази пустош, заобиколени само от трева и небе. Каква е защитата ни? Нашето здраве, оръжията ни и парите, които си поделяме. Само това имаме, Роджър.

Признавам, че за първи път в живота ми господарят наистина ме уплаши, защото беше прав. Тялото ми се сгърчи от ужас. Повдигаше ми се от страх и ми беше трудно да овладея дишането си при мисълта за ужасите, описвани от Бенджамин. Той ме хвана здраво за китката и конят ми тихо изпръхтя.

— Но аз имам теб, Роджър, твоето приятелство, а ти имаш моето. — Той отметна глава и се разсмя към сивото самотно небе. — Какво повече може да иска човек? Искам да кажа, Роджър, колко приятели има кардиналът? Или кралят! — Той внезапно спря да се смее. — Понякога — прошепна Бенджамин, сякаш в храстите се криеха кралски шпиони, — се боя за чичо си.

— Какво искаш да кажеш, господарю?

— Макар да има приятелството на краля… — Бенджамин се канеше да довърши, когато дочухме тропот на копита и видяхме доктор Агрипа бавно да се приближава към нас. Кроткият му кон тръгна спокойно до нашите, все едно беше топъл летен ден.

— Добро утро, Бенджамин, Роджър. — Докторът отметна тъмната си качулка. — Бързо напуснахте Ройстън.

Бенджамин изсумтя.

— Защо? — продължи Агрипа. — Какви опасности ви заплашват?

— Много добре знаеш — рязко отвърна Бенджамин. — Тук броди убийството, докторе. Селкърк, Рутвен, Ървайн… Рано или късно ще дойде нашият ред. Прав съм, нали?

Привидно искрените очи на Агрипа се разшириха в иронично учудване.

— Но ти си племенникът на кардинала, а Роджър е твой добър приятел. Вашата смърт — подчерта той — ще трябва да бъде обяснена, ако не отмъстена.

— Не си играй с нас, докторе. Всички ние стоим на ръба на мрачна пропаст. Тук се крие някаква голяма мистерия.

Агрипа се обърна към мен. Очите му сякаш блестяха в мрака.

— А ти, Роджър, ако думите ти в залата за съвети означават нещо, смяташ, че аз се крия в сенките на тази пропаст?

Едва сдържането ми търпение рухна.

— Кой си ти всъщност? — обвинително попитах аз. — Какви са тези магии, с които се занимаваш?

Агрипа сви рамене.

— Какво е магията, Роджър? — той посочи към стремето си. — Преди много столетия готите унищожили една римска армия при Адрианопол. И знаеш ли защо?

Поклатих отрицателно глава.

— Готите имали стремена и затова се биели по-добре на коне. За много римляни по онова време готите били демони, които използвали магия, за да победят. — Той поклати глава. — А каква била тяхната магия? Нещо, за което днес изобщо не мислим.

— Ти правиш заклинания — обвиних го аз. — Кари казва, че баща му те е виждал в Антиохия преди години! Как може човек да живее толкова дълго?

Агрипа тихо се засмя.

— Прав си, Шалот. Нищо не е такова, каквото изглежда — той се приведе напред и лицето му стана сериозно. — Кой съм аз и какво правя не те засяга. Важното е, че служа на кардинала!

— Има ли нужда кардиналът от подобна защита? — попита Бенджамин.

Агрипа прехапа устни.

— Много хора мразят чичо ти. Той има нужда от защита; носят се слухове, че притежава вълшебен пръстен, който използва, за да вика демони и да влияе на краля. Твърдят още, че кардиналът е наел известна вещица, убийца на име Мейбъл Бриг, която държи в покорство крал Хенри чрез въздържанието на свети Триниан — тридневен период, през който не се яде и пие, което позволява след това да надделееш и над най-силните хора. — Агрипа замълча и погледна към самотната птица, която крещеше над нас, сякаш беше демон, пуснат да броди из тази самотна пустош.

Потръпнах и душата ми бе обзета от още по-голям ужас.

— Не вярвам в това — отвърна господарят ми.

— Напротив, вярваш — промърмори Агрипа. — Единственият човек, от когото чичо ти трябва да се бои, е кралят. Чували ли сте предсказанията?

Заинтригуван от гробовния глас на Агрипа, поклатих глава и се зачудих какви ли сили притежава наистина. Добрият доктор ни изгледа внимателно.

— Вярвам и на двама ви, затова ще ви кажа. Казват, че крал Хенри е Тъмният принц, чието идване е предсказано от Мерлин, великия магьосник от двора на крал Артур. Според пророчествата кралят от дванадесетото поколение след Джон ще бъде космат мъж, чиято кожа ще е дебела като на козел. Отначало народът му много ще го слави, но сетне той ще затъне в мрачната бездна на греха и гордостта. Той е проклет от Бога да завърши царуването си в кръв и разрушения. Ние сме дванадесетото поколение след Джон и Хенри е наш крал. Сега гледаме на него като на сияйно слънце, но какво ще стане, когато денят свърши и слънцето започне да залязва? Дали ще бъде толкова привързан към чичо ти тогава? А ако кардиналът бъде прогонен от рая като Луцифер, вие ще бъдете повлечени след него! — Той пришпори коня си. — Затова трябва да успеем, не само заради себе си, но и заради кардинала. Кой знае как може да се отрази нашият успех или провал върху пророчествата? — Той хвърли поглед през рамо. — Трябва да продължим, за да не ни настигнат сенките.

Смушихме конете. Забравил съм подробностите от пътуването ни. И двамата с Бенджамин бяхме потънали в собствените си мисли, а аз бях озадачен от откровенията на Агрипа. Беше странен човек, няма да откриете друг като него в мемоарите ми.

(Знаете ли, наскоро отпуснах средства за пътуването на един от капитаните на Рали[1] до Америките. Когато човекът се върна, го поканих тук, в имението. Той ми разказа странни истории за червенокожи мъже, които се кичели с орлови пера, а техният шаман отговаряше на описанието на доктор Агрипа. Светът е странен, нали? Моят капелан сумти презрително, но какво ли разбира той? Въздиша похотливо по гърдите на Дебелата Марго и завижда, защото довечера аз ще ги държа в ръцете си. О, да, соковете ми още не са пресъхнали и аз, макар да съм преминал деветдесетте, мога да правя неща, които са невъзможни за тридесетгодишните. Мислите, че лъжа? Прочетете мемоарите ми. Когато бях затворен в харема на Сюлейман Великолепни, задоволих всяка от неговите хурии, но както вече казах, това е друга история.)

Най-накрая Агрипа, Бенджамин и аз влязохме в Нотингам и след портите попаднахме в лабиринт от мръсни улици. След свежия въздух на полето се задушавахме от мириса на застояла урина, вонящи умрели котки и гниещи зеленчуци. Откритата канавка на главната улица изглеждаше сякаш никога не беше почиствана, а от време на време затъвахме до глезените в изпражнения. Конете ни проявиха повече разум и отказаха да продължат, затова ги оставихме в близкия хан, където задоволихме глада си с риба, печена на въглища, после поехме към замъка.

Пресякохме големия пазарен площад, където се беше събрала огромна тълпа, за да присъства на екзекуцията на двама братя, осъдени за заговор срещу краля. Навалицата беше огромна и ние се оказахме притиснати точно пред огромния ешафод от черно дърво. Палачът вече чакаше. Той стоеше пред покрития със засъхнала кръв дръвник с лице, скрито от черна маска и се подпираше на огромна двуостра брадва. Беше почти пиян, но предполагам, че всеки, на когото наредят да изпълнява подобна длъжност, има нужда от вино, за да си даде смелост и да притъпи ума си.

Двамата братя бяха докарани в каруца под злокобния тътен на барабан. Бяха облечени в панталони и ризи без яка. Капитанът на стражата ги заведе на ешафода, писар с изпито лице измърмори присъдата. Поведоха напред по-младия мъж с вързани на гърба ръце. Той погледна тъжно към брат си, който прошепна нещо. Младежът се успокои, падна на колене и позволи на палача да го наведе така, че вратът му да легне на дръвника. Барабанът отново заби, голямата брадва проблесна на светлината. Чу се пукот, рукна гореща кръв и тълпата въздъхна. По-възрастният брат отказа да му вържат ръцете и хладно загледа как отместват трупа на брат му. После коленичи на дръвника като свещеник пред молитвено столче. Положи глава, направи знак с ръка, брадвата отново изсвистя, тялото му се разтърси и главата се изтърколи върху ешафода, обляна в алена кръв. Войник срита едно куче, което се опита да изтича под ешафода, за да оближе стичащата се кръв.

Пребледнял и с обляно в пот чело, господарят ми изстена и се обърна. Агрипа ми направи знак да го последваме. Готвач, седнал в сянката на една сергия, се заливаше от смях и извършваше своята собствена екзекуция на злочести пилета, прерязваше врата и оставяше обезглавения труп да подскача известно време, преди да падне като купчина окървавени пера. Господарят ми изтича, за да повърне в един ъгъл. Агрипа го изчака да се успокои.

— Казах ти — промърмори той — кръвопролитията на нашия крал едва започват. Кралството ще бъде залято от реки кръв.

Агрипа ни подкани да продължим и ние изкачихме хълма към главните порти на замъка, където знамето с червения шотландски лъв плющеше на вятъра. Хрумна ми странна мисъл и за първи път една от нишките на стихотворната загадка на Селкърк започна да се размотава.

Минахме по спуснатия мост и влязохме през сводестото преддверие, на чийто купол беше изобразено Благовещение. Снажният капитан на стражата нареди да отведат конете в конюшнята и веднага ни поведе нагоре по стълбите към онова, което Агрипа нарече Лъвската зала, дълго помещение с дървена ламперия, настлано с черно-бели плочи, които блестяха на светлината на факлите. Те бяха ромбовидни и съм ги запомнил, защото бяха украсени със сложни златни орнаменти. В южния край на залата имаше голяма покрита камина, а над нея гоблен в синьо и златно, с кралския герб на Шотландия. Под него имаше голяма дъбова маса и два стола с високи облегалки от същото дърво, тапицирани със златоткани тъкани и обрамчени със сребриста коприна.

— Шотландските лордове са се настанили като у дома си — промърмори Агрипа.

Капитанът рязко ни подкани да седнем на една пейка пред масата и излезе бързо през страничната врата. Трябва да сме чакали половин час. Една прислужница ни донесе халби с разреден ейл. И двамата с господаря ми се оглеждахме, докато Агрипа, кацнал на ръба на пейката, тихичко си тананикаше и се клатеше напред-назад като весело врабче.

Най-накрая капитанът се върна, придружен от трима войници. Зад тях вървяха двама мъже. Единият беше облечен в тъмносин елек. Беше елегантен мъж с посивяла коса и загоряло лице, а чувствените му устни бяха обрамчени от добре оформени брада и мустаци. Спътникът му беше съвсем различен — увит в тъмнокафява роба, сякаш му беше студено, с гарвановочерна коса, обрамчила бледото му лице. Би бил красив, ако не бяха сближените очи и капризно свитите му устни.

— Милорд Д’Обини и Гевин Дъглас, граф Ангъс! — изсъска Агрипа, докато ставахме, за да ги поздравим.

Трябва да призная открито: веднага харесах Д’Обини, личеше си, че е истински благородник, роден за придворен, като мен. Ангъс само се уви по-плътно в робата и се свлече на един от столовете, откъдето ни загледа мрачно. Но Д’Обини слезе от подиума и стисна енергично ръката на доктор Агрипа, преди да му позволи да представи господаря ми и мен. Разговаряше с нас любезно, сивите му очи искряха весело, докато ни разпитваше за пътуването. Било ли е спокойно? С какви неприятности сме се сблъскали? Английският му беше много добър, макар и със силен френски акцент. Гледах го с любопитство, защото мастър Бенджамин и доктор Агрипа ми бяха разказали за него по пътя към замъка. Беше далечен братовчед на Джеймс IV, но баща му бил заточен във Франция, затова беше израснал и получил образованието си там. Д’Обини отказа да прочете препоръчителното ни писмо и нареди да донесат още напитки, преди да се присъедини към Ангъс от другата страна на масата.

— Е, мастър Даунби — започна Д’Обини, — представител на английския крал е винаги добре дошъл, но двойно повече, когато е и племенник на великия кардинал. — Той сплете пръсти и облегна ръце на масата. — Какви съобщения ни носиш, мастър пратенико?

Господарят ми погледна нервно към граф Ангъс, който почти не беше помръднал, освен за да отпие от чашата с вино. Самият Д’Обини се държеше така, сякаш Ангъс изобщо не беше там.

— Кралица Маргарет — започна направо Бенджамин — желае да се върне в Шотландия.

Д’Обини разпери ръце.

— Няма никакви пречки — отвърна той. — Кралицата е винаги добре дошла. Казвал съм го много пъти, доктор Агрипа, нали така?

Добрият доктор кимна енергично. Когато го погледнах тайно, забелязах как се е променило лицето му; добродушното му изражение беше изчезнало. Сега очите му бяха сурови и гледаха към Д’Обини, а понякога хвърляха знаещ поглед към мрачния Ангъс.

— Повтарям — продължи Д’Обини, — кралицата е добре дошла. Готови сме да положим клетва над най-свещената реликва в този смисъл. Много пъти съм обяснявал на крал Хенри, че неговата достойна сестра напусна Шотландия по собствено желание — или трябва да кажа „избяга“? Не сме я разделили от децата й, но Съветът не може да позволи на невръстния ни крал да скита, където му хрумне.

Д’Обини се размърда на стола си. Може би беше обезпокоен от суровия поглед на Агрипа. Започна да изрежда аргументите си на пръстите на ръката си.

— Лейди Маргарет беше назначена за регентка не от друг, а от покойния си съпруг в завещанието му. Но тя наруши задълженията си, като се омъжи за милорд Ангъс по-малко от година след смъртта на съпруга си! — Д’Обини се обърна към графа. — Милорд, ще потвърдиш ли това?

Ангъс, отпуснат като глезено дете, кимна и започна да барабани шумно с пръсти по масата. Д’Обини отново повтори въпроса си, този път по-остро.

— Милорд Дъглас, ще потвърдиш ли това?

— О, да — кисело отвърна графът. — Ще го потвърдя. Може би прибързахме. Бракът не донесе щастие на нито един от нас, особено когато съпругата ми започна да се крие от замък в замък, за да не мога да я последвам. — Той се усмихна язвително на Агрипа. — В клана Дъглас имаме една поговорка — „По-добре да слушаш чучулига да пее в горите и полята, отколкото мишка да цвърчи в коридорите и стаите на замъка.“

— Милорд Дъглас иска да каже — многозначително се обади Д’Обини, — че кралицата се скри от него — първо в Стърлинг, после в други замъци. Бе направен опит — добави той — подпомогнат и насърчаван от други благородници, да се освободят децата на кралицата от законното попечителство на Съвета. Но той не успя, затова кралица Маргарет избяга през граница в Англия.

— Ваша светлост — рязко се намеси Агрипа, — мястото на една майка е при децата й. Под вашето попечителство вторият й син, Александър, херцог Рос, умря!

— Мястото на една кралица — отвърна язвително Д’Обини, — е в нейното кралство при децата й, едно от които, макар и невръстно, е избрано за крал. — Очите на Д’Обини се смекчиха. — C’est vrai[2], Александър умря, но той беше болнаво дете, родено два месеца преждевременно. Пък и не мисля, че сега е времето да обсъждаме младия херцог Рос, нали?

Погледнах встрани. Представяте ли си, Агрипа наистина се изчерви, а Дъглас изгуби самодоволния си вид и сякаш се разтревожи. Видях как господарят ми застина, меките му, примигващи сини очи бяха доловили нещо, макар само Бог да знаеше какво. Д’Обини усети, че е спечелил с отговора си и се изправи, усмихвайки ни се любезно.

— Както виждате, мисията ви приключи. Мастър Бенджамин, нейна светлост е добре дошла да се върне. Но аз мога да поканя и архангел Гавраил от небето, а от него ще зависи дали да дойде или не!

Господарят ми стана и се поклони.

— Ваша светлост, благодаря ви за отделеното време.

— Моля те — отвърна Д’Обини. — Няма защо. Ще се видим пак утре сутринта — той погледна към Ангъс и усмивката му се стопи. — Този път насаме.

Опитах се да разпитам господаря си какво е научил от Д’Обини, веднага щом ни отведоха в стаята ни, но мастър Бенджамин беше изпаднал в едно от обичайните си мълчания. Той се отдалечи, после се върна и легна на леглото, вперил поглед в тавана. От време на време поглеждаше към мен.

— Тук има някаква загадка — беше всичко, което промърморваше от време на време.

Когато отново погледнах, беше заспал дълбоко. За щастие добрият доктор Агрипа не споделяше стаята ни. Обиколих я и задигнах тихичко всички ценни предмети от нея: два сребърни свещника, две изящно гравирани калаени чаши и красиво желязно разпятие, което висеше на стената. Доволен от свършеното за деня, си легнах и спах като бебе, докато господарят ми не ме събуди късно сутринта. Той с усмивка ми предложи разредено вино в една от чашите, които бях скрил предишната вечер. Огледах стаята и горчиво въздъхнах. Бенджамин беше върнал всичко на мястото му. Както обикновено, той не мислеше за бъдещето и откъде може да дойде следващият ни залък. Господарят ми отиде в другия край на стаята, за да се измие.

— Хайде, хайде, Роджър! — каза той в отговор на гневния ми поглед. — Не можем да крадем от домакините си. Д’Обини е истински благороден рицар. Имаме достатъчно сребро. Спомни си Светото писание: „Доста е на всеки ден злобата му“.

Изкушавах се да му кажа, че съм започнал да разнищвам тайната на стиховете на Селкърк, но гневът ме накара да замъча.

Бенджамин ми се усмихна.

— Мисля — продължи той, сякаш беше прочел мислите ми, — че логиката ми подсказа как да разреша убийствата на Селкърк и Рутвен.

Подскочих.

— Ами смъртта на Ървайн?

Бенджамин поклати отрицателно глава.

— Това не, но поне за нея Кейтсби трябва да е невинен. Снощи отидох да видя шерифа: Кейтсби и прислужникът му са пристигнали тук сутринта на девети ноември. По никакъв начин не биха могли да причакат горкия Ървайн.

— Ами останалите убийства? — попитах заядливо.

Бенджамин сложи пръст пред устните си.

— Не сега — отвърна ми той и въздъхна, — още виждам само проблясъци. Както казах, доста е на всеки ден злобата му.

Щеше ми се и аз да цитирам Светото писание — как Юда отива да се обеси, и да му предложа да постъпи като него, но Бенджамин изглеждаше толкова доволен от себе си, че си замълчах. Плиснах част от водата в купата върху лицето си и изпих останалата, защото бях жаден, след това го последвах към голямата зала. За щастие, доктор Агрипа не се виждаше, беше разбрал, че поканата на Д’Обини не включва и него. Вероятно се беше затворил с онзи нацупен недоволник Ангъс. Прав му път, помислих си. Слуга с ливреята на Д’Обини, синя с бяла лилия, ни съобщи, че негова светлост ни чака навън. Мислех, че говори за двора, но той ни заведе в градина, която се спускаше към малка рекичка. Шотландският пратеник ни чакаше, приседнал на ствола на повалено дърво и разговаряше с един от писарите си, който тактично се отдръпна, когато се приближихме. Д’Обини беше облечен скромно в тъмнокафява туника, като на лесничей, и аз се досетих, че ще ходи на лов. Казах си, че така е много уязвим, но дочух дрънчене на оръжие и когато се огледах внимателно към дърветата, които ни отделяха от реката, зърнах цветни петна и блясък на метал, и разбрах, че помощта, ако би имал нужда от нея, никога не беше далеч. Замъкът Нотингам можеше да е на негово разположение, но Д’Обини не се доверяваше на нашия Хенри. Мъдър човек!

Благородникът стана, поздрави ни учтиво и ни покани да седнем при него. Огледа се, първо към дърветата, където стояха телохранителите му, а после наклони глава и внимателно се заслуша. Не се чуваше нищо освен тихото гукане на горските гълъби, ромона на водата и пронизващия крясък на белите пауни, който се носеше над крепостните стени. Д’Обини веднага мина на въпроса. Отвори малко ковчеже и извади копия от писмата, изпратени от кралица Маргарет през годината след смъртта на съпруга й. Ако ги беше писал някой друг шотландец, щяха да ги сметнат за предателски; докато пишеше на брат си Хенри, Маргарет непрестанно молеше англичаните да пратят войски в Шотландия, за да я възстановят като регентка и да смажат съпротивата срещу нея и граф Ангъс. Отговорите на Хенри бяха също толкова прями: той й предлагаше помощ, но пишеше, че това ще отнеме време и ако нещата се окажат по-сложни, тя трябва веднага да се върне в Англия. Господарят ми ги прочете внимателно като писар, който води сметки.

— Защо ми показваш тези документи? — попита той, когато приключи и ми ги подаде.

Д’Обини сви рамене.

— Уморих се от непрестанните хули на кралица Маргарет. Ние не сме я прогонили от Шотландия, а малкият й син умря, защото беше роден преждевременно — голямото момче е живо и здраво. Кралицата е добре дошла да се върне, но не и да доведе със себе си армия от двайсет хиляди английски „съветници“. Шотландия е независима държава. Дори братът на Маргарет, самият Хари, няма власт там. — Той прехапа устни. — Ние молихме кралицата да се върне. Дори когато пресече границата и остана в Хексъм, пратеници й носеха настойчивите ни молби, които останаха пренебрегнати — той въздъхна. — Може би се чудите защо не го направи. — Той изду бузи раздразнено. — Съветът и аз непрестанно размишляваме над това — после посочи писмата. — Може би знае, че имаме доказателства за предателството й, но не е нужно да се бои от отмъщението ни — той присви очи и се загледа пред себе си. — Не, има нещо друго… Защо не иска да се върне? От какво се бои толкова?

— Кой би могъл да я заплашва? — попита невинно господарят ми.

— Например граф Ангъс!

— Снощи изглеждаше много хрисим.

Д’Обини се усмихна.

— Негова светлост знае как да се държи. Той няма да се опита да отвлече отново сина й.

— Милорд — намесих се аз.

Д’Обини ме погледна въпросително.

— Какво има, друже?

— Снощи, когато спомена за втория син на кралицата, който умрял, Александър, херцог Рос… Негова светлост и доктор Агрипа сякаш се…

— Притесниха? — довърши Д’Обини.

Кимнах. Той се усмихна на Бенджамин.

— Прислужникът ти не е глупав. Това дете е свързано с голяма загадка.

— Каква, ваша светлост?

Д’Обини направи гримаса, стана и изтупа тревата от панталона си.

— Джеймс умря при Флодън през септември 1513 г. Александър, херцог Рос, се роди преждевременно на 13 април 1514.

След този кратък отговор Д’Обини протегна ръка на господаря ми, за да я целуне в знак, че аудиенцията е свършила. Добави, че трябва да бъдем негови гости на голямото пиршество, което давал същата вечер за другите шотландски лордове, които били дошли на юг с него. Господарят ми наблюдаваше как се отдалечава.

— Странен човек — промърмори той и ме погледна. — Тук става нещо странно — добави той. — Нещо много опасно. Нищо не е такова, каквото изглежда.

— А какво е, господарю? — попитах.

Бенджамин поклати глава.

— Не знам — прошепна той. — Но мисля, че скоро мракът ще се вдигне.

Бележки

[1] Сър Уолтър Рали (1554–1618 г.) — писател, поет, авантюрист, шпионин, един от колонизаторите на Новия свят, фаворит на кралица Елизабет I, внася и популяризира тютюна в Европа, осъден на смърт за държавна измяна и обезглавен по времето на крал Джеймс I. — Бел.ред.

[2] C’est vrai (фр.). Вярно е; истина е. — Бел.ред.