Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (2) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Пролог

О, проклети кошмари на нощта! О, черна сянка на безпощадната смърт! Не мога да изброя случаите, в които аз, Роджър Шалот, господар на имението Бърфъм, съм се надигал от копринените си чаршафи и съм изоставял топлината на прекрасните Фийби и Марго, изтегнали сладострастно снежнобелите си крайници в пиянски сън. Каква прелест са тези момичета! Как ме сгрява нощем копринената им кожа! Безчет пъти съм се втурвал да дръпна завесите и съм се взирал в градината, окъпана в светлината на печалната луна. О, привидения! О, ужаси! О, колко тежки са последствията от препиването с кларет! Виждал съм демоните да танцуват на лунните лъчи като прашинки в сноп слънчева светлина. А когато се оттегля в удобния си стол и се оставя на спомените си, нощта заприличва на черния списък на дявола.

В душата си виждам как потъвам в долината на смъртта. Там, над прогизнали от дъжд, зловонни колиби кръжат гарвани-очевадци, а в тях седят навъсени знахарки — вещици, служителки на сатаната — и греят коленете си на пламъци от чист лед. Продължавам нататък. Щом в долината удари полунощ, срещам самия сатана, който заравнява костите на отдавнашните покойници подобно на градинар, който събира изгнилите есенни листа. Повярвайте ми, виждал съм страхотиите и съм чувал смразяващия камбанен звън на полунощния час! Виждал съм мъртъвци, струпани на камари като червеи в плесенясало сирене, реки от кръв, изливащи се като пороища, и градове, обхванати от адски пламъци, лумнали чак до неумолимото небе.

Всяка нощ е едно и също. Пробуждам се от свещения звън на камбана, която сякаш бие в душата ми, отмервайки часовете и минутите, и ме изтръгва от съня ми. Честна дума! Имал съм видения, от които така ще ви настръхнат косите, че ще заприличате на горгоната Медуза. Връхлитат ме нощем, а възглавниците ми се втвърдяват и започват да ме убиват, все едно са натъпкани с тръни. Също като Хамлет или Макбет (между другото имам принос и към двете пиеси) се принуждавам да се изправя в леглото си, докато Сатаната не влезе тържествено в стаята ми.

— Шалот! — прогърмява гласът му. — Човек трябва да изгори, а не да тлее! Я се виж! Прехвърлил деветдесетте старец, когото лекарите тъпчат като пуйка с разни масла и билки!

Дяволът изважда мрежата си със сребърни куки и я разклаща пред очите ми. На всяка кука виси по един спомен от живота ми. Какъв живот само! В разцвета на силите си бях среден на ръст и приятен наглед, с гладко избръснато лице, къдрава черна коса и леко кривогледство на едното око. Бях вечно засмян, преливах от сили и винаги бях готов за лудории и хитри номера! Умът ми сечеше като бръснач, имах бързи крака и най-страхливото сърце на света! Участвал съм във всички велики битки (във възможно най-задните редици), във всички славни преследвания (твърдо на средната линия), както и в множество героични отстъпления (поне с десет конски дължини пред всички останали). Играл съм на зарове с крале — най-вече с тлъстия, циврещ Хенри Тюдор, Принца на мрака от предсказанията на Мерлин! Големия звяр! Кръвожадният кучи син! Хенри Ужасни! Хенри VIII и, ако Бог е милостив, Хенри Последни! Имайте предвид обаче, че той не беше изцяло лош. Поне не и след като остаря и краката му станаха морави от язвите, а умът му започна да блуждае като есенно листо. Тогава беше в моя власт. Аз го бутах в стола му, изработен специално за тази цел, из коридорите на Уайтхол. Понякога, просто за забавление, го закарвах до ръба на някое стълбище и заплашвах, че ще го хвърля. Как само се разцивряше! Умоляваше ме да не го правя, а свинските му очички светеха със зъл, сатанински блясък. Аз размислях и го връщах в стаята му, за да похапнем сладкиши и да се почерпим с по чаша вино. После той сграбчваше ръката ми.

— Роджър — просъскваше, — Роджър, безценни мой приятелю!

Целуваше ме по бузата, а щом се унесеше в сън, аз протривах от миене мястото, където ме беше докоснал с устните си. След час тлъстото лайно се събуждаше с писъци и врясъци като някое бебе.

— Запали свещите! Запали свещите, Роджър! — ревеше той. — Виж! Погледни в ъгъла! Не ги ли виждаш? Духовете са дошли да вземат душата ми.

Какъв ти ъгъл! Духовете, които чакаха за душата на Хенри, можеха да напълнят катедралата „Сейнт Пол“! Благородният Томас Мор, светецът Фишър^[1], монасите от „Чартърхаус“^[2] и стотиците, избесени от стария Джак от Норфолк^[3] покрай Големия северен път при потушаването на бунта на Аск^[4]. Ами моите хубавици? Ан Болейн. Чернооката Ан! Дръзка, непокорна и смела като лъвица! Младата Катрин Хауърд — закръглена и хубавка, мека отвън, но желязна отвътре. Катерина Арагонска — с мургаво лице, но със светли помисли и чисто сърце. Става дума за душата й, а не за физическото й сърце, защото когато отвориха тялото й, вместо сърце вътре намериха черна пепел — с толкова много арсеник я бяха натъпкали лекарите на Хенри.

Стига толкова за Хенри. Играл съм на зарове и с други кралски особи. Например с Франсоа I, който се разлагаше, налегнат от всички познати под слънцето любовни болести — когато умря, дворецът вонеше със седмици, въпреки че изтъркаха старателно всяка педя от него. Играл съм и с Катерина Медичи — злата и покварена Кралица на отровата. Също и с Шарл IX, който така и не успя да реши дали е жена, или мъж. С пияницата Селим^[5], омаян от хашиш и заобиколен от своите хурии^[6] и от спотайващите се в сенките удушвачи, готови да угасят като свещ искрата на живота ти. Ами Филип Испански в неговите мрачни, украсени със злато стаи в Ел Ескориал^[7]? Да не забравяме и онзи смахнат мръсник в Москва^[8]. Какво ли не съм видял и Сатаната ми е свидетел! Не се страхувам обаче! Не и аз! Не и сър Роджър Шалот, господар на имението Бърфъм, рицар на Жартиерата и мирови съдия. А на Сатаната отговарям с неговите камъни по неговата глава! Казвам му, че нищо не струва и че е кривокрака сврака със спаружен мозък. Показвам му среден пръст, а после пак се покатервам на леглото и се сгушвам между моите две красавици. Запомнете това от мен, млади приятели: каквито и нощни кошмари да ви споходят, цярът е един — молитва, искрица кураж, чаша вино и някоя хубавица. За първите две средства не мога да гарантирам, но за последните две си залагам главата.

В утрините като днешната, когато Феб подкарва колесницата си из древното небе… Ама че глупав израз! Този никаквец, моят капелан и секретар, този изкуфял дъртак, държи да използвам подобни думи! Сгърчил се е върху възглавничките си и чака да продължа да му диктувам спомените си. Случва се да ме прекъсне, за да ми направи забележка относно речника. Защо ли? Защото е гледал твърде много проклети пиеси, ето защо! Мъчи се да стои по-далеч от ръжена ми и дори не подозира, че съм си купил по-дълъг. Понякога, докато слуша разказите ми, тлъстите му рамене се разтрисат от смях. Май много бързо се възстанови от сполетялата го трагедия. Сгоди се за едно приятно девойче и беше готов да му се врече във вярност пред олтара. Да, Шекспир казваше, че любовта е сляпа, и явно е бил прав, що се отнася до моя капелан.

— Ето на! — недоволства той. — Непрекъснато се хвалите с познанството си с прочути личности — избъбря заядливо, изпълнен със завист заради приятелството ми с милия Уил.

Виж ти кой го казва! А на него Божието име не му слиза от устата — като го слуша човек, ще си рече, че закусва с Господ всеки ден. Но да се върнем на възлюбената му. Каква трагедия! Каква сърцераздирателна история! За малко да пукна от смях! Възлюбената му беше дъщеря на заможен йомен^[9] и живееше на няколко мили от тук. Капеланът ми, това нищожество, ме помоли да й пиша любовни писма от негово име и аз откликнах на молбата му. Признавам, че се възползвах от някои Шекспирови сонети, но кого го е грижа? Уил често ме навестява и, в крайна сметка, ако човек не може да вземе назаем някой и друг израз от свой приятел, каква полза от приятелството? Както и да е, любовните бележки биваха връчвани на един млад фермер, който трябваше да ги носи до прага на момичето. Случи се обаче най-невероятното нещо — тя така и не отговори! И така, капеланът ми, този никаквец, събра смелост и отиде да я посети. Познайте обаче какво бе станало! Истинско коварство! Междувременно възлюбената му се омъжила за фермера, който й беше предавал съобщенията. Сърцето на капелана ми обаче набързо се изцели, когато срещна две сестри — едната висока, а другата ниска. Поиска съвет от мен коя от двете да ухажва. Придавайки си сериозен вид, му отвърнах, че трябва да се насочи към по-ниската.

— Спомни си собствената си философия — заявих високопарно. — От две злини винаги избирай по-малката.

Девойката беше в крехка възраст, миловидна и невинна като гълъбица. Майка й, която беше заможна моя арендаторка, веднъж дойде разтревожена при мен, понеже в една благоуханна лятна вечер капеланът ми извел дъщеря й на разходка. Горката жена го познава добре. Сламките по дрехите му не са от това, че помага по жътва, ами защото прекарва повече време в плевника ми, отколкото в енорийската църква.

— Моля ви, сър Роджър — заувещава ме жената, — попитайте капелана си какво е правил с дъщеря ми снощи.

Накарах началника на стражата ми да доведе момичето в центъра на моя лабиринт, където бях защитен от двата си грамадни вълкодава.

(Може и да съм прехвърлил деветдесет и петата си година, но е удивително колко малко на брой хора прощават и забравят. Тайните агенти на монарсите в Европа, както и на неколцина извън пределите й, са готови да дадат доста злато, за да видят старата ми глава набучена на кол. Но стига по тази тема засега. Скоро ще стигна и до историята за държавата^[10] на Карл Велики, за Нокталиите — Мъжете на нощта, и за отчаяната битка за оцеляване на Шалот в онези смразяващи кръвта дни по времето на Хенри VIII.)

Но нека първо се занимаем с нещо по-приятно. Девойчето беше мургаво и апетитно. Настаних го в един стол и му дадох сребърна монета.

— Кажи ми, doucette^[11] — подхванах аз, — на какво те научи снощи моят капелан? Къде те заведе?

— Купи ми сладкиши — отвърна малката наслада за душата — и ме заведе край брега на реката.

„Боже!“ — помислих си.

— И какво правихте там? — попитах.

— Той ме хвана за ръката.

— А ти какво направи?

— Засмях се.

— А после?

— Докосна гърдите ми.

— Ти какво направи тогава?

— Засмях се — отвърна тя, пърхайки с мигли.

— После?

— Докосна коленете ми.

— Ти какво направи? — попитах.

— Засмях се!

Разговорът продължи в този дух още няколко минути, докато най-накрая не го прекъснах и не рекох:

— Миличка, защо се разсмиваше при всяко докосване на капелана?

— Защото сладкишите и без това вече бяха у мен.

Очевидно беше съвсем невинна и чистосърдечна.

Наредих на капелана си да я опази такава, защото иначе щеше да се наложи да се ожени за нея. Сластта и любовта вървят ръка за ръка, но и двете могат да повехнат като необрани ябълки. Само преди няколко дни яздех по пътя зад едно погребално шествие — носеха ковчега на някаква клетница към енорийското гробище. Процесията мина покрай една кръчма, в която някакъв мъж весело надигаше чашата си. Когато ковчегът мина покрай него, той остави ейла си, свали шапка и падна на колене. Поведението му ме трогна и аз насочих коня си към него.

— Любезни господине — рекох, навеждайки се към него, — вие явно много уважавате мъртвите.

Онзи се захили. Погледът му беше замъглен, лицето — зачервено, а носът му пламтеше като адски въглен.

— Не е кой знае какво, господарю Роджър — изфъфли той, — поне това мога да сторя за нея след четиридесетгодишния ни брак!

Гледам, че моят капелан се тресе от смях. Тиквеникът му с тиквеник! Милият ми празноглавец! Малката ми маймуна!

— Хайде, хайде — върти се на стола си той с пачето перо в ръка. — Сър Роджър — увещава ме, — кралицата чака продължението на дневниците ви.

Има предвид Елизабет, разбира се — чудесно момиче, прекрасна кралица, моя любима, моя приятелка, майка на сина ми и зеница на окото ми.

Е, добре, предполагам, че той има право. Разположен удобно върху златотъканите и добре натъпкани възглавници в стаята ми в центъра на господарската къща, мога да се наслаждавам на нейното великолепие. Тя е истински палат с фасада от светлочервени тухли, украсени с черно боядисани греди и коридори от шахматно подредени каменни плочи. Стаите са украсени със златотъкани драперии, поръбени с хермелин, с произведения на велики художници и с копринени гоблени, а сандъците са пълни догоре със сребърни и златни съдове. По полиците са наредени изделия от италианска майолика^[12], фаянс от Ниските земи и испанска керамика. Подът е застлан не с тръстика, ами с полирани фламандски плочи, а сводестите прозорци са закрити със стъкла от зелена оловна руда. Топли печки греят кухните и килерите, а водата идва по истински тръби от брястова дървесина. Живея охолно, но невинаги е било така. Ръката на времето отдръпва завесата, скриваща миналото. Погледът ми се прокрадва към мрачните, сводести коридори на историята, застлани с черепи и окъпани в кръвта на онези, с които съм ял, пил и, да ме прощава Господ, с които понякога съм се отдавал на плътски удоволствия. За да не се превърнат думите ми в несвързан брътвеж, трябва да се изразявам ясно. Така ще прогоня духовете от младежките си години, когато, макар да бях още зелен, трябваше да преживея неописуеми ужаси.

Не ми се налага да се връщам много назад по дългите, прашни коридори на изминалото време, за да се натъкна на Убийството, което се спотайва из тях. Люспестата му кожа е опръскана с алена кръв, тялото му е белязано от дълбоки рани, почернялото му лице е покрито със съсиреци кръв, а очите му са мъртвешки опулени като на обесен. С поглед на василиск, настръхнали коси и потрепващи от усилието ноздри протяга ръце, сякаш за да се вкопчи в живота. Това е Убийството! Срещал съм го безброй пъти в онези бурни дни от времето на Хенри VIII, когато с моя скъп приятел — високия и мургаволик Бенджамин Даунби с ангелското изражение, племенника на кардинал Томас Уолси — ни наемаха да преследваме опасни главорези и изкусни убийци. Но злосторниците, които бяха намислили да задигнат държавата на Карл Велики, нека историята ми е свидетел, бяха най-лукавите, най-умелите и най-коварните, на които се бяхме натъквали, и едва не изпратиха стария Роджър на два метра под… водата. Не мога да мълча. Убийството, макар и да няма език, иска да разкаже историята си и мой дълг е да го призова. На Архангеловден кралицата пак ще ме посети. Ще изслуша литургията, скрита в тайната ми стаичка, а после ще седнем на масата, ще пием кларет и ще похапваме от изпечения до златисто угоен петел. Великата Елизабет ще се пресегне през масата и ще ме щипне по бузата. „Хайде, Роджър — ще прошепне, — донеси ми следващата глава от мемоарите си. Искам да си припомня онези дни!“

Ще си ги припомни и още как! Убийството ме приканва с ръка към вътрешността на мрачния коридор на времето, към златните, окъпани в слънце и кръв есенни дни на 1523 година, когато крал Хенри, този кръвожаден дявол, още управляваше Англия, а кардинал Уолси, в чийто ум коварните планове бъкаха подобно на усойници, затворени в кутия, се опитваше да управлява краля.