След като всички си тръгнаха, дълго след това, щом падна късна нощ, ясна и чиста, а светещите й, пулсиращи рояци се отразиха в хладното течение на Гълфстрийм под станцията, аз седнах на шезлонга на малката веранда зад дома ми — да пийна бира и да гледам как отминават звездите.

Чувствата ми представляваха объркана смесица и още не бях решил какво точно да правя с онова, което ми бе останало.

Беше странно. Можех отново да приведа всичко в пълен ред, като реша да забравя дреболиите, за които нямах обяснение. Вече бях постигнал онова, което си бях поставил за цел. Просто трябваше да ударя един печат „ПРИКЛЮЧЕНО“ върху досието в ума ми, да се махна, да си взема парите и да си живея дълго и честито.

Никой никога нямаше да разбере, пък и на никого нямаше да му пука за онези дреболии, които ме тревожеха. Нищо не ме задължаваше да продължавам да се занимавам с всичко това.

Само дето…

Може би това наистина е задължение. Поне от време на време го чувствах като натрапчив импулс — а инак можех да успокоявам чувството си за дълг и свободна воля, като използвам по-приятни думички.

Кое е това ли? Това, че притежавам главен мозък на примат, в който браздата на любопитството е дълбоко врязана, за добро или за зло.

Но трябваше да поостана още малко на станцията, от приличие.

Отпих нова глътка от бирата.

Да, исках още отговори. Които да потънат в бездънната бразда.

Можех и да се поогледам още малко. Да, реших. Ще го направя.

Извадих цигара и поднесох огънчето към нея. И тогава пламъкът привлече вниманието ми.

Вглеждах се в струящия огнен език, който осветяваше дланта ми и извитите пръсти на лявата ръка, с която го засланях от нощния вятър. Изглеждаше чист като звездната светлина, сякаш разтопен, като течно масло, обагрен в оранжево, със син ореол, а червеният фитил се мяркаше от време на време и сияеше, полускрит, като душа. И тогава засвири музиката…

Музика е най-уместната дума, за която се сещам — двете бяха подобни по същност, макар че всъщност това беше нещо, което никога досега не бях изпитвал. Всъщност то не беше звук. Идваше така, както идва споменът, без да му е нужен външен стимул. После — нещо се препъна, нещо се отприщи — чувствата ми се размърдаха. Не емоции, не нещо толкова конкретно като тях, а по-скоро нарастващо чувство на еуфория, радост, чудо, всички те ме връхлетяха наведнъж като приливна вълна. Какви бяха прогресиите, какви — съчетанията, какво беше всъщност това, аз не знаех. Но то бе наситена красота, красива наситеност, и аз бях част от нея. Сякаш изживявах нещо непознато на никого досега, нещо космическо, великолепно, повсеместно, ала обикновено пренебрегвано.

И с някакво особено неясно усилие, взели едва доловимо решение, пръстите на лявата ми ръка трепнаха — колкото да влязат в пламъка.

Болката прекъсна мигом унеса; затворих запалката и скочих на крака, а през ума ми се вихреше порой от догадки. Обърнах се и се втурнах през жужащото изкуствено островче към няколкото струпани тъмни сгради, където се намираха музеят, библиотеката, канцелариите.

Но докато тичах нататък, ме връхлетя още нещо. Само че този път не беше величественото, подобно на музика чувство, докоснало ме само преди миг. Сега бе злокобно и ми вдъхваше страх, който, въпреки че знаех колко е ирационален, си беше съвсем реален, придружен с изкривяване на възприятията, което сигурно ме е накарало да се въртя в кръг, докато тичах. Повърхността, по която бягах, се люлееше и клатушкаше; звездите, сградите, океанът — всичко — ту прииждаше, ту се отдръпваше, връхлиташе и се оттегляше в ритъм, от който ми се гадеше. На няколко пъти падах, ставах, втурвах се нататък. Знам, че на места съм и пълзял. Затворих очи, но това не ми помогна, защото всичко беше изкривено, пулсираше, мърдаше — ужасна вътрешност зад външността.

Ала това бяха само няколко стотици ярда, каквото и да сочеха знаците и поличбите, и най-накрая отпуснах ръце на стената, добрах се до вратата, отворих я и влязох вътре.

Още една врата и се озовах в библиотеката. Стори ми се, че минаха години, докато търсех опипом ключа за лампата.

Залитнах към бюрото, сборих се с едно чекмедже и изтръгнах от него отвертка.

После, на четири крака, като скърцах със зъби, стигнах терминала за далечна свръзка на Информационната мрежа. Стоварих се върху контролното табло. Успях да натисна копчетата и то оживя.

После, все още на колене, свалих панела отляво. Падна на пода с грохот, който се заби в мозъка ми като рояк копия. Но вътрешността се оголи. Три малки промени — и вече можех да предавам информация, която най-накрая стигаше до Централния. Реших да ги нанеса и да изпратя двата сигнала, за които се сещах, че биха нанесли най-голяма вреда там. Освен това можеха да се завърнат някой ден и да повдигнат един въпрос, който щеше да доведе до унищожението на онова, заради което сега бях измъчван.

— Сериозно говоря! — казах на глас. — Престани веднага! Или наистина ще го направя!

… все едно сваляш чифт непознати очила: побесняла реалност.

Изправих се и изключих таблото.

Реших, че първото нещо, което трябва да направя, е да изпуша най-после тая цигара.

Щом дръпнах за трети път, чух как външната врата се отваря и затваря.

Доктор Бартелми — нисък, загорял, побелял и жилав, влезе в стаята, опулил сините си очи, вдигнал ръка.

— Джим! Какво става?

— Нищо — отвърнах. — Нищо.

— Видях те как тичаше. И как падна.

— Реших да спринтирам дотук. Подхлъзнах се. Разтегнах мускул. Нищо ми няма.

— Какво си се разбързал толкова?

— Нерви. Още съм изнервен и разстроен. Трябваше да потичам, да направя нещо, за да го изкарам от себе си. Реших да притичам дотук и да си взема някоя книга за приспиване.

— Мога да ти дам успокоително.

— Не, не, добре съм. Благодаря. Не искам.

— Какво правеше с машината? Нали знаеш, че не бива да бърникаме в…

— Страничният панел падна, когато минах покрай нея. Тъкмо смятах да го завинтя обратно — размахах отвертката. — Сигурно винтчетата са се разхлабили.

— О…

Клекнах и го завинтих. През това време телефонът иззвъня. Бартелми отиде до бюрото и вдигна слушалката.

— Да, момент — каза той след малко и се обърна. — Тебе търсят.

— Така ли?

Приближих се до бюрото, взех слушалката, пуснах отвертката в чекмеджето и го затворих.

— Ало?

— Така — каза гласът, — според мен най-добре ще е да поговорим. Ще дойдеш ли да се видим?

— Ти къде си?

— Вкъщи.

— Добре. Ще дойда.

Затворих.

— В края на краищата книгата няма да ми трябва — обявих. — Ще намина към Андрос.

— Късничко е. Сигурен ли си, че искаш точно това?

— О, вече съм добре — отвърнах. — Извинявай, че те притесних.

Той като че си поотдъхна. Поне се поотпусна и се усмихна едва-едва.

— Може би аз трябва да изпия успокоителното — рече той. — Всичко, което стана… Нали разбираш. Уплаши ме.

— Е, станалото станало. Всичко свърши, край.

— Прав си, разбира се… Е, приятно прекарване и въобще…

Той тръгна към вратата. Последвах го и угасих пътьом лампата.

— Ами, лека нощ.

— Лека нощ.

Той се отправи към квартирата си, а аз поех надолу към доковете. Реших да пътувам с „Изабела“ и я открих. Мигове по-късно, докато вървях нататък, продължавах да се чудя. Любопитството вероятно ще се окаже естествения начин да решим проблема с пренаселеността.

На Първи май — сравнително скоро, макар да ми изглеждаше, че е било отдавна — седях в дъното на един бар до „Капитан Тони“ в Кий Уест, вдясно, до камината, и си пиех традиционната бира. Вече минаваше единайсет и тъкмо реших да отпиша днешния ден, когато през голямата отворена входна врата влезе Дон. Огледа се, погледът му се плъзна покрай мен, забеляза едно свободно столче до предния ъгъл на бара, седна и си поръча. Между нас имаше твърде много хора, а и тъкмо тогава групата се върна на сцената и пак подхвана някакво шумно парче. Така че известно време просто седяхме и както предполагам, се чудехме.

След десетина-петнайсет минути той стана и тръгна към тоалетната, като заобиколи бара от другата страна. След малко се върна, но този път мина от страната, където бях аз.

— Бил! — Тупна ме силно по рамото той. — К’во правиш тука, бе?

Обърнах се, изгледах го и се ухилих.

— Сам! Мили Боже!

Ръкувахме се.

— Тука е много шумно и не можем да се чуем — рече той. — Хайде да отидем някъде другаде.

— Бива.

След малко се намерихме на сумрачен, пустинен плаж. Усещахме соления дъх на океана, вслушвахме се в прибоя, от време на време ни опръскваше по някоя капка.

— Знаеше ли, че течението Флорида пренася над два милиона тона уран покрай тукашния бряг всяка година? — стисна рамото ми той.

— Честно казано, не — отвърнах.

— Е, ами така е. Какво ти е известно за делфините?

— Това по̀ бива — рекох. — Те са красиви, дружелюбни същества, толкова добре приспособили се към средата, в която живеят, че не им се налага да я замърсяват, за да живеят така, както явно им харесва. Те са високоинтелигентни, отзивчиви и като че лишени от всякаква злоба. Те…

— Достатъчно — той вдигна ръка. — Значи обичаш делфините. Знаех си, че точно това ще кажеш. Понякога ми напомняш на делфин — плуваш през живота, без да оставяш следа и ми носиш разни неща.

— Ти само редовно ми давай риба, това ми стига.

Той кимна.

— Както обикновено. Но този път би трябвало да е нещо относително лесно, „да или не“, и да не ти отнеме много време. Всъщност, съвсем близо оттук е, а инцидентът стана само преди няколко дни.

— О! И за какво става въпрос?

— Бих искал да отхвърля от ято делфини обвинение в убийство на човек — отвърна той.

Ако бе очаквал да кажа нещо, то го разочаровах. Спомних си за един репортаж във вестниците от миналата седмица. Двама плувци с водолазни костюми били убити в един от подводните паркове някъде на изток, горе-долу по същото време, когато в тази област част от делфините започнали да се държат много странно. Мъжете били хапани и ръфани от нещо, притежаващо конфигурация на челюстта, сходна с тази на Tursiops trunkatus, делфинът-бутилконос, обичаен посетител, понякога и жител на същите тези паркове. Паркът, в който станал инцидентът, бил затворен за посетители до второ нареждане. Нямало свидетели на нападението, доколкото си спомнях, и не бях попадал на никакво съобщение за това как са се развили събитията по-нататък.

— Говоря ти сериозно — каза той най-накрая.

— Единият от убитите е бил квалифициран гид и е познавал добре района, нали?

Лицето му просветна в тъмнината.

— Да — отвърна той. — Майкъл Торили. Работеше на две места. Освен гид беше и служител на „Белтрейн просесинг“. Правеше подводни ремонти и се грижеше за поддръжката в техните станции за извличане на уран. Служил е във флотата. Леководолаз. Изключително квалифициран. Другият е бил новак, негов приятел от Андрос. Руди Майърс. Излезли заедно по никое време и доста се забавили. Междувременно няколко делфина били забелязани да се изнасят много бързо оттам. Прескочили „стената“, вместо да минат през шлюзовете. Други използвали нормалния изход. Мятали се като пощурели. Само за няколко минути всичките делфини в парка офейкали до един. Когато някакъв служител тръгнал да издирва Майк и Руди, ги намерил мъртви.

— И ти къде си в картинката?

— Институтът по делфинология никак не беше доволен от всичко онова, което се изписа по темата. Те твърдят, че никога не е бил документиран случай на непровокирано нападение от страна на делфин над човек. И никак не им се иска този да влезе в архивите им като първия такъв случай — ако наистина не е.

— Е, всъщност нищо не е доказано. Може би е виновно нещо друго. Което освен това е изплашило и делфините.

— Нямам представа — той си запали цигара, — но убиването на делфини бе обявено за незаконно в световен мащаб съвсем неотдавна и пионерската работа на такива като Лили най-после беше оценена, когато влезе в действие един широкомащабен проект за изучаване на тези създания. Както би трябвало да знаеш, те стигнаха до поразителни резултати. Вече не е въпрос на опити да се докаже, че делфинът е толкова интелигентен, колкото и човека. Установи се, че са много интелигентни — макар мозъкът им да работи по коренно различен начин и вероятно истинско сравнение е невъзможно. Тази е основната причина за постоянния проблем с комуникацията. Като имаме предвид това, на нашия клиент не му допадат изводите, които биха могли да бъдат направени от този инцидент — например че тези силни и свободни същества, притежаващи висока степен на интелигентност, могат да се настроят враждебно към човека.

— С други думи Институтът те е наел да се погрижиш за това?

— Неофициално. Обърнаха се към мен, защото случаят се връзва с онзи вид разследвания, които са мой специалитет, както и с науката. Но най-вече — заради настояванията на една дребничка богата старица, която някой ден може да завещае на института цяло състояние: госпожа Лидия Барне, бивш президент на Общество „Приятели на делфините“ — гражданската организация, която лобираше за законите във връзка с делфините преди година. Всъщност тя ми плаща таксите.

— И какво място си ми отредил в картинката?

— „Белтрейн“ търсят заместник на Майкъл Торили. Според теб ставаш ли?

— Може би. Я ми разкажи повечко за „Белтрейн“ и парковете.

— Е… — започна той, — сигурно е било горе-долу преди едно поколение, когато доктор Спенсър демонстрира в Харуел как титаниевият хидроокис предизвиква химична реакция, чрез която ураниловите йони се отделят от морската вода. Но това е скъпо и чак след години Самуел Белтрейн излиза със своята техника за екраниране и основава малка компания, която бързо прераства в голяма, със станции за извличане на уран по цялото течение на тази част на Гълфстрийм. Самият процес е съвсем чист по отношение на околната среда, но Белтрейн полага основите на бизнеса си по време, когато общественият натиск върху промишлеността е толкова силен, че някакъв жест на загриженост за околната среда си е направо задължителен. Затова той хвърля много пари, оборудване и човекочасове за създаването на четири подводни парка в близост до остров Андрос. Единият е особено привлекателен, тъй като в него е разположена част от големия бариерен риф. По този начин успява хубавичко да си ореже данъците. Обаче напълно заслужено, бих казал. Договаря се с учените, изследващи делфините, и създава в парковете лаборатории за тях. Всеки от четирите парка е обграден от сонарна „стена“ — звукова бариера, която пречи на външните да влязат и на вътрешните да излязат, когато става въпрос за по-едри същества. Освен хората и делфините. На определен брой места в „стената“ се намират „звукови шлюзове“ — чифт звукови завеси на няколко метра една от друга, които се задействат чрез просто устройство на дъното. Делфините се учат един друг как да го използват, и се справят съвсем добре със затварянето на вратата след себе си. Влизат и излизат, минават през лабораториите, когато си поискат и едновременно се учат и делфините, и изследователите.

— Чакай — спрях го аз. — Ами акулите?

— Още в самото начало са били отстранени от парковете. Дори делфините са помогнали. Минаха вече над десет години, откакто и последната акула е била прогонена оттам.

— Разбирам. Какво влияние има компанията в управлението на парковете?

— Всъщност никакво. В момента тя поддържа оборудването, и това е.

— Много ли от хората на „Белтрейн“ работят и като гидове?

— Неколцина — на непълен работен ден. Живеят наблизо, познават района и притежават всички необходими умения.

— Бих искал да прегледам медицинските картони.

— Ето ги — заедно със снимки на телата.

— Ами човекът от Андрос — Руди Майърс? Той с какво се е занимавал?

— Учил е за болногледач. Работил е в няколко старчески дома. Един-два пъти е бил подвеждан под отговорност, че краде от пациентите. Първия път обвиненията са били отхвърлени. Втория път го осъждат условно. И после, така да се каже, го отлъчили от професията. Това е било преди шест-седем години. Оттогава е бачкал какво ли не, но досието му е чисто. Последните две години работи на острова в нещо като бар.

— „Нещо като“?

— Има лиценз за продажба на алкохол, но се предлагат и наркотици. Обаче се намира на майната си и никой досега не е вдигал пара за това.

— Как се казва?

— „Чикчарни“

— Това пък какво е?

— Местен фолклор. Чикчарни е някакъв вид дървесен дух. Прави разни бели. Като елфите.

— Доста оригинално, предполагам. Андрос не е ли, дето живее Марта Милей, фотографката?

— Да, точно така.

— Аз съм й голям почитател. Обичам подводната фотография, а нейните снимки винаги са добри. Всъщност тя има няколко албума с делфини. Някой сетил ли се е да я пита какво мисли за убийството?

— Беше заминала.

— О. Надявам се, че ще се прибере скоро. Бих искал да се запозная с нея.

— Значи приемаш?

— Да, тъкмо сега имам нужда от работа.

Той бръкна в сакото си, извади дебел плик и ми го подаде.

— Тук има копия на всичко, с което разполагам. Няма нужда да ти казвам, че…

— Няма нужда да ми казваш — прекъснах го, — че за еднодневката собственият й живот е цяла вечност.

Пъхнах плика под сакото си и се обърнах.

— Ще се видим — подметнах.

— Тръгваш ли вече?

— Имам много работа.

— Късмет тогава.

— Благодаря.

Тръгнах наляво, той — надясно, и толкова.

Станция Едно беше нещо като нервен център на областта. Това ще рече, че беше по-голяма от останалите цехове за извличане на уран и в нея се намираха офисите, няколко лаборатории, музей, болница, квартири, и няколко места за отдих и развлечение. Това беше изкуствен остров, фиксирана платформа с диаметър около седемстотин фута в диаметър, който държеше под наблюдение и обслужваше още осем станции в областта. Намираше се на един хвърлей място от Андрос, най-големият от Бахамските острови, и ако обичате около вас да има много вода, а аз обичам, то бихте намерили живота тук за тих и спокоен, и немалко привлекателен.

След обиколката и запознанствата през този първи ден разбрах, че задълженията ми ще представляват около една трета рутина и две трети реакция на обстоятелствата. Рутинната част — това беше инспекцията и превантивната поддръжка. Останалото бяха непредвидени поправки — обикновената работа за подводен монтьор при нужда.

Доктор Ленърд Бартелми, директорът на станцията, беше човекът, който ме посрещна и ме разведе из острова: приятен дребосък, който явно много обичаше да говори за работата си, на средна възраст, вдовец, за когото Станцията беше дом вече пет години. Първият човек, с когото ме запозна, беше Франк Кашел, когото намерихме в главната лаборатория — дъвчеше сандвич и чакаше да приключи някакъв тест.

Франк преглътна и се усмихна, стана и се ръкува с мен, а Бартелми ме представи:

— Това е новият, Джеймс Мадисън.

Франк беше тъмнокос, с тук-таме прошарена коса, няколко бръчки, които подчертаваха изсечената му челюст и малко шкембенце над колана.

— Радвам се, че си при нас — каза той. — Оглеждай се за хубави камъни и ми донасяй по някоя коралова китка от време на време. Ще се разберем.

— Хобито на Франк е да събира минерали — обясни Бартелми. — Музейната сбирка е негово дело. След малко ще минем оттам и ще я видиш. Доста е интересна.

Кимнах.

— Добре. Ще запомня. Ще видя какво мога да ти донеса.

— Разбираш ли от камъни? — попита ме Франк.

— Малко. Навремето бях доста запален.

— Е, това е добре.

Щом се отдалечи, Бартелми отбеляза:

— Той припечелва и по нещичко настрани като продава образци на изложби на скъпоценни камъни. Аз бих имал едно наум, преди да му отделя твърде много от свободното си време и от намерените от мен образци.

— О…

— Искам да кажа, ако ще му правиш по-редовно такива услуги, то трябва ясно да му дадеш да разбере, че искаш и процент.

— Ясно. Благодаря.

— Не ме разбирай погрешно — рече той. — Франк си е много свестен. Само дето е малко отнесен.

— От колко време е тук?

— От около две години. Геофизик. Много стабилен.

Спряхме до склада с оборудването, където се запознах с Анди Диймс и Пол Картър: първият, слаб и донякъде злокобен на вид заради белезите на лявата му буза, които буйната му брада не успяваше да скрие съвсем. Другият — висок, рус, гладко обръснат и някъде между якичък и дебел. Когато влязохме, те чистеха някакви резервоари; обърсаха си ръцете, ръкувахме се, казаха че се радвали да се запознаем. И двамата работеха същото, което щях да върша и аз — всъщност според изискванията трябваше да бъдем четирима и да работим по двойки. Четвъртият беше Пол Валънс, който в момента бе навън заедно с Роналд Дейвис, шефа на лодките — сменяха пакет инструменти в една шамандура за вземане на проби. Както разбрах, Пол бил партньорът на Майк, двамата били приятели още от службата във флотата. Щяхме да работим двамата в екип през повечето време.

— Скоро и ти ще изпаднеш до това нещастно състояние — бодро ми рече Картър на тръгване. — Наслаждавай се на утрото. Късай розови пъпки.

— Гадно ти е, защото се потиш направо неприлично — отбеляза Диймс.

— Кажи го на жлезите ми.

Докато прекосявахме островчето, Бартелми обясни, че Диймс бил най-способният водолаз, когото познавал. Известно време бил живял в град-мехур, загубил жена си и дъщеря си при катастрофата РУМОКО II и се качил на повърхността за постоянно. Картър бе дошъл от Западния бряг преди около пет месеца веднага след развод или раздяла, много-много не му се говорело за това. Бил нает от „Белтрейн“ и помолил да го прехвърлят.

Бартелми ме заведе във втората лаборатория, която в момента беше празна, така че можах да се възхитя на огромната светеща карта на моретата около Андрос — мъниста от светлина сочеше местоположението и състоянието на устройствата, поддържащи звуковите „стени“ около парковете и станциите. Забелязах, че сме обградени от граница, която обхваща и най-близкия парк.

— В кой парк се случи инцидентът? — попитах.

Бартелми се обърна и се втренчи в мен:

— Стана малко по-далече, ето там — посочи той. — Към североизточния край. Какво си чувал за това?

— Само онова, което пишеше по вестниците — отвърнах. — Откриха ли нещо?

— Не. Нищо.

С пръст проследих обърнатото L от светлини, което очертаваше района.

— Никакви дупки в „стената“? — попитах.

— От много време не са се случвали аварии.

— Мислиш ли, че е било делфин?

Той сви рамене.

— Аз съм химик, не съм специалист по делфините. Но от всичко, което прочетох, ме порази това, че има делфини и делфини. Типичният делфин като че е съвсем миролюбив, с интелигентност, вероятно равна на нашата. Освен това те следват добрата стара нормална крива на разпределение — болшинството в средата, неколцина идиоти в единия край и неколцина гении в другия. Може да го е направил слабоумен делфин, неспособен да отговаря за действията си. Или някой делфински Разколников. Повечето от онова, което е известно за тях, се знае от изследванията върху типични екземпляри. Статистически погледнато, за сравнително краткия срок, откакто се провеждат подобни изследвания, не би могло да бъде иначе. Така че какво знаем за техните психични отклонения? На практика нищо — той отново сви рамене. — Така че да, според мен е възможно — завърши накрая.

Бях се замислил за един град-мехур и за хора, които никога не бях срещал, и се зачудих дали на делфините някога им се случва да се чувстват скапано, да се чувстват адски виновни и нещастни заради нещо, което са направили. Отпратих мисълта обратно там, откъдето бе дошла, и точно тогава той каза:

— Надявам се, че не се тревожиш заради…

— Любопитен съм — прекъснах го. — И донякъде загрижен. Нормално е.

Бартелми се обърна. Последвах го до вратата и той рече:

— Е, първо трябва добре да запомниш, че е станало доста далеч оттук, на североизток, в самия парк. Там ние нямаме никакви действащи устройства, така че задълженията ти изобщо няма да ти налагат да се приближаваш до мястото, където се е случило нещастието. Второ, екип от Института по делфинология претърсва целия район, включително и нашия анекс, с инструменти за подводно издирване. Трето, до второ нареждане всяка област, където се налага да се потопи някой от нашите, ще бъде под постоянно сонарко сканиране — а при всички дълбинни гмуркания освен това ще се използват клетки против акули и потопяеми камери за декомпресия, за всеки случай. Освен това ще ти бъде предоставено оръжие — дълга метална тръба със заряд и гилза — която може да прогони разярен делфин или акула.

— Добре — кимнах аз, щом се насочихме към следващата групичка сгради — Това ме кара да се чувствам много по-спокойно.

— И без това смятах след малко да подхвана темата — каза той. — Обаче търсех най-добрия начин да започна. Сега и на мен ми е по-добре… ето тук са офисите. По това време трябва да са празни.

Той отвори вратата и аз го последвах вътре: бюра, паравани, шкафове с папки, офис машини, водоохладител — нищо необичайно — и, както каза той, нямаше жива душа. Преминахме по централния коридор и излязохме през вратата в дъното, а после прекосихме малката алея, която разделяше сградата от съседната. Влязохме.

— Това е нашият музей — обясни той. — Сам Белтрейн реши, че ще е хубаво да имаме малък музей и да го показваме на посетителите. Пълен е с разни морски неща и с няколко макета на нашите машини.

Кимнах и се огледах. Поне макетите не доминираха, както бях очаквал. Подът бе покрит със зелена настилка, а една миниатюрна версия на станцията бе изложена в подобна на маса витрина до вратата — отдолу се виждаше цялото оборудване. На полиците по стената отзад бяха подредени няколко макета в уголемен мащаб на най-важните компоненти и табели с обяснения и исторически сведения. Старинно оръдие, два фенера, няколко токи на колани, няколко монети и някакви ръждясали инструменти бяха изложени наблизо — били извадени от вековния кораб, потънал недалеч от станцията, както пишеше на табелата. На отсрещната стена бяха изложени скелети на морски животни — по-големите се намираха най-отпред, във витрини. Бяха придружени с цветни скици на животните в плът и кръв, с перки — като се започне от мънички рибета и се стигне до делфин, заедно с чучело на акула в естествена големина; реших някой път да дойда сам и да го разгледам малко по-внимателно. Имаше голяма секция, където бе изложена сбирката на Франк Кашел, старателно подредена и с етикети. Беше отделена от рибите със стъкло, а на стената беше закачен малко странен, но все пак привлекателен акварел, озаглавен „Силуетът на Майами“. В долния ъгъл бе надраскано името „Кашел“.

— О, Франк рисува — възкликнах. — Не е лошо.

— Не, това е на жена му, Линда — поясни ми той. — Ще се запознаеш с нея след малко. Би трябвало да е в съседната стая. Тя е библиотекарка и се занимава с цялата канцеларска работа.

И така, минахме през вратата, която водеше към библиотеката, и видях Линда Кашел — седеше зад едно бюро и пишеше. Щом влязохме, вдигна поглед. Изглеждаше на двайсет и пет-шест години. Косата й беше дълга, изрусяла от слънцето, прибрана назад и прикрепена с инкрустирана шнола. Сини очи на издължено лице с ямичка на брадичката, леко чип нос, рояк лунички и много равни и много бели зъби, които блеснаха, щом Бартелми я поздрави и ни запозна.

— Когато и да решите да вземете книга, заповядайте — каза тя.

Огледах рафтовете, секциите, машините.

— Имаме добри копия от стандартните справочници, които често използваме — каза тя. — Мога да взема факсимилета на всичко друго по заявка от предния ден. Това там е белетристика и разни по-леки неща — тя посочи една секция до прозореца. — После са онези рафтове с касетите отдясно, предимно подводни шумове — звуците, които издават рибите, такива работи, част от постоянните проучвания, които извършваме за Националната научна фондация, а последната секция е с музика, за наше собствено удоволствие. Всичко е описано тук — тя стана и потупа едно устройство за архивиране с индекс-таблица отстрани. — Ако искате да вземете нещо, а тук няма никой, бих ви била благодарна, ако запишете каталожния номер, името си и на коя дата сте взели книгата. — Тя погледна тетрадката за регистриране на бюрото. — А ако искате да задържите нещо повече от седмица, моля ви, само ми кажете. В долното чекмедже има и сандъче с инструменти, в случай, че ви потрябват клещи например. Да не забравите да ги приберете после пак там. Май за друго не мога да се сетя — завърши тя. — Имате ли въпроси?

— Напоследък рисувате ли? — попитах.

— А — отвърна тя и отново седна. — Видели сте акварела ми. Боя се, че надали ще стигна по-далеч от музея в съседната стая. Почти съм се отказала вече. Знам, че не съм чак толкова добра.

— На мен доста ми хареса.

Тя изкриви уста.

— Когато стана по-стара и по-мъдра и вече не съм тук, може пак да опитам. Вече всичко съм опитала на тема вода и брегове.

Усмихнах се — не можех да се сетя какво още да кажа. Тя също се усмихна. После си тръгнахме и Бартелми ме пусна да се нанеса в къщичката си, бившата квартира на Майкъл Торили. Настаних се.

След като обядвах, отидох да работя с Диймс и Картър в склада за оборудване. Така свършихме по-рано. Тъй като беше още много рано за вечеря, те ми предложиха да поплуваме и да разгледаме потъналия кораб.

Намираше се на около четвърт миля южно от станцията, извън „стената“, на дълбочина може би двайсет клафтера — поне това, което е останало от него, и изглеждаше зловещо — такива руини винаги са зловещи — в трепкащите лъчи на нашите фенери. Счупена мачта, прекършен бушприт, продънена палуба и смачкан планшир се виждаха над калта; развълнуван рояк дребни рибки, които ние разтревожихме, с каквото и да се занимаваха там вътре в черупката и край нея, частичната завеса от водорасли, ту придърпвана, ту отмятана от вълните — това беше всичко останало от нечии надежди за успешно пътуване, от труда на корабостроителите и може би от известен брой хора, чийто последен спомен беше за буря или за меч, и после внезапно разгъналите се спирали, сиви, сини, зелени, студени.

Или може би тези хора са успели да стигнат до Андрос и да вечерят като нас по-късно. Ядохме в едно ресторантче с карирани покривки в бяло и червено край брега; по крайбрежната ивица беше струпано кажи-речи всичко създадено от човека. Вътрешността на Андрос гъмжеше от мангрови блата, махагонови и борови гори, гълъби, патици, пъдпъдъци, гугутки и чикчарни. Храната беше вкусна; бях гладен.

После поседяхме, пушехме и си приказвахме. Все още не бях се запознал с Пол Валънс, но на другия ден двамата трябваше да работим в екип. Попитах Диймс що за човек е той.

— Едър мъж — отвърна той. — Горе-долу колкото тебе, само че хубав. Един такъв затворен. Много добър гмуркач. Двамата с Майк всяка събота и неделя обикаляха из Карибието. Сигурно на всеки остров си има гадже, бас ловя.

— Той как… понася станалото?

— Май доста добре, като го гледам. Нали ти казах, че е доста затворен, много-много не си показва чувствата. Двамата с Майк бяха приятели от години.

— Според тебе какво е убило Майк?

Тук се намеси Картър.

— Някой от проклетите делфини! Хич не трябваше да се захващаме с тях. Веднъж един ми мина отдолу и замалко да ми види сметката.

— Те обичат да си играят — възрази Диймс. — Не е искал да ти навреди.

— Според мен искаше. А и тая тяхна мазна кожа, също като мокър балон. Да ти се додрайфа!

— Имаш предразсъдъци. Те са гальовни като кученца. Сигурно ти се струва така, защото имаш някакви сексуални задръжки.

— Дрън-дрън! — възмути се Картър. — Те…

Тъй като аз бях започнал, чувствах се задължен да сменя темата. Така че попитах дали е вярно, че Марта Милей живее наблизо.

— Да — вкопчи се Диймс за предоставената му възможност. — Къщата й е на четири мили оттук, на брега. Била много спретната, разбирам, макар че съм я виждал само от водата. Има си и пристанище. Има комета, яхта, доста големичък крейсер и чифт моторници. Живее сама в дълга, ниска сграда, която стърчи над водата. Дотам дори няма път.

— Отдавна се възхищавам на работите й. Много ми се иска да се запозная с нея.

Той поклати глава.

— На бас, че няма да можеш. Тя е много саможива. И телефонът й го няма в указателя.

— Жалко. Имате ли представа защо се държи така?

— Ами…

— Тя е инвалид — обади се Картър. — Веднъж я видях, на вода. Беше пуснала котва, а аз минавах на път за една от станциите. Това беше преди да съм чул за нея, така че се приближих, колкото да кажа здрасти. Тя снимаше през стъкленото дъно на лодката си и щом ме видя, почна да пищи и да ми крещи да се измитам, плашел съм бил рибата. После грабна един брезент и си зави краката. Обаче аз успях да ги мерна. От кръста нагоре е симпатична, съвсем нормално изглеждаща жена, но бедрата и краката й са страшно разкривени и грозни. Много съжалявах, че съм я накарал да се чувства неловко. И на мен самия ми беше неловко и не знаех какво да кажа. Тъй че се провикнах „Съжалявам“, махнах и си продължих по пътя.

— Чувал съм, че изобщо не може да ходи — додаде Диймс, — макар че разправят, че плувала отлично. Сам аз никога не съм я виждал.

— Някакво нещастие ли й се е случило, или…

— Не както аз го разбирам — рече той. — Тя е наполовина японка и това, което съм чувал, е, че майка й като бебе била засегната от Хирошима. Някакво генетично увреждане.

— Жалко.

— Да.

Платихме и си тръгнахме. После дълго останах буден и си мислех за делфини, потънали кораби, удавници, полухора и Гълфстрийм, който продължаваше да ми бърбори през прозореца. Най-накрая се заслушах в него, той ме сграбчи и се понесохме заедно в мрака нататък, където той достига най-накрая.

Пол Валънс отговаряше на описанието на Анди Диймс, горе-долу колкото мен на ръст, мургав и хубав — хубостта му беше като тази на манекените от рекламите за дрехи. След още двайсет години пак щеше да се откроява като външност. Някои хора са си родени с късмет. Диймс излезе прав и за характера му. Не беше от най-приказливите, макар че някак си успяваше да го постигне, без да изглежда темерут. Що се отнася до уменията му на гмуркач, първия ден, когато работих с него, не можах да се убедя лично в това, защото бяхме дежурни на брега, а Диймс и Картър ги пратиха на Трета станция. Пак в склада с оборудването…

Според мен не беше уместно да го разпитвам за покойния му приятел или пък за делфините, което ограничаваше доста обхвата на теми за разговор — работата, която вършехме, и разни общи приказки. Така измина сутринта.

След като обядвахме обаче, когато започнах да си правя планове за вечерта, реших, че и той би могъл да ми обясни не по-лошо от всеки друг как се ходи до „Чикчарни“.

Той спусна клапана, който чистеше, и се втренчи в мен.

— За какво ти е да ходиш там?

— Чух да го споменават — отвърнах. — Ще ми се да го видя.

— Сервират наркотици без лиценз — осведоми ме той. — Никакви инспекции. Ако си падаш по такива работи, може да ти пробутат някакъв боклук, забъркан в кенефа от селския идиот.

— Тогава ще си пия бирата. Но все пак искам да видя мястото.

Той сви рамене.

— Не че има какво да се гледа, но виж сега…

Пол си избърса ръцете, откъсна едно старо листо от стенния календар и ми надраска набързо карта. Забелязах, че се пада малко навътре в острова, по-близо до птиците и мангровите гори, блатата и махагона. Освен това беше малко на юг от кръчмата, където ядохме предната вечер. Намирал се до поток и стърчал на колове над водата, рече ми той, и съм можел да си взема лодка чак до кея под самата кръчма.

— Мисля довечера да намина нататък — повдигнах рамене.

— Помни какво ти казах.

Кимнах и прибрах картата.

Следобедът се изниза бързо. Натрупаха се облаци, ливна краткотраен дъжд — изсипа се за петнайсетина минути — а после слънцето отново изгря, за да изсуши палубите и стопли току-що окъпания свят. Работният ден отново приключи рано за мен, защото бяхме свършили всичката работа. Взех си набързо душ, преоблякох се в чисти дрехи и отидох да видя дали ще мога да взема лодката.

Роналд Дейвис, висок мъж с рядка коса, който говореше с новоанглийски акцент, каза, че мога да взема моторницата „Изабела“, оплака се от артрита си и ми пожела приятно прекарване. Кимнах, обърнах лодката към Андрос и запърпорих нататък с надеждата, че в „Чикчарни“ наред с другите изкушения предлагат и храна, а не исках да губя време, като се отбивам другаде.

Морето беше спокойно, чайките се гмуркаха и въртяха с дрезгави крясъци, докато дирята ми се рееше с разперени крила през техния резерват. Всъщност нямах никаква представа какво ще търся там. Не обичах да действам по този начин, но нямах друг избор. Липсваше ми истинска линия на нападение. Нямаше откъде да го подхвана. Ето защо бях решил просто да трупам информация по възможно най-бързия начин. Скоростта винаги е имала голямо значение, когато нямам представа къде точно ще стигна.

Андрос ставаше все по-голям. Ориентирах се по ресторантчето, където ядохме предната вечер, после затърсих устието на потока, който ми бе нарисувал Валънс.

Отне ми около десетина минути да го намеря. Запърпорих нататък и бавно заплавах нагоре по криволичещото му русло. Отвреме-навреме мярках черния път, който вървеше покрай левия бряг. Листакът обаче се сгъсти и най-накрая съвсем го изгубих от поглед. После и клоните над мен се преплетоха и за няколко минути ме затвориха в тунел, потънал в преждевременен сумрак, а после потокът отново се разшири, зави и ме докара до мястото, което ми бяха описали.

Насочих се към кея, където бяха закотвени още няколко лодки, вързах моята, слязох на брега и се огледах. Сградата отдясно — единствената, като не броим една малка барака — наистина стърчеше над водата. Беше скована от дърво и бе толкова окърпена, че се усъмних дали е останала и една оригинална дъска. До нея бяха паркирани половин дузина коли, а на една избеляла табела пишеше „ЧИКЧАРНИ“. Докато вървях нататък, се огледах наляво и видях, че черният път покрай брега е в по-добра форма, отколкото предполагах.

Щом влязох, забелязах на около петнайсет фута пред себе си красив махагонов бар — изглеждаше така, сякаш го бяха взели от някой кораб. Имаше осем-десет маси, няколко от тях — заети, а вдясно от бара — вход със завеси. Някой нескопосно бе нарисувал около него ореол от облаци.

— Какво да бъде?

— Бира — поръчах. — А да имате нещо за ядене?

— Изчакай!

Барманът се обърна и погледна в малкия хладилник.

— Сандвич с рибна салата? — предложи ми той.

— Бива.

— Добре. Щото друго нямаме.

Барманът стъкми сандвича, донесе го и ми отвори бирата.

— Това, дето го чух, беше твоята лодка, нали?

— Точно така.

— Отпуска ли?

— Не. Тъкмо почнах работа в Станция Едно.

— О. Значи гмуркач?

— Да.

Той въздъхна.

— Значи, заместникът на Майк Торили. Горкичкият той.

Предпочитам да ме наричат „наследник“, а не „заместник“ при подобни ситуации, защото така хората по-малко приличат на примамка за акули. Но кимнах.

— Да, чух за станалото — казах. — Лоша работа.

— Той доста често идваше тук.

— И това чух. И че онзи, който е бил с него, е работил тук.

Барманът кимна.

— Руди. Руди Майърс. Бачка тук две години.

— Те са били доста близки приятели, нали?

Той поклати глава.

— Не бих казал. Просто се познаваха. Руди работеше там отзад — той хвърли поглед към завесите. — Нали разбираш.

Кимнах.

— Като главен гид, висш медицински кадър и първи мияч на бутилки — рече барманът с обиграна лекота. — Ти интересуваш ли се от…

— Какъв е специалитетът на заведението?

— Розов рай — отвърна той. — Хубаво е.

— Какво има в него?

— Малко унес, малко настроение, прекрасни сияния…

— Може би другия път — рекох. — Често ли излизаха да плуват двамата с Руди?

— Не, за първи път им беше. Тебе да не те е страх?

— Ами не бих казал, че ми е кеф. Когато се хванах на тая работа, никой не ми каза, че могат да ме изядат. Майк да е подхвърлил, че в морето става нещо необичайно?

— Не, не си спомням да е казвал.

— Ами Руди? Той обичаше ли водата?

Барманът се втренчи в мен и се понавъси.

— Защо питаш?

— Защото ми хрумна, че това би могло да има значение. Ако се е интересувал от такива неща и Майк се е натъкнал на нещо необикновено, би могъл да го изведе да го разгледа.

— Какво например?

— Знам ли. Но ако е намерил нещо и то е било опасно, ще ми се да съм наясно.

Бръчката на челото му изчезна.

— Не — рече той. — Нямаше да излезе да зяпа, ако ще и Лохнеското чудовище да бе изплувало тук.

— Чудя се тогава защо ли е отишъл.

Той сви рамене.

— Нямам представа.

Имах чувството, че ако го попитам още нещо, просто ще разруша прекрасната хармония помежду ни. Така че си изядох сандвича, изпих си бирата, платих и си тръгнах.

Отново слязох по потока в открито море и поех на юг покрай брега. Диймс беше споменал, че се намирало на четири мили от ресторанта и че сградата била дълга и ниска, надвиснала над водата. Добре. Надявах се вече да се е върнала от онова пътуване, за което ми беше споменал Дон. Най-лошото, което можеше да ми направи, беше да ме напъди. Но тя знаеше страшно много неща, които вероятно си струваше да чуе човек. Познаваше района, познаваше делфините. Исках да узная мнението й, ако имаше такова.

Небето все още беше доста светло, макар въздухът да бе захладнял, когато забелязах малко заливче горе-долу на очакваното разстояние. Намалих скоростта и завих нататък. Да, това беше мястото, малко по-назад и вляво — къщата беше построена над стръмен наклон, с предна палуба, надвесена над водата. Няколко лодки — едната с платна — бяха закотвени отстрани, приютени от дългата бяла извивка на вълнолома.

Продължих нататък като постепенно забавях ход. Видях я — седеше на кея. Тя също ме забеляза и се протегна за нещо. После я загубих от поглед, щом пристанах откъм подветрената страна — тя беше над мен. Угасих мотора и вързах лодката на най-близкото колче, като се чудех дали няма да се появи в следващия миг с прът с кука в ръка, готова да отпъди всеки натрапник.

Нищо подобно не стана, така че се изкачих на скелето, което водеше нагоре. Тя тъкмо донагласяше дълга, ветрееща се пола — сигурно точно за нея се беше пресегнала преди малко. Беше по горнище на бански и седеше на самия кей, близо до ръба, а краката й бяха скрити под плата в зелено-синьо-бял десен. Косата й беше дълга и много черна, очите й — тъмни и големи. Чертите й бяха правилни, определено напомняха на азиатски — лицето й беше от онези лица, които намирам за изключително привлекателни. Спрях на върха на рампата и щом срещнах погледа й, мигом ми стана неловко.

— Казвам се Мадисън, Джеймс Мадисън — представих се. — Работя на Станция Едно. Тук съм нов. Мога ли да се кача за минутка?

— Вече сте се качил — отвърна тя. После се усмихна, съвсем плахо. — Но можете да дойдете при мен и да си прекарате минутката тук.

Така и направих, и докато се приближавах към нея, тя не ме изпускаше от поглед. Това ме притесни много — а си въобразявах, че след пубертета съм се научил да се справям в подобни ситуации. Тъкмо понечих да отместя поглед, тя се обади:

— Марта Милей — поне като ще е запознанство, да е. — И отново се усмихна.

— Отдавна се възхищавам на произведенията ви — казах, — макар че не само това е причината да се отбия тук. Надявах се да ми помогнете да се почувствам в по-голяма безопасност, що се отнася до работата ми.

— Убийствата — рече тя.

— Да. Точно така… Бих искал да чуя вашето мнение по въпроса.

— Добре, ще ви го кажа — съгласи се жената. — Но когато са се случили убийствата, аз бях на Мартиника и изводите ми се крепят само на репортажите в новините и на телефонен разговор с един приятел от Института по делфинология. Като се основавам на дългогодишното си познанство с тях и годините, прекарани в снимки и игри, докато ги изучавах — и ги обикнах — не мога да повярвам, че е възможно делфин да убие човек. Подобна идея противоречи на целия ми опит. По някаква странна причина — може би някаква делфинска идея за братството на самоосъзнатия разум — ние за тях като че сме нещо много важно, толкова важно, че един делфин по-скоро сам ще умре, отколкото да остави някой от нас да загине.

— Значи изключвате дори това, че делфин може да убие човек при самоотбрана?

— Така мисля — отвърна тя. — Макар и да не мога да го подкрепя с факти. Както и да е, що се отнася до въпроса, който наистина искате да ми зададете, по-важно е, че тези убийства според мен никак не са свойствени за делфините.

— Как така?

— Не виждам как делфин би използвал зъбите си по описания начин. Конструкцията на делфина е такава, че неговата уста — или човка — съдържа сто зъба, като само на долната челюст те са осемдесет и осем. Но ако делфинът влезе в бой с, да речем, акула или косатка, той не ги използва за да хапе и разкъсва. Той заклещва челюсти — хватката му е изключително здрава — и използва долната си челюст, която е значително по-къса, за да блъска врага. Долната част на черепа му е доста плътна, а самият череп — достатъчно голям да поема огромния шок, който се стоварва отгоре му — а това са страхотни удари, защото делфините имат много мощни мускули на врата. Те могат да убиват акули като ги блъскат до смърт. Така че ако дори и само заради спора допуснем, че един делфин е способен да стори подобно нещо, той нямаше да нахапе жертвите си. Щеше да ги пребие.

— Но защо никой от института по делфините не го е заявил публично?

Тя въздъхна.

— Заявиха го. Но медиите изобщо не си направиха труда да цитират изявлението. Очевидно никой не мисли, че това е достатъчно важно, че да настоява да се напише още нещо по темата.

Най-накрая тя отмести поглед и се загледа във водата.

— Според мен безразличието към последиците от писанията им е по-достойно за презрение от тяхната злоба — каза тя най-накрая.

Аз се наведох, приседнах на ръба на кея и провесих крака над водата. Това, че стоя прав и я гледам отвисоко, ме караше да се чувствам още по-притеснен. Аз също се загледах отвъд пристанището.

— Цигара? — предложих.

— Не пуша.

— Имате ли нещо против аз да запаля?

— Не се притеснявайте.

Запалих цигара, дръпнах, замислих се и я попитах:

— Имате ли някаква представа как са загинали тези хора?

— Може би е било акула.

— Но в този район акули не са се появявали от години. „Стената“…

Тя се разсмя:

— Има много начини акула да се промъкне вътре. Разместване на дънните пластове, което може да отвори тунел или ниша под „стената“. Временно късо съединение в някой от проекторите, минало незабелязано — или пък повтарящо се на интервали в мониторната система. Предполага се, че честотите, използвани при „стената“, предизвикват стрес у много морски обитатели, но не е задължително да са смъртоносни за тях. Макар акулите обикновено да избягват „стената“, някоя от тях може да е била принудена да премине през нея поради заплаха и после да се е оказала в капан.

— Това е идея — казах. — Да… Благодаря. Не ме разочаровахте.

— Аз пък си мислех, че е точно обратното.

— Защо?

— Просто се опитах да защитя делфините и да ви покажа, че вътре би могла да се промъкне акула. Вие искахте да ви кажа нещо, от което да се почувствате в по-голяма безопасност, докато работите.

Пак ми стана неловко. Обзе ме внезапното ирационално чувство, че тя по някакъв начин е узнала всичко за мен и в момента си играе някакви игрички.

— Казахте, че сте запознат с произведенията ми — рече тя изведнъж. — Значи ли това, че са ви известни и двата албума със снимки на делфини?

— Да. Текстът ви също ми хареса.

— Нямаше кой знае колко текст — усмихна се тя, — а и вече минаха няколко години оттогава. Може би е бил твърде превзет. Отдавна не съм поглеждала какво съм написала там…

— Според мен великолепно пасваше на темата — кратки афоризми, подобни на зен-коани, под всяка снимка.

— Спомняте ли си някой от тях?

— Да — изведнъж си бях припомнил един от тях. — Спомням си снимката на скачащия делфин, на която бяхте уловили сянката му върху водата, и заглавието беше „Щом няма отражение, какви ти богове…“

Тя се изкиска.

— Дълго време си мислех, че точно този май е твърде ефектен. По-късно обаче, когато опознах обектите си по-добре, реших, че звучи на място.

— Често съм се чудил що за религия или религиозни чувства биха могли да имат те — казах аз. — Религията е нещо общо за всички човешки племена. Човек би предположил, че след достигане на определено ниво на разума се появява нещо подобно с цел да се справиш с онова, което все още не си способен да проумееш. Чувствам се озадачен по отношение на това какви форми би приело то при делфините, но самата мисъл ме интригува. Вие имате ли някакви идеи?

— Много съм мислила, докато ги наблюдавам — каза тя — и съм се опитвала да анализирам характера им въз основа на тяхното поведение и физиология. Запознат ли сте с произведенията на Йохан Хьойзинха?

— Слабо — отвърнах. — Четох „Homo Ludens“ преди години и останах с впечатлението, че това е груба чернова на книга, която той така и не е успял да напише в окончателен вариант. Но си спомням основния му постулат, че културата започва като един вид сублимация на игровия инстинкт и елементите на свещени обреди и празнични съревнования дълго време присъстват в развиващите се институции, и може би винаги продължават да присъстват на някакво ниво — макар че не е анализирал съвремието.

— Да — отвърна тя. — Игровият инстинкт. Като ги гледах как лудуват, често ми се струваше, че понеже делфините са толкова добре приспособени към обкръжаващата ги среда, у тях никога не е възниквала нужда от развитие на сложни обществени институции. Ако при тях има нещо подобно, то е по-близко до по-ранните положения, разгледани от Хьойзинха — състояние на живот, изпълнено с открито отдаване на техния вариант на празнични обреди и съревнования.

— Религия-игра?

— Не е толкова просто, макар че според мен и това е част от картината. Проблемът тук е в езика. Хьойзинха не случайно използва латинската дума ludus. За разлика от старогръцкия, в който има най-различни думи за безделие, за премерване на силите при съревнования, за прекарване на времето по най-различен начин, латинският изразява онова, което обединява всички тези неща, обобщено в една-единствена идея в думата ludus. Разграничението, което правят делфините между играта и сериозното очевидно е различно от нашето, също както нашето се различава от това на гърците. Но така, както ние разбираме понятието ludus, чрез нашата собствена способност да осъзнаем, че можем да обединим широк спектър от образци на поведение под общ знаменател, като ги сметнем за форми на игра, имаме по-добра основа за догадки и интерпретации.

— И по този начин вие сте си изградили някаква идея за тяхната религия?

— Не съм, разбира се. Просто имам някои догадки. Вие нямате ли?

— Е, ако трябва да гадая и просто да изкажа някакво предположение, бих казал, че ще е форма на пантеизъм — вероятно нещо сродно с по-малко съзерцателните форми на будизма.

— Защо „по-малко съзерцателни“?

— Те са толкова дейни — изтъкнах. — Всъщност дори не спят в истинския смисъл на думата, нали? Трябва да се показват много често на повърхността, за да дишат. И затова непрекъснато са в движение. Кога ли биха могли да се спрат под някой корал-еквивалент на дървото на бодхисатвите, поне за малко?

— Според вас какъв щеше да е разумът ви, ако никога не сте заспивали?

— Доста трудно ми е да си го представя. Но вероятно известно време ще съм под голямо напрежение, освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако периодично не изпадах в унес, разбира се.

— Според мен вероятно случаят с делфините е точно такъв, макар че с техния мозъчен капацитет според мен не е нужно това да се случва периодично.

— Като че нещо не схващам.

— Те са достатъчно надарени да правят това едновременно с мисленето, а не като редуват едното и другото.

— Искате да кажете, че постоянно са мъничко унесени? Вземат си умствена ваканция и бленуват, докато мозъкът им продължава да си работи?

— Да. И ние също го правим, в ограничена степен. И при нас винаги има някаква подсъзнателна мисъл, лек мисловен шум, докато обмисляме онова, което оказва най-силен натиск върху съзнанието ни. Научаваме се да го потискаме и наричаме това съсредоточаване. В известен смисъл по този начин се пазим от мечтите.

— А според вас делфинът едновременно си мечтае и си върши нормалната мисловна работа?

— Да, пак в известен смисъл. Но освен това според мен мечтанието при тях е малко по-различен процес.

— Какво имате предвид?

— Нашите сънища и мечти са предимно образни по природа, защото в будно състояние сме ориентирани предимно към визуална информация. От друга страна, делфините…

— … са акустично ориентирани. Да. Като приемем за даденост този ефект на постоянно мечтание и имаме предвид неврофизиологичните структури, които притежават, значи те сигурно си цапкат наляво-надясно и се наслаждават на собствената си музика.

— Повече или по-малко да. А това поведение не попада ли в графата ludus?

— Просто не знам.

— Една от формите на ludus, която гърците, разбира се, са смятали за отделна дейност и са я кръстили диагога, най-добре може да се преведе като почивка за разума. Музиката влиза в тази категория; в своята „Политика“ Аристотел размишлява каква полза би могла да се извлече от нея, като най-накрая стига до извода, че достойнството на музиката е в това, че прави тялото здраво, създава определен етос и ни дава възможност да се наслаждаваме на всичко по правилния начин — каквото и да означава това. Но ако разгледаме в тази светлина едно акустично мечтание — музикална разновидност на ludus — чудя се, дали то не би могло наистина да създаде определен етос и да вдъхнови особен начин за наслаждение от всичко?

— Възможно е — ако това става едновременно.

— Все още нямаме ясна представа какво означават много от техните звуци. Да предположим, че вокализират част от преживяванията си?

— Би могло — като се имат предвид и другите ви предположения.

— В такъв случай това е, с което разполагам — каза тя. — Аз предпочитам да разпознавам религиозно значение в спонтанния израз на диагога. Вие може би — не.

— Да, аз не го разпознавам. Според мен то е по-скоро физическа или физиологическа необходимост, дори и да го смятам за форма на ludus. Тъй като няма как да разбера дали подобна музикална дейност наистина е израз на религиозност, за мен топката спира да се търкаля тук. На този етап ние в действителност не разбираме нито техния етос, нито как точно гледат на живота. За тях би било невъзможно да ни предадат едно схващане, толкова чуждо за нас и толкова сложно, колкото вие ми го описахте, дори и езиковата бариера да беше много по-тънка от сегашната. Не виждам как бихме могли да видим тук религиозни чувства, освен ако не намерим начин да проникнем в ума им и сами да ги открием.

— Разбира се, вие сте прав — каза тя. — Щом един извод не може да бъде опитно доказан, то той не е научен. Аз няма как да докажа своя, защото е само чувство, усещане, интуиция — и аз ви го споделям единствено като такова. Но някога ги погледайте как играят, вслушайте се в звуците, които ухото ви възприема. Замислете се над това. Опитайте се да го почувствате.

Продължих да се взирам във водата и в небето. Вече бях научил всичко, за което бях дошъл, а останалото беше само глазура, но не всеки ден ми се случваше да вкуся такъв десерт. Изведнъж усетих, че това момиче ми харесва даже повече, отколкото очаквах — докато говореше, тя все повече ме очароваше. Така че отчасти за да протакам, отчасти защото наистина ме гризеше любопитство, казах:

— Хайде, разкажете ми и останалото. Моля ви!

— Останалото?

— Вие виждате религия или нещо подобно. Кажете ми какво представлява според вас.

Тя се поколеба.

— Не зная — каза най-накрая. — Колкото повече човек трупа догадки, толкова по-глупав изглежда. Нека оставим нещата дотук.

Нямах възможност да кажа кой знае какво освен „Благодаря“ и „Лека нощ“. Така че напъхах мисълта си в зададените от нея параметри и едно от нещата, за които се сетих, бяха думите на Бартелми за обичайната крива на разпределение, която се наблюдавала и при делфините.

— Ако, както вие предполагате — започнах, — те постоянно се самоизразяват и тълкуват себе си и своята вселена чрез един вид подсъзнателна песен-мечтание, то би следвало, че както във всичко останало, така и в това сред тях има по-способни и по-неспособни. Колко Моцартовци биха съществували дори и сред една цяла раса от музиканти? Колко биха били шампионите сред нация от атлети? Ако всички те си играят на религиозна диагога, то би следвало, че неколцина сред тях са най-добрите играчи. Какви ще са те — жреци, пророци? Бардове? Свещени певци? Дали местата, където живеят, ще са светилища, места за поклонение? Делфински Ватикан или Мека? Лурд?

Тя се разсмя.

— Вие май се увлякохте, господин… Мадисън.

Погледнах я, опитах се да прозра нещо зад очевидния израз на забавление, изписан на лицето й.

— Нали вие ми казахте да се замисля — отвърнах. — Да се опитам да го почувствам.

— Би било странно, ако излезете прав, нали?

Кимнах.

— Но вероятно би си струвало човек да отиде там на поклонение. — Изправих се. — Само да можех да си намеря преводач… Благодаря за минутката, която ми позволихте да остана и за останалите минутки, които ми посветихте. Много ли ще е нахално, ако се отбия пак някой път?

— Боя се, че ще съм доста заета.

— Разбирам. Е, благодарен съм и на това. Лека нощ.

— Лека нощ.

Слязох обратно по рампата при лодката, запалих мотора, подкарах покрай вълнолома към смрачаващото се море и се огледах назад само веднъж, с надеждата да се сетя какво точно ми напомняше — седнала там, загледана във вълните. „Малката Русалка“, реших.

Тя не ми помаха. Но вече се мръкваше и може би не беше забелязала, че я гледам.

Върнах се в станция Едно доста вдъхновен и се запътих към сградите на офиса, музея и библиотеката да проверя какво бих могъл да взема със себе си, както и да попрочета малко материали, свързани по някакъв начин с делфините.

Прекосих островчето, влязох през входната врата, минах покрай тънещите в сумрак модели и музейни експонати и завих надясно. Отворих вратата. В библиотеката светеше, но нямаше никого. Намерих в каталога няколко заглавия, които не бях чел, попрелистих ги, избрах си две и отидох да ги запиша в книгата.

Докато ги отбелязвах, едно име на абонат привлече вниманието ми: Майк Торили. Погледнах датата, на която бе взел книги за последен път и се оказа, че е точно в деня преди да загине. Записах материалите, които си бях избрал и реших да проверя какво е взел той за четене в навечерието на смъртта си. Е, за четене и за слушане. Бяха записани три неща и представката пред единия номер сочеше, че е било касета.

Двете книги се оказаха леки популярни романчета. Но когато проверих касетата, ме обзе странно чувство. Не беше музика — касетата принадлежеше на отдела по морска биология. Истина ви казвам. По-точно беше запис на звуците, издавани от кит-убиец.

Дори и повърхностните ми познания по въпроса бяха достатъчни, но за да съм съвсем сигурен, погледнах в книгата, която бях взел. Да, китовете убийци без съмнение бяха най-големият враг на делфините и във флотския подводен център в Сан Диего вече второ поколение провеждаха опити с използване на техни записи с цел да се разработи уред, с който да ги прогонват от риболовните мрежи за риба тон, в които те често неволно намираха смъртта си.

За какво ли са му били на Торили? Това, че е използвал касетата във водонепроницаемия радиопредавател, би могло да е свързано с необичайното поведение на делфините в парка по времето, когато е бил убит. Но защо? За какво му е било нужно?

Направих онова, което винаги правя, ако се почувствам озадачен: седнах и запалих цигара.

Това окончателно ми изясни, че по времето, когато са станали убийствата, нещата не са били такива, каквито изглеждат, но освен това ме принуди отново да се замисля над очевидната причина за нападението. Сетих се за снимките на труповете, които бях разглеждал, за прочетените медицински експертизи.

Изпохапани. Ръфани. Разкъсани.

Артериално кървене, дясна сънна артерия…

Разкъсана югуларна вена; множество разкъсвания по раменете и гръдния кош…

Според Марта Милей делфините не действаха така. И все пак, доколкото си спомнях, многобройните им зъби, макар да не бяха огромни, бяха изключително остри. Запрелиствах книгите — търсех снимки на челюстта и зъбите.

Изведнъж ме осени мисъл — тя беше съпроводена с мрачни обертонове, съдържащи нещо повече от информация: в съседната стая има скелет на делфин.

Смачках фаса, станах, отидох в музея и затърсих ключа за осветлението. Не се виждаше никакъв. Докато опипвах за него, чух да се отваря отсрещната врата.

Обърнах се и видях Линда Кашел, която тъкмо пристъпваше прага. Направи още една крачка, извърна поглед към мен, замря на място и сподави напиращия в гърлото си писък.

— Аз съм, Мадисън — успокоих я. — Извинявай, че те стреснах така. Търся откъде се палят лампите.

Минаха няколко секунди.

— О — обади се тя най-после. — Ключът е долу, зад дисплея. Ще ти го покажа.

Тя отиде до входната врата и заопипва зад макет на някакво устройство.

Лапите светнаха и тя изхихика нервно.

— Уплаши ме! Днес работих до късно. Не е твърде обичайно за мен, но ми се струпа много. Излязох да подишам малко чист въздух и не съм те видяла да влизаш.

— Взех книгите, които ми трябват — отвърнах аз. — Благодаря ти обаче, че ми запали лампите.

— Ще се радвам да ти ги запиша.

— Вече го направих — обясних, — но ги оставих вътре, защото исках отново да разгледам експонатите тук, преди да си тръгна.

— О… Е, аз тъкмо се готвех да затварям. Но ако искаш да поостанеш, добре, ще затвориш ти.

— Какво трябва да направя?

— Само изключи осветлението и затвори вратите — ние тук не заключваме. Прозорците вече ги затворих.

— Добре, няма проблеми… Извинявай, че те изплаших.

— Спокойно, нищо ми няма.

Тя се запъти към входната врата, обърна се на прага и пак се усмихна — този път по-успешно.

— Е, лека нощ.

— Лека нощ.

Първата ми мисъл беше, че не се забелязваше да има повече работа от миналия път, втората — че май се мъчеше малко повече, отколкото трябва, да ме накара да й повярвам, а третата беше ниска и долна.

Но доказателството можеше да почака. Отново насочих вниманието си към скелета на делфина.

Долната челюст със спретнато подредените остри зъби направо ме порази — размерът й май беше най-интересното в нея. Почти. По-интересно явно беше, че теловете, които я крепяха на място, бяха чистички, непотъмнели, лъскави и краищата им блещукаха като съвсем скоро отрязани за разлика от по-окислените им събратя навсякъде, където костите на скелета бяха прикрепени с тел.

Онова, поради което размерът ми се струваше интересен, беше, че бе много подходящ за допълнително оръжие при ръкопашен бой.

И това беше всичко. Но достатъчно. Опипах костите на челюстта, след това — и ноздрата; прокарах пръсти по муцуната, отново стиснах челюстта. Защо, отначало не се досещах, докато в ума ми не се прокрадна гротесков образ на Хамлет. Наистина ли беше толкова неуместен? Дойде ми наум и една фраза на Лорън Айсли: „… Всички ние сме потенциални вкаменелости и носим в телата си несъвършенствата на предишните си животи, белезите на свят, в който живите същества преминават от век във век почти толкова безплътни, колкото и облаците.“ Ние сме дошли от водата. Този тук, дето го стисках, бе прекарал живота си там. Но и моят, и неговият череп бяха изградени от калций — морско вещество, избрано в самото начало и неотменима част от нас и днес. И двата черепа приютяваха големи мозъци — подобни, ала различни; и двата явно съдържаха център на съзнанието, сетивните възприятия, чувствителността с всички съпътстващи удоволствия, мъки и най-различни заключения във връзка със съществувалото преди нас. Единствената разлика, която наистина имаше значение, сепнах се аз, не беше, че този тук се е родил делфин, а аз — човек, а по-скоро това, че аз бях още жив — нещо крайно маловажно от гледна точка на времето, в което бях нахлул случайно. Отдръпнах ръка и притеснено се зачудих дали някой някога няма да използва и моите останки, за да убие някого.

Вече нямаше причини да се бавя тук, затова си взех книгите, затворих и се изметох оттам.

Върнах се вкъщи, зарязах книгите на нощната масичка и оставих лампата да свети. Излязох отново през задния вход, който извеждаше на малка, относително уединена веранда с приятно разположение — точно на брега на островчето, с изглед към морето, незакриван от нищо. Ала не спрях да се възхитя на панорамата. Щом други можеха да поизлязат за глътка въздух, защо да не го направя и аз.

Поразходих се, докато намеря подходящо място — малка пейка в сянката на болницата. Седнах — доста добре скрит, но все пак имах пълен изглед към комплекса, който току-що бях напуснал. Чаках доста дълго и се чувствах като подлец, но продължавах да наблюдавам.

Минутите не спираха шествието си и вече почти бях решил, че съм сбъркал, че съм попрехвърлил мярката на предпазливостта и нищо няма да се случи.

Точно тогава вратата в дъното на офиса — онази, през която бях влязъл първия път — се отвори и от нея излезе мъж. Той се запъти към най-близкия край на островчето и, както би се сторило на всеки, който го забележи, започна да се разхожда покрай брега. Беше висок горе-долу колкото мене, което значително стесняваше полето, така че бе почти ненужно да чакам да влезе в квартирата, принадлежаща на Пол Валънс, и след миг да видя как светват лампите.

Малко по-късно вече бях в леглото, разгръщах си книгите за делфини и размишлявах над това, че на някои типове явно им се пада всичко на този свят; чудех се и се маех над претъпканата папка, връчена ми от Дон, защо точно аз съм роденият да оправи това.

На другата сутрин, по време на амбулаторната фаза на полусъзнателното състояние, фазата на кафето и тропизмите, се препънах в най-проклетото и страшно нещо в целия случай. Или по-скоро го прескочих — или го настъпих — преди самото то да регистрира съществуването си. Преди възможното му значение да стигне до съзнанието ми, се изниза значителен период от време.

Приклекнах и го вдигнах — продълговато парче корава хартия, плик, очевидно пъхнат под задната врата. Или поне го намерих близо до нея.

Занесох го на масата в кухничката, разкъсах го, извадих отвътре листа и го разгънах. Докато си пиех кафето, на няколко пъти прочетох написаното там с печатни букви:

ВЪРЗАНО НА ГЛАВНАТА МАЧТА НА ПОТЪНАЛИЯ КОРАБ, БЛИЗО НА ФУТ^[1] В КАЛТА

И толкова. Това беше.

Изведнъж се събудих напълно. Не ме впечатли толкова написаното, макар че ме заинтригува, колкото фактът, че някой бе избрал точно мен за получател на това съобщение. Кой? И защо?

Предположението, че на някого му е известна необичайната причина да се намирам тук, ме разтревожи — както и естественият извод, че някой знае твърде много за мен. Настръхнах, а адреналинът ми подскочи до небето. Никой не знаеше името ми — ако някой го разбереше, това бе заплаха за съществуването ми. В миналото дори бях убил човек, за да се опазя да не разкрият самоличността ми.

Първият ми подтик беше да бягам, да зарежа случая, да се отърва от сегашната си самоличност и да се загубя по обичайния начин. Но в такъв случай никога нямаше да разбера кога, къде, как, защо и по какъв начин ме бяха надушили и разкрили. И най-важното — кой.

Освен това, като се замислех пак над полученото съобщение, нямах никаква гаранция, че ако избягам, с това проблемите ще приключат. Защото нямаше ли тук елемент на принуда? Или безмълвно се намекваше за изнудване? Сякаш подателят ми казваше:

Знам. Ще ти съдействам. Ще си трая. Защото ще ми направиш една услуга.

Разбира се, щях да огледам потъналия кораб, макар че трябваше да изчакам да свършим днешната работа. Нямаше смисъл да се чудя какво ще намеря там и щях да действам много предпазливо. Това ми оставяше на разположение цял ден да мисля къде ли съм сбъркал и да реша какъв ще е най-добрият начин да се защитя. Потърках пръстена си, в който спяха смъртоносните спори, станах и отидох да се обръсна.

Този ден ни изпратиха с Пол на станция Пет. Стандартен преглед и поддръжка. Тъпо, безопасно и рутинно занимание. Дори почти не се намокрихме.

Той не даваше никакви признаци да знае, че съм подушил нещичко. Всъщност дори на няколко пъти ме заговори. Единия път ме попита:

— Стигна ли до „Чикчарни“?

— Да — отвърнах.

— Какво ще кажеш?

— Прав беше. Долнопробна дупка.

Той се усмихна и кимна.

— Пробва ли специалитетите на заведението?

— Само пийнах някоя и друга бира.

— Това е най-сигурно — кимна той. — Майк, приятелят ми, дето почина, често ходеше там.

— О?

— Отначало и аз се мъкнех с него, Той си вземаше нещо, а аз седях, пиех и го чаках да се освести.

— Не си ли пробвал?

Той поклати глава.

— Имам лош опит с тия работи от младини. Тогава се уплаших. Но и той ме уплаши, искам да кажа, там, в „Чикчарни“ — на няколко пъти. Влизаше отзад — там има нещо като ашрам. Ти влиза ли?

— Не.

— Е, там един-два пъти той загази и затова се скарахме. Знаеше, че проклетата кръчма няма лиценз, но не му пукаше. Най-накрая му казах, че трябва да си държи някакъв малък запас на станцията, в рамките на безопасното, но той се притесняваше от тъпите разпоредби на компанията, които го забраняваха. Това според мен е глупаво. Както и да е, накрая му казах сам да си ходи там, щом не може да издържа без наркотик, и няма воля да изчака съботата и да отиде някъде другаде. И спрях да ходя.

— А той спря ли?

— Едва напоследък — отвърна Пол. — По принуда.

— О…

— Така че ако си падаш по тия работи, и на тебе ще ти кажа същото: ако не можеш да изтраеш, докато отидеш на някое по-далечно и по-чисто място, поддържай си запас тук.

— Ще го запомня — кимнах, като се чудех дали пък не е усетил нещо и не ме насърчава да нарушавам правилата с цел да се отърве от мен. Това обаче ми се видя твърде измислено, доста параноична реакция от моя страна. Така че прогоних тази мисъл от ума си.

— Той пак ли беше загазил? — попитах.

— Според мен, да — отвърна Пол. — Не съм сигурен.

И това беше всичко, което имаше да каже по въпроса. Разбира се, аз исках да го поразпитам и за друго, но познанството ни все още бе на тази степен, когато би трябвало да ми даде възможност за това, а той не го направи.

Така че свършихме работата, върнахме се на станция Едно и — който откъдето е. Наминах при Дейвис и му съобщих, че по-късно ще ми трябва лодка. Прибрах се вкъщи и изчаках, докато той отиде да вечеря. После се върнах на пристанището, метнах водолазния екип в лодката и потеглих. Самостоятелното гмуркане беше забранено, а освен това мерките за безопасност, които Бартелми ми бе изложил първия ден, бяха доста строги. Вярно, че важаха само в района на станцията, а корабът се намираше извън него, но не ми се искаше да обяснявам къде точно отивам.

Разбира се, мина ми през ума, че може да е капан, заложен така, че да мога да се хвана по най-различни начини. Надявах се челюстта на моя приятел от музея да си е на мястото, но не отхвърлях опасността от подводна засада. Всъщност бях взел със себе си една от малките смъртоносни палки, заредена и готова. Снимките бяха съвсем ясни. Нямаше как да ги забравя. Нито пък отхвърлях възможността за клопка. Просто трябваше да внимавам.

Макар да не знаех какво ще стане, ако ме забележат да се гмуркам самичък с екипа на компанията, налагаше се да разчитам на способността си да ги забаламосам и да се измъкна, ако авторът на бележката си е наумил само да ме хванат в нарушаване на домашния покой.

Стигнах до мястото, пуснах котва, навлякох костюма и се гмурнах зад борда.

Хладната гладкост ме обгърна и аз затанцувах надолу — любопитен, нащрек, с все по-нарастващо чувство за крехкост. По пътя към дъното загребвах ритмично, преминах от хлад в студ, от светло в тъмно. Включих фенерчето и раздвижих лъча насам-натам.

След минути го намерих, заобиколих го и се огледах за други натрапници като мене.

Ала не, нищо. Явно бях сам.

Стигнах до кораба и осветих разцепената, прекършена главна мачта. Наизскачаха малки рибки и устроиха буйно представление около планшира. Фенерчето освети пласта тиня в основата на мачтата. Изглеждаше недокоснат, но тогава нямах представа колко време е необходимо на тинята да улегне.

Приближих се, надвесих се и започнах да ръчкам с тънкия прът, който бях донесъл. След малко напипах нещо малко и продълговато, вероятно метално, на около двайсетина сантиметра под повърхността.

Приближих се още повече и разчистих слоя тиня. Водата се размъти и надигналата се тиня скри разровеното от мен място. Изпсувах наум и бавно зарових лявата си ръка с изпънати пръсти в тинята.

Не срещнах никаква пречка, докато не напипах самата кутия. Никакви жици, въжета, чужди предмети. Определено беше метална. Проследих очертанията й: около петнайсет на двайсет и пет на осем сантиметра. Беше изправена и прикрепена към мачтата с двойна тел. Не беше вързана за нищо друго, тъй че я извадих, за да я разгледам по-добре.

Беше малък, стандартен на вид сейф с дръжки от двете страни и отгоре. Жиците минаваха през двете дръжки. Извадих макара с пластмасова корда и я вързах за най-близката до мен дръжка. След като размотах доста от нея, се наведох и използвах клещите, които носех, за да прережа телта, с която кутията бе прикрепена към мачтата. После се понесох нагоре, като размотавах подире си остатъка от кордата.

След като се качих в лодката и се измъкнах от водолазния костюм, лека-полека издърпах касата от дълбините. Движението и промяната в налягането не взривиха нищо, така че когато най-накрая я измъкнах на борда, се чувствах в малко по-голяма безопасност. Поставих я на палубата и докато я развързвах и навивах наново кордата, размишлявах.

Сейфът беше заключен, а съдържанието му, каквото и да бе то, се местеше вътре, когато го разклатих. Развинтих ключалката с отвертка. После се прехвърлих във водата и оттам протегнах пръта и повдигнах капака.

Но освен плискането на вълните и моето дишане не се чу друг звук. Така че отново се качих в лодката и надникнах в сейфа.

Вътре имаше брезентова чанта със закопчан капак. Разкопчах го.

Камъни. Чантата беше пълна с куп доста невзрачни на вид камъни. Но тъй като хората поначало не биха хвърлили толкова усилия без никаква причина, истинската им стойност явно беше доста прилична. Подсуших няколко, като ги търках енергично с кърпата. После ги огледах внимателно. Да, забелязах проблясъци тук и там.

Когато Кашел ме беше попитал разбирам ли от камъни и му бях отговорил „малко“, не го бях излъгал. Наистина разбирах само малко. Но в случая това беше достатъчно. Избрах най-обещаващия образец за експеримента и разчистих мръсните минерални наслоявания по него. След няколко минути един от ръбовете му прояви невероятни способности, когато се опитах да одраскам с него какъвто и да е материал.

Някой изнасяше диаманти контрабанда, а друг искаше аз да го разбера. Какво ли очакваше информантът ми да правя с подадената информация? Очевидно ако искаше да информирам властите, щеше да го направи и сам.

Щом разбрах, че ме използват за цели, които все още ми бяха неясни, реших да направя онова, което вероятно очакваха от мен — и без това сам смятах да постъпя точно така.

Успях да се върна и да разтоваря екипировката без проблеми. Бях увил чантата с диаманти в хавлията и я носих така чак до вкъщи. Този път никой не ми беше пъхал писма под вратата. Мушнах се под душа и се изкъпах.

Не можех да се сетя за някое наистина хитро скривалище, където да бутна камъните, така че ги пъхнах в шахтата за боклук и поставих капака. Ала преди това извадих четири от грозните патенца. Засега щеше да мине. Облякох се и тръгнах на разходка.

Навън мернах Франк и Линда, които вечеряха на верандата, така че се върнах вкъщи и си спретнах набързо вечеря от полуфабрикати. После гледах залеза около двайсет минути. След като необходимият, както ми се стори, период от време измина, се върнах обратно.

Стана даже по-добре, отколкото очаквах. Франк седеше сам на вече разчистената веранда и четеше. Приближих се и подвикнах:

— Здравей.

Той се усмихна, кимна и свали книгата.

— Здрасти, Джим. Как ти се струва тук, след като вече изкара няколко дена?

— О, добре е — отвърнах аз. — Много си е добре. Ти как си?

Той сви рамене.

— Няма от какво да се оплача… Мислехме да те поканим на вечеря. Утре става ли?

— Страхотно звучи. Благодаря ти.

— Към шест?

— Бива.

— Намери ли си нещо интересно за развлечение?

— Да. Всъщност се вслушах в съвета ти и си възкресих стария навик да събирам камъни.

— О? И попадна ли на нещо интересно?

— Тъкмо днес намерих — отвърнах. — Невероятен случай, наистина. Съмнявам се дали някой би могъл да попадне на това освен случайно. Ще ти покажа.

Извадих камъните от джоба си и ги пуснах в дланта му.

Той се вторачи в тях. Опипа ги. Въртя ги насам-натам. Сигурно половин минута.

— И искаш да разбереш какви са, така ли? — попита ме той най-накрая.

— Не. Това вече го знам.

— Разбирам.

Погледна ме и се усмихна.

— Къде ги намери?

Пуснах много-много бавна усмивка.

— Още има ли? — попита.

Кимнах.

Той облиза устни. После пак се вторачи в камъните.

— Е, ако искаш, ми кажи — какво беше находището?

Мисълта ми не беше щракала толкова бързо, откакто пристигнах тук. В начина, по който ме попита, имаше нещо, което включи ума ми на максимална скорост. Бях си мислил за строго контрабандна операция по изнасяне на диаманти с него в ролята на главен дистрибутор на камъните. Сега обаче преразгледах оскъдните си знания за случая. Най-големите диамантени мини в света бяха в Южна Африка, където диамантите се намираха в скала, известна като кимберлит или „син грунд“. Но как изобщо се оказваха там? Чрез вулканичен процес — късчета въглерод, застинали в потоци разтопена лава, подложени на интензивно нагряване и налягане, които променят структурата им, втвърдяват ги и ги превръщат в кристалните форми на най-добрия приятел на всяко момиче. Ала освен това съществуваха и алувиални находища — диаманти, изтръгнати от лоното им от древни потоци, често отнесени далече от месторождението им и струпани в крайбрежни подмоли. Така беше в Африка, разбира се, и въпреки че знанията ми за находищата в Новия свят бяха доста ограничени, знаех, че голяма част от Карибската островна система е възникнала чрез вулканична дейност. Възможността за наличие на местни находища — от вулканично-тръпната разновидност или пък алувиални — не беше изключена.

С оглед на донякъде ограничената област на действие от пристигането ми насам отвърнах:

— Алувиално. Не беше тръба, това мога да ти кажа.

Той кимна.

— Имаш ли някаква представа за големината на находката ти?

— Всъщност не — отвърнах. — Там, откъдето идват тези, има и още. Но що се отнася до истинския размер на находището, е рано да се каже.

— Много интересно — рече той. — Знаеш ли, това съвпада с една моя идея за тази част на света, която отдавна се върти в ума ми. Не би ли ми дал само груба, приблизителна представа от коя част от океана идват?

— Съжалявам — отвърнах. — Нали разбираш.

— Естествено, естествено. И все пак доколко би се отдалечил оттук за едно следобедно приключение?

— Предполагам, че това зависи от собствените ми идеи по въпроса, както и от наличния транспорт — въздушен или на подводни криле.

Той се усмихна.

— Добре. Няма да настоявам. Но съм любопитен. А сега, след като ги намери, какво смяташ да правиш с тях?

Не бързах да отговоря и запалих цигара.

— Да им взема, колкото се може повече пари и да си държа езика зад зъбите, естествено — отвърнах най-накрая.

Той кимна.

— Къде ще ги продаваш? Ще спираш минувачите по улиците?

— Не знам — отвърнах. — Още не съм мислил за това. Предполагам, че мога да ги занеса на някой бижутер.

Той се изкиска.

— Ако извадиш голям късмет, може. Ако извадиш късмет, току-виж си намерил някого, склонен да рискува. Ако извадиш голям късмет, ще намериш някого, склонен хем да рискува, хем да се разплати честно с тебе. Предполагам, че искаш да си спестиш завеждането на досие и внасянето на допълнителен доход по основната ти сметка? Облагаем доход?

— Както казах, бих искал да им взема най-високата възможна цена.

— Естествено. Прав ли съм тогава да предположа, че целта на днешното ти идване при мен може да има някаква връзка с това ти желание?

— С една дума, да.

— Разбирам.

— Е?

— Мисля. Да бъда твой агент в едно подобно начинание само по себе си крие рискове.

— Колко?

— Не, съжалявам — отвърна той. — Сигурно и без това си е прекалено рисковано. Незаконно е в края на краищата. Аз съм човек семеен. Ако се забъркам в нещо такова, току-виж съм си изгубил работата. Ако беше станало преди, да речем, петнайсет години… кой знае? Съжалявам. Няма да издам тайната ти, затова не се безпокой. Но и няма да ти правя партия в начинанието.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Дори и само да се замисля над предложението ти, би ми струвало твърде много.

— Двайсет процента? — предложих.

— И дума да не става.

— Може би двайсет и пет…

— Не. И двойно да ми предлагаш, това едва ли ще…

— Петдесет процента! Ти си луд, бе?!

— Моля те, не викай! Искаш цялата станция да чуе ли?

— Извинявай. Но и дума не може да става. Петдесет процента! Не. Ако намеря някой навит бижутер, дори и да ме прецака, пак ще съм по̀ на сметка. Двайсет и пет процента е таванът. Абсолютно.

— Боя се, че не виждам как ще стане.

— Е, ще ми се все пак да си помислиш.

Той се изкиска.

— Трудничко ще ми е да забравя.

— Добре, ще се видим утре.

— В шест.

— Да. Лека нощ.

— Лека нощ.

Запътих се обратно към вкъщи, като размишлявах над възможните обрати, настъпили при хората и събитията, чиято кулминация са били убийствата. Но в картината все още имаше твърде много бели петна, за да стигна до някакъв задоволителен извод.

Разбира се, фактът, че някой знае, че присъствието ми означава много повече, отколкото на пръв поглед, определено ме беше разтревожил. Отново и отново преравях мислите си в търсене на възможни начини да съм се издал, но не разбирах къде може да съм се издънил. Твърде внимателно си бях съставил биографията. Не бях срещнал тук никого, който да ми е познат отнякъде. Не за първи път усетих желание — сигурен бях, че няма да е и за последен — да не се бях захващал с този случай.

После се замислих какво трябва да правя по-нататък, за да продължа с разследването. Предполагах, че мога да огледам мястото, където са били намерени труповете. Още не бях ходил там най-вече защото се съмнявах дали ще науча нещо. И все пак… Включих го в плановете си за утрешния ден — ако мога да го свърша преди вечерята у Кашел. Ако не, то вдругиден.

Зачудих се дали съм направил онова, което се очакваше от мен във връзка с камъните. Според мен бе така и бях много любопитен относно последствията — почти толкова любопитен, колкото и относно мотивите на моя информатор. В момента не ми оставаше друго, освен да чакам.

Докато си мислех всичко това, чух как Анди Диймс ме поздравява — беше застанал пред къщичката си и пушеше лула. Попита ме дали бих изиграл партия шах. Не ми се играеше, но се съгласих. Загубих две игри, но на третата успях да го матирам. С него се чувствах твърде притеснен, ала поне не ми се налагаше да приказвам много.

На другия ден изпратиха Диймс и Картър на станция Шест, а ние с Пол поехме „необходимите разнообразни задължения“ в склада с оборудването. Пак трябваше да избутам времето, докато отново се заема с истинската си работа.

В късния следобед вече бях започнал да се чудя каква ли готвачка е Линда Кашел, когато Бартелми се втурна в бараката.

— Вземайте си нещата — нареди той. — Налага се да излезем.

— Какво става? — попита го Пол.

— Нещо не е наред с един от звукогенераторите.

— Какво?

Той поклати глава.

— Няма начин да разберем, докато не го докараме тук и не го проверим. Знам само, че лампичката на таблото угасна. Искам да извадим целия комплект и да сложим нов. Никакви опити за подводен ремонт — колкото и просто да изглежда. Искам да бъде прегледан в лабораторията много внимателно.

— Къде се намира?

— На югозапад, на дълбочина около двайсет и осем клафтера. Идете да погледнете таблото, ако искате. Ще ви даде по-добра представа. Но не се бавете много, става ли? Трябва да се натоварят сума ти неща.

— С какво ще ходим дотам?

— С „Мери Ан“.

— Новите правила за дълбоководно плаване…

— Да. Товарете всичко. Отивам да кажа на Дейвис. После ще се преоблека. Връщам се след малко.

Той се отдалечи, а ние се хванахме за работа — извадихме си екипите, подготвихме клетката против акули и камерата за декомпресия. На два пъти отидохме до „Мери Ан“, после се отбихме да погледнем картата, но не научихме от нея нищо ново и се върнахме за камерата, която чакаше на количка.

— Ти някога слизал ли си в този район? — попитах Пол, докато маневрирахме с количката.

— Да — отвърна той. — Преди известно време. Доста близо е до ръба на подводен каньон. Тъкмо затова в тоя край на стената има голяма дупка. Точно под тази част на периметъра дъното пропада много рязко.

— Това усложнява ли работата?

— Не би трябвало — отвърна той, — освен ако не се откачи цяла секция и не повлече всичко със себе си. Тогава ще се наложи да пуснем котва и да прикачим и нова обшивка, вместо само да сменим чарковете. Това доста би ни позабавило.

Точно тогава се върна Бартелми. Двамата с Дейвис, който също щеше да идва с нас, ни помогнаха да натоварим всичко. Потеглихме след двайсет минути.

Лебедката беше оборудвана така, че да сваля долу и клетката против акули, и камерата за декомпресия — като тандем и в този ред. Двамата с Пол смъкнахме камерата, като гледахме да не се заплетат допълнителните въжета и осветявахме наоколо с фенерите, докато слизахме. Никога досега не ми се беше налагало да използвам камера за декомпресия, но присъствието й на дъното донякъде ме успокояваше въпреки леко злокобната й функция във връзка с работата, която щяхме да вършим. Хубаво беше да знам, че ако нещо се случи с мен, мога да се вмъкна вътре, да дам сигнал и да ме изкарат направо на повърхността, без да ме бавят и да спират за изравняване на налягането — стойността на налягането на дъното се поддържаше в камерата на „звънеца“ по пътя нагоре и постепенно се изравняваше до нормално.

На дъното нагласихме клетката в близост до устройството, което намерихме на мястото му без видими признаци на повреда и застопорихме осветената камера два клафтера по-нагоре в източна посока. Наистина се намирахме на ръба на стръмна канара. Докато Пол преглеждаше предавателя, аз се приближих до ръба и осветих надолу с фенерчето.

Остри зъбери и криволичещи пропасти… Инстинктивно се дръпнах назад от ръба на бездната и изключих лампата. Върнах се и започнах да наблюдавам как работи Пол.

Отне му десетина минути да разглоби устройството и да го освободи от поставката. След още пет то вече беше надеждно привързано и се издигаше нагоре с въжетата.

Малко по-късно фенерите ни осветиха спускащото се надолу ново устройство. Заплувахме нагоре да го пресрещнем и го отнесохме на мястото. Този път Пол ме остави аз да го монтирам. Направих се, че много искам, а той написа на плочата: „ДАВАЙ ДА ТЕ ВИДЯ КАКВО СИ ЗАПОМНИЛ.“

Нагласих устройството — отне ми около двайсет минути. Той прегледа работата ми, потупа ме по рамото и кимна. После понечих да свържа системите, но спрях и го погледнах. Махна ми да продължа.

Това ми отне само няколко минути и когато свърших, изпитвах отчетливо чувство на удовлетворение, докато си мислех как лампичката на голямото табло там, в станцията, светва отново. Обърнах се, за да му дам знак, че съм свършил и може да се възхити на работата ми.

Него го нямаше.

Няколко секунди стоях като истукан. После започнах да осветявам наоколо с прожектора.

Не, не. Нямаше никого…

Леко паникьосан, се приближих до ръба и осветих пропастта. За мой късмет той не се движеше много бързо. Но го теглеше надолу без съмнение. Последвах го по възможно най-бързия начин.

Азотната наркоза, болестта на дълбините или „дълбинният унес“, обикновено не те хваща на дълбочина преди двеста метра. Но все пак бяхме се спуснали на дълбочина сто и седемдесет метра, така че беше възможно, а и се забелязваха симптомите.

Притеснен за собствения си разсъдък, го настигнах, улових го за рамото и го преобърнах по гръб. През стъклото на маската му се забелязваше блажения израз на лицето му.

Хванах го под мишницата и го затеглих нагоре. Първите няколко мига той не се съпротивляваше.

После започна да се бори. Очаквах, че може да се случи, и го стегнах в ключ, но бързо открих, че под водата джудото не е съвсем същото — особено когато клапанът на нечий резервоар се намира твърде близо до маската или мундщука ти. Налагаше се да си кривя главата встрани и да я дърпам назад. Ала отказвах да отпусна хватката си. Ако можех да го удържа само още малко без наркозата да връхлети и самия мен, усещах, че шансът е на моя страна. В края на краищата, координацията му също беше засегната, не само мисленето.

Най-накрая го домъкнах до камерата — от въздухоотвода му вече се издигаше пощуряла антена от мехурчета, все едно беше изплюл мундщука и нямаше начин да му го наглася пак, без да го пусна. Но може би това беше една от причините, които ми бяха помогнали да се справя по-лесно с него. Не знам.

Натъпках го в осветената камера, вмъкнах се и аз и херметизирах капака. Горе-долу по това време той се предаде и започна да се отпуска. Успях да му наглася мундщука и дръпнах лостчето.

Почти веднага започнахме да се издигаме и се зачудих какво ли си мислят в този миг Бартелми и Дейвис.

Вдигнаха ни много бързо. Щом ни положиха на палубата, усетих лека вибрация. Бързо изпомпаха водата. Не знам какво е било налягането — ниско ли, високо ли, — но в този миг комуникаторът се включи и чух гласа на Бартелми, докато събличах водолазния екип.

— След няколко минути тръгваме — каза той. — Какво се случи и доколко е сериозно?

— Бих казал, азотна наркоза. Пол тъкмо беше потеглил към дъното и се посборихме, докато се мъчех да го изтегля нагоре.

— Някой от вас ранен ли е?

— Не, според мен, не. Той изплю мундщука за малко. Но сега дишането му е наред.

— Иначе как е?

— Още е унесен, като го гледам. Изглежда така, сякаш е колабирал или е пиян.

— Добре. Ти можеш да събличаш екипа…

— Вече го съблякох.

— Съблечи и него.

— Тъкмо започвам.

— Ще се обадим по радиото веднага да докарат лекар и той да ни чака в лазарета — за всеки случай. Но на мен ми се струва, че в момента най-нужното нещо за него е камерата. Така че ще го върнем към налягането на повърхността бавно и плавно. Точно сега го нагласям… Ти самият проявяваш ли някакви симптоми на унес?

— Не.

— Добре. Засега ще оставим нещата така… Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Не се сещам.

— Добре тогава. Отивам да се обадя за лекар. Ако ти трябвам за нещо, свирни в микрофона. Това е достатъчно.

— Става.

Измъкнах Пол от екипа с надеждата да започне да се свестява скоро. Нищо подобно.

Просто си седеше отпуснат и мънкаше с отворени, ала оцъклени очи. От време на време се усмихваше.

Зачудих се какво ли не е наред. Ако налягането наистина беше ниско, би трябвало да се съвземе почти веднага. Вероятно му трябва още малко, реших.

Но…

Възможно ли беше да е слизал долу и по-рано същата сутрин, преди началото на работния ден?

Продължителността на декомпресия зависи от цялостното време, прекарано под вода за период от около двайсет и четири часа, тъй като е свързана с цялостното количество азот, поет от тъканите, особено от мозъка и гръбнака. Възможно ли беше да е слизал, за да търси нещо, да речем, в тинята в основата на една строшена мачта сред останките на един определен стар кораб? Може би е прекарал долу доста време, като е претърсвал внимателно и се е тревожел? Със знанието, че днес ще дежури на брега и че за днешния работен ден не му се полага да поема повече азот? И после изведнъж — авария и трябва да рискува. Приема го възможно най-леко и дори насърчава новака да се прояви и да довърши работата. Почива си, опитва се да се стегне…

Съвсем спокойно можеше да е и така. В този случай стойностите на Бартелми за декомпресия не важаха. Времето се измерва от повърхност до повърхност, а дълбочината се преценява въз основа на най-дълбоката достигната точка при гмуркане. По дяволите, доколкото разбирах, може да е претърсил не едно, а няколко скривалища, пръснати на различни места по океанското дъно.

Наведох се и се вгледах в зениците му — и като че ли привлякох вниманието му.

— Колко дълго стоя под вода тази сутрин? — попитах.

Той се усмихна.

— Не съм.

— Няма значение заради какво е било. Сега се тревожим за здравето ти. Колко време стоя долу? На каква дълбочина?

Той поклати глава.

— Не съм.

— По дяволите! Знам, че си! Потъналият кораб, нали? Това са може би двайсет клафтера. Колко време стоя? Час? Повече от веднъж ли слиза?

— Не съм слизал! — настоя той. — Наистина, Майк! Не съм.

Въздъхнах и се облегнах назад. Може би казваше истината, възможно беше. Всички хора са различни отвътре. Може би физиологията му играеше някакъв друг вариант на играта, а не онзи, за който се бях сетил аз. Но всичко пасваше така добре. Известно време го виждах като човека, който докарва камъните, а Франк — като паравана. След като бях отишъл с находката си при Франк, той му го е споменал и Пол, разтревожен, е слязъл, докато цялата станция още спи, да провери как стоят нещата. Тъканите му са поели много азот по време на трескавото търсене, а после се е случило и това. Без съмнение имаше логика. Но аз на негово място бих си признал, че съм се гмуркал. По-късно винаги бих пробутал някоя лъжа за причините.

— Не си ли спомняш? — опитах пак.

Той избълва вял порой от псувни, но ентусиазмът му секна още след десетина срички. Гласът му заглъхна, а после той измънка:

— Защо н’ми вярв’ш, Майк? Н’съм слизал…

— Добре де, вярвам ти — казах аз. — Няма нищо. Карай.

Той се протегна и ме хвана за лакета.

— Прекрасно е — рече.

— Ъ-хъ.

— Всичко е просто… като никога преди.

— Ти какво си взел? — попитах.

— … красота…

— На какво си? — настоях.

— Знаеш, че не употребявам — каза той най-накрая.

— Тогава от какво ти е така? Знаеш ли?

— Хубаво ми е, бе… — отвърна той.

— Нещо е станало там долу. Какво?

— Не знам! Разкарай се! Не го връщай… Така трябва да бъде. Винаги… Не оня боклук, дето ти го вземаш… Оттам се почна…

— Съжалявам — казах.

— Оттам се почна белята.

— Знам. Съжалявам. Всичко развалих — рискувах. — Не трябваше.

— Изтърва се… — каза той. — Издъни се.

— Знам. Съжалявам. Но го пипнахме — пробвах се аз.

— Ъ-хъ — рече той и после добави: — Божичко!

— Диамантите. Диамантите са на сигурно място — подметнах.

— Пипнахме го… О, Божичко! Съжалявам!

— Зарежи това. Кажи ми какво виждаш — исках да върна ума му към това, което ме интересуваше.

— Диамантите… — започна той.

Пол подхвана дълъг, несвързан монолог. Слушах. От време на време казвах по нещо, за да го върна към темата за диамантите, и постоянно гледах да вмъкна името на Руди Майърс. Отговорите му оставаха фрагментарни, но картината започна да ми се изяснява.

Тогава го пришпорих — опитвах се да науча колкото се може повече, преди Бартелми да се върне и да продължи да ни декомпресира. Боях се да не се съвземе изведнъж, защото декомпресията действа по този начин, като улучиш необходимата точка в случаите на азотна наркоза. Явно двамата с Майк са доставяли диамантите — откъде, така и не разбрах. Щом се опитах да науча дали Франк ги е пласирал, започваше да мънка мили думи по адрес на Линда. Ала онова, което най-вече се мъчех да изкопча, започна да изкристализира.

Преди време Майк се беше раздрънкал в задния ашрам на „Чикчарни“. Явно то е заинтересувало Руди достатъчно, за да забърка на Майк нов специалитет на заведението — не точно „Розов рай“ — и то на няколко пъти. Сигурно това са случаите, в които беше загазвал. Каквото и да му е сервирал Руди, успял е да изкопчи сведенията и пред очите му са затанцували доларови знаци. Само че Пол се оказал много по-корав, отколкото онзи предполагал. Когато си направил устата за пари, за да мълчи, и Майк съобщил това на Пол, на него му хрумнала идеята за смахнатия делфин в парка. Той навил Майк да я пробута на Руди, след като го убеди да се срещнат там, за да си получи парите. После нещата се позамъглиха, тъй като щом споменех за делфини, той веднага избухваше. Ала явно беше изчакал на уречено място и двамата с Майк се бяха погрижили за Руди — единият го държал, другият го обработвал с челюстта. Не стана ясно дали Майк е бил ранен по време на битката с Руди и Пол е решил да го довърши и като го представи за жертва на делфина или е планирал и това много внимателно. От известно време приятелството им се разваляло, а тази история с изнудването била последният пирон в ковчега.

Очевидно освен всичко друго фактът, че е убил Майк, го тормозеше повече, отколкото беше очаквал. Постоянно ме наричаше Майк, извиняваше се и все се налагаше да пренасочвам вниманието му.

Преди да успея да изкопча още нещо, Бартелми се върна и ме попита как се справя Пол.

— Бълнува — отвърнах аз.

— Ще го декомпресирам още малко. Вече сме близо, а там трябва да ни чакат.

— Добре.

Ала Пол си остана в същото състояние. Опитах се да изкопча още нещо, но всичко се обърка. Той побесня — метна се отгоре ми и започна да ме души. Наложи се да се отбранявам, за да го задържа на място. Той се отпусна, зарида и замърмори какви ужаси вижда. Заговорих му бавно, тихо, успокояващо — опитвах се да го върна към по-ранната и по-щастлива фаза, но без успех. Накрая млъкнах и го загледах мълчаливо.

Той се унесе и Бартелми продължи да ни декомпресира. Следях дишането на Пол и периодично проверявах пулса му — като че ли всичко беше наред.

Когато пристигнахме, вече бяхме напълно декомпресирани — отворих капака и избутах навън водолазните костюми. Пол се размърда, отвори очи, впери поглед в мен и рече:

— Странна работа.

— Как си?

— Май съм добре. Но се чувствам много уморен и като че ли ме тресе.

— Да ти помогна?

— Благодаря.

Помогнах му да излезе и го подкрепих надолу по рампата до очакващата го инвалидна количка. Посрещнаха ни млад лекар, семейство Кашел, Диймс и Картър. Докторът провери сърдечния му ритъм, пулса, кръвното налягане, светна с фенерче в очите и ушите му, а после го накара да докосне два пъти върха на носа си. След това кимна и Бартелми затика количката към лазарета. Докторът повървя с тях; разпитваше ги. После се върна и ме помоли да му разкажа как е станало всичко.

Пропуснах само онова, което бях научил от бълнуванията на Пол. Той ми благодари и отново се отправи към лазарета.

Бързо го настигнах.

— Какво смятате, че е?

— Азотна наркоза.

— Не ви ли се стори, че е в много особена форма? — попитах. — Искам да кажа, начинът, по който реагира на декомпресията, и въобще?

Той сви рамене.

— Хора всякакви — и на външен вид, и отвътре. Дори пълен и подробен преглед да направите на някого, пак не можете да кажете какъв ще е, като се напие — ще вика ли или ще е тъжен, ще налита ли на бой или ще дреме. Същото е и тук. Но струва ми се, че вече се е съвзел.

— Никакви усложнения ли няма?

— Е, смятам да му направя електрокардиограма веднага щом го закараме в лазарета. Но според мен нищо му няма… Вижте какво, има ли декомпресионна камера в лазарета?

— Най-вероятно. Но аз съм нов тук. Не съм сигурен.

— Е, защо не дойдете с мен да попитаме? Ако няма, ще трябва да помоля да извадят батискафа.

— О?

— Просто за всеки случай. Искам да прекара тази нощ в лазарета и някой да го наглежда. Ако има рецидив, машината трябва да е подръка, така че да бъде рекомпресиран веднага.

— Разбирам.

Настигнахме Бартелми на вратата. И другите бяха там.

— Да, вътре има камера — съобщи Бартелми на лекаря. — Аз ще остана с него.

Но тъй като всички изявиха същото желание, най-накрая нощта бе разделена на три смени — щяха да дежурят съответно Бартелми, Франк и Анди. Всеки от тях, естествено, знаеше добре как се борави с декомпресионната камера.

Франк се приближи и докосна ръката ми.

— Всъщност нямаме много работа тук — каза ми той. — Отиваме ли на вечеря у нас?

— О? — и механично погледнах часовника си.

— Значи ще вечеряме в седем вместо в шест и половина — изкикоти се той.

— Чудесно. Тъкмо ще успея да си взема душ и да се преоблека.

— Добре. Идвай веднага щом привършиш. Ще имаме време и да пийнем по едно.

— Чудесно. Както съм ожаднял… Доскоро.

Върнах се вкъщи и се измих. Този път нямаше любовни писма, а камъните си бяха в кошчето за боклук. Сресах се и поех обратно през острова.

Щом приближих лазарета, се показа лекарят, който говореше през рамо на някого, застанал на прага — вероятно Бартелми. Приближих се и видях, че носи чантичката си.

Той се дръпна и се заотдалечава. Щом ме забеляза, кимна и се усмихна.

— Според мен вашият приятел ще се оправи — рече той.

— Чудесно. Тъкмо това смятах да ви питам.

— Вие как сте?

— Нищо ми няма. Всъщност съм много добре.

— Изобщо не сте проявили симптомите, прав ли съм?

— Точно така.

— Чудесно. Ако се проявят, знаете къде да отидете. Нали така?

— Да.

— Добре тогава. Аз си тръгвам.

— Всичко хубаво.

Докторът се отправи към мъничкия хеликоптер, който бе приземил до главната лаборатория, аз продължих към къщата на Франк.

Той излезе да ме посрещне.

— Какво каза докторът?

— Че всичко му изглежда наред — отвърнах.

— Хм-хм… Влизай и ми кажи какво пиеш.

Той отвори вратата и ме въведе.

— Бих пийнал един бърбън — рекох.

— Разредител?

— Само лед.

— Добре. Линда е навън, подрежда масата.

Той се размърда и наля две питиета. Зачудих се дали ще зачекне темата за диамантите сега, докато сме сами, но той не го направи.

Обърна се, подаде ми чашата, вдигна своята за кратка наздравица и отпи.

— Кажи сега какво стана.

Разказът ми продължи и по време на вечерята, и след нея. Линда си мълчеше, а Франк постоянно задаваше въпроси и се стремеше да си изясни всяка подробност около притесненията и тревогите на Пол. Зачудих се относно Линда и Франк. Не виждах как тя би могла да опази в тайна забежката си на такова ограничено място като станцията. Какво ли всъщност знаеше Франк, какво ли мислеше, как ли се чувстваше? Каква ли функция изпълняваше всъщност подобен триъгълник в този престранен случай?

Останах с тях известно време след вечерята, и почти физически усещах напрежението помежду им — нещо, с което той бе решил да се справи като държи разговора в онези рамки, които бе определил сам, а тя — като не се и опитваше да участва в него. Не се съмнявах, че е заради злополуката с Пол, но се чувствах все по-неловко и по-неловко в ролята си на буфер в назряващия скандал, сблъсък или в подновяването на стара караница. В първия възможен момент им благодарих и се извиних, като се оправдах с умора. Това беше вярно само донякъде.

Франк веднага скочи на крака.

— Ще те изпратя.

— Добре.

Щом наближихме къщата ми, той най-накрая изплю камъчето:

— Ония камъни…

— Да?

— Сигурен ли си, че там, откъдето идват, има още много?

— Насам — поведох го покрай къщата към верандата и щом стигнахме, се обърнах. — Тъкмо навреме, за да хванем последните минутки на залеза. Прекрасно е. Защо не го погледаш малко? Веднага се връщам.

Влязох през задната врата, приближих се до мивката и отворих отделението за боклук. Изваждането на торбата ми отне около минута. Отворих я, сграбчих две шепи камъни и ги изнесох навън.

— Дай шепи — наредих му.

Той ги подложи и аз ги напълних.

— Как така?!

Той вдигна камъните и се приближи до светлината, която се изливаше през отворената врата.

— Божичко! — възкликна. — Бива си те!

— Естествено.

— Добре. Ще ти ги продам. Трийсет и пет процента.

— Двайсет и пет и толкова. Както ти казах.

— Знам за една изложба на скъпоценни камъни и минерали следващата събота. Там може да се появи един познат, ако му се обадя. Ще ти плати добре. Ще го направя срещу трийсет процента.

— Двайсет и пет.

— Жалко, дето толкова се сближихме и пак не можем да се разберем. Така и двамата губим.

— Ох, добре де, трийсет да са.

Погледнах отново камъните, пуснах ги в джоба си и се ръкувахме.

— Сега отивам в лабораторията — рече той. — Ще провериш ли какво става с онзи батискаф, дето го извадихте? Като разберете, обадете се, а? Искам да знам.

— Ясно.

Той се отдалечи, а аз пак прибрах камъните, извадих една книга за делфини и взех да я прелиствам. После ми хрумна колко смешно е всъщност цялото развитие на събитията — всички тези приказки за делфините, всичко, което изчетох и над което мислих, включително дългата философска дисертация за хипотетичните им песни-сънища като религиозно-диалогова форма на лудус — и за какво? За да разбера, че вероятно това изобщо не е било нужно? За да разбера, че сигурно ще приключа със случая, без нито веднъж да мярна делфин?

Е, разбира се, аз тъкмо това исках — и Дон, и Лидия Барнс, и Институтът искаха същото — да изтрия петното от доброто име на делфините. И все пак… ама че заплетена работа се очертаваше! Изнудване, убийство, контрабанда на диаманти с малко прелюбодейство за гарнитура… Как ли щях да я разплета чисто и спретнато, да оправдая заподозрените — които си гледаха лудуса и хич не им пукаше за цялата тая работа — и после да изчезна от картинката по обичайному, без да повдигам притеснителни въпроси и без да изглеждам особено замесен в нещата?

Обзе ме дълбока завист към делфините, която така и не се уталожи. Дали и те си създаваха помежду си проблемни ситуации от подобен порядък? Силно се съмнявах. Може би, ако съберях достатъчно зелени печати за кармата, щях да се вредя за делфин следващия път…

Всичко това ме унесе и задрямах на запалена лампа.

Събуди ме внезапно, настоятелно барабанене.

Разтърках очи и се протегнах. Шумът се разнесе отново — чукаха на прозореца. Някой тропаше по черчевето. Станах, приближих се и видях Франк.

— К’во? — рекох му. — К’во става?

— Излез — отвърна той. — Важно е.

— Добре. Ей сега.

Отидох да си наплискам лицето, за да се събудя напълно и да спечеля време да помисля. Погледнах часовника си — беше десет и половина.

Когато най-накрая излязох, той се вкопчи в рамото ми.

— Хайде бе! Дявол да го вземе! Нали ти казах, че е важно!

Тръгнахме в крачка.

— Добре де, кали трябваше да се събудя. Какво толкова е станало?

— Пол е мъртъв.

— Какво?!

— Чу ме какво ти казах. Мъртъв.

— Как е станало?

— Спрял е да диша.

— То обикновено така става… Но как точно е станало?

— Хванах се да бърникам устройството, дето го извадихте. Сега и то е там. Когато ми дойде времето да сменя Бартелми, го взех със себе си, за да продължа да работя по него. Както и да е, така се увлякох, че много-много не обръщах внимание на Пол. Когато най-накрая го погледнах, беше мъртъв. Това е. Лицето му бе потъмняло и изкривено. Предполагам, че е станало нещо с дробовете му. Може да е имал въздушна емболия…

Влязохме през задната врата — най-близкия вход. Водата се плискаше тихо зад нас, лек бриз ни последва вътре. Минах покрай наскоро опънатата работна маса, по която бяха пръснати инструменти и отчасти разглобения звукоизлъчвател. Свихме вляво зад ъгъла и влязохме в стаята, където лежеше Пол. Запалих лампата.

Лицето му вече не беше красиво — сега то беше лице на човек, прекарал последните си мигове в борба да си поеме дъх. Отидох при него, проверих пулса му, но предварително си знаех, че няма да го напипам. Хванах един от ноктите му с палец и стиснах. Когато го пуснах, си остана бял.

— Преди колко време стана?

— Точно преди да дойда да те извикам.

— Защо мен?

— Ти беше най-близо.

— Разбирам… Чудя се дали чаршафът си е бил скъсан и преди това?

— Не знам.

— Значи нито е викал, нито е издал някакъв звук?

— Нищо не съм чул. Иначе щях веднага да притичам.

Изведнъж ми се прииска да запаля, но в помещението имаше кислородни бутилки и цялата сграда беше в табели „Тук не се пуши“. Обърнах се и се върнах по стъпките си, бутнах вратата, затиснах я с гръб, облегнах се на нея, запалих цигара и се загледах към водата.

— Направо муци — промърморих. — Като се имат предвид симптомите от днес, „естествените причини“ — „вероятна въздушна емболия“, „конгестивна белодробна недостатъчност“ или някаква подобна гадост, прикачена отзад — са ти в кърпа вързани.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Упоен ли беше?… Не знам. Няма значение. Аз бих предположил, че си използвал рекомпресора. Познах ли? Или чисто и просто си го удушил?

— Я зарежи. Защо ще…?

— В известен смисъл и аз ти помогнах да го убиеш — продължих. — Мислех, че няма опасност, докато си при него, защото досега не си направил нищо по въпроса. Искал си да я задържиш, да я спечелиш отново. Опитал си като си пръскал купища пари по нея. Но това се е оказало порочен кръг, защото Пол е бил част от твоя източник на странични доходи. После съм се появил аз и съм ти предложил алтернативни доставки. А после — днешният нещастен случай и цялата обстановка тук тази вечер… Възползвал си се от случая, хванал си се за тази възможност и си затръшнал вратнята на плевника. Да не споменавам, че желязото се кове, докато е горещо… Поздравления. Според мен ще се измъкнеш. Защото всичко се крепи на предположения, естествено. Няма никакви реални доказателства. Чудесна постановка.

Той въздъхна.

— Тогава защо да навлизаме в подробности? Свърши се. Сега ще отидем при Бартелми. Ще говориш ти, защото аз ще съм твърде разстроен.

— Любопитен съм обаче относно Руди и Майк. През цялото време се чудех. Замесен ли си бил и ти, когато са си го получили?

— Какво знаеш? — попита ме той бавно. — И откъде го научи?

— Знам, че камъните са идвали от Пол и Майк. Знам, че Руди е надушил и се е опитал да ги изнудва. Те са го оправили, а според мен за всеки случай Пол още тогава се е погрижил и за Майк. Откъде знам ли? Пол бълнува по време на целия обратен път днес следобед, а аз бях с него в декомпресора, не помниш ли? Разбрах и за диамантите, и за убийствата, и за Линда и Пол просто като го слушах.

Той се облегна на масата. Поклати глава.

— И без това те подозирах — рече той, — но ти донесе и диамантите за доказателство. Признавам, много бързо ги набара. Но приех историята ти заради възможността залежите на Пол наистина да се намират някъде много близо. Той така и не ми каза къде са. Реших, че и ти си се натъкнал на тях, или си го проследил дотам и си знаел достатъчно, за да разбереш за какво става дума. Както и да е, вече няма значение. Бих работил с тебе. Защо не оставим всичко това така?

— При условие че ми разкажеш за Руди и Майк.

— Всъщност не знам нищо повече от онова, което ти току-що каза. Това не ми влизаше в работата. Пол се беше погрижил за всичко. А сега ти ми кажи как намери находището?

— Не съм го намерил — отвърнах. — И най-малка представа нямам откъде ги е вземал.

Той се изпъна.

— Не ти вярвам! Камъните… откъде ги имаш?

— Намерих мястото, където Пол беше скрил една торба. Откраднах я.

— Защо?

— За пари, разбира се.

— Тогава защо ме излъга?

— Ти какво, да не мислиш, че ще дойда при тебе и ще ти кажа направо, че са крадени? Виж сега…

Той се завтече напред и забелязах, че в ръката си стиска голям гаечен ключ.

Отскочих назад и вратата го халоса по рамото. Но това го забави само за миг. Той се втурна през нея и пак ми се нахвърли. Продължих да отстъпвам и заех отбранителна позиция.

Той замахна, аз отскочих встрани и нанесох саблен удар по лакета му. И двамата не уцелихме. После ответният му удар забърса рамото ми, така че когато наистина го улучих, юмрукът ми се стовари близо до бъбреците му с по-малка сила, отколкото се надявах. Отскочих назад и той замахна пак. Ритникът ми го улучи в хълбока. Той падна на коляно, но се надигна, преди да успея да му връхлетя, и замахна към главата ми. Продължих да отстъпвам и той ме хвана натясно.

Чувах плискането на водата, усещах мириса й. Той беше ужасно близо…

Когато нападна отново, се извих назад и го сграбчих за ръката. Вкопчих се близо до лакета и замахнах с изкривени пръсти към лицето му. Той ме блъсна и аз паднах, без да изпускам ръката му, а с другата се хванах за колана му. Рамото ми се стовари върху земята и той падна отгоре ми, като се мъчеше да освободи ръката си. Успя да я измъкне и за миг тежестта му се отмести от мен. Освободих се, прегънах се надве като топка и го изритах с двата крака.

Удар. Чух го как изсумтя.

И изчезна.

Чух го да пляска във водата. Долових и далечни гласове, които викаха и се приближаваха насам.

Изправих се на крака. Приближих ръба.

Той изпищя — протяжен, отвратителен, агонизиращ вой.

Когато стигнах до ръба, воят вече беше секнал.

Бартелми се приближи до мен и погледна надолу. Веднага щом забеляза проблясващите перки в центъра на суматохата, престана да повтаря: „Какво става?“ и възкликна:

— Божичко!

И после — нищо.

По-късно в показанията си казах, че когато е дошъл да ме извика, Франк ми се е сторил много възбуден, че ми е казал, че Пол е спрял да диша, че съм се върнал с него в лазарета, уверил съм се, че Пол наистина е мъртъв, и съм му го казал, после съм го разпитал за подробности; че докато сме разговаряли, той е останал с впечатлението, че си мисля, че е проявил небрежност и смъртта е настъпила отчасти по негова вина; той се нервирал още повече и накрая ме е нападнал; сбили сме се и той паднал във водата, Всичко това, разбира се, си беше точно така. Само дето пропуснах едно-друго. Те като че ли се хванаха. Махнаха се. Акулата се помота още малко — сигурно чакаше десерт; делфинолозите дойдоха, упоиха я и я отнесоха. Бартелми ми каза, че повреденият звукопредавател наистина от време на време е давал накъсо.

Значи, Пол беше убил Руди и Майк; Франк беше убил Пол, а после самият той бе убит от акулата, на която сега можеха да се припишат и първите две убийства. Делфините бяха оневинени и не беше останал никой, който да може да бъде изправен пред съда за каквото и да било. А източникът на диамантите сега бе една от безбройните малки мистерии в живота.

… И така, след като всички дадоха показания и си тръгнаха, тленните останки бяха отнесени, а нощта преваляше ясна и искряща, аз седях в шезлонга на малката веранда зад дома си, пиех бира и гледах движението на звездите.

… Трябваше да ударя в ума си печат „Приключено“ върху това дело. Но кой ли ми беше написал бележката — онази бележка, която накара адската машина да запухти?

Имаше ли всъщност значение, след като всичко бе приключило? Ако си мълчаха за това, кой съм…

Отново отпих от бирата.

Реших, че има значение. Мога и да поразгледам още малко.

Извадих цигара и понечих да я запаля…

Когато влязох в пристанището, в къщата светеше. Щом стъпих на кея, чух гласа й от високоговорителя.

Поздрави ме по име — с истинското ми име, което толкова отдавна не бях чувал — и ме покани да вляза.

Прекосих кея и се приближих до фасадата на къщата. Вратата беше открехната. Влязох.

Стаята беше дълга, с нисък таван, обзаведена изцяло по източному. Тя беше облечена със зелено копринено кимоно. Беше коленичила на пода, а пред нея бе нареден чаен сервиз.

— Заповядай, седни — покани ме тя.

Кимнах, събух се, приближих се и седнах.

— O-cha do desu-ka? — попита ме тя.

— Idatakimasu.

Тя наля и известно време пихме чай в мълчание. След втората чаша придърпах пепелника.

— Цигара? — предложих.

— Не пуша — отвърна ми тя. — Но ми се иска ти да запалиш. Самата аз се опитвам да поемам, колкото се може по-малко вредни вещества в организма си. Предполагам, че точно оттам започна всичко.

Запалих.

— Никога досега не бях срещал истински телепат — рекох. — Поне такъв, за когото да съм разбрал.

— Бих разменила това за здраво тяло — отвърна тя. — Още на мига. Дори няма нужда да е особено привлекателно.

— Предполагам, че изобщо няма нужда да задавам въпроси…

— Не — отвърна тя. — Наистина няма. Според тебе, до каква степен волята ни може да бъде свободна?

— С всеки ден все по-малко — отвърнах.

Марта се усмихна.

— Питах те, защото напоследък много мисля за това. Мислех си за едно момиченце, което познавах някога. Момиченцето живееше в градина, пълна с ужасни цветя. Бяха красиви и бяха засадени там, за да им се радва. Но не можеха да скрият от нея аромата си — аромата на съжалението. Защото момиченцето беше болно. И то избяга не от цветовете им и не от формите им, а от мириса, който малцина се досещаха, че тя разпознава. Болно й беше да го вдишва постоянно и тъй, тя намери покой на едно усамотено място. Ако не беше онази нейна способност, щеше да си остане в градината.

Марта замълча и отпи от чая.

— Един ден тя намери приятели — продължи. — На съвсем ненадейно място. Делфините са веселяци, сърцата им не са засегнати от унизителното съжаление. Това, че тя разпознаваше съжалението, я бе отделило, бе я прогонило, а тук я бе сближило с някого. Тя опозна сърцата и мислите на новите си приятели по-добре, отколкото хората опознават своите. И така ги заобича и стана част от тяхното семейство.

Отново отпи от чая си и дълго седя умълчана, втренчила поглед в чашата.

— Сред тях има и велики — промълви най-накрая. — Беше прав миналия път. Пророк, предсказател, философ, музикант — не мога да се сетя за човешка дума, която би могла да обясни какви са те, какви функции изпълняват. Но сред тях има и такива, които огласят песента сън с особена изкусност и дълбочина — нещо като музика, но не съвсем, която извличат от онзи къс безвремие в себе си, чрез който може би гледат в безкрая, а после го изпяват на другарите си. Най-великият, когото познавам — тя произнесе сричките с цъкащ, много висок тон, — носи името или титлата, която звучи горе-долу така: ’Кйваллл’кйе’к’коотайллл’кйе’к. Не мога да ти обясня неговата песен сън — все едно да обяснявам Моцарт на някого, който никога не е чувал музика. Но когато той бе заплашен там, където живее, направих каквото трябваше.

— Виждаш, че не те разбирам — казах аз и оставих чашата си.

Тя я напълни отново.

— „Чикчарни“ е построен над водата — рече ми тя и образът на кръчмата се появи в ума ми — ясен, тревожно ясен. — Знаеш… че не пия силни напитки, не пуша, рядко вземам лекарства. Не става въпрос за избор. Това е физиологично правило и ако го престъпя, ще загина. Но защо да не се наслаждавам на онова, което изпитват другите от моя род, също както се наслаждавам на цигарата, която пушиш?

— Започвам да разбирам…

— Когато плувам под ашрама нощем, мога да яздя трупащите се наркотични видения, да позная покоя, щастието, радостта и да се оттегля, ако те се превърнат в нещо друго.

— Майк…

— Да, тъкмо той ме отведе при нищо неподозиращия ’Кйваллл’кйе’к’коотайллл’кйе’к. Мислиш си, че е някъде край Мартиника, защото съвсем скоро съм ходила там. Няма да ти отговоря на този въпрос. Но тогава улових и идеята да се навреди на делфините. Делфините май ги бяха отклонили от откритото от тях място — без да им навредят обаче. На няколко пъти. Това ми се стори толкова необичайно, че реших да го проуча и разбрах, че е истина. Находището на диаманти попадаше в обсега на песента му. Той обитава онези води, а другите идват там да го слушат. В този смисъл мястото е особено — поради присъствието му. Делфините са търсели начин да подсигурят собствената си безопасност, когато онези са се върнали за още камъни. Точно с тази цел двамата са проучили ефекта на звуците, издавани от китовете убийци, върху делфините. Но освен това двамата се бяха сдобили и с експлозиви, ако след известно време ефектът от записа не се окажеше достатъчен.

Двете убийства са станали, докато ме е нямало — продължи тя.

В основни линии си прав за онова, което е станало. Не знаех, че ще тръгнат, нито пък някой съд би приел това, че мога да чета мислите на Пол. Той използваше всичко, което пипнеше и каквото му хрумнеше — колкото и слаба да му беше хватката. Взе теорията на Франк, както взе и жена му, научи, колкото да може да намери камъните, малко късмет — и готово. Доста дълго го държа тоя късмет. Беше научил за делфините толкова, колкото да разбере за ефекта на звуците, издавани от кит убиец, но не и как биха се държали те, ако им се наложи да се бият, да убиват. Но дори и тогава извади късмет. Историята му успя да мине. Не пред всички. Ала му повярваха достатъчно. Беше в безопасност и бе решил отново да отиде… там. Търсех начин да го спра. Разбира се, исках и делфините да бъдат отмъстени — но тогава това беше от второстепенно значение. После се появи ти и разбрах, че съм намерила начина. През нощта отидох до станцията, изпълзях на брега и ти оставих бележка.

— И си повредила звукопредавателя?

— Да.

— Направила си го тогава, когато си знаела, че ние с Пол ще слезем да го сменим.

— Да.

— А другият?

— И него. Напълних ума на Пол с усещания и видения, които бях видяла и изпитала под ашрама на „Чикчарни“.

— Можела си да прочетеш мислите и на Франк. Знаела си как ще реагира той. Ти си нагласила това убийство!

— Не съм го принуждавала да го прави. Неговата воля не е ли също толкова свободна, колкото и нашата?

Разтревожен от тази мисъл, забих поглед в чашата. После се втренчих в нея.

— А контролираше ли го — поне мъничко — към края, когато той ме нападна? Или, което е далеч по-важно, какво ще кажеш за по-рудиментарните нервни системи? Можеш ли да контролираш поведението на акула?

Тя отново ми наля чай.

— Разбира се, че не.

Отново се умълчахме.

— Какво се опита да ми направиш, когато реших да продължа разследването? — попитах я най-накрая. — Да не би да се опитваше да объркаш сетивата ми и да ме накараш да се самоунищожа?

— Не — бързо отговори тя. — Наблюдавах те, за да видя какво ще решиш. Решението ти ме уплаши. Но това, което ти направих, първоначално не беше нападение. Опитах се да ти покажа нещо от песента сън, да те утеша, да те успокоя. Надявах се, че подобно преживяване би сътворило някаква умствена алхимия, би смекчило решителността ти…

— И щеше да го придружиш и с предложения в този дух.

— Да. Но ти се изгори и болката те накара да се осъзнаеш. И тогава те нападнах.

Гласът й изведнъж зазвуча уморено. Все пак днешният ден е бил твърде напрегнат за нея.

— Всичко това си беше моя грешка — рече тя. — Ако просто те бях оставила да продължиш, доникъде нямаше да стигнеш. Свързал си го с бълнуванията на Пол и си се сетил за мен — мутантката — и за делфините, диамантите и скорошното ми пътуване. Всичко това е бликнало в ума ти, а после бе изникнала и заплахата, която виждах, че можеш да осъществиш: алувиални диаманти и Мартиника, Централната база данни. Трябваше да ти се обадя и да поговорим.

— Ами сега? — попитах. — Никой съд не би могъл да те обвини в нищо. Ти си в безопасност. Надали бих могъл да те заклеймя. И моите ръце са изцапани с кръв, както няма как да не знаеш. Ти си единственият жив човек, който знае кой съм аз, и това ме притеснява. И все пак имам някои предположения относно неща, които ти не би искала да се разчуят. Няма да се опиташ да ме унищожиш, защото знаеш какво ще направя с тях, ако не успееш.

— А аз виждам, че няма да използваш пръстена си, освен ако не те провокират. Благодаря ти. От това се боях.

— Като че ли се споразумяхме.

— Защо тогава и двамата не забравим всичко това?

— Искаш да кажеш, да се доверим един на друг?

— Да не би това да е нещо ново под слънцето?

— Трябва да признаеш, че ти имаш предимство в тези неща.

— Вярно е. Но важи само за момента. Хората се променят. Не мога да видя какво ще си мислиш някой друг ден някъде другаде. А като става дума, ти си в по-добра позиция — познаваш себе си по-дълго, отколкото аз те познавам.

— Май си права.

— Разбира се, всъщност аз нищо не печеля, ако унищожа начина ти на съществуване. Ти, от друга страна, несъмнено би могъл да потърсиш необлагаем източник на доходи.

— Не отричам — рекох. — Но съм ти дал дума и ще я удържа.

— Знам, че го мислиш сериозно. Знам и че вярваш на голяма част от това, което ти казах, макар и с някои резерви.

Кимнах.

— Ти не разбираш какво е истинското значение на ’Кйваллл’кйе’к’куутайллл’кйе’к.

— Как бих могъл, след като не съм делфин или поне телепат?

— Мога ли да ти покажа какво се мъча да запазя и да защитавам?

Замислих се — спомнях си онези неотдавнашни мигове в станцията, когато тя ме беше халосала с нещо, извадено сякаш от Уилям Джеймс. Нямаше как да разбера що за контрол и що за сили би могла да упражни върху мене, ако се съгласях на подобен експеримент. Обаче ако нещата излезеха извън контрол, при най-малкото подозрение, че тя бърника из съзнанието ми отвъд внушението, разполагах с начин да прекратя това на мига. Скръстих длани отпред и поставих два пръста на пръстена.

— Много добре — казах.

И тогава започна отново — нещо като музика и все пак не съвсем, развитие на предложение, което не може да бъде изказано с думи, защото съществото му бе такова, че никой човек не можеше да го притежава или възприеме — то беше отвъд обхвата на човешките сетива. Осъзнах, че тази част от мен, която изпитва това, временно се намира в съзнанието на създателя му, че това е песента сън на ’Кйваллл’кйе’к’куутайллл’кйе’к, че аз съм свидетел и участник в безвременния спор, докато той го импровизира, оркестрира, извлича цели части от изградени преди това съвършени и чисти видения и фрази от памет, толкова жизнена, че нейните творения едва-едва се отличават от създаденото в момента. Докато ги смесвах в свежи хармонии върху радостния ритъм, само смътно долавях чрез едновременното възприемане на собственото удоволствие на твореца акта на тяхното оформяне.

Чувствах насладата в този танц на мисълта — разумна мисъл, не логична; процесът, както е винаги в изкуството, беше отговор на нещо, макар че точно на какво, не знаех, нито всъщност ме интересуваше; защото това, че отговора го има в себе си и сам по себе си, беше достатъчно. И ако един ден той ми осигуреше емоционално оръжие в миг, когато иначе ще съм сам и гол, то това беше едно от онези неща, които никой няма право да очаква, но понякога открива, щом си припомни подобна частица от съществуванието, създадена от проницателен пророк с някаква бясна радост.

Забравих самото си същество, изоставих ограничените си сетива — плувах в море, което не беше нито тъмно, нито светло, нито с форма, нито безформено, ала знаех накъде отивам — вътре в постоянния акт на онова, което бяхме решили да наричаме лудус и което беше сътворение, разрушение и крепеж, което се подреждаше и безкрайно се преподреждаше, разпадаше се и се обединяваше, изкачваше се и слизаше, отделено от всичко, свързано с времето, но съдържащо самата му същност. Сякаш бях душата на времето, безкрайните вероятности, изпълващи мига, заобикалящи и проникващи в тъничкото ручейче на съществуванието — и се радвах, радвах, радвах…

Съзнанието ми се върна — виеше ми се свят и седях, все още стиснал пръстена на смъртта, срещу момиченцето, избягало от ужасните цветя, в зелени одежди и много-много пребледняло.

— O-cha do desu-ka? — попита ме тя.

— Idatakimasu.

Тя наля чай. Искаше ми се да протегна ръка и да докосна нейната, но вместо това вдигнах чашата и отпих.

Тя, разбира се, знаеше отговора ми. Беше го видяла.

Но след малко заговори:

— Когато ми дойде времето — кой знае кога? — ще отида при него. Ще бъда там с ’Кйваллл’кйе’к’куутайллл’кйе’к. Кой знае, ще продължа да съществувам — може би като спомен в онова безвременно място, като частица от песента сън? Но аз и сега се чувствам като частица от нея.

— Аз…

Тя вдигна ръка. Допихме чая в мълчание.

Всъщност никак не исках да си тръгвам, но знаех, че трябва.

Има толкова много неща, които можех да кажа — така си мислех, докато пътувах с „Изабела“ обратно към Станция Едно с торбата с диаманти и всичко и всички, които бях оставил и които ме чакаха, за да ги докосна или да им кажа нещо.

Но пък — помислих си — често най-добрите думи са онези, които са останали неизказани.

Бележки

[1] Един фут е равен на 0.3048 м. — Бел.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Роджър Зелазни Името ми е легион (2)

Метаданни

Данни

Името ми е легион

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втора’Кйваллл’кйе’к’куутай’ллл’кйе’к

Роджър Зелазни
Името ми е легион (2)

Част втора
’Кйваллл’кйе’к’куутай’ллл’кйе’к