Тери Пратчет
Автентичната котка (3)

Началото

Ние се сдобихме с котка, защото не си падахме много по котките.

Градината ни беше спорна територия на пет местни котки, а бяхме чували, че най-лесният начин за изпъждане на чуждите котки от градината е сам да си завъдиш котка.

Малко рационална мисъл тук би отбелязала лек недостатък у това умозаключение. Ала ако сте предразположен към гледане на котки, то рационалното мислене няма нищо общо. Никога не сме срещали човек, който да си спомня един ден да се е събудил с мисълта: „Тази сутрин ще отида на пазар, ще купя малко брюкселско зеле, едно от онези сините нещица за тоалетна, домакинско фолио — и, о, да, хубаво ще е да купя и котка.“

Котките си имат начин да са си били там винаги, дори и ако са пристигнали току-що. Те се движат в свое собствено персонално време. Те се държат така, сякаш човешкият свят е свят, в който просто са се отбили случайно на път за някое вероятно къде-къде по-интересно място.

А и какво знаем ние за тях в края на краищата? Откъде са дошли? Хората разправят — ами еволюция, то е ясно. Защо? Погледнете кучетата. Кучетата произхождат от вълците. То се вижда. Някои кучета са вълча порода, което ще рече вълк с нашийник, който само чака сгоден случай. По-нататък съществуват всички онези по-дребни кучета, които стават все по-дребни и по-дребни, докато се стигне до смахнатите дребосъци с многото „з“-та в името, дето квичат и се побират в половинлитрови халби. Работата е там, че виждате как е работила еволюцията — от косматите полувълци та чак до плешивите джавкащи мъничета, отглеждани, за да се катерят по ръкавите на императора или каквото ще да е там.

Знаете, че ако цивилизацията изведнъж престане да съществува, ако огромни дрънчащи същества от Алфа Кентавър се изтърсят от небето изневиделица и по тайнствен начин отвлекат човечеството, кучетата ще са на около две хранения разстояние от превръщане обратно във вълци.

Или пък погледнете нас. Някои подробности може да са малко завързанки, но ние — умните, цивилизованите, ние, които знаем всичко за ипотеките, незагарящите тенджери и Верди — можем да хвърлим поглед през генетичното си рамо и ще видим опашка от тътрещи се фигури, която се точи назад чак до дребните приклекнали създания с космати гърди, без чела и притежаващи разум колкото публиката на някое телевизионно състезание.

Котките са друго нещо. От една страна, имаме едрите жълтеникави зверове, които клечат и се прозяват под палещото равнинно слънце или ярко пламтят сред джунглите, а от друга — дребосъчетата, умеещи да спят върху недотам горещи печки и да използват вратичките за котки. Помежду им няма кой знае какво, нали? Цял вид, поделен, в основни линии, между двеста и петдесет кила раирани мускули, способни да повалят антилопа гну, и три кила мър-мър. Никъде не намираме Котката от Пилтдаун, липсващото звено. Е, добре, имаме дивата котка, но тя прилича просто на най-обикновена домашна тигрова котка, ударена по главата с тухла и ядосана от което. Не, налага се да го приемем. Котките са се появили просто хей така. В един миг — нищо, и в следващия — египтяните им се кланят, мумифицират ги и им строят гробници. Това фараоните не са ринали с лопатата в онази окаяна част от градината зад бараката със сечива, не и когато 20 000 човека и цял товар пънове-валяци са стояли без работа.

Учените, работещи за Кампанията в полза на Истинските котки, вярват, че поради експериментите на Шрьодингер (виж „Котките на Шрьодингер“) целият въпрос за това откъде идват котките и как вече напълно се е обезсмислил, тъй като се оказва, че съществуват котки, способни да пътуват съвсем безболезнено през времето и пространството; следователно единственото пространство-време, от което можем да бъдем сигурни, че идват котките, е сега.