Тери Пратчет
Страта (4)

Оттам нататък превеждаше Силвър.

— Езикът е латински, езикът на древния Рем. Само дето тези хора говорят не за Рем, а за Рим.

Кин се замисли.

— Ромул и Рем — рече тя най-накрая. — Основателите на Ремската империя. Чували ли сте легендата?

— Спомням си, че май се натъкнах на нея в някаква фолклорна антология.

— Значи на Диска Ромул е спечелил привилегията градът да бъде кръстен на него. А какво друго казаха?

— О, надрънкаха един куп дивотии за демони — обичайните за примитивните общества истории. Някога да сте чували думата трол? Погледнат ли Марко, все това повтарят. Май и за богове доста нещо изприказваха.

Кин се огледа. Тези хора бяха или първобитни, или превъзходни актьори. Може би боговете бяха онези, които бяха построили Диска.

— Я ги разпитай за боговете — подкани тя Силвър. Последва дълъг-предълъг разговор, а най-старият от мъжете сегиз-тогиз сочеше небето. Лейв и баща му ги наблюдаваха внимателно.

Най-накрая Силвър кимна и се обърна към Кин.

— Чакай сега да видя правилно ли съм схванала — рече тя. — Боговете са цяла камара, обаче шефът им се казва Христус. Висшият жрец живее в Рим. Има и някакъв по-друг бог, дето създал света за шест дни. Усещам за какво ще ме попиташ — вдигна тя лапа, щом Кин понечи да й каже нещо. — Помолих ги за подробности. Тоя бог-създател има цял куп помощник-богове с крилца, а има и едно друго по-низше същество, което се нарича Шайтана и като че си пада размирник. Освен това имаше много от обичайните религиозни приказки.

— Шест дни? Прекалено бързо е — отбеляза Кин. — На Компанията ще й трябват цели шест години да ти стъкми свят дори от полуготови продукти. Честно казано, аз направо бих отписала тая история като чист мит.

— Необикновено прям мит — изтъкна Силвър. — В повечето митологии светът е създаден от панкреаса на пастрока на върховното същество или пък от кръвта на свещения бръмбар, такива ми ти работи.

Кин се намръщи. На Земята съществуваха цял куп религии. Земята колкото изнасяше култове, толкова и внасяше. На всяка човешка секта, която практикуваше заплетените ехфтски ритуали на времето, се падаше групичка боядисани в яркожълто шанди, които думката тарамбуки и нареждаха по мразовитите шандски улици. Общо взето, служителите на Компанията, тъй като бяха в бизнеса със сътворенията, много-много не се занимаваха с религия или пък се хващаха с нещо просто и бедно откъм противоречия като например вещерство или будизъм.

През живота си Кин беше пробвала на вкус какви ли не култове — ей така, от любопитство. Изправи се, падни на колене, изкачи се на планина, пей, разкарвай се гол, върти се, танцувай, пости, отвращавай се, тъпчи се, моли се — понякога беше много приятно дори, но винаги беше насочено навътре, нереално.

Бащата на Лейв тегли пространна реч на единия от свещениците, а после свещеникът попита нещо Силвър. Тя се разсмя и му отговори.

— Иска да купи Валхалската пещ — преведе тя.

— Кое?!

— Сложи-масичката. Разправя, че знаел, че във Валхала всички ядат и пият безкрай и сега бил разбрал, че е така, защото имат подръка пещи, които бълват ядене и пиене.

— Кажи им, че не се продава. — Тя погледна Ейрик Червения. Рижия Ерик. На Земята в сърцето на Валхала се намираше обветрена могила, където водите на петте вътрешни морета се изливаха в Дългия фиорд. Наричаха го Брадата на Ейрик. В могилата беше погребан Рижия Ерик и тя беше голяма туристическа атракция.

Силвър си пое дълбоко дъх.

— Освен това иска да поправим Слънцето — каза той.

Щом видя физиономията на Кин, човекът заговори бавно на латински.

— Тази година посред зима пукнала пролет, така разправя той. На няколко пъти Слънцето помръкнало. Няколко нощи звездите мигали. И, такова, нещо й станало на една от планетите.

Кин се облещи насреща му. После отиде в коридора, където Силвър бе стоварила масата, и поиска голяма чаша от сладката бира. Донесе я и я пъхна в покритите с белези ръце на Ейрик.

— Кажи му, че е било по наша вина. Кажи му, че ако успеем да разгадаем тайните на техния свят, ще сменим планетата и ще видим какво можем да направим за Слънцето. Звездите мигали, така ли рече?

— Очевидно те това са и очаквали. Гореспоменатият Христус се бил родил преди близо хиляда години и тук е много разпространено убеждението, че пак щял да намине тъкмо по това време. Я хвърли едно око на морето.

Кин се обърна. Вълните обливаха брега, дори и тук. Дочуваше как нейде далече, в открито море, гърми буря. Но небето беше синьо, безветрено…

— Казах аз, че Дискът не е никак надежден — рече тя. — Май системите му за управление са се повредили. Ейрик хич не ми изглежда притеснен, Силвър.

— Разправя, че той бил виждал и чувал много богове. Боговете направо за нищичко ги нямал. Ако сме успеели да оправим времето, щял да ни дари с много дървен материал.

— Дървен материал ли?

Силвър огледа селото.

— Тук дървеният материал като че е дефицитен — отбеляза тя. — Забележи, няма дървета.

Такъв би трябвало да бъде Климатичният Оптимум, рече си Кин. На Земята беше точно така. Експанзията на север бе станала по време на продължителен топъл период и тогава дори една ивица от брега на Гренландия що-годе ставала за живеене…

Тук през някои нощи звездите мигаха.

 

 

Марко и Кин нощуваха в голямата стая; Силвър обаче предпочете хладината на кораба. Никой не се опита да натири Кин при женорята. Това богините бяха съвсем друга работа.

Тя лежеше и гледаше горящия огън. Прибоят продължаваше да ехти. Приливи, помисли си тя. Тая половинлитрова Луна надали можеше да е причината за тях. Трябваше да има някакви регулирани приливи и отливи, обаче нещо беше тръгнало накриво.

Копнееше за сънотворка. След това в устата ти оставаше вкус на маймунски писоар, но пък те приспиваше за нула време. Имаш ли си „сънчо“, ни безсъние те тормозеше, ни пък камъни ти убиваха на гърбината. Кратък и дълбок сън без сънища.

Най-накрая тя се предаде, стана и премина през тъмната стая. Мъжът на вратата припряно се дръпна и я пусна да мине.

Небето сияеше, цялото в звезди менте. Кин потръпна, но не можеше да сдържи възхищението си от ерзац-вселената, която сияеше над тъмния, огласян от прибоя фиорд.

Това не беше Земята. Беше диск с диаметър около двеста и петдесет километра с маса към 5,67 х 10 на двайсет и първа степен тона. Това означаваше, че той или беше генерирал гравитация, или лустро от неутроний, докато е бил още скала. Въртеше се много бавно, като монета, подхвърлена в петмез, и мъкнеше подире си фалшиво слънце, фалшива луна и цяло семейство фалшиви планети. Знаеше всичко това, но тук, на това място, и й беше трудно да го повярва.

Студът започна да я хапе и тя потръпна. Замразена звездна светлина.

Свят — механична играчка. Свят без астрономия. Астрономията като такава може би съществуваше, но някой се беше избъзикал много гадно с тукашните астрономи. Свят, където смелите и дръзките пропадаха в бездна. Дракони. Троли. Миш-маш.

Откри една планета близо до… ами, все пак се налагаше да каже „хоризонта на Диска“ поради липса на по-добра дума. Не, твърде бързо се движеше за планета.

А после изведнъж в небето блесна огнен вимпел.

Той удари Диска някъде на изток. На Кин й се стори, че усети удара.

Тя притича до редицата закотвени кораби, към покрития с блещукащ скреж силует.

— Силвър? Ти ли си?

Ама че тъпо. Че колко ли шанди имаше на тоя Диск?

— А, Кин. Не се и съмнявам, че си го видяла.

— Какво беше?

— По-голямата част от нашия кораб. Беше само въпрос на време. По-добре щеше да е Марко да го беше взривил, а да е го зарязва така — да се надяваме, че е паднал в някое море или пустиня. Аз се надявах да падне върху долната страна на Диска.

— Без съмнение това е добър начин да кажем „тука сме“ на тукашните господари. Първо им вадим планетата, после им стоварваме кораб на главите.

— Преди да го видя, забелязах нещо — рече Силвър. — Видя ли оная планета ей-там? Коя ли ще да е тя?

— Ако това беше Земята, то там трябваше да се намира Вене… не, не, тя е…

— Точно така. Тази няма луна.

Кин усети тръпка на възбуда. Онези, които бяха построили Диска, бяха пропуснали нещо. Как ли са могли? Венера и Адонис, спътник почти колкото Луната, открай време господстваха над изгревното и над залезното небе на Земята. Защо във вселената на Диска бяха пропуснали спътника? Мистерия и това си е.

— Направо да напишеш филмче за астрономията и социологията — рече Силвър. — Например, винаги съм смятала, че човеците първи са полетели в Космоса, защото нещо постоянно им напомня, че в нашата Вселена всяко нещо се върти около друго.

— Вие винаги сте имали в небето си онази двойна планетна система, за да ви намеква, че не всичко се върти около Земята. Докато ние си имаме Близнак, а кунгите изобщо не могат да виждат небето. Ако сестрата на вашата планета си нямаше луна, историята ви едва ли щеше да е чак толкова опростена.

Те седяха заедно и гледаха как безлунната планета самотно залязва в леко зазорилото се небе. Кин се сгуши в козината на Силвър и се зачуди дали сложи-масичката е в безопасност. Вероятно. Тукашното население питаеше здравословно уважение към Марко.

Силвър явно си мислеше за същото, защото попита:

— Кин? Спиш ли?

— Ммм.

— Ако сложи-масичката се повреди, искам да ми обещаеш, че ще ме парализираш и ще позволиш на Марко да ме убие.

Кин се надигна в мрака и се намръщи.

— Много ясно, че няма! Пък и как ще те парализираме?

— В момента имаш у себе си ръчен парализатор. На няколко пъти го забелязах. Учили са ме на наблюдателност. Вие ще ме убиете от страх в какво ще се превърна тогава. Заради собствения ми страх.

Кин изсумтя в знак на несъгласие, отпусна се по гръб и се замисли за шандите.

Те не можеха да поемат нито кунгски, нито човешки белтъчини. Преди сложи-масичките да станат нещо обичайно, това означаваше, че шандите могат да напускат планетата си само с личен фризер.

Веднъж се беше случило един човешки кораб да кара четирима шандски посланици към По-велика Земя и фризерът се беше повредил. Посланиците бяха хора цивилизовани. Обикновено лишените от храна шанди за два дни се превръщаха в побеснели зверове. Милион години еволюция се давеше в слюнка.

Посланиците бяха издаянили петдесет и шест часа.

Нямаше нито един оцелял. Последната шанда се беше самоубила, след като се беше събудила след тежкия сън с претъпкан търбух и бе видяла какво я обкръжава. Средностатистическата шанда не би го направила, но средностатистическата шанда не беше посланичка, обучена да мисли като космополит.

Простата истина бе, че шандите обичат шандско. Може ли ритуалният канибализъм да намери място в едно цивилизовано общество? Е, те му бяха намерили.

Съществуваше Играта. Правилата й бяха древни, свято тачени и прости. От две срещуположни страни влизаха две шанди — за тази цел ограждаха малко тундра или гора. Имаше си и определени правила за оръжието. Победителят добре си похапваше.

Кин я загриза любопитство.

— Ти някога играла ли си Играта, Силвър? — попита тихичко тя.

— Ами че да, защо. Три пъти, когато вече не можех да изтрая — отвърна Шандата. — Два пъти у дома и веднъж на друго място, нелегално. В този случай противничката ми беше професор региус по лингвистика от университета в Гелт. Доста ми е останало във фризера от нея, нищо че мина толкова време. Скърбя, защото май си умря залудо.

— Но нали вече имате сложи-масички. Играта вече е ненужна.

Силвър сви рамене.

— Традиция — рече тя. — Онова, което сме вършили от нужда, сега го вършим заради… ами мисля, че можеш да го наречеш спорт, макар че има елементи на перчене, идентификация с древното ни минало и утвърждаване на нашата шандност. Според тебе това е варварство.

Беше твърдение, а не въпрос. Но Кин все пак поклати глава.

— И човеци са участвали в Играта — продължи Силвър. — Скъпо си платиха те за шанса да докажат своето… ха сега де? Мъжкарство? Ако победят, единственото, което получават, е главата на жертвата, за да си я окачат на стената. Ей това вече е варварство.

— Ъъ… ами какво става, ако победи Шандата?

— Получава двама престъпници с присъди.

Кин се замисли: това си го правят шандите на тяхната си планета и то изобщо не ти влиза в работата. Човекът не може да натрапва ценностите си на другите раси. Но постоянно се опитва.

Влакът на нейната мисъл дерайлира заради писъка, който се разнесе от голямата стая. Навън под звездите се втурна човек и се просна на тревата, вкопчен в хълбока си.

Кин скочи и се затича нататък, извадила парализатора от колана си. Чу как нещо се стовари тежко върху чакъла — и Силвър беше скочила от кораба.

Стаята беше пълна с тъмни силуети, които се млатеха. Кин отскочи встрани — облечен в кожи мъж се втурна навън, последван от един дългуч, който размахваше секира. Прицели парализатора и стреля.

Ефектът не беше мигновен. Двамата продължиха да тичат. После краката им бавно се огънаха и те се стовариха заспали на земята.

Кин влезе в стаята с парализатор, включен на минимална мощност и максимално силен лъч. Размахваше го като коса. Един от побойниците залитна към нея с вдигнат меч и засънува прав, а тя се просна на земята, притисната под сто кила викинг. За миг вонята на застояла пот и зле ощавени кожи я задуши, после успя някакси да се измъкне. Парализаторът беше изчезнал — беше го изтървала при сблъсъка. Сколаса да се измъкне тъкмо навреме, за да види как един кандилкащ се великан го вдигна, заоглежда го любопитно и надникна в дулото. Посред цялата гюрултия по лицето му се разля блажен покой. Стовари се на пода като дърво.

Друг мъж се втурна към Кин. Тя го срита с високо изнесен крак и за награда видя как погледът му се кръстоса, преди да се търколи с вик по пода, притиснал чатала си.

Не беше битка — беше си жива патаклама. Повечето мъже просто налагаха сляпо де когото и каквото сварят.

Тя успя да се изправи и едва не се подхлъзна на странно разкаляния под. През една дупка между телата видя как Марко подскача като дявол в светлината на факлите, награбил по един меч във всяка от четирите си ръце. Зад него жужеше сложи-масичката, а въздухът бе напоен със сладникава, лепкава миризма.

От вратата се разнесе рев и вътре изкуцука Ейрик с разкривено от гняв лице. Размахваше патерица.

После покривът се срути. Един от биещите се се блъсна гърбом в Кин и тя го повали със саблен удар. Бледната зора озари стаята. Част от най-близката стена се огъна навътре и рухна. Космата бяла лапа се мярна горе. Силвър се подаде над дупката — черен силует на златното небе. Падна тишина, нарушавана единствено от хленченето на ранените и приглушено шуртене.

Силвър отново изрева. Последва кратък пандемониум — който свари, се беше юрнал към вратата.

Кин погледна надолу. Беше затънала до колене в лепкава, разпенена локва.

Погледна масичката. От улея за подаване на храна се лееше жълтокафеникав водопад, а локвата ставаше все по-дълбока. Марко я погледна и се опита да докара погледа си на фокус. После въздъхна блажено и тупна по гръб като зряла круша.

Неохотно — знаеше какво да очаква — Кин подложи шепа под струята и отпи глътка. Беше сладка и силна — направо бира-мечта. Тук-там из локвата покрай ранените и умиращите се разливаха по-тъмни петна.

Кин спря изтичането и нагласи машината да произведе противоотрова. Щом от нея се подаде купа мръсносиня течност, тя награби кунга за перчема, изправи го, изля със замах купата в гърлото му и го пусна обратно в калта.

Силвър скочи вътре през продънения покрив и двете тръгнаха да обикалят стаята. Наредиха на сложи-масичката да произведе целия си репертоар от мехлеми за заздравяване на рани, а след като се позамисли, Кин й поръча и малко стимуланти за поникване на крайници. Обикновено на това префърцунено лекарство му се мръщеха заради културния шок, който предизвикваше, но, да го вземат мътните, Дискът сам по себе си си беше един голям културен шок. Намаца няколко ранени с това чудо като с кал и зачака с надежда.

След малко Марко изстена и се надигна. Втренчи премрежени очи в Кин и Силвър. Кин не го и погледна.

— Хората на Лейв им разказаха, че сложи-масичката може да произвежда алкохол — изпелтечи той. — И когато им казах как точно става, те почнаха да се държат крайно неразумно и да искат още и още. И накрая се сбиха.

— Мамицата й мръсна на Валхалската машина — измърмори Кин и се захвана пак за работа.

В мрака под покрива се разнесе дрезгав кикот и едно черно перо се заспуска във въздуха.

 

 

Потеглиха по пладне. Селото се събра да ги изпрати.

Мнозина от мъжете си имаха нови-новенички бели белези. Мънички ръчички и краченца вече бяха поникнали върху зарасналите чуканчета. Но неколцина бяха умрели все пак — Валхалската машина се беше оказала прекалено производителна.

Ейрик тегли една дълга реч на латински и им предложи на изпроводяк като дарове редки кожи и две бели ловни птици.

— Кажи му, че не можем да приемем — рече Кин на Силвър. — Кажи му каквото там ти хрумне. Не можем да помъкнем с нас всичко това. Кажи му, че не можем да се вдигнем да поправим Слънцето, ако мъкнем толкова тежък багаж. То си е почти вярно, де.

Ейрик изслуша внимателния отговор на Силвър и кимна любезно.

— Но аз бих искала да му подаря нещо — рече Кин.

— Защо? — тросна се Марко.

— Защото все още се страхува, че зад този Диск може да стои Компанията, и иска да се извини. Нали така? — обади се Силвър.

Кин си премълча.

— Помоли го за малко дърва — рече тя. — Всякакъв боклук. Трева, сено… стари кокали. Каквото си ще. Имам предвид, че масичката трябва да се захрани с нещо.

И обърнаха сложи-масичката на дъскорезница. След като първият метър ароматна и гладка талпа се показа под капака, цялото село се хвана да бачка — същински роботчета. Огромни туфи водорасли, изхвърлени на брега от бурното море, се приобщиха към камарата суров материал. Днес вълните бяха като течни планини.

Докато народонаселението мъкнеше греди насам-натам, Кин дръпна другите двама встрани.

— Ще летим — рече тя. — Доколкото е възможно, над суша, но ще летим, и точка. Ако ни се стори, че енергията на коланите вземе да се свършва, преди да сме стигнали главината, ще заредим един колан с енергията на останалите и аз или Марко ще продължим нататък сами. Искам да кажа, за да може Силвър да остане при сложи-масичката.

— Склонна съм да се съглася — рече Силвър. — Нямам какво да губя. Разбира се, Марко трябва да продължи. Аз съм достатъчно едра, че да плаша хищниците, а ти можеш да оцелееш, като си общуваш полово с мъжки човеци при нужда. Марко е най-добре екипираният от нас.

Това си беше слонски опит за дипломация, но Марко извърна глава.

— За нищо не съм екипиран — рече той с глух глас. — Позволих си човеци да ме провокират. Срамувам се.

— Е, не си виновен само ти — великодушно рече Силвър.

— Но, Силвър, аз ги превъзхождах числено с един на трийсет!

Пръски обсипаха селото като слана. Около масата бе израсла достойна за уважение камара трупи. Кин изключи уреда и го опаса с летателния колан.

Двамата служители на култа на Христус стояха встрани от тълпата и нареждаха на латински.

— Какво казват? — попита Кин.

Силвър се заслуша.

— Приканват Христус да ни позволи да поправим планетите му и Слънцето му или пък да ни попилее, ако, както подозират те, сме служители на Шайтаната.

— Много мило от тяхна страна. Ще им кажеш ли „довиждане“ и от наше име, ако обичаш?

Издигнаха се бързо. Колибите, а после и брегът се стопиха на фона на снега и разпененото море.

Морето беше пощуряло. Вълните се трупаха една връз друга, разпръскваха се с рев, а пръските почти достигаха тримата във въздуха.

На Диска изток не можеше да бъде посока, а само точка на окръжността. На Диска имаше четири посоки: десен полукръг, ляв полукръг, навътре, навън. Поеха навътре.

 

 

Тримата обкръжиха предпазливо нещото във водата: дали е живо, запита се Кин, или просто изглеждаше така заради вълните? Веднъж над водата се надигна перка и пак шляпна в нея.

Кин реши да се спусне. Очакваше Марко да започне да сипе предупреждения, но той цял ден си трайкаше. Силвър не каза нищо, но се възползва от спирката сред въздуха да придърпа масичката с въжето.

Щом се гмурна надолу, на Кин й се стори, че усеща студ през двайсет и пет пластовия скафандър. Небето беше ясносиньо и чисто като лед.

Съществото се поклащаше във водата с обърнат нагоре корем. По-голямата част от него представляваше опашка, която се виеше и се губеше сред вълните. Когато една особено мощна вълна изтика тялото нагоре, Кин мярна издължена конска глава и празна очна орбита.

Старо ще да беше. Никой не би израснал бързо толкова голям. А белият корем бе целият прогризан от морски червеи и набоден с миди.

Тя полетя обратно. Щеше да е хубаво да имат подръка крик, та да могат да проснат това чудо на дисекционната маса.

— Умряло е — съобщи тя. — Вътре в него има такава дупка, че кораб да прокараш през нея. Освен това е прясно. Същото е като онова, което видяхме сутринта, според мен.

Чудовището се клатушкаше далече вдясно и се виеше във водата като синусоидална вълна с гребен, покрит с люспи.

— Съвсем определено е умряло — увери ги тя, щом забеляза изражението на Силвър.

— Онова, за което се чудя в момента, е какво ли го е убило — рече Шандата. — Много ще се радвам да стъпя най-после на твърда почва.

И колкото по-твърда е почвата, толкова по-малко вероятно ще е да се почне нещо наистина ужасно, помисли си Кин. Усети се, че лично тя предпочита небето. В тези летателни колани имаше нещо, което й вдъхваше много повече увереност, отколкото Диска. Поне знаеше, че коланът няма как да я издъни. Дискът можеше във всеки момент да се повреди, но там, във въздуха, нищо не можеше да й навреди.

— Виждам остров на няколко мили оттук — съобщи Силвър. — Просто обла скала. Виждам и остатъци от огън. Ще кацнем ли?

Кин се взря напред. Далеч нататък се забелязваше някакво тъмно петно. Летателните скафандри бяха разработени, без да е била предвидена продължителната им употреба при наличие на гравитация. Откакто напуснаха селото, краката й се кандилкаха под нея, непотребни, и бяха все едно налети с олово. Щеше да е хубаво да ги поразтъпче и понапомпа с прясна кръв.

— Марко? — подвикна тя. Той се носеше малко по-нататък, все още потънал в самообвинения.

Чу в ухото си въздишка.

— Мнението ми надали би ви било от полза — рече тя, — но не виждам непосредствена опасност.

Кин се приземи първа. Краката й се огънаха под нея и тя се катурна. Току пред лицето й из водораслите изпълзя рак. Силвър се приземи леко като перце и задърпа въжето, за да изтегли при себе си и масата. Докато Кин седеше и се мъчеше поне донякъде да върне краката си към живот, шандата се щураше наоколо и избутваше водорасли в улея за захранване на машината. При нормални условия сложи-масичкитс извличаха всички необходими молекули от въздуха наоколо, но апетитът на Силвър си го биваше.

След малко тя потупа Кин по рамото и й подаде чаша кафе, а после извади за себе си голяма купа с нещо червено — можеше да е и синтетично шандско. Е, и какво от това?

— Марко къде е? — огледа се Кин. Силвър преглътна и посочи нагоре.

— Изключил е трансмитера — обясни тя. — Тоя вярно си има проблеми.

— Шегата настрана, има си ги — рече Кин. — Мисли се за човек, а пък знае, че е кунг. И всеки път, когато се държи като кунг, се срамува от това.

— Всички кунги и всички човеци са чалнати — заяви с небрежен тон Силвър. — А той е по-луд и от най-лудите. Ако се позамисли, ще осъзнае, че всичко това е логически невъзможно.

— О, да — рече Кин с досада. — Знам, че физически той не е човек, но кунгите вярват, че личността се определя от мястото… — Тя млъкна. Силвър се усмихваше насърчително и кимаше.

— Давай нататък — рече тя. — Още малко и ще се досетиш. Кунгите смятат, че при раждането в детето влиза най-наблизо навъртащата се свободна душа. Но се предполага, че Марко е човек. Само че човеците не вярват в подобни суеверия, нали? Ерго, той трябва да е кунг тялом и духом.

В ухото на Кин се чу пъшкане. Марко можеше и да е изключил трансмитера, но тъй като кунгите бяха параноици, никога не би изключил слушалките си. Кин погледна далечната точка във въздуха. Силвър изговори беззвучно: „Не му обръщай внимание.“

— Предполагам, че тези огньове са ги палили хората на Лейв — обади се несигурно Кин. — Вероятно сме хванали някой търговски път.

— Да. Забеляза ли, че морето е бурно, но има разлики?

Кин го беше забелязала.

На Диска имаше милиарди тонове вода и те постоянно се изливаха през ръба. Тази вода трябваше да се върне някакси на Диска. Като приемем, че онези, които са го строили, не бяха прибегнали до магия, там долу явно имаше молекулярно сито, свързано с… — Кин потръпна — … устройство за телепортиране. От просто по-просто. Защипваш предавателите за морското дъно и помпаш водата обратно — само че нещо не беше наред.

През последните ден и половина бяха прелетели над кръгли участъци разбунено море. Прекалено много вода се качваше нагоре или пък само няколко от приемателите все още работеха и можеха да поемат този обем.

— Непрекъснато забравям, че това е просто една голяма машина — рече тя.

— Според мен си твърде строга към създателите на Диска — отбеляза Силвър. — Ако, разбира се, не вземаме подвнимание възможността Дискът да се повреди, животът в подобен космос няма кой знае какви недостатъци, нали? Тук все пак може да се развива наука.

— И още как. Наука, ама обърната наопаки. Предполага се, че науката е средството, чрез което разгадаваш вселената, но науката на Диска ще върши работа само на Диска. Тя ще е затворена, инертна. Опитай се да си представиш някой много кадърен астроном от Диска, който се мъчи да проумее нашата Вселена! Дискът става само за религия.

Силвър си поръча нова купа пихтия. Когато отново погледна Кин, тя се измъкваше от скафандъра.

— Разумно ли е това според тебе?

— Почти съм убедена, че не е — отвърна Кин и залитна леко, щом островът се разтрепера. — Но проклета да съм, ако продължа да се потя там вътре часове наред. Цяла бала Дни давам за една гореща баня.

Тя тръгна гола към водата, но рязко спря, когато нов трус насмалко не я покоси.

На остров?

Марко пикира от небето, крещейки на кунгски. Една вълна обля краката на Кин, тя се извърна… тогава я връхлетя следващата, до кръста, и я събори. През шибащите я пръски тя видя как Силвър и масичката изхвърчаха нагоре.

Студената вода я обливаше. Кин заопипва слепешком в зелената замайваща светлина и успя да напипа скафандъра. Скафандърът я повлече подире си — ужасно тежкият колан го теглеше надолу.

Водата до нея закипя в мехурчета. Марко се забъхта в съседство. Последва ужасен миг, а скафандърът отново я повлече — нагоре.

Силвър чакаше. Щом скафандърът в отчаяно вкопчилата се за него Кин изплува, Шандата се приближи. Марко изскочи от водата сред облак пяна.

— Не! — изпищя той. — Нависоко! Набери височина! Прекалено близо сме до водата!

Мрачната пантомима се почна наново двеста метра по-нагоре. Силвър прихвана Кин под мишниците, Марко нагласи скафандъра и двамата успяха да я напъхат в долната част, а после набутаха в ръкавите замръзналите й ръце. Закопчалката на вътрешния термокостюм щракна. Когато Кин отново доби дар слово, вътре в скафандъра беше като в турска баня.

— Благодаря ти, Марко — рече тя. — Знаеш ли, на мен не би ми и минало през ума да изключа…

— Погледнете надолу — прекъсна я кунгът.

Всички забиха погледи надолу.

Сред окъпаните в слънце вълни мърдаше сянка — огромна костенурка колкото остров, с четири лапи-лопати и глава колкото къщурка. Докато я гледаха, тя лениво цамбурна в дълбините.

— Видях я как се събуди — рече Марко. — Размишлявах над това колко симетрично са разположени краката й и тъкмо се чудех дали не са някакви плитчини и единият се размърда. Без съмнение това си й е навик — да се храни с нещастниците, дето си палят огньове по черупката й.

— Стометрова костенурка — отбеляза Силвър. — Забележително. Има ли такива на Земята, Кин?

— Не — отвърна Кин през тракащи зъби.

— Стига сте си бъбрили по научному — сряза ги Марко. — Трябва да се отправим бързо към най-близкия земен масив. Силвър, ще погледнеш ли какво има ей-там? Ето там надясно посред небето. Аз виждам само точица.

Силвър извъртя скафандъра си.

— Птица — установи тя. — Черна. Вероятно гарван.

— Значи не може да сме далече от суша — рече Марко. — Страх ме беше да не е дракон.

Включиха коланите на максимална хоризонтална мощност и продължиха нататък. Незабелязано Марко дръпна напред, така че летяха в делта-формация. Кин помогна, като леко забави скафандъра си, и забеляза, че Силвър прави същото. Кунгът Марко командваше.

След малко той започна да се издига и другите го последваха послушно. Долу под тях…

…се разгръщаше Дискът. На по-малка височина Кин би могла да повярва, че се намират на кълбо, но сега Дискът се бе разперил под тях точно какъвто си беше — налудничава карта, проекция на Големия Кръг, сътворена от някой ненормален.

Облаците и мътният въздух бяха единствените пречки пред погледа. Кин виждаше далечния ръб на Диска — по-тъмна линия на фона на небето; над това далечно преплитане на земя и небе се издигаха и стърчаха в пространството два бели рога. Водопадът. Океанопадът, обвил Диска като змия.

Надигаше се ураган — по брега на Африка. Докато Кин се издигаше нагоре, не можеше да откъсне очи от замръзналата облачна спирала.

Беше гледала от Космоса какви ли не светове, но Дискът беше друго. Освен това беше голям. Беше свикнала да мисли в милионен мащаб и Дискът, който се въртеше в Космоса вътре в своята частна вселена, й се беше сторил малък. Но когато го гледаше от височина няколко стотици мили, той беше огромен и истински. Светлинните години празнота — те бяха дребни и безсмислени. Достатъчно беше само да го погледаш…

— Забележете неспокойните кръгли участъци в океана — посочи Марко.

— Кин предполага, че нещо е станало с механизма за регулиране на морската вода — обясни Силвър. — Логично е. Естествено, възхищението ми към хората, които се изправят лице в лице с всичко това в някакви си лодчици без въздушни възглавници, нараства.

— Когато гледаме Диска оттук — додаде тя, — ми става нервно, че пак ще ми се наложи да стъпя на него. Той е предно тънък, прекалено изкуствен. Нашата раса по принцип не страда от виене на свят, но като гледам Диска така, започвам да проумявам какво е това.

Марко кимна.

— Така си е. Започват да те стягат глезените, все едно се намираш на перваз на стотния етаж — широчък перваз, може би ама висок.

— Започвам да разбирам какво е искала да каже Кин, когато е писала за това, че Вретената са настоявали под краката им да има няколко хиляди мили земя — рече Силвър. — Това е умствена котва. Подсъзнателното се бои от безкрайното падане към дъното на Вселената. Дали нашето смътно чувство не е сянка на императива на Вретената?

— Твърди се, че те са ни помогнали да еволюираме, така че това всякак си е възможно. Ти какво ще кажеш, а, Кин?

— Кин!

— Ъъъ? Кво?

— Ти чу ли ме?

— Извинявай, бях се загледала в пейзажа. Силвър, какво с това петно там долу? Там, където се пада Централна Европа.

— Видях го. Подозирам, че там се е разбил корабът ни.

Всички погледнаха нататък. На тази височина димът се виждаше като малко пушече.

— Районът ми изглежда доста пустинен — отбеляза Силвър с успокоителен тон.

— Вече да — рече тъжно Кин.

Невидим, на няколко мили под тях, с криле, които махаха толкова бързо, че се бяха превърнали в размазани петна, гарванът втренчи поглед в дима. Зад очите му нещо изщрака.

 

 

Луната изгря — пълна, ала червеникава, немощна. Тя освети бързо изнизващия се под тях пейзаж, състоящ се предимно от гора. Тук-там разорани ниви и по някоя и друга оранжева светлинка свидетелстваха за наличието на селище.

След дълъг отрязък тъмна гора Марко спря.

— Марко, хайде да кацаме — подкани го уморено Кин.

— Не и докато не сме направили подробен оглед!

— По-добро място от това под нас няма да намериш, уверявам те!

Силвър се приземи първа — разумно бяха предположили, че дивите зверове надали ще се юрнат да я нападнат. Тя изключи скафандъра, разкопча ципа на шлема, а после замръзна на място с трептящи ноздри. След минута се обърна и продължи да души.

— Става — заключи тя. — Надушвам вълци, но следата е стара. На около миля по посока на главината има глигани; струва ми се, че по реката на около две мили по посока на ръба има бобри. Хора няма. — Тя отново подуши и се разколеба. — Обаче има нещо друго. Само че не мога да определя какво е. Старо. Насекомоподобно май.

Както и да е — кацнаха. Кин вече дремеше в скафандъра, но успя да се съсредоточи достатъчно дълго, че коланът да не я тресне о ливадата в подножието на хълма. Тя изключи колана и се остави да потъне леко в ароматната трева.

Събуди се, когато Марко внимателно постави в дланите й купа с чорба.

Двамата със Силвър бяха запалили огън. Оранжевите пламъци се стрелкаха и осветяваха горските листа на трийсетина метра от тях. Кръг от успокоителна светлина опасваше лагера. Пламъците хвърляха отблясъци по масичката.

— Кой по-добре от мене ще знае, че тука не е безопасно — рече кунгът, щом забеляза въпросителния й поглед, — но съм достатъчно човек, че да кажа „чудо голямо“. Силвър пое първата смяна на пост. После идва твоят ред. По-добре поспи.

— Благодаря. Ъъ, Марко, такова — онзи плаващ остров…

— Да не говорим за това. Останалата част от пътя ще летим предимно над суша.

— Може и нищо да не намерим.

— Разбира се. Но какво ли всъщност е животът, ако не пътуване към Центъра?

— Мен повече ме притесняват източниците на енергия на коланите. Дали можем да сме сигурни, че ще издържат?

— Не, но те имат вграден хистерезисен ефект. Ако енергията спадне под определено ниво, те те свалят леко на земята.

— Или във водата — рече Кин.

— Или във водата. Но аз знам какво всъщност те тревожи. Страхът, че твоята Компания е построила всичко това. Но защо ли?

— Защото можем.

— Не те разбирам.

— Знам. Но ние можем да правим дракони и да отглеждаме хора във вани също толкова лесно, колкото развъждаме изчезналите китове. Теоретичната основа я има, но не го правим заради Кодекса. Но е възможно. Ние може да сме построили тоя Диск, но никой не би посмял да го построи в наша космическа територия. Тук, в тия затънтени краища — това е друго нещо.

Марко я погледна тъжно.

— Силвър ме убеди — призна й той. — Щом проявявам разум, значи съм кунг. Радвам се, че не съм човек.

Кин дояде чорбата и пак легна. Беше сита и й беше топло. Марко се беше свил на кравайче и беше струпал до себе си четири викингски меча, но Силвър различаваше съвсем смътно — неподвижна, малко по-нагоре на склона. Тази гледка винаги действа успокояващо, рече си тя. Поне докато работи сложи-масичката.

 

 

Не сънува нищо.

Силвър я събуди малко преди полунощ. Кин се прозя и с мъка се изправи на крака.

— Нещо да е станало? — измърмори тя.

Силвър се замисли.

— Преди час май някакъв бухал се разбуха, прехвръкнаха и няколко прилепа. Иначе всичко е спокойно.

Силвър се опъна на земята. След малко силното хъркане подсказа на Кин, че вече е самичка.

Луната бе високо в небето, ала все още твърде червена. Звездите светеха с онази дълбинна светлина, както винаги около полунощ. Тревата, натежала от роса, скърцаше под нозете на Кин, докато се отдалечаваше от угасващия огън.

Дори и сега ръбът, зад който залязваше Слънцето, бе огрян от светлина — зелено сияние, което едва очертаваше границата между Диска и небето. Покрай лицето й жужаха буболечки, ухаеше на смачкана мащерка.

По-късно се зачуди дали не е задрямала на крак. Но Луната пак си беше там горе, а на… да го наречем запад, все още се виждаше тъничка светеща черта. И въпреки всичко музиката се лееше уверено над склона, като че си свиреше открай време.

Звукът трепна, после се издигна в няколко акорда — мелодията напомняше нещо на Кин. Не можеше да реши какво точно — вероятно онова, които е трябвало да се сбъдне, но така и никога не се е сбъднало. Дестилирана музика.

Огънят се бе превърнал в начумерено око между двамата спящи. Кин се заизкачва по голия склон, като оставяше подире си тъмни стъпки във влажната трева.

В ума й се изрисува картина — музиката като нещо живо, увило се около хълма и губещо се в смълчаната гора. Каза си, че винаги може да се върне, ако поиска, и продължи напред.

Видя елфа, приседнал върху покрития с мъх камък на върха на хълма — силуетът му се очертаваше на фона на сиянието. Беше кръстосал крака и прегърбен над флейтата си, свиреше съсредоточено.

Вътре в жената, която стоеше и не помръдваше, като омагьосана, една друга Кин Арад, заключена в най-затънтеното кътче на личността й, задумка по нейното съзнание: (Това е насекомо! Недей да слушаш! Прилича на кръстоска между човек и бръмбазък! Виж му антените! Това не са уши, да знаеш!)

Музиката рязко секна.

— Не… — заекна Кин.

Триъгълната глава се извърна. За миг Кин надникна в двете тесни блещукащи очи, по-зелени от светлината отзад на хоризонта. После се разнесе съскане и тупуркане на крака по тревата. Малко по-късно откъм гората се дочу прашене на клони. А после нощта отново се затвори, като кадифе.

 

 

Призори те се издигнаха над гората и поеха към главината, като оставяха подире си дълги виещи се дири сред надигащата се мъгла.

На хоризонта като укорително размахан пръст се извисяваше стълб от дим, толкова плътен, че хвърляше сянка.

— Не знам какво въздействие оказва това нещо върху туземците, но мене ме хвърля в ужас! — възкликна Кин. — Трябваше да взривим кораба във въздуха, Марко.

— Тяхната планета ни удари — отвърна кунгът троснато. — Те са си виновни.

Гората отстъпи място на тучни нивя. В далечината някакъв човек, вървящ подир плуг, теглен от чифт волове колкото мравки, падна на колене, щом сянката им мина над него. Черен път водеше от нивите през няколко скупчени една до друга колиби от кал, прекосяваше брода на река и се губеше сред дърветата.

— Тоя хич, ама хич не приличаше на междупланетен техник — отбеляза Кин.

— Не — отвърна Марко. — Приличаше на посран от страх. Но все някой е построил този Диск.

Закусиха на върха на една скала, надвиснала над морето. Марко я огледа внимателно. След малко попита:

— Кин, ако ти беше господарка на Диска, как би се разпоредила с приливите?

— Много лесно. Щях да туря един резервоар под Диска и от време на време да изливам в океана допълнително вода. Защо?

— Тоя прилив е твърде висок, да го вземат мътните. Там долу виждам дървета, затънали до короните във вода. Какво става? Нещо да не те прихвана?

— Да, и колкото по-скоро се докопам до една хубава гореща баня, толкова по-добре. Със сапун. Сапун! Още от Гренландия си возя и пътници.

Марко се блещеше нсразбиращо насреща й. Кин въздъхна.

— Бълхи, Марко. Гадни, досадни паразити. Точно в този момент бих забравила Закона за опазване на изчезналите видове и бих ги изтребила до крак.

— А и в скафандър-мехур и да се почешеш не можеш както си трябва — прокашля се Силвър. — И аз бих приветствала възможността за някои хигиенни процедури.

Най-накрая, по-късно през деня, Марко склони да спрат за по-дълго, след като Кин заяви, че ако той не склони, тя щяла да кацне пред първата сграда, която й заприлича на кръчма.

Щом литнаха над морето, Силвър додаде:

— Летим към Германия. Не е хубаво това място.

— Защо? — попита Марко.

— Бойно поле. Датчаните напират на юг и там се засичат с маджарите, които напират на запад, и с турците, които напират накъдето заварят, а пък местните се бият с всичките наред. Според както твърди историята, де.

— Някой от тях притежава ли въздушни сили?

— Техниката е била пър…

— Майтап, бе!

Кин се почеса и се втренчи мрачно в морето. Стори й се, че вижда сред вълните преобърната лодка. Преди да успее да огледа по-внимателно, вече бяха отминали. Но тя беше тази, която първа забеляза розетката.

От високото изглеждаше така, сякаш сред морето е разцъфнал цвят — със зелени, поръбени с бяло венчелистчета. Те се снишиха и видяха водните могили, които изскачаха над повърхността на всеки няколко мига и се разливаха в последователност от ревящи концентрични вълни.

— Приливна помпа — установи Марко и литна нататък.

Прелетяха над широк плаж, шахматна дъска от ниви и гора. А после над градче — мъничко и идилично, но градче.

— Крепостта я разпознавам — Марко посочи към една тантуреста каменна сграда сред полегатите покриви, — но онова голямото, дървеното, какво е?

— Да не би да е голям плувен басейн с топла вода? — измърмори Кин. — Я не ме гледай така. И ремляните са имали горещи бани.

— Римляните — поправи я Силвър. Марко изсумтя, плъзна се напред и ги остави да го догонват.

— Какво си се разтърчал?

Той посочи стълба дим. Кин трябваше да признае, че дори и от такова голямо разстояние си беше доста внушителен.

— Ето за какво — рече той. — Според Силвър хората от Диска са на ръба на масова истерия. Какво ли си мислиш, че правят сега, докато виждат това нещо в небето?

Приземиха се в една смесена гора, далеч от хорски къщи, край поток, струящ между ниски песъчливи брегове.

Кин съблече скафандъра веднага щом кацна, и докато Силвър ровеше в пясъка, включи масичката на една от най-простичките й програми. Скоро от улея блъвна гореща вода и напълни дупката. Тя се потопи в нея.

Марко нервно защъка по брега и изчезна нагоре по един стръмен, обрасъл с дървета склон. Миг по-късно изхвърча надолу.

— Да се махаме! Там горе видях пътека!

Силвър погледна Кин, сви рамене и се запъти нагоре. Върна се — изглеждаше замислена.

— Долових далечен човешки мирис — рече тя, — но това е горска пътечка, нищо повече, при това цялата обрасла най-необезпокоявано с растителност.

Двете изгледаха Марко кръвнишки.

— Там минават хора — обясни той. — Може да са и въоръжени.

— Според мен, ако са въоръжени, то ще разполагат само с брадви — рече Кин. — Както и да е — суеверията им ще ни опазят. На Кунг има приливни гори, нали?

— Доколкото знам, да.

— Е, според тебе как ще реагира един прост кунгски лесничей, ако изведнъж се натъкне в гората си на странни и ужасни чудовища?

— Ще им се нахвърли и ще ги изтреби до крак!

Кин прехапа устна.

— Е, да, сигурно. Но човеците са други. Не се притеснявай.

По-късно тя си поръча и сапун и изпра дрехите си. Силвър бе слязла надолу по потока, бе намерила дълбок вир, приятно леден, и сега се бе отпуснала доволно в него. Марко се бе отпуснал дотолкова, че понамокри големите си ходила.

Изведнъж нещо шавна във водата, той изсъска пронизително, скочи и зае бойна поза. Кин се облещи, после бръкна във водата и сграбчи едно мъничко жълтичко жабче.

Показа му го, без да каже и дума. Марко я изгледа накриво. После прехвърли погледа си върху невъзмутимата жабка, изсъска заплашително, фръцна се и се отдалечи с тежка стъпка нагоре по брега.

Не постъпих хубаво, помисли си Кин. Кунгите нямат чувство за хумор — дори и тези, които са отраснали на Земята. Тя пусна жабчето във водата и заплува надолу по потока.

Потокът беше прозрачен и струеше достатъчно бавно, че жълтите водни лилии да успеят да пуснат корени в него. Колчем се гмурнеше, водните буболечки започваха да пляскат като бесни под водата.

Тя се носеше по златистокафявата вода, сред стеблата на лилиите, като едва помръдваше китки и глезени. Там имаше охлюви, извити като овнешки рога, с червена кожа, малки рибки се стрелкаха като лястовички из сенчестите катедрали от водорасли…

Издигна се, влачейки подире си мантия от мехурчета, изскочи на повърхността сред туфа от цветя и тръсна коси.

Стрелците бяха много дисциплинирани. Кин погледна редицата остриета на стрели, поколеба се само за миг и реши да не се гмурка наново под водата. Водата можеше и да изкривява слънчевите лъчи, но и там щяха да я уцелят.

Стрелците бяха осем — в грубо облекло и събрани явно от кол и въже ризници и брони. На главите си носеха прилепнали метални шлемове, а под тях сините им очи бяха втренчени безстрастно в Кин.

В слушалката й заскрибуца глас:

— …и гледай да не изръсиш някоя глупост — казваше той. — Рискът да те улучат е прекалено голям. Ние трябва да действаме много внимателно.

Кин бавно се огледа. Надолу по потока не се виждаше нищо освен папур и гъсти шубраци.

— Това „ние“ ми хареса — каза тя на глас.

— Само недей да гледаш твърде втренчено големия храст с лилавите цветове — посъветва я Марко.

Преди да успее да му отговори, някакъв мъж разбута стрелците, излезе напред и й се ухили.

Беше нисък и имаше телосложение на тухлен зид. Дори и кожата му имаше цвят на тухла. Жълта сплъстена грива и дебели мустаци обрамчваха очи с достатъчно блясък в тях, че да напомнят на Кин, че разумът не задължително е възникнал още в началото на индустриалната революция.

Беше облечен с клин, препасана с колан риза, която му стигаше до коленете, и червена мантия. Всичките до един изглеждаха така, сякаш са се успали, ако не и по-зле. Една мазолеста ръка замислено потупваше дръжката на полуприкрития под дрехите меч.

Кин се усмихна в отговор.

Най-накрая той прекрати състезанието „кой по-дълго ще издържи ухилен“, коленичи и протегна ръка. По просмуканите с мръсотия пръсти блестяха скъпоценни камъни — с намека, че някога са принадлежали на други хора.

Кин пое ръката колкото се може по-грациозно и се изкачи на брега. Откъм мъжете се дочу лека въздишка. Тя ги черпи с още една усмивка и те неловко се дръпнаха назад, а после измъкна от косите си водна лилия.

Тухлата развали магията, като я огледа с критично око и пусна някаква кратка забележка, която предизвика дружен кикот.

— Включи обратната връзка — нареди гласът в ухото й. — Ако говори на латински, Силвър ще може да превежда.

— Това няма защо да ми го превежда — отвърна Кин. Отново пусна на публиката усмивка като от реклама на паста за зъби и пристъпи напред. Тухлата кимна, а един от мъжете отскочи припряно встрани.

Групичка от трима души бе наобиколила сложи-масичка. Двама от тях бяха облечени с тежки сиви раса, а дрехите на третия — голобрад младок, бяха лъскави и очевадно непрактични. Щом тя се приближи, и тримата виновно се дръпнаха назад.

После младежът каза нещо, бръкна в ризата си, измъкна някакъв амулет, протегна го пред себе си и запристъпя към нея с вдървена походка. Държеше амулета, като да беше оръжие. Кин забеляза, че погледът му е изцъклен. По челото му блестеше пот.

Спря точно пред нея, вперил очи право напред. Тя усети, че май всички очакват нещо от нея.

Кин протегна боязливо ръка и пое амулета.

Двойката в расо ахна. Тухлата внезапно избухна толкова силен смях, че се прегъна одве. Младежът продължаваше да я гледа втренчено, а устните му безмълвно изговаряха някакви думи. Кин учтиво огледа нещото, което държеше. Беше дървен кръст, със закачена на него, както тя отначало си помисли, фигурка на гимнастик. Подаде му го грациозно — доколкото можа.

Младежът сграбчи кръста, огледа полянката с трескав поглед и хукна нагоре по хълма към пътеката.

Когато и онези с расата понечиха да го последват, Кин разбра с какво всъщност се бяха занимавали досега. Бяха натикали меч в улея за готова продукция на масичката.

— Искат да счупят сложи-масичката! — пошушна Кин.

— Добре, Кин. Сега, като ти кажа „долу“, клякаш долу. ДОЛУ!

Нещо избръмча покрай главата й и фрасна единия между очите. Той въздъхна и се килна назад.

— Cape illiud, fractutor — изрече доволен глас в ухото й. Тухлата я стисна здраво за китката и тръгна наперено към хълма, а стрелците го следваха плътно. Поглеждаха страхливо през рамо към гората.

— Това пък какво беше? — попита Кин, докато я мъкнеха нагоре по склона. Боровите иглички се лепяха по стъпалата й и я боцкаха.

— Силвър го замери с камък — обясни Марко. Благоговението в гласа му бе различимо дори и в слушалката. Кин се огледа назад и видя масичката, нейния скафандър и поваления мъж, проснати самотно до брега.

— В момента надали можем да направим нещо — подметна небрежно кунгът. — Въоръжението им е достойно за присмех, но положението не е достатъчно отчайващо, че да изисква пряко стълкновение.

— Ъ?

— Не бих искал да си мислиш, че съм мотивиран от нещо друго освен от интелигентната предпазливост.

— Не, Марко.

— Чакай, Силвър иска да ти каже нещо. — Последва шумолене.

— Мислят те за някакъв вид воден дух — обясни Силвър. — Тук очевидно водните духове не са нещо необичайно. Редно беше да изпищиш, когато ти показаха фигурата на онзи Христус. Бих те посъветвала незабавно да се покриеш с нещо. При тях като че действат някакви строги забрани във връзка с голотата.

На пътя чакаха още въоръжени мъже, а сред тях имаше и такива с раса. Тухлата се метна на седлото на очакващия го кон и качи Кин отзад — стовари я върху конската задница, без зъб да обели, и после съвсем я заряза. Той изкомандва отсечено и цялата войска потегли.

— Пак е Силвър. Не се отчайвай.

— Не се отчайвам — обясни Кин. — Просто лека-полека ме хващат бесните.

— Върнахме се на полянката. Марко съживява шашардисания свещеник. — Последва немощен писък, който рязко секна. — Кин?

— Тук съм си — отвърна тя. Един от онези с расата се бе приближил до Тухлата и яздеше успоредно с него. Над расото си носеше поръбена с кожи мантия и като че беше важна птица. Освен това беше бесен, та бесен.

— Прекрасна възможност — обади се Силвър. — Надяваме се, че съвсем скоро ще научим повече за тези хора. Ако те сполетят трудности, ти, разбира се, можеш да влезеш в сексуална връзка с мъжа, който те плени. Тези мъже го наричат Лотар.

Мъжът с мантията викаше и сочеше нещо назад по пътя, като чат-пат мяташе на Кин отровни погледи. Лотар му отговаряше разсеяно и едносрично, докато най-накрая не се пресегна, сграбчи свещеника за расото и едва не го вдигна от коня. Изръмжа му цяло изречение и изплю точката накрая. Другият пребледня — от гняв ли, от страх ли…

— Това е изключително интересно — обади се Силвър. На Кин й се стори, че дочува и далечно пискливо дърдорене на латински.

— Масичката сериозно ли е повредена? — попита Кин.

— Не е сериозно. Може да се поправи. Още сантиметър само, и мечът е щял да пресече 500-киловатовата линия… Марко! Той не бива да припадне пак! Много е важно!

Групата излезе от гората и се насочи по преценка на Кин към главината. Вървяха по път, който минаваше ту през орани-недоорани ниви, ту през мочурища.

Димният стълб бе надвиснал над хоризонта и изпълваше небето. Високите ветрове бяха разнищили върха му.

Не след дълго те пресрещнаха една разпасана тайфа. Щом съзряха бандата на Лотар, те побягнаха от пътя, но той ги погна и успяха да пленят един мъж. Заведоха го при Лотар. Той се съпротивляваше и отговаряше на въпросите, които му изсумтяваха, на пресекулки.

— Силвър — обади се Кин, — как е на техния език „Ще умра от студ“?

Силвър преведе. Кин потупа Лотар по рамото и повтори фразата възможно най-старателно.

Той се извърна на седлото и я зяпна смаяно, после разкопча тежката брошка, с която бе закопчана мантията му. Кин се уви в огромното миризливо наметало. Старшият свещеник измърмори нещо почти без глас.

— Каза „Скоро и двамата ще се греете на огньовете на Ада“ — преведе услужливо Силвър.

— Страхотно. Само от няколко часа съм тук, а вече си намерих приятели.

— Слушай ме внимателно. Свещениците в твоята група изповядват вярата в Христус-създателя. Тръгнали са към стълба от дим, тъй като са убедени, че това е знак за завръщането на Спасителя. Лотар обаче е дребен благородник с връзки в разбойническите среди, който в свободното си време граби и плячкосва. Според нашия информатор бил син на Шайтаната.

— Този Шайтан като че има бая роднини по тия краища — отбеляза Кин.

— Тази религия е много странна. Всеки е лош, докато не го обявят за светец. Нашият информатор ни съобщи, че свещениците срещнали Лотар по пътя си и се обединили, за да се защитават взаимно, но връзката им като че всеки момент ще приключи.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че богът на Лотар се е върнал и само за грабежи мисли?

— Вероятно и за изнасилвания и убийства — осведоми я Силвър. — Водят те да пренощуваш на някакво свято място. Тогава ще се помъчим да те освободим. А сега се налага да се оттегля, трябва да се грижа за ранения. Бих казала за тия Христари, че са големи храбреци. Този тук посегна да удари Марко! Представи си какво стана после.

— Мъртъв ли е?

— Убедих Марко, че ще ни е по-полезен жив. Само му счупи и двете ръце.