Тери Пратчет
Само ти можеш да спасиш човечеството (5)

5. ЧЕ КОЙ, АКО НЕ ТИ?

В кораба постоянно миришеше на пушек и изгоряла пластмаса, забеляза Капитанката. Климатичната инсталация вече не можеше да се справи с миризмата. Известна част от дима и изгорялата пластмаса се падаше тъкмо на изпушилата климатична инсталация.

Усещаше погледите на офицерите върху себе си. Не знаеше на колко от тях може да разчита. Имаше чувството, че не е кой знае колко популярна сред офицерския състав.

Взря се в Главния артилерийски офицер.

— Ти престъпи моята заповед!

Главният артилерийски офицер се огледа из командната зала с вид на самата оскърбена невинност.

— Нас ни нападнаха! — възрази той. — Те стреляха първи!

— Казах, че ние няма да стреляме! — натърти Капитанката, като се опитваше да не обръща внимание на одобрителното мърморене на останалите. — Дадох дума на Избрания! Той тъкмо се готвеше да стреля!

— Да, ама не стреля — отвърна Главният артилерийски офицер. — Само си гледаше.

— Тъкмо щеше да стреля!

— „Тъкмо“ е вече много късно. Танкерът „Крий уий“ е унищожен! Заедно с половината провизии, бих добавил… Капитане — довърши Главният артилерийски офицер.

— Въпреки всичко — престъпи заповед! При това пряко!

— Не мога да повярвам!!! И защо да не се бием?!

Капитанката посочи през прозореца навън. Флотилията минаваше покрай няколко кораба на древната раса Космически нашественици.

— Те са се били — промълви тя. — Безкрайно. И сега ги вижте. А са били само първите… Помните ли какво стана с Вортироидите? Ами с Мегазоидите? Ами с Глаксотиконците? И с нас ли искате да стане същото?

— Ха! Те са били много примитивни! С много ниска разделителна способност.

— Но са били много. И пак са измрели.

— Ако ще умираме, бих предпочел да умра в битка! — заяви Главният артилерийски офицер. Този път мърморенето беше много по-силно.

— Но пак ще си мъртъв — рече Капитанката.

Ако го застрелям или го затворя, ще се вдигне метеж — помисли си тя. — Не мога и да го глобя, защото никой от нас не е получавал пари. Не мога да го поставя под домашен арест, защото… — тази мисъл й беше противна… — …в края на краищата, той може и да ни потрябва.

— Налага ти се строго мъмрене — каза тя.

Главният артилерийски офицер се ухили самодоволно.

— Ще бъде вписано в досието ти — добави Капитанката.

— Тъй като няма да се измъкнем живи… — подхвана Главният артилерийски офицер.

— За това отговарям аз! — сряза го Капитанката. — Свободен си.

Главният артилерийски офицер я изгледа на кръв.

— Като се приберем у дома…

— О? — възкликна Капитанката. — Сега пък мислиш, че ще се приберем, така ли?

 

 

Привечер температурата на Джони се беше вдигнала до тридесет и девет и две. Беше се разболял от нещо, което майка му нарече „неделен нощен грип“. Лежеше сред прекрасното топло сияние, което идва от знанието, че каквото и да става, утре няма да се ходи на училище.

Очите му смъдяха. Вътрешността на лактите му пареше.

— Така става, като си прекарваш цялото време пред компютъра — му казаха, — вместо да дишаш здравословен чист въздух.

Нещо не схващаше — дори и в това сърбежно състояние. Свежият въздух, без съмнение, би го разболял още повече?! Но целият му опит сочеше, че каквото и да правиш, то все те разболява. Сигурно родителите му биха твърдели дори, че се е разболял, защото е гълтал витамини и се е завивал добре. Сигурно щяха да го запишат за преглед в поликлиниката за следващия петък, защото докторите обичаха да им се явяваш болен-боленичък, та да са сигурни точно какво ти има.

Чуваше как работи телевизорът на долния етаж. Двадесет минути се чуди дали да не се измъкне от леглото и да си пусне своя, стария, но щом понечи да шавне, пред очите му се разляха пурпурни петна, а ушите му забучаха.

Но сигурно все пак беше успял да го включи, защото когато зрението му се проясни, телевизорът работеше, а цветовете бяха много по-ярки от обикновено. На екрана бяха двамата новинари — черният и онзи, дето изглеждаше, сякаш че очилата му са под кожата, а не отгоре. Намираха се в студиото. Всичко си беше съвсем нормално.

Само дето в ъгъла беше изписано „Войната със Скрий Уий“ — там, където обикновено пишеха неща като „Бюджетен шок“ или „Европейска среща на високо равнище“. Не чуваше какво казват, но на екрана се появи карта на космоса. Беше черна. Той, космосът, си е такъв: просто безкрайност, огромна и черна, и посред нея — една точка, която представляваше всичко останало.

В средата на чернилката беше изрисувана къса, тлъста червена стрелка. От края на картата към нея се бяха насочили няколко дузини сини стрелчици. В ъгъла се мъдреше снимка на някакъв мъж, който говореше по телефона.

Задръж — помисли си Джони. — Почти съм сигурен, че при скрийуийците нямаше репортер от Би Би Си. Иначе щяха да ми кажат. Даже и от Си Ен Ен сигурно е нямало.

Все още не чуваше никакъв звук, но пък не му и трябваше. Съвсем ясно беше, че човеците обкръжават флотилията.

Сцената се смени. Сега на екрана се виждаше някаква палатка и онзи, бабанкото, застанал пред друго копие на същата карта.

Този път се появи и звук. Бабанкото разправяше:

— …онзи, Джони ли? Той не е никакъв боец. Нито пък политик. И като стане напечено, се скатава вкъщи. Бяга от задълженията си. Но като оставим всичко това, иначе той си е готино хлапе…

— Не е вярно! — кресна Джони.

— Така ли? — обади се глас зад него.

Не се огледа веднага. Звукът като че ли идваше от креслото му… — нещо още по-невъзможно от това, да дават скрийуийците по телевизията. Никой не би могъл да седне в това кресло. Беше цялото затрупано със стари фланелки, книги, неизмити чинии и разни боклуци. Имаше и дълбинен пласт чорапи, а вероятно нейде там, вътре, бе погребано и Изчезналото Ягодово мляко. Никой не би могъл да седне там, без да е специално екипиран за целта.

Обаче Капитанката беше успяла. И явно се чувстваше съвсем като у дома си.

Беше зървал лицето й само на екрана. Сега се виждаше, че е дълга към два метра, но е доста кльощава — приличаше по-скоро на дебела змия с крака, отколкото на алигатор или на тритон. Горе-долу по средата й стърчаха два чифта яки, здрави лапи, а под комплекта много сложно устроени рамене, стърчаха още два чифта, но по-тънички. В по-голямата си част беше покрита с кафяв гащиризон; частите, които оставаха отвън — главата й, всичките й осем ръце или крака и по-голямата част от опашката й — бяха златисто-бронзови, покрити с много дребни люспици.

— Ако си паркирала на улицата точно срещу мисис Канък, има да берем ядове — чу се да казва той. — Тя постоянно се заяжда с татко, дето си оставял колата на тротоара, пък колата му няма хиляда метра на дължина. Та значи, това е халюцинация, така ли?

— Естествено, че е халюцинация — отговори Капитанката. — Не съм сигурна дали истинското и игровото пространство се допират някъде другаде, освен в главата ти.

— Навремето гледах един филм — космическите кораби можеха да стигнат където си искат във вселената, като се провираха в миши дупки из космоса — рече Джони. — Значи, аз имам миша дупка в главата?

Капитанката сви рамене — много е интересно да наблюдаваш как го прави същество с четири ръце.

— Виж това — каза му тя. — Много впечатляваща гледка. Предполагам, че ще го дават доста често.

Тя посочи екрана.

На него се виждаха звезди, а в далечината — някаква точица, която много бързо се уголемяваше.

— Май че знам какво е — рече Джони. — Един от вашите кораби. От онези, дето се появяват на седмо ниво, нали?

— Мисля, че типът вече няма значение — тихо рече Капитанката.

Корабът се отдалечаваше от камерата. Опашката от изгорели газове зад него набъбваше ли, набъбваше. Камерата като че ли беше прикрепена към…

— Ядрена ракета? — попита със слаб гласец Джони.

Екранът почерня.

Джони се замисли за мъртвата армада на Космическите нашественици, която се въртеше сред мразовитата междузвездна пустош на играта.

— Хич не искам да знам! — тросна се той. — Не искам да ми казваш колко скрийуийци е имало на борда! Не искам да ми казваш какво е ста…

— Не — прекъсна го Капитанката. — Не съм си и помислила, че ще искаш.

— Не съм аз виновен! Хората са си такива — нищо не мога да направя!

— Разбира се, че не можеш.

Капитанката имаше гадния навик да говори със спокоен, разумен глас.

— Нас ни нападат — рече тя. — Хората ни нападат. Макар че сме се предали.

— Да, но вие се предадохте само на мене — обясни Джони. — Аз съм си аз. Не е като да се предадеш на правителството или нещо такова. Аз не съм важна личност.

— Точно обратното! — възрази скрийуийката. — Ти си спасителят на цивилизацията. Ти си единствената преграда между твоя свят и сигурното забвение. Ти си последната надежда.

— Ама то това не е… наистина. Това само го пише в началото на играта!

— И ти не го вярваш?

— Виж какво, в началото на всяка игра винаги пише такива работи!

— Само ти можеш да спасиш човечеството… — рече Капитанката.

— Да, но то това не е вярно! Не е наистина!

— Че кой, ако не ти?

— Виж сега — заобяснява Джони. — Аз вече спасих човечеството. В играта де. Скрийуийците вече не нападат. Хората трябва да играят по цели часове, докато се натъкнат на някой скрийуийски кораб.

Капитанката се усмихна. Свиването на раменете си беше внушителна гледка, вярно — но пък устата на Капитанката беше половин метър дълга!

— Вие, хората, сте много странни същества — рече тя. — Вие сте войнствена раса. Обаче си измисляте правила! Правила за водене на война!

— Ъъъ… Ние май не винаги се подчиняваме на всичките тези правила — каза Джони.

Ново свиване на раменете на „четири ръце“.

— Има ли значение? Дори и това, че сте измислили такива правила… Мислите си, че целият живот е игра!

Капитанката измъкна малко сребристо листче от един джоб на гащиризона си.

— Вие, нападателите, ни оставихте с твърде малко хранителни запаси. Така че, според собствените ви правила — натърти тя, — съм длъжна да те помоля за следното: петнадесет тона пресован пшеничен екстракт, обработен със захароза; десет хиляди литра студен говежди лактат; двадесет и пет тона препечен зърнен екстракт, съдържащ топлинно обработено говеждо и следи от други съставки заедно с нарязани и изпържени грудки от кореноплодни и оваляни в царевично брашно кръгчета зеленчуци; един тон пресовани синапени семена; три тона царевично зърно, покрито с лактатен дериват; десет хиляди литра оцветена вода, съдържаща захароза и редица микроелементи; петнадесет тона обработен ферментирал пшеничен екстракт в зеленчуков сок; хиляда тона заквасена млечна киселина, ароматизирана с плодови екстракти. На ден. Благодаря.

— Кво?!

— Вашите бойци се хранят с това — обясни Капитанката.

— Не ми прозвуча много като ядене…

— Прав си — въздъхна Капитанката. — Отвратителна липса на пресни зеленчуци и опасно висок дял на въглехидратите и мазнините. Ала както и да е — излиза, че ти ядеш това.

— Кой, аз ли?! Че аз дори не знам какво е това!!! Какво е „пресован пшеничен екстракт, обработен със захароза“?

— На опаковката пише „Снапифлейкс“ — обясни Капитанката.

— Ами „заквасена млечна киселина“?

— Нали яде бананово кисело мляко?

Устните на Джони се размърдаха. Опитваше се да схване.

— Ами „топлинно обработено говеждо“ и какво беше още там?

— Хамбургер с картофки и пържен лук.

Джони се опита да се надигне в леглото.

— Да не искаш да ми кажеш, че трябва да хукна на пазар и да накупя „Джамбобургери“ за вкъщи за цялата извънземна космическа флотилия?!

— Не точно.

— Според мене, не…

— Главният ми инженер иска една кофичка пилешки хапки.

— Какво обикновено ядат скрийуийците?

— Обикновено се храним с един вид водорасли. Притежават съвършен баланс на витамини, минерали и микроелементи, които ни осигуряват здравина и стабилен растеж на люспите и костните плочки.

— Тогава защо…

— Ами, както би казал ти, на вкус е пълна отврат.

— О…

Капитанката се изправи. Движението беше красиво. По телата на скрийуийците няма ъгли — освен в лактите и в коленете; като че ли можеше да се огъва накъдето си поиска.

— А сега трябва да вървя — рече тя. — Надявам се, че атаката от страна на низшите микроби, на която си подложен, скоро ще свърши. Бих могла само да се надявам и че атаката от страна на човешки същества, на която съм подложена аз, би могла да се прекрати също толкова лесно с лекарства.

— Защо не отвръщате на ударите? — попита Джони. — Знам, че можете.

— Не. Грешиш. Нали се предадохме.

— Да, ама…

— Няма да стреляме по човешките кораби. Рано или късно всичко това трябва да се прекрати. Ще бягаме. Един там ни осигури безопасно отстъпление, спомняш ли си?

Най-лошото беше, че нито повиши тон, нито го обвини в нещо. Тя просто изказваше твърдения. Тежки и ужасни твърдения.

— Добре — каза със сподавен глас Джони. — Обаче знам, че всичко това не е истина. Имам грип. При грип можеш да получиш слаби халюцинации. Всеки го знае. Спомням си, веднъж, когато бях болен, всичките тези пухкави зайчета по тапетите се разтанцуваха. И сега е същото. Знае ли човек. Ти просто си в главата ми.

— И какво от това? — рече Капитанката.

Мина през стената, после пак провря главата си обратно.

— Запомни — каза тя. — Само ти можеш да спасиш човечеството!

— Вече ти казах, че…

— „Скрий Уий“ е просто името, с което ни наричат човеците — обясни Капитанката. — Да си се замислял някога как е „Скрий Уий“ на скрийуийски?

 

 

Сигурно беше спал, но не сънува нищо. Събуди се в късния следобед.

Огромна топка ядрен огън, нажежена до милиони градуси, сияеше ослепително в небето.

Вкъщи нямаше никого. Майка му беше оставила поднос със закуска — което ще рече, че беше наредила на него нов пакет „Снапифлейкс“, лъжица, купичка и бележка с надпис: „Млякото е в хладилника“. Освен това беше изписала отдолу и служебния си телефон. Той знаеше, че номерът е този — но понякога тя използваше телефонния си номер така, както другите хора използват лейкопласт.

Отвори пакета и заровичка из него. Този път извънземното беше опаковано в мъничко, хигиенично хартиено пликче. Беше жълто и всъщност малко приличаше на Капитанката, ако така си присвиеш очите, че почти ги затвориш.

Взе да се мотае напосоки из стаите. Посред бял ден никога не даваха нищо интересно по телевизията — само разни жени, които си приказваха, седнали на канапета. Крадешком метна поглед към улицата — само ей така, да провери дали по нея не се стеле опашка от изгорели ракетни газове, дълга около километър. После пак се качи горе, седна и се втренчи в смълчания компютър.

Добре.

Значи… Първо натискаш копчето за включване. И играта започва. Някак си се чувстваше по-зле, когато се мъчеше да мисли, че просто си седи пред компютъра и си играе.

От друга страна, беше посред бял ден — което ще рече, че повечето хора са на училище или поне са се скатали някъде и си траят. Джони не беше много уверен по въпроса за игровото и истинското време, но може би когато хората бяха на училище, атаките спираха? Но не — сигурно някой играеше на същата игра в Америка или в Австралия, или някъде си.

Освен това, като умреш насън, се събуждаш — ама какво ли става, когато умреш буден?

Ала… скрийуийците ги избиваха — там, навън. Или там вътре. Или тук вътре.

Глупаво правеше Капитанката, че не отвръщаше на огъня с огън.

Ръката му включи компютъра, без той да осъзнава какво прави.

Появи се надписът. Музиката засвири. По екрана запълзя пак същата стара история. Знаеше я наизуст. „Спасителят на цивилизацията“. „Сигурно забвение“.

„Само ти можеш да спасиш човечеството“.

„Че кой, ако не ти?“

Примига. Буквите вече се бяха изнизали. Не можеше да му се е привидяло това последното, допълнителното изречение… Или пък можеше?

После — пак звезди.

Не докосна нито клавишите, нито джойстика. Не знаеше накъде трябва да лети. Общо взето, „направо“ му се виждаше най-добре. Часове наред.

Погледна часовника. Тъкмо минаваше четири следобед. След малко хората ще се приберат от училище. Ще гледат „Тайфата“ и „Тя ще се оправи“, и „Лунни езерца“. Бигмак ще гледа, зяпнал срещу брат си. Клатето ще гледа, докато се опитва да отмъкне заслужените слава и признание от поредния нещастен автор на компютърни игри. Йонеса сигурно нямаше да обръща кой знае какво внимание на телевизора — апаратът просто ще си работи, докато Йонеса си пише домашните. Йонеса винаги си пишеше домашните веднага след като се прибере от училище и не обръщаше внимание на нищо друго, докато не си ги напише така, че сам да е доволен. Но всички гледаха „Тайфата“.

Не и Джони — днес.

Усети, че го обзема смътна гордост от това. Телевизорът беше изключен. А той си имаше друга работа.

Някъде през последните десетина минути беше взел едно решение. Не беше сигурен точно какво, но го беше взел. Така че трябваше да го изпълни. Каквото и да беше то.

Отиде в банята и се пробва с термометъра. Беше електронен термометър, майка му го беше поръчала по някакъв каталог — показваше и времето. Всичко в този каталог имаше вграден дигитален часовник вътре. Дори и чадърът за голф, който служеше и за Удобна масичка за пикник. Дори и уредът за премахване на мъха от чорапите.

„Когато се притеснявате за часа, вие най-често се притеснявате, че не знаете колко е часът. Край с притесненията!“ — измърмори си Джони, набута термометъра в устата си и го държа там нужните двадесет секунди.

Температурата му беше 16:04o.

Нищо чудно, че му беше студено.

Върна се в леглото, все още с термометъра в уста, и пак погледна екрана на компютъра.

Пак само звезди и нищо повече.

Сега другите сигурно висяха около супера — освен ако Йонеса не се мъчеше да изкара шест плюс с домашното си. Висят. И чакат да се свърши поредният ден.

Взря се в термометъра. Показваше 16:07o.

А на екрана — все звезди, звезди, само звезди…