Лора Джо Роуланд
Шинджу (12)

Единадесета глава

За момент господарката Ниу се поколеба пред вратата на сина си. Държеше поднос, върху който имаше лакирана дървена кутия, клечки, няколко дълги пръчици и свещ от восъчна мирта. Нетърпелива да види Масахито, но в същото време изпълнена с ужас от предстоящата среща, тя подпря подноса на кръста си и почука. Никакъв отговор. Долови само далечното пеене на будистките свещеници в семейния параклис, които извършваха бдение над мъртвото тяло на Юкико. Тя плъзна вратата встрани, отвори я и влезе.

Връхлетя я леден вятър и тя ахна слисана.

Масахито бе коленичил с гръб към нея и с лице към отворения прозорец. В стаята бе почти толкова студено, колкото и в градината отвън, а той носеше само тънко бяло копринено кимоно. Нозете му бяха боси. Когато прекоси помещението и застана пред него, господарката Ниу видя на лицето му унесеното изражение на дълбока медитация — с полузатворени очи и леко раздалечени устни. Изглеждаше безчувствен към собственото си треперещо тяло и подпухналите си от студа ръце. Стаята му отразяваше онази суровост и липса на удобства, които Масахито предпочиташе като обстановка. Стените бяха покрити с обикновен бял хоросан, а подът бе застлан с оръфани татами. Синът на господарката Ниу въпреки богатството на своя баща живееше като монах — спеше на твърд футон и използваше мангала само в най-студеното време, сякаш за да провери колко страдание може да понесе. Притеснена за здравето му, майка му отиде до прозореца и го затвори.

— Майко!

Гласът му я стресна и тя замалко да изпусне подноса.

— Масахито, дойдох да направим процедурата с мокса^[1]. Трябва да побързаме, скоро ще стане време за погребението на Юкико. И не оставяй прозореца отворен, ще настинеш.

Той я изгледа с поглед, студен като стаята.

— Казах ти никога да не влизаш тук без мое позволение, майко!

Упрекът му прониза сърцето й. Масахито — нейният безценен единствен син, роден след години на надежди и молитви за мъжка рожба! Толкова го обичаше, обсипваше го с подаръци и внимание, а той й отвръщаше единствено с враждебност. Веднъж чу слугите да си шушнат, че го е разглезила, защото бил роден куц, а ето че сега и душата му също бе станала хрома. А как другояче можеше да го възмезди за това, че е най-малкият, единственият син, дете на втората съпруга на даймио, но изключен по рождение от списъка на наследниците и лишен от благосклонността на баща си заради своя недъг? Да, тя бе братовчедка на шогуна и една от фамилията Фудживара — потомствените владетели на имперския съд, но дори и това не можеше да осигури на сина й положението, което му се полагаше. Прииска й се да го погали и да го загърне в топли дрехи. Но само би предизвикала още по-резки слова. Затова попита предпазливо:

— Извинявай. Боли ли те кракът?

В мига, в който думите се отрониха от устните й, съжали за тях. Естествено, че го болеше. Нали веднага забеляза невидимите за останалите издайнически признаци на свирепата болка — свитите ъгълчета на устата му, прозрачните сенки под очите му! Дори вкочаняващият студ в стаята бе достатъчно показателен! Тя си спомни как той като дете често протягаше ръка опасно близо до пламъка на свещта. Веднъж го бе попитала защо върши подобна глупост, а той й отвърна: „Така забравям болката в крака.“

— Добре съм, майко — хладно отвърна Масахито и изпъна крак пред себе си, подготвяйки се за лечението. Тя знаеше, че усилието му причинява болка, но въпреки това изражението му не се промени. С нищо не издаваше колко страда. Мъчеше се да върви, без да куца и без да използва бастун, дори когато смяташе, че е сам. Сега придърпа кимоното към слабините си. Левият крак бе силен и мускулест, плътта му — гладка и стегната. Десният изглеждаше някак немощен, съсухрен, нашарен с белези от стари рани.

Както обикновено, видът на болния му крак извика у нея състрадание и нежност. Прииска й се да го погали, да облекчи страданията му с майчина ласка, но реакцията на Масахито бе непредсказуема. В детството си той понякога отвръщаше на прегръдките й, но по-често я удряше и риташе, защото ненавиждаше да го съжаляват и успокояват. Затова сега тя коленичи безмълвно, отвори лакираната кутийка и започна да вади единайсетте малки сиви конусчета от мокса. Наплюнчи основата на всяко и после ги нареди по бедрото на Масахито, като внимаваше да избягва незарасналите рани от минали лечения. Запали свещ от мирта и с дървена пръчица пренесе пламъка върху конусчетата. Скоро от тях се изви тънка струя дим и стаята се изпълни с тръпчивия мирис на пелин. Някъде отвън монотонното припяване на свещениците напомняше за предстоящата погребална церемония. Пушекът все повече се сгъстяваше. Най-накрая лицето на Масахито се отпусна, но майка му не знаеше дали защото моксата облекчаваше болката или защото паренето отвличаше вниманието му.

— Това е критично време за нашето семейство, Масахито — предпазливо каза тя. — И всички ние трябва да сме много внимателни. Да правим някои жертви…

Тя въздъхна с надеждата, че няма да й се налага да продължи. Той я изгледа безмълвен. Едва доловима зла усмивка заигра на устните му.

— Може би… ще е добре, ако… за известно време… се въздържаш от някои дейности — рече тя, запъвайки се.

Усмивката на Масахито стана по-широка. Той поклати глава и рече подигравателно:

— Защо поне веднъж в живота си не изречеш онова, което се крие в мислите ти? Тук сме сами, няма кой да ни чуе. Хайде, кажи! Какво искаш да направя? — той скръсти ръце в демонстративно очакване. — Е?

Още от малък Масахито винаги говореше грубо и нападателно. Неизменно успяваше да разплаче или да вбеси хората около себе си. Внезапен спомен изплува в съзнанието на господарката Ниу — как деветгодишният й син насъсква по-големите си братя и сестри и децата на бащините си васали едно срещу друго в люта битка, представяща историческите събития преди петстотин години — онези събития, в резултат на които в страната бе наложена военна диктатура и императорът бе отстъпил цялото държавно управление на шогуна. Играта приключи с многобройни рани, сръдни, викове и потрошена покъщнина. Тогава единствено Юкико се противопостави на брат си в опит да спре погрома. Господарката Ниу си спомни също как откри своя малък генерал пред горящите останки на летния павилион. Синът й злорадстваше над своите окървавени хлипащи воини.

— Защо, Масахито? — бе възкликнала тогава тя. — Защо?

Той я бе погледнал ликуващ право в очите:

— Исках да променя историята, майко. И успях! Кажи на татко, че днес кланът Тайра разгроми клана Минамото.

„Кажи на татко“ — ето това бе истинската причина за деянието му. Нейният жесток, гневен син изобщо не се вълнуваше от историята. Да! Баща му странеше от него, пренебрегваше го заради физическия му недъг и сега детето търсеше наказанието, защото то бе по-добро от липсата на каквото и да било внимание.

Господарката Ниу преглътна мъката си и го изпрати да живее със съпруга й в провинциалното имение. Надяваше се, че там двамата ще заживеят като баща и син. Но скоро доверен слуга й проводи вест, че Ниу Масамуне просто е заключил Масахито в изолирана стая — като животно в клетка — сам, неумит, хранен с отпадъци. Смазана от чувство за вина, господарката Ниу нареди да го върнат в Едо и сама поведе битка за обуздаване на буйния му нрав. И успя донякъде, често на възмутителна цена.

Сега прошепна:

— Моля те, Масахито! — цялата й любов, пари и хитрост нямаше да го спасят този път, ако той сам не си помогнеше.

— Майко! Ти искаш от мен да пожертвам малките си удоволствия само защото Юкико е мъртва и някакъв йорики слухти наоколо. Но аз не съм убил когото и да било…

— Масахито…

Саркастичният му глас я шибна безмилостно:

— Искаш от мен да не се мяркам в лятната вила в Уено. Искаш да…

— Престани! — изкрещя господарката Ниу. Затисна устата си с ръка, за да спре другите викове, които напираха. Как го мразеше в такива моменти! И как го обичаше! В злобното си непокорство лицето му изглеждаше дори по-красиво, отколкото в редките му състояния на благост. Щеше й се любовта към него да не бе така всепоглъщаща, да владееше чувствата си, за да можеше да го подчини на силната си воля и да го спаси…

Постигнал желаната реакция, Масахито омекна. Погали я с опакото на ръката си и каза нежно:

— Майко, излишно се тревожиш. Не се страхувай. Полицията ще намери достатъчно други подозрителни личности в живота на Юкико. Онзи актьор… Отхвърлените кандидат-женихи… Норийоши е мъртъв, опасността отмина. Всъщност скоро всичко ще си дойде на мястото. Повярвай ми.

Господарката Ниу взе ръката му в своята и я стисна:

— Посещението на онзи йорики ме обезпокои. Той е интелигентен и упорит, при това не робува на условностите. Не биваше да му говориш по този начин. Само възбуди интереса му…

Масахито освободи ръката си и се изсмя презрително. Високомерното му безразсъдство я плашеше най-много. Не си даваше сметка, колко е уязвим.

— Вече съм предприела стъпки натрапникът да бъде отстранен — продължи тя. — Съдията Огиу се съгласи да ограничи намесата му.

Масахито въздъхна:

— Стига си се опитвала да ме предпазиш. Зная какво върша и сам мога да се грижа за себе си. Ако йорики Сано продължава да си вре носа…

Той взе една горяща свещичка от мокса и я смачка между пръстите си.