Серия
Светът на диска (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color of Magic, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Цветът на магията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Цветът на магията
The Colour of Magic
Автор Тери Пратчет
Първо издание 1983 г.
Великобритания
Оригинален език английски
Жанр пародия, хумористично фентъзи
Вид роман (литература)
Поредица Светът на диска
ISBN ISBN 9544220801

Цветът на магията (на английски: The Colour of Magic) е книга в жанр хумористично фентъзи. Тя е първата книга от мащабната поредица на Тери Пратчет – Светът на диска. Книгата е издадена през 1983 г. и е една от малкото книги от поредицата, които са разделени на глави.

Главен герой в книгата е некомпетентния и циничен магьосник Ринсуинд, който неволно се превръща в екскурзовод на наивния турист Двуцветко. След като двамата са принудени да напуснат град Анкх-Морпорк, пътуването им ги отвежда до страната Крул, разположена на самия ръб на света. По време на тяхното пътешествие двамата герои са придружавани от Багажът на Двуцветко, сандък със стотици крака.

Историята развиваща се в Цветът на магията е продължена в книгата Фантастична светлина.

Аудиокнига

Издадена е аудиокнигата „Цветът на магията“ на български език от www.audiobookbg.com.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Цветът на магията

Огънят тътнеше из разделения на две град Анкх-Морпорк. Там, където пламъците лизваха Магьосническия Квартал, той лумваше в синьо и зелено, а краищата му се обрамчваха даже със странните искри на осмия цвят — октарината; там, където напредващите огнени езици успяваха да си пробият път до бъчвите и маслените складове по Търговската Улица, го сподиряше цяла серия пламтящи фонтани и експлозии; в зоната на парфюмерийните магазини той гореше, примесен с особена сладост, а там, където докоснеше купчините редки изсушени билки в дрогериите, хората полудяваха и започваха да говорят с Бога.

До този момент цялата търговска част на Морпорк гореше, а по-заможните и по-уважавани граждани на Анкх на отсрещния бряг храбро се бореха със създалото се положение и яростно рушаха мостовете. Но корабите по доковете на Морпорк — натоварени със зърно, памук и дървесина, и намазани със смола, — вече горяха във веселите пламъци, а съоръженията им за акостиране, станали на пепел, плаваха с отдръпването на отлива, като възпламеняваха дворците и къщите по брега, които закачаха докато се носеха като давещи се светулки към морето. Така или иначе, вятърът раздухваше искрите и ги разхвърляше далеч отвъд реката в закътани градини и пасища.

Димът от развихрилия се пожар се издигаше мили нагоре в черен, оформен от вятъра стълб, който се виждаше от целия свят Диск.

Той действително изглеждаше внушително от хладния, тъмен хълм, отдалечен на няколко левги оттам, откъдето две фигури наблюдаваха какво става със значителен интерес.

По-високият от двамата дъвчеше кокоши крак и се облягаше на сабя, която бе съвсем малко по-къса от средно висок мъж. И ако не се долавяше усещането за изострена интелигентност, човек съвсем спокойно би го взел за варварин от пустините на Централните Земи.

Спътникът му беше доста по-нисък и бе увит от глава до пети в кафяв плащ. По-късно, когато се раздвижи, ще се види, че ходи леко като котка.

За последните двайсет минути двамата не си бяха разменили нито дума, ако не броим краткия и неопределен спор за това дали изключително мощната експлозия е била масленият склад или работилницата на Магьосника Керибъл. От това зависеха пари.

Якият мъжага вече беше привършил с глозгането на кокала, метна го в тревата и разочаровано се усмихна.

— Свършено е с всичките тези улички. А толкова ми харесваха! — каза той.

— И всичките съкровищници — обади се дребният, след това добави замислено: — Чудно дали скъпоценните камъни горят? Нали казват, че са родствени на въглищата.

— И всичкото това злато — топи се и изтича в канавките, — говореше едрият, без да му обръща внимание, — и всичкото вино кипи във варелите.

— Имаше плъхове — каза човекът в кафяво.

— Истински плъхове, уверявам те.

— Не си беше работа да си тук в разгара на лятото.

— И това също. Макар че човек не може да се отърве от усещането, че ъ-ъ-ъ, ами, моментен…

Той млъкна, после се оживи:

— Дължахме на стария Фредор от „Алената Пиявица“ осем сребърника.

Дребният кимна в знак на съгласие.

За известно време те мълчаха, докато цяла серия от нови експлозии прокара червена линия през един останал досега тъмен участък от най-големия град на света. Големият се размърда.

— Невестулко?

— Да?

— Чудя се кой го запали?

Дребният фехтовач, известен като „Невестулката“, не отговори. Той гледаше пътя под червевикаво-кафявата светлина. Тъй като Деозилската Порта бе една от първите, които се сринаха в куп нажежени до бяло въглени, малцина се бяха мяркали насам оттогава.

Но сега се задаваха двама. Острите очи на Невестулката, както винаги в безупречна форма, независимо дали в мрак или сумрак, различиха силуетите на двама мъже на коне и на някакво ниско животно зад тях. Без съмнение това беше някой богат търговец, който се измъкваше със съкровището си, или поне с толкова от него, колкото са успели да сграбчат ужасените му ръце. Невестулката ги посочи на спътника си, който въздъхна.

— Статутът на разбойници хич не ни подхожда — каза варваринът, — но, както казваш, времената са трудни, а и за тази вечер нямаме мека постеля.

Той стисна сабята си и, щом първият ездач се приближи достатъчно, изскочи на пътя с ухилена физиономия — премерена точно — да насърчи, но и едновременно с това да уплаши.

— Моля да ме извините, господине… — започна той.

Ездачът дръпна юздите на коня си и отметна назад качулка. Едрият мъж се озова срещу едно лице, покрито с петна от външни изгаряния и осеяно с кичурчета опърлена брада. Даже и веждите му бяха изчезнали.

— Разкарай се, копеле! — каза физиономията. — Ти си Бравд от Централните Земи[1], нали?

Бравд усети, че е уплел конците на начинанието.

— Просто се разкарай, а? — повтори ездачът. — Разбираш ли, нямам никакво време за теб. — Огледа се и добави: — Същото се отнася и за долнопробния ти приятел, дето те следва по петите, където и да се спотайва сега.

Невестулката се приближи до коня и се вгледа в раздърпаната фигура.

— Ей, ами че това е Ринсуинд Магьосника, нали? — възкликна той с нотки на радост в гласа, а междувременно регистрираше отличителните белези на магьосника някъде в паметта си, за да изчака удобното време за отмъщение. — Стори ми се, че познах гласа му.

Бравд се изплю ядно и прибра обратно сабята в ножницата си. Не си струваше да се захващаш с магьосници — те твърде рядко имаха някакво прилично богатство.

— Доста самонадеяни приказки за един изпаднал уличен магьосник — промърмори той.

— Нищо не разбираш! — уморено каза магьосникът. — Толкова ме е страх от теб, че краката са ми омекнали, но проблемът е, че точно в този момент страдам от свръхдоза ужас. Искам да кажа, че когато тя спре да действа, ще имам време да се уплаша от тебе както подобава.

Невестулката посочи към горящия град.

— Да не би да си преживял всичко това?

Магьосникът разтърка очи с изранена до кръв ръка.

— Бях там, когато започна. Виждате ли го? Ей там, отзад? — Посочи назад към пътя, по който все вървеше спътникът му, възприел такъв начин на яздене, който предполагаше на всеки няколко секунди да изпада от седлото.

— Е? — попита Невестулката.

— Той го започна — простичко каза Ринсуинд.

Бравд и Невестулката погледнаха към фигурата, която сега подскачаше по пътя с единия крак в стремето.

— Подпалвач, така ли? — най-сетне попита Бравд.

— Не. Не съвсем — започна Ринсуинд. — Нека по-добре да кажем, че ако пълният и абсолютен хаос е светкавицата, той е просто този, който ще застане насред бурята горе на хълма, облечен в мокра медна броня, и ще се развика, че всички богове са копелета. Имате ли нещо за ядене?

— Малко пиле — отговори Невестулката. — Имаш го срещу разказ.

— Как се казва? — попита Бравд, който имаше навика да изостава от разговорите.

— Двуцветко.

— Двуцветко ли? Ама че смешно име!

— Вие нищо не знаете — каза Ринсуинд, докато слизаше от коня. — Та, казвате, пиле, а?

— Печено на скара — отговори Невестулката. Магьосникът изохка.

— Това ме подсеща — продължи Невестулката и щракна с пръсти, — че преди, ъ-ъ, около половин час имаше наистина мощна експлозия…

— Това беше, ъ-ъ, взриви се масленият склад — каза Ринсуинд и потреперя само при мисълта за огнения дъжд.

Невестулката се обърна и се ухили нетърпеливо на спътника си, който изсумтя, извади една монета от кесията си и му я подаде. Изведнъж откъм пътя се чу писък, а след това внезапно спря. Ринсуинд даже и не вдигна очи от пилето си.

— Едно от нещата, които не може да прави, е да язди кон — каза той.

После настръхна, сякаш нещо внезапно го халоса с чувал по главата, извика леко от ужас и се втурна в мрака. Когато се върна, съществото, наречено Двуцветко, висеше безпомощно на рамото му. Беше дребен и кльощав, облечен в много странни панталони до коленете и риза в такова невероятно и крещящо несъответствие на цветовете, че взискателното око на Невестулката се обиди, независимо че наоколо цареше полумрак.

— На пипане не ми изглежда да има нещо счупено — каза Ринсуинд. Той дишаше тежко. Бравд смигна на Невестулката и тръгна да поогледа нещото, което бяха решили, че е товарно животно.

— По-добре забрави — каза магьосникът, без да откъсва очи от Двуцветко, който лежеше в безсъзнание в ръцете му. — Повярвайте ми, сила го пази.

— Магия ли? — попита Невестулката и се настани на земята.

— Не-е-е. Но, струва ми се, че нещо като магия. Не от тези, дето си ги знаем. Как да ти кажа, може да превръща злато в мед, като в същото време то си остава злато, прави хората богати, като унищожава богатството им, дава смелост на слабите да се движат безстрашно сред крадци, минава и през най-здравите врати, за да съсипе и най-добре защитените съкровищници. Дори в този миг аз съм в нейна власт — така че, волю-неволю, трябва да следвам този луд и да го пазя да не му се случи нещо лошо. Тя е по-силна от теб, Бравд. Мисля, че е по-хитра даже и от теб, Невестулко.

— И как се нарича тогава тази велика магия?

Ринсуинд сви рамене.

— На нашия език това се нарича отразен-звук-като-от-подземни-духове. А има ли вино?

— Трябва да знаеш, че що се отнася до магии, не ми липсват умения я сръчност — каза Невестулката. — Още миналата година отнех жезъла на печално известния с мощта си Върховен Маг на Уаймятюри (с помощта на мой приятел там), отнех му колана от лунни бижута и живота — в приблизително този ред. Не ме е страх от този отразен-звук-от-подземни-духове, за който говорят. Все едно, ти ме заинтересува. Ще бъдеш ли така добър да ми разкажеш още нещо?

Бравд погледна към нещото на пътя. Сега то се бе приближило доста и формата му се виждаше по-ясно на предутринната светлина. Божичко, то изглеждаше съвсем като…

— Сандък на крака? — попита той.

— Ще ви разкажа за това — каза Ринсуинд — но само ако има малко вино.

Долу в равнината нещо започна да тътне и да свисти. Някой по-дълбокомислещ от останалите бе наредил да затворят големите шлюзове там, където река Анкх излизаше от града-близнак. И тъй като установеният излаз й бе отнет, реката беше преляла и заливаше опустошените от огъня улици. Скоро континентът от пламъци се превърна в малки островчета, които ставаха толкова по-малки, колкото по-висока ставаше тъмната вълна. Докато най-сетне над града от дим и пушек се вдигна нажежен облак от па̀ра и закри звездите. Невестулката си помисля, че той прилича на някакво черно водорасло или на гъба.

 

 

Градът-близнак, който се състоеше от гордия Анкх и опасния Морпорк, и на който всички останали градове от времето й пространството са само жалки подобия, бе преживял много битки и нападения в дългата си трескаво бурна история, но винаги се бе съвземал, за да процъфти отново. Така че огънят и последвалото го наводнение, което доунищожи всичко, останало неизгоряло, и освен това прибави един изключително зловонен лъх към проблемите на оцелелите, не сложиха края на града. Това бе по-скоро една яростна точка, нажежена запетая или пък двоеточие-саламандър в безкрайната му история.

Няколко дни преди тези събития с утринния прилив по река Анкх пристигна кораб и акостира сред многото други кораби в лабиринта от пристани и докове до брега на Морпорк. На борда си носеше розови перли, млечни орехи, пемза, няколко официални писма до Патриция на Анкх, и един човек.

Точно този човек привлече вниманието на Слепия Хю — един от просяците, които дежуриха първа смяна на Перленото Пристанище. Той сръга Сакатия Уа в ребрата и посочи безмълвно.

В този момент непознатият стоеше на кея и наблюдаваше как няколко моряци с мъка свалят на пристана някакъв голям, обкован с месинг сандък. Един друг мъж, очевидно капитанът, стоеше до него. Нещо във въздуха около моряка подсказваше, пък и всяка фибричка по тялото на Слепия Хю, който започваше да трепери винаги, щом се появеше и най-нищожното количество злато в радиус от петдесет крачки, го уверяваше с все сила, че той очаква скорошно забогатяване.

И наистина — щом оставиха сандъка върху паветата, непознатият бръкна в една кесия и… проблясва монета. Няколко монети. Златни. Слепият Хю подсвирна от удивление, а тялото му се бе напрегнало като лескова пръчка, която е открила вода. После той сръга Уа още веднъж и го изпрати на бегом по една съседна уличка към центъра на града.

Когато капитанът се върна на кораба си и остави леко объркания пришълец на кея, Слепият Хю грабна просешката си шапка и с подкупваща усмивка се запъти към него. Щом го зърна, чужденецът трескаво зарови в кесията си.

— Добър Ви ден, Господине! — започна Слепият Хю. В следващия миг установи, че лицето срещу него има четири очи. Обърна се, готов моментално да се изпари оттам.

— ! — каза непознатият и го сграбчи за ръката.

Хю си даваше сметка, че облегналите се на фалшборда моряци му се смеят. В същото време обиграните му сетива безпогрешно долавяха поразяващото мощно присъствие на пари. Той замръзна на място. Непознатият го пусна, извади от пояса си една малка черна книжка и бързо запрелиства. После каза: „Здравей!“

— Какво? — попита Хю. Човекът го зяпна неразбиращо.

— Здравей? — повтори той малко по-високо, отколкото е необходимо и твърде внимателно. На Хю му се стори, че чува как всеки един звук се заковава със звън на мястото си.

— Ами здрасти — отвърна Хю.

Непознатият се усмихна широко и отново зарови в кесията си. Този път ръката му извади голяма златна Монета. Всъщност тя беше малко по-голяма от 8000-доларова Анкхианска крона и видът й беше непознат, но пък говореше на Хю на език, който той отлично разбираше. Настоящият ми собственик, казваше тя, се нуждае от помощ и подкрепа; защо не му я дадеш, а пък в замяна на това ти и аз ще отидем някъде да се повеселим?

Някои дребни промени в изражението на просяка накараха чужденеца да се поотпусне. Той отново се консултира с книжката си.

— Бих искал да ми посочите някой хотел, кръчма, общежитие, пивница, странноприемница, кервансарай — каза той.

— Какво, тези всичките ли? — изненадан попита Хю.

— ? — попита пък непознатият.

Хю усещаше, че вече са привлекли погледите на малка група любопитни продавачки на риба, ловци на раци и зяпачи на свободна практика.

— Виж какво — каза той, — знам една хубава кръчма, това стига ли?

Втресе го само като си помисли, че златната монета може да изчезне завинаги от живота му. Ще я задържи, та ако ще Уаймор да конфискува всичко останало. Пък и големият сандък, в който бе по-голямата част от багажа на пришълеца, изглеждаше пълен със злато.

Четириокият човек погледна в книжката си.

— Бих искал да ме упътите към някой хотел, място за почивка, кръчма…

— Да, да, добре. Хайде тогава — припряно каза Хю. Грабна един от вързопите и тръгна бързо нанякъде. Непознатият се поколеба за миг и тръгна след него.

Тежкият влак на мисълта си запробива път в главата на Хю. Това, че толкова лесно ще заведе пришълеца в „Пробития Барабан“, без съмнение беше истински късмет, и Уаймор сигурно ще го възнагради. Но въпреки че новият му познат беше толкова кротък, нещо у него караше Хю да се притеснява, но да пукнеше, ако можеше да разбере какво точно беше то. Не беше до двете очи в повече, макар че те наистина бяха странни. Имаше нещо друго. Той погледна назад.

Дребният човек се носеше лекичко по средата на улицата и се оглеждаше, а на лицето му се четеше най-живо любопитство.

Нещо друго, съвсем наблизо, накара Хю да запелтечи, щом го видя.

Масивният дървен сандък, който за последен път бе видял да стои здраво закотвен на кея, следваше господаря си по петите, като леко се подрусваше. Съвсем бавно, да не би някое рязко движение да наруши крехкото равновесие върху собствените му крака, Хю се наведе леко, така че да погледне под сандъка.

Там имаше безброй много малки крака.

Много предпазливо Хю се обърна и внимателно продължи към „Пробития Барабан“.

 

 

— Странно — каза Уаймор.

— Беше с един такъв голям дървен сандък — добави Сакатият Уа.

— Трябва да е или търговец, или шпионин — продължи Уаймор. Откъсна едно парченце месо от котлета и го подхвърли във въздуха. То още не беше стигнало до най-високата точка на полета си, когато една черна фигура се отдели от сенките в ъгъла на стаята, стрелна се надолу и хвана хапката във въздуха.

— Търговец или шпионин — повтори Уаймор. — Предпочитам второто. От шпионин се печели двойно, защото винаги те чака награда като го предадеш на държавата. Ти какво ще кажеш, Уидъл?

Точно срещу Уаймор, вторият най-велик крадец на Анкх-Морпорк притвори единственото си око и сви рамене.

— Проверих на кораба — каза той. — А той е наемен търговски кораб. Осъществява нередовния рейс до Кафявите Острови. Хората там са си чисто и просто диваци. Нищо не разбират от шпиони, а предполагам, че ядат и търговците.

— Той приличаше малко на търговец — обади се Уа. — Само дето не бе дебел.

На прозореца изпърхаха криле. Уаймор се надигна от стола, прекоси стаята и се върна с един голям гарван. След като откопча капсулата със съобщението от крака му, той се присъедини към събратята си, които се виеха горе около гредите. Уидъл го погледна без особена любов. Гарваните на Уаймор бяха пословично предани на своя господар — до такава степен, че единственият опит на Уидъл да се издигне на поста „Най-велик крадец“ на Анкх-Морпорк, бе струвало лявото око на „дясната ръка“ на господаря им. Но, все пак, не и живота му. На Уаймор никога не му се зловиждаха амбициите на другите.

— Б12 — каза Уаймор, като хвърли настрани малкото шишенце и разви пъхнатия вътре миниатюрен свитък.

— Горрин Котката — механично каза Уидъл. — На пост горе в кулата на Храма на Малките Богове.

— Казва, че Хю е завел нашия чужденец в „Пробития Барабан“. Е, това е много добре. Бродман ни е… приятел, нали?

— Винаги — каза Уидъл. — Ако знае с какво може да изтъргува.

— Сред клиентите му е бил и твоят човек Горрин — любезно каза Уаймор, — защото пише и за някакъв сандък на крака, ако правилно разчитам тези драсканици тук. — Той погледна Уидъл над листа хартия.

Уидъл отмести поглед настрани.

— Ще бъде наказан — равнодушно каза той.

Уа погледна към мъжа, който се бе налегнал спокойно в стола си, а облеченото му в черно тяло се бе отпуснало така небрежно, сякаш беше пума от Земите на Ръба върху някой клон; и реши, че Горрин, горе в Храма на Малките Богове, скоро ще се присъедини към компанията на онези дребни божества, които живеят в безкрайните измерения на Отвъдния свят. А дължеше на Уа три медни монети!

Уаймор смачка бележката и я захвърли в един ъгъл.

— Мисля по-късно да се поразходим до „Барабана“, а, Уидъл? Пък може и да опитаме бирата, която толкова изкушава хората ти.

Уидъл не отговори нищо. Да си „дясната ръка“ на Уаймор беше като да те пребият от бой с напарфюмирани връзки за обувки.

 

 

Градът-близнак Анкх-Морпорк, най-важният от всички градове около Кръглото Море, приютяваше (а то се разбира от само себе си!) огромен брой банди, гилдии на крадци, синдикати и тем подобни организации. Това беше една от причините за богатството му. Повечето от по-скромните му жители от обратната на часовниковата стрелка страна на реката, които живееха из заплетените улички на Морпорк, допълваха оскъдния си доход, като изпълняваха някоя скромна роля за една или друга от съперничещите си банди. И така, далеч преди Хю и Двуцветко да влязат в двора на „Пробития Барабан“, шефовете на много от тях вече знаеха, че в града е пристигнал някой, който изглежда е много богат. Донесенията на някои от по-наблюдателните шпиони съдържаха даже подробности за някаква книжка, която казвала на непознатия какво да говори, и за някакъв сандък, който можел да върви сам. Тези детайли на мига бяха отхвърлени настрана като недостоверни. Нито един магьосник, способен на такива чародейства, не бе идвал някога на по-малко от миля от доковете на Морпорк.

Тъй като все още беше точно онова време от денонощието, когато по-голямата част от града ставаше от сън или тъкмо се канеше да си ляга, в „Барабана“ имаше съвсем малко хора, които видяха появата на Двуцветко. Когато след него се появи Багажа и уверено започна да криволичи надолу по стълбите, посетителите, насядали по грубите дървени маси, като по команда се втренчиха подозрително в чашите си.

Бродман тероризираше малкия трол, който бършеше бара, когато триото мина покрай него.

— Какво е това, по дяволите? — попита той.

— Само недей да говориш за това! — изсъска Хю. Двуцветко вече прелистваше книгата си.

— Но какво прави тоя? — попита Бродман с ръце на хълбока.

— Тя му казва какво да говори. Знам, че звучи смешно — промърмори Хю.

— Как може книга да казва на човек какво да говори?

— Бих искал подслон, стая, квартира, къща под наем, пълен пансион, чисти ли са ви стаите, стая с хубав изглед, каква е цената за една нощ? — на един дъх изпя Двуцветко.

Бродман погледна към Хю. Просякът сви рамене.

— Има много пари — обясни той.

— Кажи му тогава, че е три медни монети. А онова Нещо ще трябва да отиде в конюшнята.

— ? — попита непознатият. Бродман вдигна три дебели червени пръста и лицето на чужденеца мигновено се озари от разбираща усмивка. Той бръкна в кесията си и сложи три големи златни монети в ръката на кръчмаря.

Бродман се опули срещу тях. Те представляваха около четири пъти стойността на „Пробития Барабан“, в това число и прислугата. Той погледна към Хю. Там не срещна никаква помощ. Погледна към непознатия. Преглътна.

— Да — каза той с неестествено висок глас. — Естествено има и храна. Уф! Разбираш, нали? Храна. Да ядеш. Не? — Придружи обясненията си с подобаващи движения.

— Храна? — повтори дребният.

— Да — Бродман вече започваше да се поти. — Я по-добре си погледни в книжката.

Мъжът отвори книгата и прокара пръст по една от страниците. Бродман, който криво-ляво можеше да чете, занаднича наопаки в нея. Това, което видя, нямаше никакъв смисъл.

— Храаана — произнесе новодошлият. — Да. Котлет, гозба, пържола, задушено, рагу, фрикасе, кюфте, флейки, суфле, кнедли, желирано мляко, шербет, каша, салам, не искам салам, боб, без боб, деликатеси, желе, конфитюр. Пилешки дреболийки. — Той сияеше срещу Бродман.

— Всичко това? — омаломощено попита гостилничарят.

— Той само така си говори — обясни му Хю. — Не ме питай защо. Просто го прави.

Погледите на всички присъстващи в стаята бяха насочени към чужденеца, всички, освен един — този на Ринсуинд Магьосника, който седеше в най-тъмния ъгъл пред съвсем малка чаша с бира.

Той гледаше Багажа.

Вижте Ринсуинд.

Погледнете го! — Мършав, като повечето магьосници, и облечен в тъмночервен плащ, върху който с черни лъскави пайети са избродирани няколко загадъчни знака. Някои биха го взели за най-обикновен чирак-магьосник, избягал от учителя си в знак на неподчинение, от скука, страх или непреодолими хетеросексуални влечения. Но около врата си носеше верижка с бронзовия октагон, който недвусмислено показваше, че е възпитаник на Невидимия Университет — висшето училище по магия, чийто трансцедентален район на време-пространството никога не е нито точно Тук, нито Там. Възпитаниците му по принцип бяха предопределени най-малкото за титлата „маг“, но Ринсуинд бе напуснал (след една злощастна случка), знаейки само една-единствена магия, и си изкарваше криво-ляво прехраната из града, като използваше вродената си дарба за чужди езици. По правило избягваше всякакъв вид работа, но познатите му знаеха, че мозъкът му щрака бързо като машина. И когато видеше мъдро крушово дърво, можеше да го различи. Точно такова виждаше сега и просто не можеше да повярва на очите си.

Някой Върховен Маг след много усилия и много изразходвано време най-накрая би могъл да получи малък жезъл, изработен от дървесината на мъдро крушово дърво. То растеше само по местата на древната магия. Във всички градове на Кръглото Море сигурно имаше не повече от два такива жезъла. А цял сандък от такова дърво… Ринсуинд се опита да пресметне и реши, че даже ако сандъкът е натъпкан със звездни опали в пръчки от орихолатум, съдържанието му няма да се равнява и на едва десета от стойността на контейнера. Една вена започна да пулсира на челото му.

Той стана и се запъти към тримата. Попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Разкарай се, Ринсуинд! — сряза го Бродман.

— Само си помислих, че би било от полза, ако се обърна към този господин на родния му език — внимателно отговори Ринсуинд.

— Той и сам се справя чудесно, — каза кръчмарят, но отстъпи няколко крачки назад.

Ринсуинд се усмихна учтиво на непознатия и опита с няколко израза на Химерски. Той се гордееше, че владее отлично този език, но чужденецът му отвърна само с учудване.

— Не става — намеси се Хю с вид на много знаещ, — в книгата е работата, ясно ли ти е? Тя му казва какво да говори. Магия.

Ринсуинд превключи на Високо Борогравински, после на Вангълмешт, на Сумтри и даже на Черен Оруугу — езикът, който няма съществителни имена и има само едно прилагателно, и то неприлично. Всичките бяха посрещнати с учтиво неразбиране. В изблик на отчаяние той опита езически Троб и на лицето на дребничкия мъж цъфна радостна усмивка.

— Най-сетне! — извика той. — Боже мили! Това е забележително! (Макар че на езика Троб последната дума всъщност звучеше така: „Нещо, което може да се случи само веднъж за времето, когато може да се използва кану, издълбано старателно с брадва и огън от най-високото диамантово дърво, което расте в прочутите диамантови гори по ниските склонове на Планината Ауаяуа, обител на боговете на огъня, или поне така се говори.“).

— Какво беше всичко това? — подозрително попита Бродман.

— Какво каза кръчмарят? — попита малкият човек.

Ринсуинд преглътна.

— Бродман — каза той, — две чаши от най-доброто ти пиво!

— Разбираш ли какво говори?

— О, да, разбира се.

— Кажи му… кажи му, че е много добре дошъл. Кажи му, че закуската струва, ъ-ъ-ъ… една златна монета. — За миг на лицето на Бродман бе изписана страшната вътрешна борба, която го разкъсваше, а после, в изблик на щедрост, добави: — И за теб ще има от това.

— Чужденецо — със спокоен глас започна Ринсуинд. — Ако останеш тук, до довечера ще те наръгат с нож или ще те отровят. Но не преставай да се усмихваш, или и аз ще престана.

— О, хайде стига — каза непознатият, като се оглеждаше. — Изглежда ми чудесно място. Истинска Морпоркска кръчма. Ако знаеш колко съм слушал за тях! Всичките тези странни стари греди. И в същото време толкова удачно и разумно подбрани.

Ринсуинд бързо се огледа да не би някоя изтекла от Магьосническия Квартал отвъд реката магия да ги е пренесла мигновено на някое друго място. Но не, те все още бяха в „Барабана“ — с опушените му стени, с покрития му със стари тръстики и всякакви гадини под, с киселата му бира, която не се купуваше, а по-скоро се заемаше за известно време. Той се опита да нагласи представата си около думата „странен“, или по-точно към най-близкия еквивалент на Троб, което ще рече: „Тази приятна архитектурна чудатост, характерна за малките коралови къщи на пигмеите от полуостров Орохаи, които се хранят с гъби.“

От усилието му се замая главата. Новодошлият продължи:

— Казвам се Двуцветко — и протегна ръка. Другите трима инстинктивно погледнаха надолу да видят дали в нея има монета.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Ринсуинд. Разбери, не се шегувам. Това място е опасно.

— Чудесно! Точно такова исках!

— А?

— Какво е това в чашите?

— Това ли? Бира. Благодаря ти, Бродман. Да. Бира. Нали знаеш. Бира.

— Аха. Така типичното питие. Как мислиш, една малка златна монета дали ще бъде достатъчна, за да си я платя? Не искам да обидя някого.

Монетата беше вече наполовина вън от кесията му.

— Крррт — изскърца със зъби Ринсуинд. — Не, искам да кажа, че няма да обидиш никого.

— Добре. Казваш, че мястото е опасно. Имаш пред вид, че го посещават герои и хора на приключенията и риска, така ли?

Ринсуинд обмисляше чутото.

— Е, и?

— Прекрасно! Бих искал да се запозная с някои от тях.

Магьосникът се сети за едно обяснение.

— Аха, — каза той — дошъл си да наемеш войници („воини, които се бият за племето най-вече с млечни орехи“)?

— О, не, не. Просто искам да ги видя. За да мога, когато се върна у дома, да кажа, че наистина съм го направил.

На Ринсуинд му мина през ума, че една среща с по-голямата част от клиентелата на „Барабана“ би означавала, че Двуцветко никога няма да се върне у дома, освен ако не живееше надолу по течението на реката, и ако то случайно не го отнесеше дотам.

— Къде живееш? — попита той. Забеляза, че Бродман се е измъкнал в някоя от стаите отзад. Хю ги наблюдаваше подобрително от една съседна маса.

— Чувал ли си за града на Бес Паларджик?

— Ами, аз не съм бил много дълго в Троб. Само минавах оттам и…

— О, не, той не е в Троб. Аз говоря на Троб, защото в нашите пристанища има много биТробски моряци. Бес Паларджик е най-голямото морско пристанище на Ахатовата Империя.

— Струва ми се, че… никога не съм чувал за нея.

Двуцветко учудено повдигна вежди.

— Не? Тя е доста голяма. Плаваш от Кафявите Острови по посока на часовниковата стрелка около седмица и си там. Добре ли си?

Той бързо заобиколи масата и започна да тупа магьосника по гърба. Ринсуинд се задави с бирата.

Това беше Уравновесяващият Континент.

 

 

На три пресечки от там някакъв старец пусна една монета в колба с киселина и леко я завъртя. Бродман чакаше нетърпеливо. Чувстваше се много неудобно в тази стая, изпълнена с шумовете от бъчви и бълбукащи стъкленици, и по чиито лавици неясни, тъмни сенки намекваха за черепи и разни препарирани небивалици.

— Е? — попита той.

— С тези неща не може да се бърза — раздразнено отвърна старият алхимик. — Анализът продължава дълго. Ах! — Той побутна колбата, където монетата сега лежеше в зелен водовъртеж. Пресметна нещо върху парче пергамент.

— Изключително интересно — най-сетне проговори той.

— Истинска ли е?

Старецът стисна устни.

— Зависи какво разбираш под този термин — каза той. — Ако въпросът ти е дали тази монета се равнява на петдесетдоларова, например, тогава отговорът е не.

— Знаех си аз — изкрещя кръчмарят и се втурна към вратата.

— Мисля, че не съм съвсем ясен — спря го алхимикът.

Бродман се обърна ядосано.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, как да ти кажа, по един или друг начин, при сеченето си нашите монети са били разредени с течение на времето. Съдържанието на злато в една обикновена монета е едва 4/12, а останалите части се допълват със сребро, мед…

— Е и какво от това?

— Казах ти, че тази монета не е като нашите. Тя е от чисто злато.

Бродман си тръгна на бегом, а алхимикът остана известно време загледан така в тавана. После извади едно миниатюрно парченце фин пергамент, порови за химикал из останките и боклуците по работната си маса, и написа съвсем кратко, малко съобщение. След това се приближи до клетките с бели гълъби, черни петлета и други опитни животни. От една клетка извади плъх със сребриста кожа, нави пергамента в шишенцето, прикрепено за задния му крак и го пусна.

Животното подуши пода за миг, а после изчезна в една дупка в най-отдалечения край на стаята.

Някъде по същото това време една гадателка, която живееше от другата страна на квартала и досега никак не й беше вървяло, случайно погледна в гадателската си стъкленица, нададе лек писък и до един час успя да продаде всичките си скъпоценности, цялото си най-разнообразно магическо снаряжение, повечето от дрехите си и почти всичко останало, което притежаваше и не можеше да се носи удобно върху най-бързия кон, който тя успя да си купи. Самият факт, че когато по-късно къщата й се срина в пламъците, тя пък умря в странно свличане на почвата в Планините Морпорк, говори красноречиво, че и Смърт[2] също има чувство за хумор.

Почти в същия миг, когато пощенският плъх потъна в лабиринта от подземни пътеки под града, като бягаше напред, подчинен на непогрешим древен инстинкт, Патрицият на Анкх-Морпорк взе писмата, доставени тази сутрин от един албатрос. Той замислено погледна отново най-горното от тях и повика шефа на шпионите си.

А в „Пробития Барабан“ Ринсуинд зяпнал слушаше разказа на Двуцветко.

— И така, реших сам да проверя — говореше дребничкият човек. — Осем години спестявания — ето това ми струва пътуването. Но си заслужава всяка дадена половинка рину. Искам да кажа, ето ме, на̀. В Анкх-Морпорк — възпетият в разкази и песни. По улиците, които са познавали стъпките на Ерик Бялата Сабя. И Хран Варварина, и Бравд от Централните Земи, и Невестулката… Знаеш ли, всичко е точно така, както си го представях.

Смаяното лице на Ринсуинд бе застинало в ужас.

— Просто не издържах повече там отзад в Бес Паларджик — щастливо продължаваше да разказва Двуцветко, — да си седя ей тъй цял ден на бюрото и да събирам колонки с числа, и да чакам само едната пенсия накрая… Къде е романтиката във всичко това? Двуцветко, казах си аз, сега или никога. Не си струва само да слушаш приказки. Ти можеш да отидеш там. Сега му е времето да престанеш да се мотаеш по доковете и да слушаш разказите на моряците. Така че, съставих си един разговорник и си купих билет за следващия кораб за Кафявите Острови.

— Без пазачи? — промърмори Ринсуинд.

— Не. Защо? Че имам ли нещо, което си струва да се открадне?

Ринсуинд се прокашля.

— Ти имаш, ъ-ъ, злато.

— Някакви си две хиляди рину. Едва ли ще стигнат да преживее с тях човек месец-два. У дома, де. Предполагам, че тук ще ми стигнат за малко по-дълго време.

— Рину е една от тези големи златни монети, нали? — попита Ринсуинд.

— Да — Двуцветко обезпокоено погледна към магьосника над странните си лещи. — Как мислиш, две хиляди ще ми стигнат ли?

— Крррт — Ринсуинд изскърца със зъби, — т.е., да — достатъчно са.

— Добре тогава.

— Хм. Всички ли в Ахатовата Империя са богати като теб?

— Аз? Богат? За бога, какво те накара да мислиш така? Та аз съм само един беден чиновник! — и после добави: — Дали не платих на кръчмаря твърде много, а?

— Е, можеше и с по-малко да мине — призна Ринсуинд.

— Аха. За следващия път ще знам. Явно имам много да уча. Хрумна ми една идея. Ринсуинд, би ли се съгласил да те наема като ъ-ъ, не знам, може би думата „водач“ най подхожда в този случай? Мисля, че мога да си позволя да ти плащам по едно рину на ден.

Ринсуинд понечи да отвори уста, за да отговори, но усети как думите се скупчват в гърлото му и отказват да излязат в този свят, който започваше да се побърква със светкавична скорост. Двуцветко се изчерви.

— Аз те обидих — каза той. — Молбата ми беше чисто нахалство, отправена към професионалист като теб. Без съмнение имаш цял куп планове, към които искаш да се върнеш… някои дела по висша магия, сигурно…

— Не — едва-едва проговори Ринсуинд, — не точно в този момент. Та казваш едно рину, значи? Едно на ден. Всеки ден ли?

— Струва ми се, че предвид обстоятелствата би трябвало да ги направя рину и половина на ден. Плюс всички непредвидени разходи, естествено.

Магьосникът се окопити и се попривдигна величествено.

— Чудесно — каза той, — прекрасно.

Двуцветко посегна към кесията си и извади голям, кръгъл, златен предмет, погледна го за миг и го прибра обратно. Ринсуинд не успя да го разгледа добре.

— Мисля, че сега бих искал да си почина малко — каза туристът. — Преходът беше дълъг. А след това, ако нямаш нищо против, би ли дошъл да ме вземеш следобед да поразгледаме града.

— Добре.

— Тогава бъди така добър, моля те, и помоли кръчмаря да ми покаже стаята.

Ринсуинд изпълни молбата му и пред очите му нервният Бродман, който бе влетял от една от задните стаи, поведе Двуцветко нагоре по дървените стълби зад бара. Няколко секунди по-късно Багажа стана и заситни след тях.

После магьосникът се вгледа в шестте големи монети в ръката си. Двуцветко бе настоял да му плати предварително надницата за първите четири дни.

Хю кимна с глава и му се усмихна насърчително. Ринсуинд му се озъби.

Като студент Ринсуинд никога не бе получавал високи оценки по „предсказване“, но сега в мозъка му задействаха неизползвани схеми и бъдещето, изрисувано в ярки цветове, можеше да се прочете в очите му. Между плешките започна да го сърби. Знаеше, че най-разумното нещо, което би могъл да направи, е да си купи кон. Трябва да е бърз и скъп кон — веднага, но Ринсуинд не можа да се сети за някой търговец на коне, който да е толкова богат, че да може да върне рестото от почти цяла унция злато.

А след това с помощта на останалите пет монети естествено ще може да установи добра практика на безопасно разстояние оттук, да кажем, на двеста мили. Това щеше да е най-разумното.

Но какво щеше да стане с Двуцветко — съвсем сам в един град, където даже и хлебарките притежавал непогрешим усет за златото? Човек трябваше да е истински мръсник, за да го изостави.

 

 

Патрицият на Анкх-Морпорк се усмихна, но само привидно.

— Та казваш, Централната Порта, така ли? — промърмори той.

Началникът на стражата пъргаво отдаде чест.

— Тъй вярно, господарю. Трябваше да застреляме коня, за да го спрем.

— Което пък абсолютно директно те води тук, — каза Патрицият и погледна надолу към Ринсуинд. — А ти какво ще кажеш за себе си?

Говореше се, че едно цяло крило от двореца на Патриция е пълно с чиновници, които прекарваха дните си в подреждане, съпоставяне и осъвременяване на цялата информация, събрана от идеално организираната шпионска мрежа на техния господар. Ринсуинд не се съмняваше в това. Той хвърли бегъл поглед към балкона, който минаваше покрай едната страна на залата за аудиенции. Едно внезапно побягване, един бърз скок… моментална градушка от стрели на арбалет. Той потрепери от страх.

Патрицият опря брадичка в окичената си с пръстени ръка и погледна магьосника с очички, малки и твърди като мъниста.

— Я да видим — започна той, — клетвонарушение, кражба на кон, пускане в обръщение на фалшиви монети… да, струва ми се, че те чака Арената, Ринсуинд.

Това беше прекалено.

— Не съм откраднал коня! Купих го законно!

— Но с фалшиви пари. Така че, това е техническа кражба.

— Но тези рину са от чисто злато!

— Рину ли? — Патрицият завъртя една от тях в дебелите си пръсти. — Така ли се наричат? Много интересно. Но, както и самият ти казваш, не приличат много на долари…

— Ами, естествено, че не са…

— Аха! Значи признаваш?

Ринсуинд отвори уста да каже нещо, поразмисли и пак я затвори.

— Точно така. А отгоре на всичко, идва, разбира се, и моралният позор от страхливото ти предателство спрямо посетител на този бряг. Срамота, Ринсуинд!

Патрицият неопределено махна с ръка. Стражите зад Ринсуинд се отдръпнаха назад, а началникът им направи няколко крачки вдясно. Изведнъж Ринсуинд се почувства много самотен.

Известно е, че когато магьосник се кани да мре, самият Смърт идва да го вземе (вместо да възлага задачата на някой свой подчинен, като Болест или Глад, какъвто по принцип е обичаят). Ринсуинд нервно се огледа наоколо за високата фигура в черно (магьосниците, даже и нескопосаните, освен пръчици и конуси в очните си ябълки имат и нищожно малки октагончета, които им дават възможност да виждат в далечната октарина — основния цвят, на който всички останали цветове са просто бледи сенки, падащи върху нормалното четириизмерно пространство. Знае се, че той представлява нещо като флуоресцентно зеленикаво-жълто лилаво).

Не беше ли това проблясваща фигура в ъгъла?

— Разбира се — каза Патрицият, — аз бих могъл да бъда и снизходителен.

Сянката изчезна. Ринсуинд вдигна очи, а на лицето му беше изписана идиотска надежда.

— Да? — попита той.

Патрицият отново махна с ръка. Ринсуинд видя как стражите излизат от залата. Останал насаме с върховния господар на градовете-близнаци, той почти си пожела те да се върнат.

— Приближи се насам, Ринсуинд — заповяда Патрицият. Той посочи купата с разни вкусни ястия върху ниска ониксова маса до трона. — Искаш ли кристализирана медуза? Не?

— Хм, не — каза Ринсуинд.

— А сега искам много внимателно да чуеш какво ще ти кажа — дружелюбно каза Патрицият, — в противен случай ще умреш. По много интересен начин. След известно време. Моля те, престани да се въртиш като шило.

— Тъй като все пак си що-годе някакъв магьосник, естествено знаеш, че ние живеем в свят с формата на диск. И хората вярват, че някъде към далечния му край съществува континент, който, макар и малък, е равен по тегло на всички мощни земни маси, взети заедно, в това полукълбо? А това, според една древна легенда, се дължи на факта, че той е направен предимно от злато?

Ринсуинд кимна с глава. Кой не беше чувал за Уравновесяващия Континент? Някои моряци даже вярваха на детските приказки и тръгваха да го търсят.

И разбира се, или се връщаха с празни ръце, или изобщо не се връщаха. Според мнението на по-сериозните моряци, вероятно ги изяждаха гигантски морски костенурки. Защото, естествено, Уравновесяващият Континент не беше нищо друго, освен соларен мит.

— Разбира се, че той съществува — каза Патрицият. — И макар че не е направен от злато, вярно е, че златото там е много разпространен метал. По-голямата част от неговата маса е изградена от огромни октиронови залежи, дълбоко в земната кора. И така, за проницателен човек като теб е ясно, че съществуването на Уравновесяващия Континент представлява смъртна опасност за хората тук… — Той млъкна и се загледа в опуления Ринсуинд. После въздъхна и попита: — Случайно да си изгубил нишката на мисълта ми?

— Амгхх — Ринсуинд преглътна и облиза устните си. — Искам да кажа, че не. Искам да… ами, злато.

— Ясно — меко каза Патрицият. — Може би ти се струва, че би било прекрасно да отидеш до Уравновесяващия Континент и да докараш един кораб, натоварен със злато?

Ринсуинд имаше предчувствието, че са му заложили някакъв капан.

— Да? — осмели се да попита той.

— Ами ако всеки човек по брега на Кръглото Море има своя собствена планина от злато? Какво ще стане тогава? Помисли внимателно!

Ринсуинд сбърчи чело. Мислеше.

— Ами, всички бихме били богати?

Последвалото охлаждане му подсказа, че отговорът му не е верен.

— Освен това, Ринсуинд, бих искал да ти кажа, че между Господарите на Кръглото Море и Императора на Ахатовата Империя, както го титулуват, съществуват известни връзки — продължи Патрицият. — Съвсем слаби. Между нас има съвсем малко общи неща. Ние не притежаваме нищо, което те желаят, и те нямат нищо, което ние можем да си позволим. Това е стара Империя, Ринсуинд. Стара и коварна, жестока и много, много богата. Така че разменяме си братски поздрави с пощенски албатроси. През нередовни интервали от време.

— Едно такова писмо пристигна тази сутрин. Поданик на Императора изглежда си е наумил да посети нашия град. Явно иска да го разгледа. Само един луд може да изтърпи всичките лишения и да прекоси Океана по Посока на Часовниковата Стрелка, само за да види нещо. Както и да е.

— Пристигнал е тази сутрин. Могло е да срещне някой велик герой или пък най-коварния от всички крадци. Но е срещнал теб. Наел те е за екскурзовод. Ринсуинд, ти ще бъдеш водач на този оглеждач, на този Двуцветко. Ще се погрижиш той да се върне у дома с хубави впечатления от нашата малка родина. Какво ще кажеш за това?

— Ъхъ. Благодаря, Господарю — с жалък глас каза Ринсуинд.

— Естествено, има и един друг момент. Ще бъде истинска трагедия, ако на нашия малък посетител му се случи нещо лошо. Ще бъде ужасно, ако той, например, умре. Ужасно за цялата ни земя, тъй като Ахатовият Император се грижи за своята и е абсолютно сигурно, че може да ни унищожи с едно-единствено кимване. А това ще бъде ужасно за теб, Ринсуинд, защото за оставащите седмици преди огромната наемна имперска флота да пристигне тук, някои мои слуги ще се погрижат за това, когато отмъстителите дойдат, гневът им да се уталожи при вида на все още живата ти особа. Има някои магии, които могат да задържат живота в тялото, не дай боже!, и, а-а, виждам по лицето ти, че започваш да разбираш.

— Арргх.

— Моля?

— Да, Господарю. Аз ще се погрижа, ъ-ъ-ъ, искам да кажа, ще се постарая да се погрижа, ами, ъ-ъ-ъ, ще се опитам да се грижа за него и да не му се случи нищо лошо. — „А след това ще се хвана да жонглирам със снежни топки из Ада“, горчиво продължи да си говори наум той.

— Чудесно! Разбрах вече, че ти и Двуцветко сте в отлични отношения. Прекрасно начало. Щом той се завърне по живо, по здраво в родината си, ще разбереш, че не съм неблагодарен. Може даже да снема обвиненията срещу теб. Благодаря ти, Ринсуинд. Можеш да си вървиш.

Ринсуинд реши да не пита дали ще му върнат останалите пет рину. Много предпазливо заотстъпва към вратата.

— А, и още нещо! — гласът на Патриция го застигна, докато търсеше опипом дръжката на вратата.

— Да, Господарю? — попита той със свито сърце.

— Убеден съм, че няма и да си помислиш да избягаш от задълженията си, като опиташ да напуснеш града. Знам, че си роден гражданин на този град. Но можеш да бъдеш сигурен, че господарите на другите градове ще бъдат уведомени за тези условия до довечера.

— Уверявам Ви, че подобна мисъл даже не ми е минавала през ума, Господарю.

— Наистина ли? Тогава, ако бях на твое място, бих дал лицето си под съд за клевета.

Ринсуинд се втурна като хала към „Пробития Барабан“ и стигна там точно навреме, за да се сблъска с някакъв мъж, който излезе заднешком и много бързо. Припряността на непознатия се дължеше отчасти на копието, което стърчеше от гърдите му. Той изклокочи бурно и се строполи мъртъв в краката на магьосника.

Ринсуинд надникна иззад вратата и рязко отскочи назад при вида на една тежка брадва, която профуча край него шумно като яребица.

Второ предпазливо оглеждане му подсказа, че май ударът е бил сполучлив. Тъмният салон на „Барабана“ представляваше сбирщина биещи се мъже, една значителна част от тях — третият му и по-продължителен поглед го потвърди — вече на парчета. Ринсуинд залитна назад, когато една яростно запратена табуретка прелетя наблизо и се разби с трясък на отсрещната страна на улицата. В следващия миг той се шмугна вътре.

Беше облечен в тъмен плащ, потъмнял още повече от постоянното носене и от нередовното пране. В яростния мрак никой като че ли не забеляза тъмната сянка, която отчаяно се въртеше от маса на маса. По едно време един от биещите се, олюлявайки се назад, стъпи на нещо като пръсти. Няколко от нещо, което му заприлича на зъби, го ухапаха за глезена. Той изпищя пронизително и само за миг отслаби бдителността си, но този миг се оказа предостатъчен един изненадан противник да замахне със сабята си и да го прониже.

Ринсуинд стигна до стълбището като смучеше наранената си ръка и подтичваше със странна, полуприведена походка. Една стрела от арбалет изсвистя и се заби в перилата над него. Той изхленчи.

После се втурна и изкачи стъпалата на един дъх, като във всеки един миг очакваше да го застигне този път, по-точен удар.

Горе, в коридора той се изправи, едва поемайки си дъх, и видя, че подът пред него е застлан с трупове. Огромен мъж с черна брада и с окървавена сабя в едната си ръка натискаше ръчката на вратата.

— Ей! — изкрещя Ринсуинд. Мъжът се огледа, почти разсеяно извади къса кама от препаската с оръжия и я запрати към магьосника. Ринсуинд се наведе. Зад гърба му последва кратък вик, мъжът с арбалета изпусна оръжието си и се хвана за гърлото.

Великанът вече посягаше за втори нож. Обезумял от страх, Ринсуинд се огледа наоколо, а след това в дива импровизация зае магьосническа поза.

Вдигна ръка и я разпери:

— Асопити! Киоруча! Бийзълблор!

Мъжът се поколеба, а очите му заподскачаха нервно насам-натам, докато чакаше магията. Заключението, че въобще няма да последва никаква магия, го осени точно в мига, когато Ринсуинд се хвърли яростно към него и го ритна с все сила в слабините.

Докато той пищеше и се държеше с две ръце за корема, магьосникът блъсна вратата, вмъкна се вътре, затръшна я след себе си и задъхано се облегна на нея.

Тук, вътре, беше тихо. А и Двуцветко си спеше кротко на леглото. До самия му край стоеше и Багажа.

Ринсуинд направи няколко крачки напред — алчността го теглеше с такава лекота, като че беше на колелца. Сандъкът беше отворен. Вътре имаше торби, а в една от тях проблясва злато. За миг любовта към парите взе връх над предпазливостта, той внимателно протегна ръка… но каква полза от това? Никога няма да може да им се наслади. Неохотно отдръпна ръка и с изненада видя как отвореният капак на сандъка леко потрепери. Не се ли помръдна малко, сякаш разлюлян от вятър?

Ринсуинд погледна пръстите си, после погледна капака. Изглеждаше тежък и беше обкован с месингови ленти. Сега не помръдваше.

Какъв вятър?

— Ринсуинд!

Двуцветко скочи от леглото. Магьосникът пък отскочи назад и изкриви лицето си в усмивка.

— Скъпи приятелю, точно навреме идваш! Сега ще обядваме, а след това — сигурно си подготвил чудесна програма за следобеда!

— Ъ-ъ-ъ…

— Великолепно!

Ринсуинд си пое дълбоко дъх.

— Виж какво — отчаяно заговори той, — нека хапнем някъде другаде. Там долу има леко сбиване.

— Кръчмарска свада ли? Но защо не ме събуди?

— Ами, как да ти кажа, аз… какво?

— Струва ми се, че тази сутрин бях ясен, Ринсуинд. Искам да видя истинския Морпоркски Живот — пазара на робите, Свърталището на Проститутките, Храма на Малките Богове, Гилдията на Просяците… и истинско кръчмарско сбиване. — В гласа на Двуцветко се прокрадва лека нотка на съмнение: — Вие наистина имате такива, нали? Хора, които висят по полилеи, бой със саби върху масата, работите, в които Хран Варварина и Невестулката винаги се забъркват. Разбираш ли? Вълнуващи неща.

Ринсуинд тежко се отпусна на леглото.

— Ти искаш да видиш бой? — попита той.

— Да. Има ли нещо лошо в това?

— Като начало — хората получават рани.

— О, аз нямах предвид, че ние ще се намесваме. Само искам да погледам, това е всичко. И да видя някои от прославените ви герои. Нали имате такива? Нали това не са само пристанищни измислици? — А сега, за най-голяма изненада на Ринсуинд, Двуцветко почти се молеше.

— О, да. Всичките си ги имаме — припряно отвърна Ринсуинд. Мислено си ги представи и побърза да се освободи от гледката.

Рано или късно всички герои на Кръглото Море минаваха през портите на Анкх-Морпорк. Повечето от тях бяха от варварските племена, които живееха по-близо до скования в мраз Център, и развиваха нещо като експортна търговия с герои. Почти всички те притежаваха саби от сурова необработена магия, чието безкрайно хармонично съзвучие в астралната равнина правеше на пух и прах всички крехки опити на „приложното магьосничество“ в радиус от много мили наоколо. Но в това отношение Ринсуинд нямаше нищо против тях. Той знаеше отлично, че е само отпаднал студент по магия, така че дали самото появяване на някой герой пред градските порти е достатъчно, за да предизвика експлозия в колбите и материализиране на демони из Магьосническия Квартал, никак не го безпокоеше. Не, това което не харесваше у героите, беше самоубийствената им мрачна унилост, когато бяха трезви, и пагубната им лудост, когато бяха пияни. Пък и бяха твърде много. От известно време насам някои от най-известните и привлекателни местности край града се бяха превърнали в същинско сборище от врявата и виковете им. Говореше се, че ще формират рота.

Той си потърка носа. Единствените герои, на които можеше да отдели повече време, бяха Бравд и Невестулката, но и двамата в този момент не бяха в града; и Хран Варварина, който всъщност беше „учен“ според стандартите на Центъра, тъй като можеше да мисли, без да си мърда устните. Носеше се слух, че сега Хран броди някъде По Посока на Часовниковата Стрелка.

— Ей — най-сетне проговори той — виждал ли си някога варварин?

Двуцветко поклати глава.

— Точно от това се страхувах — каза Ринсуинд. — Ами те, те са…

Навън от улицата се чу тупуркане от бягащи крака, а врявата от долния етаж се засили. Преди Ринсуинд да се е съвзел достатъчно, че да се хвърли към прозореца, вратата зейна с трясък.

Но вместо побъркания от алчност дивак, когото очакваше да види, той се озова очи в очи с кръглоликия червендалест Старши Полицай на Стражата. Той отново започна да диша. Разбира се. Стражата винаги внимаваше да не се намесва твърде рано в някое сбиване, където силите не са недвусмислено в нейна полза. Тая работа докарваше до пенсия, така че изискваше предпазливи, обмислящи всяка своя стъпка хора.

Старши Полицаят погледна кръвнишки Ринсуинд, а после зяпна Двуцветко с нескрито любопитство.

— Е, тук всичко наред ли е? — попита той.

— О, всичко е чудесно — отговори Ринсуинд. — Малко позакъсняхте, а?

Полицаят не му обърна внимание.

— Това, чужденецът трябва да е, нали? — попита той.

— Тъкмо напускахме — бързо каза Ринсуинд и превключи на Троб: — Двуцветко, струва ми се, че е по-добре да обядваме някъде другаде. Знам някои местенца.

Той излезе в коридора с толкова самоувереност, колкото можа да изцеди от себе си. Двуцветко го последва, а няколко секунди по-късно се чуха сподавените въздишки на полицая, когато Багажът шумно затвори капака си, изправи се, протегна се и заприпка след тях. Стражата долу влачеше труповете навън от стаята. Оцелели нямаше. Пазачите се бяха постарали да подсигурят това, като им бяха оставили предостатъчно време да избягат през задната врата — чиста сделка между предпазливостта и закона, която беше изгодна и за двете страни.

— Кои са тези хора? — попита Двуцветко.

— Ами-и-и, как да ти кажа, просто хора — отговори Ринсуинд. И преди да може да се сдържи, една част от мозъка му, която в момента бездействаше, взе връх над устата му и добави: — Всъщност, герои.

— Наистина ли?

Щом единият ти крак е затънал в Сивата Миазма на Хрул, много по-лесно е да скочиш веднага вътре и да потънеш, отколкото да проточваш борбата. Ринсуинд му отпусна края.

— Да, ей, оня там е Ерик Силния-в-ръката, ей там пък е Черният Зенел…

— А Хран Варварина тук ли е? — попита Двуцветко и нетърпеливо се заоглежда. Ринсуинд пое дълбоко дъх.

— Този зад нас е точно той.

Тази лъжа беше толкова чудовищна, че нейните трептения всъщност се разпростряха извън една от по-нисшите астрални равнини чак до Магьосническия Квартал отвъд реката, откъдето тя набра страшна скорост от огромната постоянна вълна на силата, която неизменно кръжи там, и изскочи диво и необуздано в Кръглото Море. Един обертон стигна чак до самия Хран, който по това време се биеше с няколко гнола на една ронлива издатина високо горе в Планините Кадерак, и необяснимо защо предизвика краткотрайното му прилошаване.

Междувременно Двуцветко бе вдигнал капака на Багажа и бързо дърпаше навън тежък черен куб.

— Това е фантастично! — викаше той. — У дома никога няма да ми повярват!

— Какво се кани да прави? — подозрително попита Старшият Полицай.

— Радва се, че ни спасихте — отговори Ринсуинд. Той погледна отстрани черната кутия, като почти очакваше тя да експлодира или да започне да издава странни музикални тонове.

— Аха — каза полицаят. Той също беше зяпнал в кутията.

Двуцветко им се усмихваше жизнерадостно.

— Бих искал да увековеча събитието — каза той. — Би ли могъл да ги помолиш да застанат до прозореца, а? И, ъ-ъ-ъ, Ринсуинд?

— Да?

Двуцветко се вдигна на пръсти, за да му го прошушне.

— Предполагам, че знаеш какво е това, нали?

Ринсуинд погледна към кутията. Тя имаше кръгло стъклено око, което изпъкваше от центъра на едната страна, и ръчка отзад.

— Не съвсем.

— Това е устройство за правене на бързи снимки — каза Двуцветко. — Съвсем ново изобретение. Много се гордея с него, но, виж, дали тези господа, ами… искам да кажа, няма ли да се… уплашат? Би ли им обяснил? Разбира се, аз ще им се отплатя за времето, което ще ми отделят.

— Той има кутия с дяволче вътре, което рисува снимки — кратко каза Ринсуинд. — Направете каквото иска тоя луд и той ще ви даде злато.

Стражата нервно се усмихна.

— Бих искал и ти да си на снимката, Ринсуинд. Чудесно. — Двуцветко извади златния диск, който Ринсуинд бе забелязал по-рано, примигна срещу невидимото му лице за миг, промърмори „30 секунди като че ли ще са достатъчно“, и весело извика: — Моля, усмихнете се!

— Усмихнете се! — изръмжа Ринсуинд. Нещо в кутията забръмча.

— Точна така!

 

 

Високо горе над Диска се виеше вторият албатрос; толкова високо, че малките му оранжеви очички на практика обхващаха целия свят и огромното, бляскаво, опасващо го Кръгло Море. За единия му крак беше завързана жълта капсула със съобщение. Далече долу, невидима през облаците, птицата, която бе донесла първото послание до Патриция на Анкх-Морпорк, спокойно летеше обратно към вкъщи.

 

 

Ринсуинд гледаше с удивление миниатюрния стъклен квадрат. Това беше той, без никакво съмнение — една мъничка фигурка, в прекрасно съчетание на цветовете, изправена пред група стражи с физиономии, замръзнали в ужасени усмивки. Когато протегнаха глави иззад рамото му, за да видят по-добре, от мъжете наоколо се изтръгна безмълвна уплашена въздишка.

Ухилен, Двуцветко извади шепа дребни монети, които Ринсуинд вече знаеше, че са четвърт рину. Той смигна на магьосника.

— Имах подобни проблеми при престоя ми на Кафявите Острови — каза той. — Там помислиха, че иконографът краде и част от душата на този, когото снима. Смешно, нали?

— М-м-да — отговори Ринсуинд, а след това, тъй като някакси това не стигаше, за да поддържа своята част от разговора, добави: — Макар че, струва ми се, това не прилича много на мен.

— Много лесно се работи с него — каза Двуцветко, без да обърне никакво внимание на думите му. — Виж, единственото, което трябва да направиш, е да натиснеш копчето. Останалото е работа на иконографа. А сега аз ще застана ей там, до Хран, а ти ще направиш снимката.

Монетите укротиха тревогата на стражите така, както това може да направи само златото, а само 30 секунди по-късно Ринсуинд с изненада установи, че държи в ръцете си малък стъклен портрет на Двуцветко, стиснал огромен, назъбен нож и с такава усмивка, сякаш са се сбъднали всичките му мечти.

 

 

Обядваха в малка гостилница близо до Месинговия Мост, а през това време Багажът се беше настанил под масата. Храната и виното, които далеч превъзхождаха обичайното меню, на което Ринсуинд беше свикнал, си казаха думата и му помогнаха да се поотпусне. Нещата ще се оправят, реши той. Малко изобретателност и повече съобразителност — това беше всичко, от което имаше нужда сега.

Двуцветко изглежда също се беше замислил. Забил съсредоточено поглед в чашата с вино, той попита:

— Предполагам, че сбиванията по кръчмите са нещо съвсем естествено тук, нали?

— Ами, кажи-речи, да.

— И сигурно обзавеждането и мебелите се повреждат?

— Обзав…? А, ясно. Искаш да кажеш, столовете и там, всичко останало. Да, сигурно.

— И това сигурно създава големи проблеми на кръчмарите?

— Ами, честно казано, никога не съм се замислял. Предполагам, че е един от рисковете на професията.

Двуцветко го погледна замислено.

— Може би бих могъл да помогна. Рисковете са ми работата. А-а-а, това ядене не е ли малко тлъсто?

— Нали каза, че искаш да опиташ типична Морпоркска храна — отвърна Ринсуинд. — Та какво казваш за рисковете?

— О! Аз знам всичко за тях. Такава ми е работата.

— И на мен ми се стори, че казваш точно това. Но и първия път не можах да повярвам.

— О, аз не поемам рискове. Горе-долу най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало някога, беше, че веднъж съборих мастилницата. Аз преценявам рисковете. Ден след ден. Знаеш ли какви са шансовете срещу това да не се запали някоя къща в района на „Червения Триъгълник“ на Бес Паларджик? Петстотин тридесет и осем към едно. Изчислих го! — добави той с нотка на гордост в гласа.

— Какво… — Ринсуинд се опита да сподави оригването си, — защо? ’звинявай. — Наля си още малко вино.

— Защото… — Двуцветко млъкна. — Не мога да го кажа на Троб. Струва ми се, че биТробците нямат дума за това. На моя език ние го наричаме… — и той произнесе цял куп неразбираеми чужди думи.

— „За-страх-уловка“ — повтори Ринсуинд. — Каква смешна дума. К’во значи?

— Ами, да речем, че ти имаш кораб, натоварен с, например, златни кюлчета. Той би могъл да налети на буря или да го откраднат пирати. Ти не искаш това да ми се случи, така че си изкарваш „За-страх-уловка-с-полица“. Аз пресмятам шансовете товарът да не се изгуби, като се базирам на прогнозата за времето и събраните сведения за пирати за последните двайсет години, после прибавям нещо, след това ти ми плащаш нещо въз основа на тези изчисления…

— … и нещото… — Ринсуинд тържествено размаха пръст.

— … и после, ако товарът се изгуби, аз ти възстановявам парите.

— Възстановяваш?

— Плащам ти стойността на товара — много търпеливо обясни Двуцветко.

— Ясно. Нещо като бас, нали?

— Облог ли? Може би, донякъде.

— И ти печелиш с тази „за-страх-уловка“?

— О, то със сигурност си връща капиталовложенията.

Потънал в ярката жълта топлина на виното, Ринсуинд се опита да си представи тази „за-страх-уловка“ в условията на Кръглото Море.

— Не съм сигурен, че разбирам тази „за-страх-уловка“ — твърдо каза той, докато светът мързеливо се въртеше около него. — Виж, магията. Магията я разбирам.

Двуцветко се засмя.

— Магията е едно, а отразеният-звук-от-подземни-духове е друго.

— К’во?

— Какво?

— Смешната дума, която каза — нетърпеливо извика Ринсуинд…

— „Отразеният-звук-от-подземни-духове“?

— Никога не съм го чувал!

Двуцветко се постара да му обясни.

Ринсуинд се постара да разбере.

В дългите следобедни часове те обикаляха града По Посока на Часовниковата Стрелка, отчитано от реката. Водеше Двуцветко, а странният фотоапарат висеше на кожена връзка около врата му. Ринсуинд се влачеше след него, като от време на време спираше, за да похленчи и да провери дали главата му все още си е на мястото.

Следваха ги и някои други. В един град, където публичните екзекуции, дуелите, сбиванията, магьосническите разправии и необичайните събития редовно отмерваха нормалния ход на деня, жителите му бяха овладели професията на любопитни странични наблюдатели до съвършенство. Всички те бяха, до един, изкусно обиграни зяпачи. Във всеки случай, Двуцветко очаровано правеше снимка след снимка на хора, заети — според него — с обичайната си дейност, и тъй като след това четвърт рину щеше да ги възнагради за причиненото им безпокойство, на минимално разстояние след него вървеше опашка от замаяни и щастливи новобогаташи, готови в случай, че от този луд се изсипеше дъжд от злато.

В Храма на Седморъкия Сек краткото съвещание на свещениците и на ритуалните занаятчии по трансплантация на сърца реши, че високата сто педи статуя на Сек е общо взето твърде свята, за да я изкарат на магьосническа снимка, но заплатените им две рину ги оставиха споделящи учудващото единомислие, че в крайна сметка Той може и да не е чак толкова свят.

Резултатът от продължителното размисляне в Свърталището на Проститутките беше цял куп цветни образователни снимки, една част от които Ринсуинд скри у себе си за собствена и по-детайлна употреба. Щом мозъкът му се изчисти от алкохолните па̀ри, той започна да размишлява много сериозно върху принципа на действие на иконографа.

Даже и некадърните магьосници знаеха, че някои вещества са чувствителни към светлината. Може би стъклените пластинки се подлагаха на действието на някакъв мистериозен процес, в резултат на което светлината, минаваща през тях, замръзваше? Или поне нещо подобно? Много често Ринсуинд го обземаше подозрението, че има някъде нещо по-добро от магията. Обикновено се разочароваше.

Така или иначе, скоро той започна да се възползва от всяка възможност да работи с кутията. Двуцветко се съгласяваше с радост, тъй като това му даваше възможност да се появява на собствените си снимки. Точно тогава Ринсуинд забеляза нещо странно. Притежаването на кутията прехвърляше някаква сила върху този, който я държи — а именно, че всеки, изправен пред хипнотизиращото стъклено око, трябваше безпрекословно да се подчини на властната заповед как да застане и как да изглежда.

Той беше зает тъкмо с това на Площада на Счупените Луни, когато се случи нещастието.

Двуцветко позираше до един объркан заклинател, а тълпата от новооткритите му почитатели го наблюдаваше с любопитство и го чакаше да направи нещо смешно и налудничаво.

Ринсуинд клекна на едно коляно, за да нагласи по-добре снимката, и натисна омагьосаната ръчка.

Кутията каза:

— Не става. Свърши ми се розовото.

И пред очите му се отвори незабелязана досега вратичка. Малка, зелена и покрита с отвратителни брадавици човекоподобна фигура се подаде навън, посочи с една ръка с дълги нокти към палитра с най-различни цветове и закрещя срещу него.

— Няма розово! Виждаш ли? — пронизително пищеше малкото хуманоидче. — Няма никаква полза да продължаваш да натискаш ръчката щом няма повече розово, ясно ли ти е? Ако искаше розово, не трябваше да снимаш всичките тези млади госпожици, разбра ли? Отсега нататък е монохром, братле. Ясно?

— Ясно. Да, добре — отговори Ринсуинд. Стори му се, че в едно тъмно ъгълче на малката кутия вижда статив и миниатюрно неоправено легло. Пожела си да се е излъгал.

— Да сме наясно, дотук беше — кресна дяволчето и затръшна вратата. Ринсуинд си помисли, че чува приглушения шум от недоволно мърморене и стържене на столче, което влачеха по земята.

— Двуцветко… — започна той и погледна нагоре.

Двуцветко беше изчезнал. Докато Ринсуинд оглеждаше тълпата и усещаше как тръпките на ужаса полазват по гърба му, нещо внимателно го бодна в кръста.

— Обърни се бавно — каза един черен като коприна глас. — Иначе се прости с бъбреците си.

Тълпата наблюдаваше с любопитство. По всичко личеше, че това ще е хубав ден.

Ринсуинд бавно се обърна, като усещаше как острието на сабята дращи в ребрата му. В другия й край разпозна Стрен Уидъл — крадец, жесток фехтовач, неудовлетворен кандидат за титлата „най-лош човек в света“.

— Здрасти! — немощно каза той. На няколко крачки оттам забеляза няколко несимпатични, студени, равнодушни мъже, които повдигаха капака на Багажа и развълнувано сочеха торбите със злато. Уидъл се усмихна. Това отне мъжеството от белязаното му с рани лице.

— Знам те аз тебе, мизерен магьоснико! Онова нещо там какво е?

Ринсуинд усети как капакът на Багажа леко потрепва, въпреки че не духаше вятър. А той продължаваше да стиска фотоапарата.

— Това ли? Прави снимки — бодро каза той. — Ей, я задръж тая усмивка, а, става ли? — Той бързо отстъпи назад и насочи кутията.

За един миг Уидъл се поколеба.

— Какво? — попита той.

— Чудесно, задръж така… — говореше магьосникът.

Крадецът спря, после изръмжа нещо и отдръпна сабята си.

Чу се едно „щрак“ и след него вой и страшни писъци. Ринсуинд не се огледа от страх пред ужасните неща, които можеше да види, а докато Уидъл се усети да го потърси отново, той вече беше на другия край на Площада, и продължаваше да набира скорост.

 

 

Албатросът се спускаше с бавен, широк замах на крилете, но полетът му завърши в не чак толкова достолепие кълбо перушина, когато тупна тежко върху платформата си в Патрицианската градина с птици.

Пазачът на птиците, който дремеше на слънцето и въобще не очакваше друго послание от далеко толкова скоро след тазсутрешното, скочи на крака и погледна нагоре.

Няколко секунди по-късно той вече бягаше по коридорите на двореца, стиснал капсулата със съобщението и — поради невниманието си, подпомогнато от изненадата — смучеше отвратителната рана от клюн върху ръката си.

 

 

Ринсуинд тичаше тежко по някаква уличка, като въобще не обръщаше внимание на яростните викове, които идваха от фотоапарата. По едно време забърса една висока стена с избелелия си плащ, който се развяваше около него като перата на рошава гарга. Той се озова в предния двор на някакъв магазин за килими, разбута стоката и клиентите, шмугна се през задния изход, без да успее даже да се извини, потъна в една друга уличка и спря като залитна опасно, точно в мига, когато щеше без да мисли да се хвърли в Анкх.

Известно е, че има такива загадъчни реки, една-единствена капка от които е достатъчна, за да отнеме живота на човек. След мътното си криволичене през градовете-близнаци, и река Анкх можеше да се окаже една от тях.

Яростните викове в далечината се извисиха в пронизителен ужасен вой. Ринсуинд отчаяно се огледа за лодка или за нещо, за което да се хване и да се изкачи по голите стени, които го заграждаха.

Беше попаднал в капан.

Неканена, Магията се надигна в съзнанието му. Може би не беше вярно, че той я е научил; тя го беше научила. Случката беше довела до изгонването му от Невидимия Университет, защото заради един облог той се бе осмелил да разгърне страниците на последния останал екземпляр от личната магьосническа книга на Създателя — Октавата (докато университетският библиотекар се занимаваше с нещо друго). Магията беше изскочила от страницата и моментално се беше врязала дълбоко в съзнанието му, откъдето даже и общите талантливи усилия на Медицинския факултет не успяха да я примамят да излезе. Те не можаха да установят и коя точно беше Магията, освен това, че беше една от осемте основни магии, които са сложно преплетени със самата тъкан на времето и пространството.

И оттогава тя проявяваше обезпокоителна тенденция: винаги, когато Ринсуинд беше преуморен или много уплашен, тя напираше да бъде казана.

Той стисна здраво зъби, но първата сричка изби в ъгълчетата на устата му. Лявата му ръка се вдигна неволно и, щом магическата сила го завъртя във вихъра си, заискри в октаринови пламъци…

Багажът полетя към ъгъла, а няколко стотните му крачка се задвижиха като бутала.

Ринсуинд зяпна. Магията отмря, наказана.

Сандъкът не личеше да е затруднен по някакъв начин нито от прикриващото го метнато върху него декоративно одеало, нито от крадеца, който висеше на една ръка от капака. Висеше, в съвсем буквален смисъл, с мъртва тежест. По-нататък по капака личаха останките от два пръста с неизвестен притежател.

Багажът спря на няколко крачки от магьосника и след миг прибра крачетата си. Ринсуинд не виждаше никакви очи, но въпреки това беше сигурен, че той го наблюдава. С очакване.

— Ш-ш-шът — тихо каза той. Багажът не помръдна, но капакът изскърца и се отвори, като пусна мъртвия крадец.

Ринсуинд си спомни за златото. Както би могло да се предположи, сандъкът трябваше да си има господар. Двуцветко отсъстваше, да не би тогава да си беше осиновил него?

Започваше отливът и той виждаше как на жълтата следобедна светлина разни останки плават към Речната Порта, която се намираше едва на някакви си сто ярда надолу по течението. Щеше да му отнеме само секунда и мъртвият крадец щеше да се присъедини към тях. А даже и да го намереха по-късно, едва ли щеше да се вдигне много шум. Пък и акулите в устието на реката бяха свикнали на здрава, редовна храна.

Ринсуинд гледаше как тялото се отдалечава надолу по водата и обмисляше следващата си стъпка. Багажът вероятно ще може да плава по повърхността. Трябваше само да изчака да се здрачи и след това да се възползва от отлива. Надолу по течението имаше цял куп диви места, където би могъл да излезе от водата, а после… е, ако Патрицият наистина е разпратил сведения за него, ами, тогава чифт нови дрехи и едно бръснене би трябвало да свършат работа. Във всеки случай, съществуваха и други земи, а той пък имаше дарба за чужди езици. Нека само да стигне до Химера или до Гоним, или до Екалпон — и половин дузина армии няма да могат да го върнат обратно. А после… богатство, удобство, сигурност…

Оставаше, естествено, проблемът с Двуцветко. Ринсуинд си позволи за един миг да изпита тъга.

— Можеше да е и по-зле — каза той като за сбогом. — Можеше да бъда аз.

Но когато се опита да се раздвижи, се оказа, че нещо задържа плаща му.

Изви врат и видя, че краят му е притиснат здраво от капака на Багажа.

 

 

— А, Горфал! — любезно каза Патрицият. — Влез, седни. Мога ли да те насиля да изядеш една захаросана морска звезда?

— Целият съм на вашите заповеди, господарю — спокойно отговори старият мъж, — освен, може би, що се отнася до консервираните бодлокожи.

Патрицият повдигна рамене и посочи с поглед свитъка на масата.

— Прочети това — каза той. Горфал взе пергамента и едната му вежда леко се сбърчи, щом видя познатите идеограми на Златната Империя. За около минута той чете мълчаливо, а след това обърна свитъка, за да разгледа в подробности печата върху обратната страна.

— Ти си известен като специалист по въпросите на Империята — каза Патрицият. — Можеш ли да обясниш това?

— Познанието в областта на Империята се заключава много по-малко в отчитането на конкретни събития, отколкото в изучаването на определен тип мислене — каза старият дипломат. — Да, съобщението е интересно, но не е изненадващо.

— Тази сутрин Императорът ми даде инструкции — Патрицият си позволи лукса да се намръщи, — инструктира ме да пазя този там, Двуцветко, Горфал. Сега по всичко личи, че трябва да наредя да го убият. Това не те ли учудва?

— Не. Императорът е само едно дете. Той е… идеалист. Страстен, при това. За народа си е бог. А следобедното писмо, освен ако не греша тотално, е от Деветте Въртящи се Огледала Великия Везир. Остарял е на служба при няколко Императора. Той се отнася към тях като към необходим, но досаден елемент за успешното съществуване на Империята. Обича всяко нещо да си стои на мястото. Империята не е била създадена, като са позволявали на разни неща да напускат от мястото си. Така мисли той.

— Започвам да разбирам… — каза Патрицият.

— Така-а-а — Горфал се усмихна под мустак. — Е, този турист е нещо, което не си е на мястото. След като отстъпи пред желанието на своя господар, Деветте Въртящи се Огледала ще се погрижи — сигурен съм в това — да вземе мерки с оглед на това един турист да не бъде допуснат да се върне у дома и да донесе със себе си (кой знае!) болестта на неудовлетворението. Империята обича хора, които си седят там, където ги е сложила. Така че, толкова по-удобно, ако този Двуцветко изчезне завинаги някъде из варварските земи, т.е. тук, господарю.

— И какво предлагаш?

Горфал сви рамене.

— Просто да не правите нищо. Нещата без съмнение ще се уредят от само себе си. Макар че… — той се почеса замислено по ухото — може би Гилдията на Убийците…?

— А, да — каза Патрицият — Гилдията на Убийците. Кой им е президент в момента?

— Злорф Фланеления крак, господарю.

— Ще поговориш с него, нали?

— Така да бъде, господарю.

Патрицият кимна. Всичко това го поуспокои. Той беше съгласен с Деветте Въртящи се Огледала — животът и без това беше труден. Би било по-добре, ако хората стояха там, където са сложени.

 

 

Бляскави съзвездия грееха над свят Диска. Един след друг търговците затваряха капаците на магазините си. Един по един джебчии, крадци, данъчни акули, проститутки, илюзионисти, рецидивисти и обирджии по домовете се събуждаха и закусваха. Магьосниците се залавяха за многоизмерните си дела. Тази вечер щяха да се срещнат две мощни планети и небето над Магьосническия Квартал вече беше задръстено от преждевременни магии.

— Виж какво — каза Ринсуинд, — така няма да стигнем доникъде.

Той помръдна настрани. Багажът го последва като вярно куче със заплашително полуотворен капак. Ринсуинд за миг обмисли възможността за един отчаян скок към свободата. Капакът щракна в очакване.

„Все едно, това проклето нещо така или иначе ще ме последва“, безнадеждно си помисли той. Целият му вид беше такъв упорит и твърдоглав. Ринсуинд имаше гадното предчувствие, че даже и да успееше да се добере до кон, Багажът ще го последва на бегом със собствена скорост. И така безкрай. През реки и океани. Ще се приближава бавно всяка нощ, когато той ще трябва да спре, за да поспи. И така, най-сетне, един ден, в някой екзотичен град и след много години, той ще чуе шума от стотици миниатюрни крачета, които бързо-бързо го застигат по пътя отзад…

— Хванал си не този, когото трябва! — изпъшка той. — Не съм виновен аз! Аз не съм го отвлякъл!

Сандъкът леко се придвижи напред. Сега само една тясна ивица мазен вълнолом делеше краката на Ринсуинд от реката. Осени го сигурното предчувствие, че сандъкът ще може да плува по-бързо от него. Опита се да не си представя какво ли ще бъде да се удави в Анкх.

— Няма да спре, докато не отстъпиш, не ти ли е ясно — каза едно гласче, готово за разговор.

Ринсуинд погледна към иконографа, който още висеше на врата му. Капакът му беше отворен, а джуджето, облегнало се на рамката, пушеше лула и наблюдаваше весело какво става.

— Поне ще те вкарам и теб заедно с мен — изръмжа Ринсуинд през зъби.

Дяволчето извади лулата от устата си.

— Какво каза?

— Казах, че ще те натопя с мен, по дяволите!

— Заповядай! — дяволчето многозначително потупа стените на кутията си. — Ще видим кой ще потъне пръв.

Багажът се прозя и се премести напред с една стотна от милиметъра.

— Е, добре — раздразнено каза Ринсуинд, — но трябва да ми дадеш време да си помисля.

Багажът бавно се отдръпна назад. Ринсуинд също заотстъпва, докато не се озова на достатъчно безопасна суша и седна, като се облегна с гръб на някаква стена. От другата страна на реката блестяха светлините на град Анкх.

— Ти си магьосник — каза дяволчето от фотоапарата. — Ще измислиш някакъв начин да го намерим.

— Опасявам се, че не съм кой знае какъв магьосник, обаче.

— Можеш просто да се изправиш срещу всеки и да го превърнеш в червей — окуражително продължи дяволчето, без да обърне внимание на последната му забележка.

— Не. Превръщането в Животни е магия от Осмо Ниво. А аз въобще не съм завършил обучението си. И знам само една магия.

— Е, и тя ще свърши работа.

— Съмнявам се — отчаяно отвърна Ринсуинд.

— Добре де, тя какво може тогава?

— Не мога да ти кажа. Всъщност, не ми се говори за това. Но, честно казано, няма много полза от магиите. — Той въздъхна. — За да научиш наизуст даже и най-простата, ти трябват три месеца, а след това — само веднъж да я кажеш и — пуф! — няма я. Виждаш ли колко е глупаво цялото това магьосничество. Цели двайсет години учиш магията, която довежда голи девици в спалнята ти, а накрая си така упоен от живачни па̀ри и толкова си ослепял от четене на стари магьоснически книги, че въобще не можеш да си спомниш какво следва после.

— Никога не съм си го представял така — каза дяволчето.

— Ей, чакай, чакай… всичко това не е вярно. Когато Двуцветко каза, че в Империята имали по-добра магия, аз си помислих, ами, помислих си, че…

Дяволчето го погледна с очакване. Ринсуинд вече се проклинаше.

— Ами, щом искаш да знаеш, помислих си, че няма предвид магия. Или не в този й смисъл.

— А в какъв друг смисъл?

Ринсуинд започна да се чувства наистина отвратително.

— Не знам — започна той. — Предполагам, че като по-добър начин да се правят нещата. Нещо с малко повече разум в него. Като впрягане… впрягане на светкавиците, или нещо подобно.

Дяволчето го погледна мило, но със съжаление.

— Светкавиците са копията, които гръмотевичните великани хвърлят, когато се бият — деликатно каза то. — Установен метеорологичен факт. Не можеш да ги впрегнеш.

— Знам — нещастно каза Ринсуинд — Това, разбира се, е слабото място в аргументацията ми.

Дяволчето кимна и изчезна във вътрешността на иконографа. Няколко секунди по-късно Ринсуинд усети аромата на пържен бекон. Той постоя така, докато стомахът му повече не можеше да издържи на дразненето, и потропа на кутията. Дяволчето се появи отново.

— Все си мисля за това, което каза — изпя то, преди Ринсуинд да успее да си отвори устата. — А даже и да успееш да й сложиш хамут, как ще я накараш да тегли каруца?

— За какво, по дяволите, говориш?

— За светкавицата. Тя просто блясва и изгасва. Би било хубаво човек да я задържи, а не така — появи се — изчезне. Все едно, най-вероятно би прегорила хамута.

— Въобще не ме интересува светкавицата! Как мога да мисля на празен стомах?

— Че хапни нещо, де. Елементарно.

— Как? Всеки път щом се помръдна, този проклет сандък си огъва пантите срещу мен.

В отговор на това, Багажът зейна широко.

— Виждаш ли?

— Той не иска да те ухапе — каза дяволчето. — Вътре има храна. Каква полза от теб, ако умреш от глад?

Ринсуинд надникна в тъмната пазва на Багажа. Наистина, сред хаоса от кутии и торби със злато имаше и няколко бутилки и пакетчета в мазна хартия. Той се изсмя скептично, приплъзна се леко из изоставения вълнолом, докато най-сетне не намери едно парче дърво, голямо горе-долу колкото му трябваше, вклини го възможно най-нежно в цепнатината между капака и сандъка, и измъкна един от абсолютно еднаквите пакети.

Оказа се, че в него има бисквити, по-твърди и от прословутото диамантено дърво.

— Добра храна, няма що! — промърмори той и закри устата си с ръка.

— Припасите на Пътешествениците на Капитан Осем Пантери, това са — обади се дяволчето от вратата на кутията си. — Спасили са живота на много хора в морето, наистина.

— О, да, сигурно! За сал ли ги използвате или ги хвърляте на акулите и само си ги гледате как потъват? Какво е това в бутилките? Отрова ли?

— Вода.

— Но вода има навсякъде! За какво му е да носи вода?

— Вяра.

— Вяра ли?

— Да. Точно това нямаше на водата тук. Разбираш ли?

Магьосникът отвори една бутилка. Течността вътре можеше да е и вода. Имаше блудкав, изветрял дъх, без никакви следи от живот.

— Ни вкус, ни мирис — недоволно изръмжа той.

Багажът изскърца леко и привлече вниманието му. С небрежното спокойствие на добре премерена заплаха, той бавно трясна капака си и смля импровизирания клин на Ринсуинд като сухо листо.

— Добре, добре — заговори той. — Мисля в момента.

 

 

Главната квартира на Уаймор се намираше в Наклонената Кула на пресечката на Заскрежената и Заледената Улици. В полунощ самотният страж, скрит в сянката, вдигна поглед към съединяващите се планети горе и лениво се зачуди каква ли промяна в съдбата му вещаят те.

Чу се едва доловим шум, все едно се прозяваше комар.

Стражът огледа пустата улица и по проблясването на лунната светлина успя да различи нещо, което лежеше в калта на няколко крачки оттам. Вдигна го. Лунната светлина се разля върху златото и той си пое дъх толкова шумно, че ехото му можеше да се чуе съвсем спокойно надолу по уличката.

Последва втори слаб звън и още една монета се търкулна в канавката отсреща.

Докато още се навеждаше да я вземе, малко по-нататък вече се бе появила нова и продължаваше да се върти. Говореше се, че златото се образува от кристализираната светлина на звездите — спомни си мъжът. Никога досега не беше вярвал на това, че нещо толкова тежко като златото може да пада от само себе си от небето.

В мига, когато стигна до началото на отсрещната уличка, паднаха още няколко. Златото все още беше в торбата, пък и беше адски много, така че Ринсуинд го стовари с все сила върху главата му.

Когато стражът дойде в съзнание, откри, че се е втренчил в обезумялото лице на един магьосник, който опираше сабя в гърлото му. В тъмнината усети, че нещо яко стиска крака му.

Това беше една от онези обезпокоителни хватки, които подсказват, че притежателят им би могъл да стисне и доста по-силно, стига да пожелае.

— Къде е той, богатият чужденец? — заплашително изсъска магьосникът. — Бързо!

— Какво ми стиска крака? — попита човекът с нотка на ужас в гласа. Той направи опит да го измъкне на свобода. Стискането стана по-силно.

— По-добре да не знаеш — отговори Ринсуинд. — Внимавай, моля те. Къде е чужденецът?

— Не е тук! Отведоха го при Бродман! Всички се грижат за него! Ти си Ринсуинд, нали? Сандъкът… сандъкът, който яде хора… о, не-не-не-е… моооляяяа…

Ринсуинд вече беше изчезнал. Стражът почувства как невидимият звяр — или, както вече започваше да се опасява — невидимото нещо, отпусна хватката си. После, докато той се опитваше да се изправи на крака, нещо голямо, тежко и правоъгълно налетя върху него от тъмното и се понесе след Магьосника. Нещо със стотици малки крака.

 

 

Единствено с помощта на разговорника, който сам си беше направил, Двуцветко се опитваше да обясни на Бродман загадките около „за-страх-уловка“. Дебелият кръчмар слушаше внимателно, а малките му черни очички блестяха.

От другия край на масата Уаймор ги наблюдаваше леко развеселен, като от време на време хранеше някой от гарваните си с парчета месо от чинията си. До него Уидъл крачеше нервно нагоре-надолу.

— Тормозиш се твърде много — каза Уаймор, без да откъсва поглед от двамата мъже срещу него. — Усещам го, Стрен. Кой би се осмелил да ни нападне тук? Пък и мизерният магьосник ще дойде. Твърде е страхлив, за да не го направи. И ще се опита да се пазари. А ние ще го хванем. Заедно със златото. И сандъка.

Единственото око на Уидъл светна и той заби юмрук в другата си ръка, облечена в черна ръкавица.

— Кой би си помислил, че по Диска имало толкова много мъдро крушово дърво. Откъде можехме да знаем? — възкликна той.

— Твърде много се тормозиш, Стрен. Сигурен съм, че този път ще се справиш по-добре — добродушно каза Уаймор.

Лейтенантът изсумтя отвратено и излезе от стаята, за да тормози хората си. Уаймор продължи да наблюдава туриста.

Странно, но дребничкият чужденец като че ли не осъзнаваше сериозността на положението си. Уаймор го бе забелязал на няколко пъти да оглежда стаята с израз на абсолютно задоволство на лицето. Освен това, говореше вече от часове с Бродман и пред очите на Уаймор Двуцветко му бе подал някакъв лист хартия. А Бродман пък даде на чужденеца някакви монети. Това беше странно.

Когато Бродман стана и, клатушкайки се, мина покрай стола на Уаймор, Шефът на Крадците светкавично протегна една ръка като метална пружина и сграбчи дебелия кръчмар за престилката.

— Какво беше това, приятелче? — тихо попита Уаймор.

— Н-н-нищо, Уаймор. Само нещо като частен бизнес.

— Между приятели няма тайни, Бродман.

— Ъхъ. Ами, и аз самият не съм съвсем сигурен. Това е нещо като облог, разбираш ли? — нервно говореше кръчмарят. — Нарича се „за-страх-уловката“. Нещо като бас, че „Пробития Барабан“ няма да изгори.

Уаймор го гледа толкова дълго, че Бродман не издържа и извърна поглед от страх и неудобство. После Шефът на Крадците се разсмя.

— Тази изгнила, проядена от червеите съборетина? — извика той. — Тоя сигурно е луд!

— Да, ама луд с пари. Казва, че щом вече е получил, ъ-ъ — не си спомням думата, започваше с „П“, абе, това, дето можеш да му кажеш залог — тези, за които работи в Ахатовата Империя, ще ми платят. Е, ако „Пробития Барабан“ изгори. Не че се надявам на това. Да изгори, де. „Пробития Барабан“, имам пред вид. Искам да кажа, че ми е като дом, дом ми е „Барабана“…

— Не си съвсем загубен, а? — каза Уаймор и избута кръчмаря настрани.

Вратата се изметна на пантите си и се заби с трясък в стената.

— Ей, това ми е вратата! — изкрещя Бродман. В следващия миг си даде сметка кой стои горе на стълбите и се сви зад масата точно на косъм време преди една къса черна стрела да прелети през стаята и да се забие в дървесината.

Уаймор внимателно премести ръка и си наля още една бутилка бира.

— Няма ли да ми правиш компания, Злорф? — спокойно попита той. — И я разкарай тая сабя, Стрен. Злорф Фланеления крак ни е приятел.

Президентът на Гилдията на Убийците сръчно извъртя късата си тръба за стрели и с едно премерено движение я затъкна в кобура си.

— Стрен! — извика Уаймор.

Облеченият в черно крадец изсъска и прибра сабята си в ножницата. Но ръката му остана на дръжката, а погледът — върху убиеца.

Това не беше лесно. Приемането в Гилдията на Убийците ставаше с конкурсен изпит, като Практическата част беше най-важната и всъщност — единствената. Така че широкото, честно лице на Злорф представляваше една червена, нашарена с белези ивица тъкан — резултат от многобройни сериозни сблъсъци. Във всеки случай, то най-вероятно и преди не е било кой знае колко по-хубаво — говореше се, че Злорф си е избрал професия, в която преобладават черните качулки, плащове и нощни скитания, тъй като родословието му било белязано от тролската жилка на страха от светлата част на денонощието. Хора, които се осмеляваха да приказват за това на разстояние, достатъчно близо, че да ги чуе Злорф, имаха обичая да си връщат ушите у дома, като ги носят в шапките си.

Той слезе по стълбите, последван от десетина убийци. Когато се озова точно пред Уаймор, той каза:

— Дошъл съм за туриста.

— Това влиза ли ти по някакъв начин в работата, Злорф?

— Да. Гринджо, Ърмонд, вземете го!

Двама от убийците направиха крачка напред. В следващия миг Стрен вече беше пред тях, а сабята му сякаш се материализира на сантиметър от гърлата им, без необходимостта да измине цялото разделящо ги пространство.

— Вероятно бих могъл да убия само един от вас — промърмори той, — но предлагам вие да решите кой точно.

— Погледни нагоре, Злорф — каза Уаймор. Една редица жълти, пагубни, зли очи гледаха надолу от тъмните дебели греди.

— Още една крачка и ще си тръгнеш оттук с по-малко очи, с отколкото си дошъл — каза шефът на крадците. — Така че, Злорф, седни да пийнем по едно и да поговорим разумно. Мисля, че бяхме се споразумели. Ти да не крадеш — аз да не убивам. Поне не срещу заплащане — добави той след малко.

Злорф пое предложената му бира.

— Е, и? — попита той. — Аз ще го убия. После ти ще го обереш. Оня, смешният, ей там, да не е той?

— Да.

Злорф погледна към Двуцветко, който му се усмихна. Той повдигна рамене. Рядко си губеше времето да се чуди защо хората искаха да убият други хора. Неговото беше само средство за препитание.

— Мога ли само да попитам кой е твоят клиент? — попита Уаймор.

Злорф вдигна ръка.

— Но, моля те! — запротестира той. — Професионална етика.

— Разбира се. Между другото…

— Да?

— Мисля, че имам няколко пазачи отвън…

— Имаше.

— И още няколко във входа отсреща през улицата…

— Преди.

— И двама стрелци на покрива.

Сянка на съмнение мина за миг през лицето на Злорф, като последен слънчев лъч по зле изорано поле.

Вратата рязко се отвори, като сериозно нарани убиеца, който стоеше до нея.

— Спрете с това! — изпищя Бродман изпод масата.

Злорф и Уаймор зяпнаха към фигурата на прага. Беше ниска, дебела и богато облечена. Много богато. Зад нея се подаваха няколко високи, едри фигури. Много едри и заплашителни фигури.

— Този кой е? — попита Злорф.

— Познавам го — отговори Уаймор. — Казва се Рерпф. Той държи кръчмата на „Стенещия Поднос“ долу до „Месинговия Мост“. Стрен, разкарай го.

Рерпф вдигна една ръка, богато украсена с пръстени. Стрен Уидъл се спря колебливо насред пътя към вратата, когато няколко много големи трола прекрачиха наведени през прага и се изправиха от двете страни на дебелака, като примигваха на светлината. Мускули с големината на пъпеш издуваха ръцете им под лактите и играеха като топки. Всеки трол държеше брадва с по две остриета. И то между палеца и показалеца си.

Бродман изскочи от прикритието си, а лицето му се беше изкривило от ярост.

— Вън! — закрещя той. — Изгонете тези тролове оттук!

Никой не помръдна. Изведнъж в стаята настъпи гробна тишина. Бродман бързо се огледа. Бавно започна да осъзнава точно какво е казал, и на кого. От устните му се откъсна слаб хленч, щастлив, че се е отървал.

Кръчмарят стигна до вратата към избите си точно в мига, когато един от троловете с леко, небрежно замахване на китката си — бут, запрати брадвата през стаята. Шумът от затръшнатата врата и от последвалото я разцепване, когато брадвата се заби в нея, се сляха в едно.

— По дяволите! — възкликна Злорф Фланеления крак.

— Какво искаш? — попита Уаймор.

— Тук съм от името на Гилдията на Търговците и Дюкянджиите — спокойно отговори Рерпф. — За да защитя интересите ни. Разбирай дребния човек.

Уаймор сбърчи вежди.

— Извинявай — каза той. — Стори ми се, че те чух да казваш Гилдията на Търговците?

— И Занаятчиите — уточни Рерпф. Сега зад него, освен нарасналия брой тролове, се бяха появили и няколко човека, които Уаймор само смътно разпозна. Сигурно ги беше виждал зад барове или зад тезгяси. Невзрачни фигури, обикновено лесно игнорирани, лесно забравяни. Някъде в задните гънки на Мозъка му започна да се надига лошо предчувствие. Замисли се като какво ли ще да е да си, например, лисица, изправена пред разярена овца. При това, овцата можеше да си позволи да наеме вълци.

— Мога ли да попитам, ъ-ъ, тази… Гилдия… от колко време съществува? — попита той.

— От днес следобед — отвърна Рерпф. — Аз съм вицепрезидент на Гилдията по въпросите на туризма.

— За какъв туризъм става дума?

— Ъ-ъ-ъ, не сме съвсем сигурни… — започна Рерпф.

Един старец с брада подаде глава иззад рамото на Президента и изкудкудяка:

— Говоря от името на винопродавците на Морпорк. Туризъм значи Бизнес. Ясно ли е?

— Е и? — с леден глас попита Уаймор.

— Е, и ние защитаваме интересите си, както вече казах, — отговори Рерпф.

— Крадците ВЪН, Крадците ВЪН! — закудкудяка възрастният му спътник. Още няколко подеха хорово. Злорф се засмя. — И убийците — запя старецът. Злорф недоволно изръмжа.

— Съвсем ясно е — каза Рерпф. — Навсякъде наоколо — крадци и убийци, какво впечатление ще отнесат със себе си посетителите? Изминал си целия този път, за да разгледаш прекрасния ни град с многобройните му исторически и архитектурни забележителности, както и разните му странни обичаи, а се събуждаш мъртъв на някоя задна уличка или пък както те носят водите на Анкх. Как тогава ще разкажеш на приятелите си за чудесните си изживявания? Няма как, приемете го, трябва да се движите в крак с времето.

Злорф и Уаймор се спогледаха.

— Трябва, така ли? — попита Уаймор.

— Че да се пораздвижим тогава, а — съгласи се Злорф.

С едно замахване той вдигна тръбата до устните си и изстреля свистяща стрела към най-близкия трол. Той се завъртя, като едновременно с това метна брадвата си; тя прелетя с бръмчене над главата на убиеца и се заби в злощастния крадец зад него.

Рерпф се наведе, като по този начин даде възможност на трола зад него да вдигне огромния си железен арбалет и да изстреля една дълга като копие стрела в най-близкостоящия убиец. Това беше началото…

 

 

Вече беше отбелязано по-рано, че тези, които са чувствителни към излъчванията в далечната октарина — осмият цвят, пигмента на Въображението — могат да виждат неща, които другите не могат.

Случи се именно така, че докато бързаше из претъпканите, осветени вечерни пазари на Морпорк, следван по петите от топуркането на Багажа, Ринсуинд се сблъска с една висока, черна фигура, обърна се, за да й отправи няколко подобаващи ругатни, и видя Смърт.

Трябваше да е Смърт. Никой друг не се разхождаше насам-натам с празни зеници, пък и разбира се, преметнатата през едното рамо коса беше още едно доказателство. Докато Ринсуинд стоеше и гледаше втрещен, една влюбена двойка мина точно през видението, очевидно без да го забележи, като се смееше на някаква си тяхна, интимна шега.

Смърт, доколкото това е възможно за лице, изражението на което въобще не се променя, се изненада.

— РИНСУИНД? — Попита с толкова дълбок и тежък глас, сякаш някъде далече под земята затръшваха оловни врати.

— Уф! — изпухтя Ринсуинд, като се опитваше да избяга от тези втренчени липсващи очи.

— НО ЗАЩО СИ ТУК? (Бум, бум, бум — трещяха подземните капаци в здравата, пълна с червеи крепост, долу под старите планини…)

— Хм, а защо не? — отвърна Ринсуинд. — Така или иначе, сигурен съм, че имаш много работа, така че би ли…

— ИЗНЕНАДАХ СЕ, ЧЕ СЕ БЛЪСНА В МЕН, РИНСУИНД, ЗАЩОТО АЗ ИМАМ СРЕЩА С ТЕБ ТОЧНО ТАЗИ ВЕЧЕР.

— О, не, не…

— НО НАЙ-СТРАННОТО В ЦЯЛАТА РАБОТА Е, ЧЕ АЗ ОЧАКВАХ ДА ТЕ СРЕЩНА В ПСЕФОПОЛОЛИС.

— Но това е на петстотин мили оттук!

— НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА МИ ГО КАЗВАШ, ЦЯЛАТА СИСТЕМА ОТНОВО СЕ ЗАТВОРИ, ТАКА ЧЕ МОГА И САМ ДА ВИДЯ. ЧУЙ, НЯМА ЛИ НЯКАКЪВ НАЧИН ТИ…?

Ринсуинд се отдръпна и разпери ръце пред себе си, като да се защити. Продавачът на сушена риба от съседната сергия наблюдаваше с любопитство този луд.

— Никакъв шанс!

— НО АЗ БИХ МОГЪЛ ДА ТИ ЗАЕМА МНОГО БЪРЗ КОН.

— Не!

— ВЪОБЩЕ НЯМА ДА БОЛИ.

— Не! — Ринсуинд се обърна и побягна. Смърт гледаше как той се отдалечава и горчиво сви рамене.

— МАЙНАТА ТИ ТОГАВА — каза Смърт.

Обърна се и забеляза продавача на риба. Озъби се, протегна един кокалест пръст и спря сърцето му, но това не беше кой знае какъв повод за гордост.

След това Смърт си спомни какво трябваше да се случи тази вечер. Няма да е съвсем вярно, ако кажем, че се усмихна, защото, така или иначе, лицето му по необходимост бе сковано в остра, шипеста усмивка. Все едно, Смърт си затананика някаква мелодийка, весела като земя, по която върлува чума, и като се спря само да отнеме живота на една прелитаща муха — еднодневка и една девета от животите на една котка, която се бе свила и трепереше под сергията (всички котки виждат в октарината) — обърна се кръгом и се запъти към „Пробития Барабан“.

 

 

„Късата Улица“ в Морпорк всъщност е една от най-дългите улици в града. „Филигранната Улица“ пресича края й в посоката на часовниковата стрелка като напречната черта на буквата „Т“, а „Пробития Барабан“ е разположен така, че от него улицата се вижда по цялото й протежение.

В най-отдалечения край на „Късата Улица“ един тъмен, продълговат предмет се изправи на стотици малки крака и започна да тича. Първоначално се движеше само в тромав тръс, но докато стигна до средата на улицата, вече летеше като стрела…

 

 

Една още по-тъмна фигура бавно, но сигурно се приближаваше към една от стените на „Барабана“, на няколко стъпки от двата трола, които пазеха вратата. Ринсуинд се обливаше в пот. Само ако чуеха лекото подрънкване на специално направените торби на колана му…

Единият от троловете потупа колегата си по рамото и това прозвуча като че ли бяха ударили две камъчета едно о друго. Посочи надолу към осветената от звездите улица…

Ринсуинд се втурна от мястото, където се криеше, завъртя се и метна товара си през най-близкия прозорец на кръчмата.

 

 

Уидъл я видя да се задава. Торбата описа дъга през стаята, обърна се бавно във въздуха и се заби в ръба на една от масите. Миг по-късно по пода се търкаляха златни монети, въртяха се и блестяха.

В стаята настъпи внезапна тишина, ако не се брои тихия звън на златото и хленченето на ранените. Уидъл довърши с ругатня убиеца, с когото се биеше и закрещя:

— Това е номер! Никой да не мърда!

Три пъти по двайсет мъже и една дузина тролове замръзнаха на място, така както бяха посегнали към парите.

После, за трети път, вратата се отвори с трясък. Два трола прелетяха през нея, затръшваха я след себе си, пуснаха тежкото резе и се втурнаха надолу по стълбите.

Отвън се понесе неочаквано кресчендо от бягащи крака. И вече за последен път, вратата се отвори пак. Всъщност тя се пръсна, огромното й дървено резе отлетя някъде далеч из стаята, а самата рамка поддаде.

Вратата заедно с касата тупна върху една маса, която се разпадна на трески. И чак тогава втрещените участници в сбиването забелязаха, че в купчината дървения има и нещо друго. Това беше някакъв сандък, който яростно се клатеше, за да се освободи от парчетата дърво около себе си.

Ринсуинд се появи на мястото на разрушената врата и хвърли още една от златните си гранати. Тя се удари в стената и се пръсна в дъжд от монети.

 

 

Долу, в мазето, Бродман вдигна очи, измърмори си нещо под носа и продължи да работи. Целият му запас от свещи за Вретеновидната зима вече бе разхвърлян по пода, примесен със запасите му от подпалки за горене. Сега бе прехвърлил вниманието си към един варел газ.

„За-страх-уловката“ — промърмори той. Газта потече и бързо започна да се разлива около краката му.

 

 

Уидъл бясно се втурна от единия край на стаята. Яростта беше променила лицето му до неузнаваемост. Ринсуинд се прицели внимателно и с все сила изненада крадеца в гърдите с торба злато.

Но сега пък крещеше Уаймор и размахваше заплашително пръст. Един гарван се спусна от мястото, където бе кацнал върху гредите и се хвърли срещу магьосника с разперени и искрящи нокти.

Не успя да стигне. Някъде по средата на полета му Багажа скочи от заобикалящите го дървени отломъци, зина за кратко във въздуха и се затвори с трясък.

Приземи се леко. Ринсуинд видя, че капакът му отново се отваря, но този път едва-едва. Колкото само един език — голям като палмово листо и червен като махагон, да се подаде и да погълне няколко случайно попаднали там пера.

В същия миг гигантското колело на полюлея се откъсна от тавана и в стаята се възцари мрак.

Ринсуинд се огъна като пружина, направи скок от място и сграбчи една греда, като се издигна на сравнително безопасния таван със сила, която учуди и самия него.

— Вълнуващо, нали! — каза един глас досами ухото му.

Долу под тях, крадци, убийци, тролове и търговци, всички заедно почти едновременно осъзнаха, че са се озовали в стая, чиито основи са поддали под златото, и която, сред внезапно станалите заплашителни фигури в полумрака, съдържа и нещо, което е абсолютно ужасно. Всички като един се втурнаха към вратата, но имаха поне един милион различни спомени за точното й местоположение.

Високо над целия този хаос Ринсуинд се беше втренчил в Двуцветко.

— Ти ли изгаси светлините? — изсъска той.

— Да.

— Как се озова тук горе?

— Реших, че е по-добре да не се пречкам в краката им.

Ринсуинд размисляше върху това. Изглежда нямаше какво да каже. Двуцветко добави:

— Истинско сбиване! По-хубаво от всичко, което си бях представял! Не мислиш ли, че би било редно да им благодаря? Или, може би, ти го нареди?

Ринсуинд го погледна тъпо.

— Мисля, че сега трябва да слезем долу — смотолеви той. — Всички си отидоха.

Той задърпа Двуцветко по покрития с боклуци под и нагоре по стъпалата. Изскочиха на открито в нощта, която гонеше вече края си. Все още блещукаха няколко звезди, но луната беше ниско, а в посока към Ръба се виждаше бледо, сиво сияние. И най-важното — улицата беше празна.

Ринсуинд подуши.

— Усещаш ли газ? — попита той.

В следващия миг Уидъл изскочи от сянката и му подложи крак.

 

 

На най-горното стъпало към избите Бродман коленичи и затършува из кутийката с огнивото си. Оказа се, че е мокра.

— Ще я убия тая проклета котка — измърмори той и заопипва за резервната кутия, която обикновено лежеше върху полянката до вратата. Нямаше я. Бродман каза нещо нецензурно.

Насред въздуха, точно до него се появи запалена свещ.

— ЕТО, ВЗЕМИ ТОВА.

— Благодаря — отговори Бродман.

— НЯМА ЗАЩО.

Бродман се засили да хвърли свещта надолу по стълбите. Ръката му се закова във въздуха. Погледна светлината, а веждите му се сбърчиха. После се завъртя и вдигна свещта, за да освети наоколо. Тя осветяваше малко, но абсолютно достатъчно, за да придаде очертания на тъмнината…

— О, не… — едва прошепна той.

— НО ДА — каза Смърт.

 

 

Ринсуинд се претърколи.

За един миг си помисли, че Уидъл ще го прободе на място. Но беше още по-лошо. Чакаше го да се изправи.

— Виждам, че имаш сабя, магьоснико — тихо каза той. — Предлагам да станеш, пък после ще видим колко добре си служиш с нея.

Ринсуинд се изправи толкова бавно, колкото му стискаше и измъкна от пояса си късата сабя, която бе отнел от стражата няколко часа и цяла вечност по-рано. В сравнение с острата като бръснач рапира на Уидъл, неговата изглеждаше смешно къса и изтъпена.

— Но аз не знам как се борави със сабя — проплака той.

— Добре.

— Знаеш ли, че магьосниците не могат да бъдат убивани с остри предмети? — отчаяно попита Ринсуинд.

Уидъл студено се усмихна.

— И аз така съм чувал — отговори той. — Очаквам с нетърпение да го проверя. — И той нанесе удар.

Ринсуинд посрещна удара като по чудо, отдръпна ръката си, скован от уплах, отклони втория удар по абсолютна случайност, а третият прониза плаща му на височината на сърцето.

Нещо издрънча.

Победоносното ръмжене се задави в гърлото на Уидъл. Той изтегли сабята си и намушка повторно магьосника, който стоеше вцепенен от ужас и от чувство за вина. Чу се още един звън и златните монети започнаха да изпадат от края на магьосническото наметало.

— А, от теб кърви злато, така ли? — изсъска Уидъл. — А я да видим имаш ли скрито злато и в тая чорлава брада, ах ти, малък…

В мига, когато сабята му се отдръпна, за да замахне за последен път, мрачният огнен блясък, нарастващ на входа на „Пробития Барабан“, примигна, намаля, а след това изригна в гърмяща мълния, която помете стените навън и отнесе покрива на стотина стъпки във въздуха, преди да го пробие в кълбо от нажежени до червено керемиди.

Сломен и уплашен, Уидъл гледаше втренчено горящите пламъци. А Ринсуинд подскочи. Шмугна се под сабята на крадеца и завъртя собственото си оръжие в толкова некомпетентно и неправилно преценена посока, че то първо халоса противника му, а после се изтръгна от собствената му ръка. Уидъл посегна, сграбчи Ринсуинд за врата и го смъкна надолу, а от облечените му в ръкавици ръце потекоха искри и капчици горящо масло.

— Ти го направи! — викаше той. — Ти и твоят сандък с мошеничества!

Палецът му напипа гръкляна на Ринсуинд. „Дотук беше, помисли си Ринсуинд. Накъдето и да съм тръгнал, едва ли ще е по-зле, отколкото е тук…“

— Моля да ме извините — каза Двуцветко.

Ринсуинд усети, че хватката се отпуска. И в следващия миг именно Уидъл беше този, който бавно се изправяше на крака, а на лицето му се четеше безгранична омраза.

Един нажежен въглен падна върху магьосника. Той светкавично го избута и скочи на крака.

Двуцветко стоеше зад гърба на крадеца, опрял острието на собствената му остра като бръснач сабя в кръста му. Ринсуинд примигна. Той бръкна в наметалото си, а после извади ръката си вече свита на юмрук.

— Не мърдай! — заповяда той.

— Добре ли се справям? — неспокойно попита Двуцветко.

— Казва, че а̀ си мръднал, а̀ те е наръгал в черния дроб — последва свободният превод на Ринсуинд.

— Съмнявам се — каза Уидъл.

— Обзалагаш ли се?

— Не.

Уидъл понечи да се хвърли срещу туриста, но в същия този миг Ринсуинд се метна стремително към него и го халоса в ченето. Известно време Уидъл само го зяпаше така в недоумение, а после кротко се строполи в калта.

Магьосникът отпусна юмрука си, който и без това го болеше от удара, и потокът от златни монети се изсипа измежду пулсиращите му пръсти. Погледна към проснатия на земята крадец.

— Пада ти се — задъхано каза той.

Погледна нагоре и изрева от болка, когато още един въглен му падна във врата. Пламъците напредваха по покривите от двете страни на улицата. Навсякъде около него разни хора изхвърляха покъщнина през прозорците и извеждаха коне от димящите обори. Още една експлозия в нажежения до бяло вулкан, който представляваше сега „Пробития Барабан“, запрати цяла мраморна камина косо над главите им.

— Портата по Посока Срещу Часовниковата Стрелка е най-близо! — Гласът на Ринсуинд надви шума от сгромолясващите се греди. — Хайде!

Той сграбчи за ръката Двуцветко, който все още се колебаеше и го помъкна по улицата.

— Багажът ми…

— По дяволите багажът ти! Ако се забавиш тук още малко, и ще се озовеш там, където той въобще няма да ти трябва! Хайде! — изкрещя Ринсуинд.

Те се заизмъкваха сред тълпата от изплашени хора, които бягаха от района, а междувременно магьосникът на големи глътки поемаше хладния утринен въздух. Нещо го озадачаваше.

— Сигурен съм, че всичките свещи изгаснаха — каза той. — Тогава „Барабанът“ как се подпали?

— Не знам — простена Двуцветко. — Ринсуинд, това е ужасно. А пък ние толкова добре се спогаждахме.

Магьосникът се закова на място от изненадата — така внезапно, че някакъв друг беглец налетя върху него, а после, ругаейки, отскочи назад.

— Спогаждахте ли се?

— Ами да, цял куп приятели, така ми се сториха. Е, езикът малко ни позатрудни, но те така настояваха да се присъединя към тяхната компания, че въобще не искаха да чуят, че им отказвам. Наистина приятни хора, така си помислих…

Ринсуинд тръгна да го поправя, после си даде сметка, че не знае как да започне.

— Това ще е тежък удар за добрия стар Бродман — продължаваше да говори Двуцветко. — И въпреки това, той постъпи мъдро. У мен все пак е рину-то, което той внесе като първа застрахователна вноска.

Ринсуинд не знаеше какво е това „застрахователна вноска“, но мозъкът му спрягаше бързо.

— Ти си приложил „за-страх“ към „Барабана“? — попита той. — Ти си се обзаложил с Бродман, че кръчмата няма да се подпали?

— Ами да. Стандартна оценка. Двеста рину. Защо питаш?

Ринсуинд се обърна и се загледа в пламъците, които бързо напредваха към тях. Замисли се колко ли от Анкх-Морпорк би могло да се купи за двеста рину. Доста, беше изводът му. Само че не сега и не така, както се движеха тези пламъци…

Той наведе поглед към туриста.

— Ти… — започна и зарови в паметта си за най-лошата дума в Тробския език; щастливите малки биТробци обаче въобще не знаеха да ругаят като хората.

— Ти — повтори той. Още една запъхтяна фигура се блъсна в него и на косъм да го закачи с косата, преметната през рамото й. И без друго изтерзаното самообладание на Ринсуинд не издържа и избухна.

— Ти, малък („един такъв, който, докато носи меден пръстен на носа, си кисне краката навръх Планината Раруаруаха по време на бясна гръмотевична буря, и крещи, че физиономията на Алохура, Богинята на Светкавиците, била като на болен улоруаха корен“)!

— АЗ САМО СИ ВЪРША РАБОТАТА — каза фигурата и отмина горделиво.

Всяка отделна дума падаше тежко като мраморна плоча; още повече, че Ринсуинд беше сигурен — единственият е, който ги е чул.

Той отново сграбчи Двуцветко и предложи:

— Да се махаме оттук!

 

 

Един интересен страничен ефект от пожара в Анкх-Морпорк засяга застрахователната полица „за-страх-уловка“, която напусна града през разрушения покрив на „Пробития Барабан“; настъпващият термичен вятър след това я отнесе високо в атмосферата на свят Диска, за да кацне тя след няколко дни и на няколко хиляди мили оттам в един храст улоруаха на биТробските острови. Простоватите, усмихнати островитяни пък започнаха да я боготворят, което доста поразвесели по-цивилизованите им съседи. Много странно, но дъждовните валежи и реколтите през следващите няколко години бяха почти свръхестествено богати, което от своя страна стана причината Факултетът по Второстепенни Религии към Невидимия Университет да изпрати изследователска експедиция до островите. Изводът й донесе само потвърждение на факта.

 

 

Огънят, раздухван от вятъра, се разпространяваше от „Барабана“ по-бързо, отколкото човек можеше да върви. Гредите на Портата По Посока Срещу Часовниковата Стрелка вече горяха, когато Ринсуинд стигна дотам с изранено и зачервено от пламъците лице. Той и Двуцветко яздеха — не се беше оказало чак толкова трудно да си намерят коне. Един хитър търговец бе поискал петдесет пъти повече, отколкото струваха конете му, но, когато в ръцете му натикаха хиляда пъти по толкова, той просто зяпна.

Те успяха да преминат точно преди първата от огромните греди на портата да се срути в бурен дъжд от искри. Морпорк представляваше вече огнен казан.

Докато галопираха по обления в червена светлина път, Ринсуинд поглеждаше от време на време настрани към спътника си, който полагаше страшни усилия да се научи да язди кон.

— Да му се не види дано! — помисли си той. — Той е жив! Аз също. Кой би си помислил? Може пък и да има нещо в този отразен-звук-от-подземни-духове?

Изразът беше тромав. Ринсуинд се опита да си изкълчи езика и да изрече тлъстите срички, които съставяха думата на родния език на Двуцветко.

— Еколирикс? — опита той. — Екрогнотикс? Ехогномикс?

Ставаше. Така звучеше горе-долу правилно.

 

 

Няколкостотин стъпки по-надолу по реката от последното тлеещо предградие на града, един странно правоъгълен и очевидно доста прогизнал от вода предмет допря калта на брега по посока обратна на часовниковата стрелка. В същия миг му поникнаха безброй много крака и задращиха да се хванат за някаква опора.

Когато се довлече до най-високата точка на брега, Багажа, изцапан със сажди, на мокри петна и много, много ядосан — се разклати и се огледа, за да се ориентира. После се отдалечи на бърз ход, а малкото, невероятно грозно дяволче, което стърчеше на капака му, оглеждаше пейзажа наоколо с любопитство.

 

 

Бравд погледна Невестулката и въпросително повдигна вежди.

— Това е всичко — каза Ринсуинд. — Багажа ни настигна, но не ме питайте как. Има ли още вино?

Невестулката вдигна празния мех за вино.

— Мисля, че тази вечер пи достатъчно — каза той.

Бравд сбърчи чело.

— Златото си е злато — най-сетне каза той. — Как може човек с толкова много злато да се мисли за беден? Или си беден, или си богат. Това е абсолютно логично.

Ринсуинд кихна. Беше му малко трудно да се придържа към Логиката.

— Ами, това, което аз мисля, ъ-ъ-ъ, работата е, ами, знаете ли какво е октирон?

Двамата любители на страшни приключения кимнаха. Странният дъгоцветен метал се ценеше почти толкова високо в земите около Кръглото Море, колкото и мъдрото крушово дърво. Беше също и почти толкова рядък. Човек, който притежаваше игла, направена от октирон, никога нямаше да се изгуби, защото тя винаги сочеше към Центъра на свят Диск, тъй като беше изключително чувствителна към магическото поле на Диска. Щеше и фантастично да му закърпи чорапите.

— Ами, мисълта ми е, че, ъ-ъ-ъ, че златото също има своеобразно магическо поле. Нещо като финансова магия. Ехогномикс.

Ринсуинд се изкикоти.

Невестулката стана и се протегна. Сега слънцето беше високо горе и градът под тях бе забулен в мъгли й пълен с мръсни изпарения. И злато, реши той. Даже и един жител на Морпорк в момент на смъртна опасност би изоставил богатството си, за да си спаси живота. Време беше да се пораздвижат.

Малкият човек, наречен Двуцветко, изглежда бе заспал. Невестулката го погледна и поклати глава.

— Градът ни очаква такъв, какъвто е — каза той. — Благодарим ти за хубавия разказ, Магьоснико. Какво ще правите сега?

Погледът му се спря върху Багажа, който моментално се отдръпна и щракна с капак срещу него.

— Ами, сега няма кораби, които да отпътуват от града — изхили се пак Ринсуинд. — Предполагам, че ще тръгнем по суша към Чирм. Нали разбирате, трябва да се грижа за него. Ама, вижте, аз не си го измислих…

— Да, да, разбира се — успокоително каза Невестулката.

Той се обърна и се метна върху седлото на коня, който Бравд държеше. Няколко секунди по-късно двамата герои не бяха нищо повече от две петънца под облак прах, запътили се към овъгления град.

Ринсуинд объркано гледаше към лежащия турист. Към двама лежащи туристи. В неговото донякъде безпомощно състояние, една заблудена мисъл, която бродеше из измеренията и търсеше някое съзнание да я приюти, се вмъкна в мозъка му.

— Ето още една чудесна каша, в която ме забърка — изпъшка той и тежко се отпусна назад.

 

 

— Побъркан — каза Невестулката Бравд, който караше в галоп на няколко крачки от него, кимна.

— Всички магьосници стават такива — отговори той. — От живачните па̀ри е. Разяждат им мозъците. И гъбите, и те също.

— Макар че… — каза облеченият в кафяво. Той посегна към туниката си и извади един златен диск на къса верижка. Бравд учудено вдигна вежди.

— Магьосникът каза, че дребният му спътник имал някакъв златен диск, който показва времето — обясни Невестулката.

— Което погъделичка алчността ти, нали, малки приятелю? Ти винаги си бил отличен крадец, Невестулко.

— Ъхъ — скромно се съгласи Невестулката. Докосна копчето на края на диска, и той се отвори.

Миниатюрното демонче, затворено вътре, вдигна очи от малкото си сметало и се намръщи.

— Липсват само десет минути до осмия час — озъби се то. Капакът се затръшна, като без малко не прищипа пръстите на Невестулката.

Невестулката изруга и запрати часовника далеч в пирена, където той най-вероятно се удари о камък. Във всеки случай, нещо го накара да се разцепи; последва ослепителен октаринов блясък и мирис на сяра, докато времето, принудено да изчезне, се прибра в каквото и да е дяволско измерение, което наричаше свой дом.

— Защо го направи? — попита Бравд, който не бе достатъчно близо, за да чуе думите.

— Какво съм направил? — отвърна Невестулката. — Нищо не съм направил. И нищо не е станало. Хайде, пропиляваме си възможностите.

Бравд кимна. Пришпориха добичетата си и се втурнаха в галоп към древния Анкх, и към истинските вълшебства.

Бележки

[1] Може би тук му е мястото да кажем няколко думи за формата и космологията на системата на Диска.

Естествено, на Диска има две главни посоки: Към Центъра и Към Ръба. Но тъй като самият Диск се завърта около оста си средно веднъж на осемстотин дни (за да разпредели правилно тежестта си върху носещите го четири дебелокожи, според Рефоргула от Крул), съществуват и две второстепенни посоки — По Часовниковата Стрелка и Обратно на Часовниковата Стрелка.

И тъй като миниатюрното слънце, което кръжи около Диска, поддържа постоянна орбита, докато огромният Диск бавно се върти под него, лесно може да се направи заключението, че една година на Диска се състои не от четири, а от осем сезона. Летата са тези сезони, когато слънцето изгрява или залязва в най-близката точка на Ръба, а зимите са тогава, когато то изгрява или залязва в точка на около 90 градуса по Периметъра.

Така, в земите около Кръглото Море годината започва в Новогодишната Нощ на Прасетата, минава през Началото на Пролетта до първото си лятно слънцестоене (Нощта на Малките Богове), което се следва от Началото на Есента и, прекрачвайки разполовяващата годината точка на Жестокото Време — от Повторната Зима (известна още като Вретеновидната Зима, защото по това време слънцето изгрява по посока на преденето). После идва ред на Повторната Пролет, следвана по петите от Лято Две, изтичането на трите-четвърти от годината е ознаменувано от нощта на Вси Светии — единствената нощ от годината, когато — както разказва легендата — вещиците и магьосниците си остават у дома. После обрулените листа и мразовитите нощи теглят към Задната Вретеновидна Зима и към нова Новогодишна Нощ на Прасетата, сгушена като ледено бижу в сърцето й. И тъй като Центърът никога не се сгрява отблизо от слабото слънце, земите там са сковани в постоянен скреж. Ръбът, от друга страна, е районът на слънчевите острови и на меките, благоуханни дни. Естествено, седмицата на Диска се състои от осем дни и светлинният; му спектър съдържа осем цвята. Осем е число с изключителна окултна значимост на Диска и никога, при никакви обстоятелства, не трябва да се произнася от който и да било магьосник. Защо всичко гореизложено трябва да бъде точно така, не е съвсем ясно, но то донякъде обяснява защо на Диска боговете не са чак толкова почитани, колкото се говори.

[2] В книгите на Тери Пратчет за Диска, Смърт е от мъжки род. — Б.р.