Митко Горчивкин
Воля (29)

12

Оставаха два дни до Нова година. Четвъртата свободна Нова година.

Навън тихо, спокойно валеше сняг на едри парцали.

През побелялата и смълчана поляна, където самотно стърчаха вратите на футболното игрище, вървеше попрегърбен старец, преметнал на рамото си елхичка. Той бързаше да зарадва малките си внучета. Зарко си спомни с каква радост, с какво нетърпение бе чакал някога, когато беше още съвсем малък, новогодишните празници. Сутринта на първи януари винаги намираше изправена на масата красива елха, цялата отрупана с памук вместо сняг и безброй лъскави разноцветни стъклени и книжни украшения, свещички, станиолови ленти, бенгалио. А до стъблото, там, където то бе забито в дъсчената кръстачка, непременно имаше кутия с бонбони и пакети с други подаръци. Тогава той много, много се радваше на всичко и не забелязваше дори, че край елхата са само двама с майка си и не можеше да почувствува, че заедно с целувките, с които тя го отрупваше, по лицето му оставаха следи от нейните сълзи.

После неговите новогодишни вечери станаха по-други — и радостни, и тъжни. Той пак с такова нетърпение ги очакваше и пак така с голямо любопитство разтваряше пакетите с подаръци от елхата, но се боеше да погледне очите на майка си. Наистина, в тях не напираха сълзи, но те бяха някак особени — големи, искрящи, сякаш чужди. И тя пак се въртеше с него около елхата, пееше песничката за непослушното зайче, смееше се, но гласът й и смехът й бяха други — не тези, с които се смееше или разговаряше в обикновените дни.

А още по-късно той вече почти не се радваше. Развиваше пакетчетата и се мъчеше да се усмихва. Така много му се искаше да бъде радостен, за да се радва с него и майка му! Сега вече не тя, а той пръв я хващаше за ръка, обикаляха веднъж-дваж около блестящата в разноцветни светлини елха, но и двамата чувствуваха, че са сами, че всичко е не тъй, както би трябвало да бъде. Тогава той сядаше на своето столче и казваше:

— Да почетем нещичко, мамо!…

— Колко умничък си ми ти! — казваше майката с облекчителна въздишка: — Да почетем!…

И четяха до късно. Четяха, докато топовните гърмежи навън в далечината възвестяваха настъпването на Новата година. Тогава те си разменяха по една-единствена целувка, пожелаваха си щастие и радост през новите дни и бързаха да си легнат.

И на сутринта новата година започваше. Започваше тя с трясък и звън на счупени стъкла от външната врата, с тропот от несигурни стъпки по дървените стълби и с мириса на спирт, изпълнил стаичката, от завърналия се след празненството пиян баща.

Колко малко радост бе имала майка му в тия дни, когато хората най-много се веселят! И как искаше той сега да я зарадва! Така да я зарадва, че тя да забрави всички, всички по-раншни мъки и страдания! Но как? С какво? Да й купи някакъв хубав подарък? Но нали той не може сам да направи това? Нищо! Ще помоли Гриша. Но какво, какво да й купи?

Той отвори чекмеджето и извади оттам кожената си кесийка. Дълго бе събирал лев по лев, за да си купи самобръсначка — златистият мъх по брадата и по горната му устна вече бе започнал да почернява. Изсипа парите върху масата и се замисли. Сумата беше твърде малка. С нея не можеше да си купи нещо хубаво, изненадващо.

Сега, отивайки на училище, Гриша пак се отбиваше у Заркови да си поговорят. Този път Зарко с нетърпение го дочака. Двамата дълго обсъждаха какъв подарък най-много би зарадвал майка му.

— Аз все пак мисля, че по-добре е нещо такова, трайно, предмет някакъв, та да остане за спомен — казваше Зарко.

— А аз смятам… нещо за ядене — държеше Гриша. — Бонбони, локум, или пък нещо такова…

— Добре, оставям това на тебе. Мини на връщане из магазините и избери, каквото сам намериш за добре. Донеси го утре сутринта, когато мама я няма.

— Бъди спокоен!

И Зарко наистина беше спокоен. Майка му излезе да направи някакви покупки за предстоящия празник, а той седна до масата и се залови да пише.

След около един час упорит труд той успя да напише: „Мила мамо, честита Нова година! Бъди щастлива!“ Откъсна листа от тетрадката, сгъна го на четири и го постави в чекмеджето на масата, за да бъде готов за утре.

Ала всичко излезе не така, както бе замислено. Гриша дойде още същия ден. Разпуснали ги бяха за ваканция. Той влезе мълчаливо и се отпусна уморено на стола.

— Какво стана, не успя ли? — попита Зарко с тревога.

Гриша само поклати глава и изсипа парите на масата.

Зарко седна до него:

— Да беше потърсил още, а?

— Няма бе, Зарич! Нищичко подходящо няма! — виновно отговори Гриша. — Да знаеш само колко много съм ходил!

— Но ти потърси пак, имаме още време, може пък да намериш нещо!

— Няма да намеря. Зарко, обиколих целия град. Ако някъде има нещо — парите не стигат, ако пък парите са достатъчно — купони нямам!…

— Ами ти за сладки някакви казваше?…

— Хм, остави! Какви ти сладки сега? Хората захар за чай нямат!…

— Какво да правим тогава?

— Не знам!…

Двамата замълчаха и се замислиха.

Зарко издърпа чекмеджето бавно, извади грижливо написаното листче и като го придържаше между двете си ръце, с разочарование го сложи на масата. По всичко изглеждаше, че то нямаше да му потрябва.

Изведнъж Гриша скочи зарадван:

— Знаеш ли какво, Зарич? Искаш ли да ти дам от нашите ябълки?

— Че колко ябълки имате вие! — каза с тих, но все пак оживен глас Зарко.

— Има бе, има! — разпали се Гриша. — Намерих аз. Татко скрил на друго място в мазето двадесетина. В слама са, червени, ей такива едри — най-хубавите!…

— Остави, Гриша!

— Стават бе, честна дума, стават за подарък!

— Че кой ще ти ги даде?…

— Та аз пък да не тръгна да питам?…

— Не, Гриша, не искам аз такъв подарък…

— Ама няма нищо бе, Зарич, нали знаеш, аз и друг път…

— Остави!… — почти извика Зарко. — Ако мама разбере, много ще се огорчи. Друго нещо трябва!…

И двамата отново се замислиха.

В този момент вратата се отвори. Върна се майката. Зарко и не направи опит да скрие листчето. Беше му вече безразлично. Новогодишният подарък бе пропаднал.

Магда още от вратата разбра, че тук се е случило нещо.

— Защо сте се умърлушили? Скарали ли сте се за нещо?

— Не, лельо Магдо, аз такова… — започна Гриша, но Зарко му смигна и той замълча.

Тя отиде до масата:

— Какви са тези пари?

— За подарък!… — изтърва се Гриша.

— За подарък! — Тя взе от масата написаното от Зарко листче: „Мила мамо, честита Нова година! Бъди щастлива!“ — Прочете го веднъж, прочете го два пъти, после смаяно, цяла трепереща от вълнение, невярваща на очите си, попита:

— Ти сам ли написа това?

— Сам!

— Мамина рожбо!… — прегърна го тя. — Как можа, как успя!…

— Не съм успял още напълно — каза Зарко и издърпа с крак сандъчето изпод кревата, — уча се!…

Едва сега Гриша разбра защо бе радостта на майката. Той взе една от тетрадките, разгърна я и остана смаян:

— Ама, Зарич… Ти ли това?… — дръпна го той за яката.

Зарко дяволито вдигна рамене: „Не знам!“

— И нищичко да не кажеш досега!?… Ах, тии!… — Гриша го хвана през кръста, вдигна го и го събори върху кревата. — Дядо Рачо!… Ей сега ще ти разбия носа…

Майката постоя, погледна двамата приятели с умиление, а после разтвори своята пазарска чанта:

— Разбира се то, че нашата Нова година този път дойде два дни по-рано, ами чакай и аз да ви дам подаръците… — Тя извади две съвсем еднакви дървени кутии, красиво пирографирани с орнаменти в народно български стил, и им ги подаде:

— Честита ви Нова година! Нека тя ви донесе много радост, много щастие!

И наистина, кутиите им донесоха голяма радост, защото в тях имаше тъкмо това, което вече най-много им трябваше: самобръсначки, ножчета, сапун и четки за бръснене.