Пол Дохърти
Корабът на страха (11)

Глава десета

Inferno tristi tibi quis fatetur.

Печален в своя ад, кой ще ти се изповяда?

 

Седулий Скот^[1]

 

Корбет нареди на Ранулф да остане, докато двамата с Чансън, следвани от Дерош, излязоха на заледената пътека. Касълдийн ги изведе през задната част на къщата навън. Беше кучешки студ. В другия край на градината гореше кръг от факли. Уендовър дойде забързан.

— Сър Хю, един от градските стражи е убит.

Дерош забърза напред. Корбет тръгна след него и стигна до групата мъже, скупчени около проснатото по очи на снега тяло. Дерош вдигна поглед и поклати глава.

— Мъртъв е! — посочи тежката стрела от арбалет, забита дълбоко между плещите на мъжа. — Смъртоносна рана — каза той и обърна по гръб трупа.

Докато Корбет втренчено гледаше жертвата — млад мъж, светлокос и с безжизнени очи, с леко набола брада и белези от шарка — забеляза нещо необичайно: стражът не беше облечен с обичайния униформен плащ, а със светлосиния плащ, носен обикновено от Уендовър.

— Какво се е случило? — попита Корбет.

— Озерик, така му е името — заговори един от мъжете, — служеше при нас само от няколко месеца.

— Какво се е случило? — настоя Корбет.

— Отиде да се облекчи — отвърна мъжът. — Бързаше, затова взе плаща на Уендовър. Позабави се. Бяхме в кухнята, пиехме и си приказвахме. Притесних се.

Корбет щракна с пръсти и нареди на носачите на факли да се приближат до мъжа, който говореше. Беше висок, грубоват и гледаше мрачно.

— Защо ще му е на някой да убива един от нас? — попита той.

Корбет поклати глава и огледа потъналата в сняг градина, храстите и дърветата, високата защитна стена. Ангелът на смъртта беше връхлетял за пореден път, неусетно и безмълвно, невидим, но страховит, като великолепен ястреб, реещ се над земите на този свят, жаден да сграбчи жива душа в стръвните си нокти. Но защо сега? Кой го беше довел и кой бе избрал жертвата? Върна се към задната врата и огледа прозорците със залостени капаци от всяка страна. Пробва всеки един, но те останаха здраво затворени.

— Какво става тук, сър Хю? — появи се забързан Касълдийн.

Корбет се извърна.

— Не знам, сър Уолтър. Вероятно убиецът си мисли, че е убил Уендовър, вместо това смъртта е отнесла горкия Озерик, но как е станало? — Махна с ръка към задната част на къщата. — Не мога да кажа.

— Наистина ли?

Корбет се обърна. Уендовър пристъпваше от крак на крак. Синият плащ сега висеше преметнат на едната му ръка.

— Не знам — отвърна му Корбет. — Бил е убит, а е носел твоя плащ. И аз знам толкова, колкото и ти, мастър Уендовър — писарят пристъпи напред. — А може би ти е известно повече?

Уендовър унило поклати глава.

— Тогава предлагам ти и твоите другари да огледате трупа на Озерик.

Уендовър погледна Корбет, наметна съдрания плащ и се отдалечи.

— Сър Хю?

— Да, сър Уолтър.

— Ръкописът, който взе от ковчежето на Паулентс — успя ли да го разчетеш?

Корбет се приближи към него.

— Не, сър Уолтър, не съм. Впрочем, имам сериозни подозрения, че това е една голяма безсмислица — Корбет потри ръце. Все по-силно усещаше свирепия нощен студ. Поведе Касълдийн обратно към къщата и взе с тях и Дерош. Вече в работната стая, Корбет стопли ръцете си на огъня.

— Достатъчно разпити проведох. Ще се върнем в Мобисон. Знам — той се изправи, — че е късно, но ти, сър Уолтър, и ти, мастър Дерош, трябва да ме придружите. Ще обходим отново къщата на имението. Ще дойде и Уендовър. Ще проверим дали нещо не ни е убягнало от вниманието.

Корбет даде нареждания на градските стражи да заемат постове около Суитмийд. Извести и лейди Аделиша — която се държа с него хладно — че няма да се връща в подземието на кметството, но ще остане под домашен арест и няма да напуска къщата без писмено разрешение. Тя студено го изслуша. Корбет добави, че Беренгария и Лечлейд могат да останат с нея, ако желаят. После благодари на отец Уорфелд и не след дълго, със скрити под качулките лица и плътно загърнати в плащовете си, напуснаха Суитмийд на конете си на път обратно за града. Студът смразяваше дори кръвта в жилите. Камбаните на града биеха за вечерната служба и отекваха в мрака като погребален звън.

Ранулф яздеше начело още от излизането им от Суитмийд. Касълдийн пришпори коня си, чиито копита се хлъзгаха по замръзналата земя, и дръпна Корбет за плаща.

— Да не минаваме през града — посъветва го той, — нека минем през страничната порта и надолу по Уорслок Лейн. По-близо е.

Корбет се съгласи. По целия път се чувстваше странно. Конете бяха неспокойни и се хлъзгаха по леда. Под ясното и безоблачно небе цареше вледеняващ студ. Наближаваха и отминаваха тъмни сенки: пътуващи търговци, каруцари на път за дома. Тук-там просветваше фенер, светлината му се отразяваше от преспите сняг или от замръзналите локви. Наложи им се да се дръпнат настрана и да успокояват конете си, когато група августинци минаха покрай тях, понесли на раменете си два ковчега с труповете на просяци, замръзнали близо до воденицата Шейпскот. Монахът, който вървеше начело на шествието, носеше голям кръст. Въздухът се насити с благоуханието на тамян. Внушителните слова на заупокойната молитва: „Душата ми тъгува по Създателя си повече, отколкото по новия ден“ се понесоха във въздуха като злокобни удари на барабан и отекнаха в съзнанието на Корбет. Той жадуваше да се зазори, не просто да настъпи нов ден, а да се вдигне мразовитата тъма, която го обгръщаше, заплахата, ужасът, от който настръхваше и страхът, обвил тайните, които здраво го бяха притиснали в порочната си хватка. Искаше му се да си е у дома, да бъде с Мейв. Пое дълбоко въздух и примигна с насълзени очи.

— „Доста е на всеки ден злобата му“^[2] — рече си той тихо и затананика една голиардска песен. Изчака погребалната процесия да отмине и да се стопи в мрака и за изненада на своите спътници запя. Ранулф реши да се присъедини към него. Латинските думи на жизнерадостния химн прозвъннаха предизвикателно в обгърналата ги тъма. Когато свършиха, Корбет се чувстваше по-умиротворен и спокоен. Вече вървяха по странична пътека, по която липсваха обичайните пътници около градските стени. Касълдийн посочи някои сгради: „Сейнт Мери Нортгейт“ вдясно, а вляво в далечината, тъмната величава сграда на приората „Сейнт Джордж“.

Накрая, след около час езда, стигнаха Мобисон. На портите, стените и из земите му все още имаше постове на градската стража. Вратите и прозорците, по-рано запечатани със знаците на градската управа, сега бяха счупени и отворени. Касълдийн нареди на Уендовър да влезе в къщата, да запали факли и свещи и отново да стъкне огъня в огнищата. Вътре беше студено и усойно. Корбет влезе в слабо осветената зала. Не можеше да се отърси от спомена за покъртителната гледка, на която се беше натъкнал тук. Макар да бяха отнесли телата в близката църква, погледът му сякаш сам се насочи към зловещите железни скоби, забити в стената — ужасяващи клони, които бяха окичени с такива кошмарни плодове. Отърси се от смразяващото жилите видение и нареди на спътниците си да претърсят имението. Придружен от Чансън, предприе свое претърсване, а Ранулф последва останалите, зорко следящ за необичайни следи. Не откриха нищо.

Корбет беше доволен, че напуска това свърталище на злото. Слезе по стъпалата, качи се на коня си, събра юздите и погледна надолу към Касълдийн и Дерош.

— За днес приключихме — заяви той. — Трябва да помисля.

— Сър Хю?

— Да, мастър Дерош.

— Може ли да те придружа?

— Защо, лекарю? — пошегува се Корбет, приведе се напред и погали коня си по врата. — Не ти ли досади вече присъствието ми?

Дерош се приближи, сграбчи юздата на коня на Корбет. Усмихна се насилено, но после му смигна бързо, сякаш споделяше някаква тайна.

— Бих предпочел да не оставам сам — той пусна юздата и се отдръпна.

Корбет сви рамене.

— Връщаме се в абатството „Сейнт Огъстин“, може да бъдеш наш гост на вечеря.

Дерош се съгласи и с усилие се качи на седлото на своя кон. За Корбет беше очевидно, че е лош ездач. Взеха си довиждане с Касълдийн и останалите и се запътиха към главния път. Дерош насочи коня си и се изравни с коня на Корбет.

— Сър Хю, радвам се на присъствието ти. Имам да ти казвам две неща. Първото е, че когато горкият Озерик е бил убит, Уендовър не е бил в кухнята — той забеляза изненадата на Корбет. — Лечлейд ми каза.

— А второто?

— От малкото, което научих, разбрах, че лейди Аделиша знае повече за делата на съпруга си, отколкото казва.

— Как така?

— Сър Хю, ами тя е видяла съпруга си да заравя онзи труп, но не е използвала знанието си срещу него.

— Мастър лекарю — Корбет приближи коня си, — заслужи си вечерята.

Когато се прибраха в абатството, Корбет отиде в стаята си и остави Ранулф, Чансън и Дерош да чакат долу в трапезарията икономът да им поднесе храна. Пред вратата на стаята му прислужник беше оставил две кани с вино, червено и бяло, покрити с кърпа. Корбет отвори вратата и влезе. Взе прахан, запали свещта в свещника в средата на масата и после запали останалите свещи. Запали огъня в мангала и постопли ръцете си на него. Тогава дочу шум от леки стъпки по коридора отвън. Завъртя се, поставил ръка на камата си. Почука се и вратата се открехна.

— Влез! — извика Корбет.

Икономът пристъпи вътре. Изражението му беше загрижено.

— Сър Хю, научих, че си се върнал — избърбори той. — Наминах да видя дали всичко е наред. Казах на другарите ти…

— Да, да — прекъсна го Корбет. — Ако може да поднесеш вечеря, ще съм ти благодарен. И може би още мангали? Нощта е леденостудена.

Икономът кимна. Понечи да се обърне, но спря, вперил очи в каните вино, които Корбет беше поставил на масата до свещта.

— Сър Хю?

— Да, братко?

— Ти сам ли си донесе вино?

Стомахът на Корбет се сви от страх.

— Какви ги говориш, братко?

Икономът се приближи и взе кърпата. Вдигна я и заразглежда шева при подгъва й, после приклекна и помести каните.

— Знам всяка кана и чаша в тази къща — той се изправи. — Тази кърпа не е изработена от нас, а каните със сигурност не идват от кухнята ни.

Вдигна една от каните и понечи да отпие от нея.

— Недей! — спря го Корбет. Отиде до него, взе каната от ръката на изненадания монах, помириса я и долови слаб, горчив мирис, сякаш някаква трева е била стрита и смесена с червеното вино. Вдигна и бялото и долови същия мирис.

— Имате ли плъхове, братко?

— Все едно ме питаш дали кучето има бълхи? — отвърна икономът. — Разбира се, че имаме, цяла напаст са.

— Тогава да ги нагостим — подкани го Корбет. — Вземи пресен хляб и сирене, смеси ги, полей ги с това вино и сложи сместа в избата, никой да не я види. Утре сутринта или дори късно тази нощ, ела и ми кажи какво си открил. Мисля, че във виното има отрова.

— Отрова ли? — икономът се смръщи уплашено. — Някой иска да ти стори зло, сър Хю?

— Да, братко, иска. Аз съм кралски пратеник в Кентърбъри и не всички се радват на присъствието ми. Ще те помоля да запазиш случилото се в тайна, не казвай дори на абата, нито на другарите ми долу. Братко, лесно ли е чужд човек да влезе в къщата за гости?

Монахът се отдръпна от масата и избърса ръцете си в расото. Подозрителният му поглед не се откъсваше от каните.

— Да, сър Хю, много лесно е да се влезе в самата къща. Но за да влязат в твоята стая, им трябва или твоят, или моят ключ.

— Следователно е възможно — попита Корбет — някой да е донесъл двете кани и да ги е оставил пред вратата?

— Да, сър Хю. Искам да кажа, че непрекъснато влизат и излизат хора. Но рядко някой сторва злина.

Корбет му благодари. Икономът взе предпазливо двете кани и кърпата и излезе от стаята, като не преставаше да клати глава и да си мърмори. Корбет го изчака да си тръгне, после се отпусна на ръба на леглото. Откопча колана с меча си и плаща си, остави ги да се свлекат до него, събу ботушите си и ги замени с обувки. После излезе на стълбите и извика Ранулф. Когато помощникът му дойде, Корбет го пресрещна на половината път.

— Ранулф — потупа го той по рамото. — Направо съм съсипан от умора. Нахраних се и пих. Извини ме пред мастър Дерош. Вие двамата с Чансън го забавлявайте, мисля да се наспя.

Върна се обратно в стаята и най-старателно я огледа. Всичко беше на мястото си. Загаси свещите, с изключение на онези, които горяха под бронзови капачета, легна в леглото и се уви в завивките. Облегна се на валчестата възглавница, затвори очи и потъна в дълбок сън.

 

 

Събуди се рано, много преди зазоряване, и излезе от къщата за гости. Пресече скования в лед двор, без да се плаши от зимната тъма и отиде в кухнята на приора, която обслужваше гостите на абатството. Похлопа силно на вратата. Отвори сънлив прислужник и бързо го покани в топлата, уханна пекарна. Корбет му обясни какво иска и след малко си тръгна със съд с гореща вода, налята от клатещото се на триножника над огнището гърне.

Като се прибра в стаята си, Корбет се съблече, изми се и се избръсна. Сложи си чисти ленени долни дрехи, избра тъмнокафяви панталони, бяла вълнена риза и дебел, плътен елек, който да го пази от студа. Покри мангалите, изпи чаша вода и тръгна към писалището. Приготви се и отвори кожените дисаги, поставени до масата, извади парче пергамент и подостри паче перо.

— Сега ще сложа ред — рече той полугласно. — Сега ще открия каква е свързващата нишка.

Корбет положи усилия да се изолира от нарастващите шумове, които идваха откъм абатството и се дължаха на събудилите се монаси, които се приготвяха за първата за деня служба. Изкуши се да слезе, да се настани на дървените пейки и да се присъедини към песнопенията от утринната литургия, но това щеше да почака. Потопи перото в зелено мастило и написа: Primo: Братята.

Корбет се опита да подреди всичко, което вече знаеше за Адам Блексток и неговия полубрат, Хюбърт Монаха, или Хюбърт, син на Фицърс, „Всевиждащия“. Перото му стремглаво се движеше по пергамента. Блексток, според документите от кметството, е било фамилното име на пирата, тогава защо Хюбърт е използвал името „син на Фицърс“, моминското име на майка си? Да не би с него да е подчертавал, че и двамата сина са оцелели при свирепото клане? И защо се обявяваше за „всевиждащ“? Да не намекваше така за замислените и подготвените убийства? Изчакваше и използваше подходящото време ли? Кога е започнала историята? Корбет написа годината — 1272, после вдигна очи и се загледа в разпятието на стената. Спомни си как старият крал беше издъхнал в Уестминстър и лондонската тълпа бе предизвикала размирици из улиците. Настъпи беззаконие и безредие, из графствата открито се ширеше безвластие. Това беше сполетяло и Кент. Според наученото от него, родителите на Адам и Хюбърт били заможни земеделци. Господарската им къща трябва да е била красива постройка, заобиколена от зеленчукови градини, лехи за билки, кътчета с цветя, конюшни, плодородни житни поля и тучни пасища за овцете. Нападенията над такива стопанства са били обичайни. Обикновено разбойниците плячкосвали къщата и отвеждали добитъка и другите животни, но това нападение не бе протекло така. Дали не са били намесени хора от Кентърбъри? Кралските съдии са направили свое разследване, но до разкрития не се стигнало. Колелото на съдбата отново се завъртяло. Адам бил даден за чирак при търговец, а Хюбърт продължил образованието си тук, в абатството „Сейнт Огъстин“. Корбет драсна бележка на странично парче пергамент до него. Трябваше да проучи магистъра брат Фулберт и да разбере какво знае той.

Очевидно Адам е бил трудолюбиво момче, и ако е следвал обичайния път, е щял да приключи чиракуването си, да се захване с търговия и накрая да стане търговец, член на гилдията. Вместо това напуснал Кентърбъри, открил истинското си призвание на моряк, работел из различни пристанища по източното и южното крайбрежие на кралството и после се насочил към по-перспективни източници на доходи в пристанищата на Ено, Фландрия и Брабант. Там се събрал с пирати и капери, станал един от тях, издигнал се стремглаво в средите им и поел командването на кораб със страховита слава, наречен „Ярост“, истинска напаст за морските съдове, плаващи из Ламанша и морските пътища за пренос на вино от Бордо.

Корбет спря. Собственото му детство беше изпълнено с топлина и обич, но беше срещал хора, и високопоставени, и обикновени, оскотели от варварските събития, преживени в детството им. Дали това се отнася и до Адам Блексток? Дали не е могъл да забрави картините от ужасяващата нощ, писъците на майка си, безплодните опити за съпротива на баща си и останалите? По-късно Блексток е повел война срещу английските кораби, най-вече тези на сър Уолтър Касълдийн? Дали го е направил, защото кметът е влиятелен търговец от Кентърбъри, или има и други тайни причини? Корбет беше прегледал най-внимателно официалните документи, но си обеща, че отново ще прегледа ръкописите от кметството и най-щателно ще ги проучи.

Поведението на Хюбърт Монаха беше много сходно. Изключително умен, вероятно е можел да се дипломира и сам да стане преподавател. Завършил образованието си в „Сейнт Огъстин“ и в Кеймбридж, положил тържествен обет като бенедиктински монах, присъединил се към монашеската обител в Уестминстър при абат Уенлок, а после изведнъж всичко се променило, рязко и неочаквано. Според приора в Уестминстър, тайнствен посетител дошъл при Хюбърт и му предал някакви сведения, които коренно променили живота на младия мъж. Напуснал манастира, отрекъл се от обета си и станал ловец на хора, преследвал престъпници и главорези, предавал ги на шерифите, управителите на пристанищата и градските управи в замяна на пари. Хюбърт със сигурност е странял от Кентърбъри. Защо? Защото е ненавиждал града или по друга причина? Упражнявал мръсния си занаят в югоизточните графства на кралството, стараел се лицето му да е винаги скрито с качулка — разбираема мярка за човек, който не желае лицето му да е известно на крадците и злосторниците, които преследва по отдалечените и затънтени краища на разните графства.

Изглежда двамата братя са живеели далеч един от друг, докато пътищата им отново не се пресекли, вероятно преди около четири години. Отново причината и основанието за сближаването се оказва град Кентърбъри. Блексток пресрещнал кораб на Ханзата, на чийто борд имало безценен ръкопис, притежание на Паулентс. Ръкописът в подробности описвал древно, несметно съкровище, заровено някъде из Съфолк. Корбет беше чувал подобни легенди из цялото кралство. Веднъж дори Едуард го беше изпратил сам да търси изгубеното съкровище на крал Джон, уж потънало в Уош към края на царуването му. Сказанията за съкровището от Съфолк далеч не бяха необичайни, а част от приказките от графството, но Паулентс успял да установи точното му местоположение и хранел надежда да го открие със съдействието на своя приятел, търговецът Касълдийн. Но Блексток превзел кораба, откраднал ръкописа и възнамерявал да се срещне с брат си, за да открият заедно древното, несметно съкровище. На свой ред Касълдийн и Паулентс с подкрепата на Короната решили да устроят клопка на Блексток.

Корбет вече познаваше историята за засадата, устроена на „Ярост“ и смъртта на Блексток, а какво бе станало с Хюбърт? Не оставаше място за съмнение, че се е заклел да отмъсти и да изчезне от света на хората, но къде беше сега? Изчезнала беше и Манастирската карта. Дали Стоункроп не я е откраднал от каютата на Блексток? Корбет си представяше кораба, който се подготвя за битка. Дали Стоункроп не е използвал суматохата, за да вземе картата с надеждата да я изтъргува със сър Уолтър Касълдийн и Паулентс? Вместо това, след затихването на битката, Касълдийн беше раздал сурово правосъдие и изхвърлил Стоункроп през борда. Доплувал ли е до брега предателят? Скрил ли се е и дали после е дошъл в Кентърбъри? Така съвпадението на датите ще получи обяснение. После какво? Корбет спря да пише. „Да, да“ промърмори си той. Сър Рауф Деконте е бил влиятелен търговец. Нямаше да е трудно да се намерят доказателства, че тайно е финансирал „Ярост“. Стоункроп е дошъл в Кентърбъри да заплашва, да изнудва или да търси помощ? Донесъл ли е безценната карта? Ами сър Рауф Деконте, който е бил безскрупулен, дали не е решил да я запази за себе си и да се справи със заплахите, като разбие черепа на Стоункроп посред нощ и погребе трупа му на усамотено и обрасло с храсталак място?

Корбет отпи от водата и отново започна да пише: Secundo: Настояще. Изчезнал е Хюбърт Монаха. Дали Сервин и той не са един и същ човек? Дали Хюбърт е решил да пътува до Германия и сам да се вмъкне в дома на Паулентс? Съществуваше такава вероятност. Из цяла Европа имаше наемници, наети от този търговец и пребогатата му търговска къща. Хюбърт е бил изключително умен мъж, вероятно е владеел чужди езици и е познавал света. Никой не можеше да го опише, следователно би могъл да пътува незабелязано. Пък и защо му е на Паулентс да не го приеме в дома си, особено ако е живеел в страх от отмъщение и евентуално нападение от полубрата на Адам Блексток? Както и да е, Хюбърт Монаха изчезнал, изчезнали и картата, и Стоункроп. Паулентс обаче не се отказал да открие изгубеното съкровище. Намерил нови доказателства, но този път решил да ги донесе в Англия лично. Прекосил Европа, качил се на кораб до Дувър и там слязъл на суша заедно със съпругата си, своя син, прислужницата и телохранителя. По всичко личеше, че Паулентс и семейството му са изпитали някакво неразположение, но дали то се е дължало на някаква зараза или трудностите на пътуването по море е трудно да се установи. Със сигурност обаче в деня на пристигането им в Дувър, получили заплашително писмо. Такова писмо получил и Касълдийн в Кентърбъри. Но как е било организирано? Корбет спря. Ако Хюбърт е преследвал двамата мъже, възможно е да е уредил същото съобщение да бъде доставено от някой пътуващ търговец на двамата мъже в двата различни града.

Паулентс стигнал безпрепятствено до Кентърбъри, където го посрещнали Касълдийн и Дерош. Дерош обявил неразположението им за следствие от тежките условия при пътуването по море. После Паулентс се настанил в Мобисон — имение със здрави порти и стени, с добре затворени и залостени врати и прозорци и обкръжено от стражи. Корбет беше удовлетворен от потвърдилото се убеждение, че Уендовър е изпълнил задачата си съзнателно. Притвори за кратко очи и се постара да извика в мислите си ужасяващата приемна зала, но сега видя друга картина — огънят в нея пращеше весело, горяха свещи, Паулентс и семейството му заедно със Сервин се наслаждаваха на вечерята. Чувствали са се удобно и в безопасност. Намирали са се в Кентърбъри, в укрепено имение, нямало е от какво да се страхуват. Корбет отвори очи и продължи да пише. Какво се е случило онази нощ? Как са били обесени на железните скоби в стената четирима души в разцвета на силите си? Как така са се озовали увиснали на скобите, с изцъклени очи, полюляващи се сред танцуващите сенки? Нито той, нито Дерош бяха открили следи от упойващо вещество или прах, никаква следа от насилие по телата. Изключено беше да се допусне, че четиримата са решили да отнемат живота си по едно и също време. Тогава Сервин ли беше виновникът? Той ли ги е убил? Как? И как е съумял да се измъкне незабелязано — чужденец в град, потънал в сняг? Защо му е било да ги убива? За отмъщение? Или за да открадне тайната карта?

Корбет се изправи, отиде до сандъка и извади картата, която внимателно беше изследвал. Потупа с нея по ръката си. Нямаше доказателства, само подозираше, но беше убеден, че картата не е истинска. Знаеше всеки таен шифър, използван в Европа, било от канцеларията на папата или тази на Филип Хубави от Франция. Рано или късно щеше да докаже старата поговорка от училище, че щом има задача, има и решение за нея. Въпрос е единствено на време то да се намери. Колкото до тази задача… Прибра в сандъка документа и се върна на писалището.

Корбет дочу тихото пеене на монашеския хор, който изпълняваше първите псалми на утринната молитва. Някои от стиховете привлякоха вниманието му: Той ще те избави от примка на ловец, от изтребителна пораза, с перата Си ще те осени и под крилете Му ще бъдеш на безопасно; щит и ограда е Неговата истина. Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне.^[3]

— Надявам се да е така — прошепна Корбет. — Моля се да е така.

Изкуши се да слезе и да сподели с тях утехата на това свято място. Вместо това си обеща, че когато камбаните зазвънят за началото на литургията, той ще се присъедини към добрите братя, но дотогава щеше да се наложи да не затваря очи пред обкръжилото го зло.

Tertio: Деконте. Сър Рауф е бил със сигурност скъперник, таен поддръжник на пирати и капери, безскрупулен мъж, чиято единствена грижа е била колко пари ще спечели. Лейди Аделиша, младата му съпруга, го е мразела и той й е отвръщал със същото. Никак не е чудно, че е намерила утеха при Уендовър. Вероятно Деконте е бил и убиец, отговорен за смъртта на Стоункроп и заравянето му в запустялата градина. Имат ли тези събития обаче отношение към случилото се в съдбовния четвъртък следобед? Лейди Аделиша е тръгнала за града, придружена от Беренгария. Щом господарката й се е усамотила с Уендовър в стаята му, Беренгария е забързала обратно за своята среща със сър Рауф, който й е плащал щедро в сребро за някои специални услуги. Дали лейди Аделиша е знаела? Беше загатнала, че знае, като нарече Беренгария хубостница. Корбет си спомни уговорките, които му направиха впечатление на тръгване от Суитмийд предишната вечер. Лечлейд щеше да остане с лейди Аделиша, но Беренгария беше измърморила, че нещата й са в къщата на отец Уорфелд и засега щяла да остане там. Беренгария несъмнено беше много отракана, решена на всичко млада жена. В онзи ден срещата й със сър Рауф пропаднала и тя се върнала в Кентърбъри. Тогава пристигнал лекарят Дерош, който не успял да събуди сър Рауф, изчакал Лечлейд да слезе, след като грубо го събудил от пиянския му сън с хлопането си по вратата. Дерош изпратил за отец Уорфелд и разбили вратата на работната стая. Пристигнала лейди Аделиша, след нея дошъл Касълдийн. Заразпитвал я относно петната кръв по плаща й и изцапаните с кръв кърпи, открити в стаята й. Арестували я като извършител на убийството, но загадката не намирала разрешение. Как някой е успял да влезе в затворена стая, да разбие черепа на сър Рауф и после да се измъкне? Защо са липсвали следи от борба? Как убиецът — ако не е била лейди Аделиша, — се е качил до стаята й, за да хвърли окървавени кърпи на пода и да скрие други зад валчестите възглавници на леглото й? Как може някой да стори това, без да има ключ от стаята й? Имало е само два ключа, единият е бил у лейди Аделиша, а другият у сър Рауф. И при това Уорфелд и Дерош изрично потвърдиха, че когато са разбили вратите на стаите, безценната връзка с ключове е висяла на колана на сър Рауф. Дали е бил изработен и друг ключ? Корбет поклати глава. Тези ключалки не бяха обикновени, бяха работа на занаятчия и всеки опит да се изработи копие на ключовете им би предизвикал подозрение.

Quatro: „Веселяците“ и Грискин. Корбет вече не пишеше така бързо. Грискин беше опитен шпионин, способен мъж, който е взимал предохранителни мерки, за да се защити. Предрешавал се е като прокажен и е пътувал из Съфолк, за да събира сведения за изгубеното съкровище. Предал е на Ликуващия, че се е натъкнал на откъслечни факти и загадъчно е споменал за убежището „Свети Симон от Скалите“, но какво е искал да каже с това? По-късно Грискин е заловен, убит и провесен на бесилка, вероятно от Хюбърт Монаха, което на свой ред означава, че е открил нещо съществено за този ловец на хора. Какво ли е било? Това пораждаше друг въпрос. Как Хюбърт е открил истината за Грискин? Сам ли е прозрял, благодарение на острия си ум, или Грискин е бил предаден? Дали не са го видели с „Веселяците“ и някой не е съобщил на Хюбърт? Ако е било така, тогава сред „Веселяците“ има предател. Дали не е Ликуващия?

Quinto: „Ярост“ и Хюбърт Монаха. Кой е Хюбърт? Къде е? Един и същ човек ли бяха Хюбърт и Сервин? Как така се придвижва толкова бързо? Праща предупреждения и в Кентърбъри, и в Дувър? Как така успя да ги преследва през горите, когато Корбет се връщаше с Дерош и Ранулф от Мобисон в „Сейнт Огъстин“? Кой нападна Корбет в манастирския двор? Дерош е бил в трапезарията на първия етаж, а отец Уорфелд? Ами останалите? Кой е идвал в „Сейнт Огъстин“ и е донесъл отровното вино?

Всичко сочеше, че „Ярост“, съфолкското съкровище, Манастирската карта и жаждата на Хюбърт за отмъщение са ужасяващите корени на загадката с убийствата. Или пък всичко това бяха измамни следи? Впрочем, Хюбърт все още ли беше жив? Дали някой друг не използваше миналото, за да прикрие своите тъмни кроежи? По всичко личеше, че всички са свързани с „Ярост“, включително Уорфелд. Ами Беренгария? Ами лейди Аделиша, която така невинно пърхаше с клепки и отричаше да знае каквото и да било за делата на съпруга си? Ами Касълдийн? Къде се криеше истината?