Мики Спилейн
Аз съм съдът! (4)

Глава четвърта

Приемната беше ултрамодерна и обзаведена с изискан вкус. Столовете изглеждаха малко ъгловати, но бяха изключително удобни. Който и да беше дизайнерът на интериора явно е имал предвид душевното състояние на пациентите. Стените бяха в дискретен нюанс на маслиново зелено, в мъдра хармония с матов набор пердета. Прозорците не пропускаха светлина, а вместо тях стаята се озаряваше от мекия блясък на скрити в стената лампи. На пода килим в който краката ви затъваха до глезените заглушаваше всякакъв шум от стъпки. Отнякъде долитаха приглушените тонове на струнен квартет.

Щях да заспя още на секундата ако секретарката, която ме беше разкарала по телефона не ме повика до бюрото си. От тона й ставаше ясно, че не можех да мина за пациент. С еднодневната си четина и жалките останки от костюм заемах в скалата й място под това на един разсилен.

Тя наклони глава към вратата зад себе си и каза:

— Мис Манинг ще ви приеме веднага. Моля, заповядайте.

Наблегна особено на думичката „моля“. Отдръпна се леко, но забележимо като минах покрай нея.

— Не се безпокой, сладур, — казах аз с ъгълчето на устните си. — Няма да ти накача въшки. Това е само маскировка.

И с тия думи блъснах вратата и влязох.

Тя беше по-хубава отколкото на снимката. Беше умопомрачителна. Езикът бледнееше и немееше при вида й. Шарлот Манинг седеше зад бюрото си със скръстени ръце сякаш се вслушваше в нещо. Красива беше бледа и бедна дума. Тя беше това, което би се получило на платното ако всички големи майстори на четката се съберяха и всеки от тях дадеше най-доброто от себе си за да създадат вълнуващ шедьовър.

Косата й беше почти бяла както си я представях. Падаше на такива меки къдри, че ви обземаше желание да заровите глава в тях. Всяка от чертите й беше моделирана ювелирно. Гладкото и високо чело с небесносини очи под него обрамчени от естественокестеняви вежди и дълги и влажни ресници.

Роклята й изобщо не беше от разголващия тип, а черна и делова с дълги ръкави, но това, което тя правеше неуспешен опит да скрие беше всепобеждаващата красота. Гърдите й напираха да изскочат по същия начин както и при банския костюм. Можех само да си представям как изглеждаше останалото закрито от бюрото.

Всичко това си го отбелязах в съзнанието за трите секунди, които ми бяха необходими да прекося стаята. Съмнявам се дали прочете някаква промяна в изражението на лицето ми, но ако можеше да ми прочете мислите сигурно щеше да ме даде под съд.

— Добро утро, мистър Хамър. Моля, седнете.

Гласът й се лееше като ручей. Чудех се какво ли щеше да се получи ако вложеше и малко страст в него. Обзалагах се, че ще е нещо голямо. Не беше трудно да разбере човек защо имаше такъв голям успех като психиатър. Пред мен стоеше жена с която всеки би споделил тревогите си.

Седнах на стола до нея и тя се извъртя да посрещне очите ми с твърд и прям поглед.

— Доколкото разбирам сте тук по линия на полицията?

— Не съвсем. Аз съм частен детектив.

— О.

Тя произнесе това с глас, който не съдържаше обичайното любопитство или презрението с който ме посрещаха навсякъде. Вместо това съдържаше необходима доза уважение сякаш бях споделил с нея нещо много важно и доверително.

— Да не се отнася за смъртта на мистър Уилямс? — запита тя.

— Аха. Беше ми много близък приятел. Провеждам си свое собствено разследване.

В първия момент ме изгледа удивено и после изведнъж възкликна:

— О, да. Спомням си. Четох клетвата ви във вестниците. Трябва да ви призная, че се опитах да анализирам подбудата ви. Тия неща винаги са ме интересували.

— И до какво заключение стигнахте?

Шарлот наистина ме изненада.

— Страхувам се, че ви оправдавам, макар че няколко от бившите ми преподаватели биха ме разпънали на кръст ако изкажех това твърдение публично.

Разбирах какво искаше да каже. Съществуваше научна школа, която приемаше, че всеки, който убие, е жертва на временна загуба на разсъдък, без значение каква е причината за убийството.

— С какво мога да ви помогна? — продължи тя.

— Като ми отговорите на няколко въпроса. Първо, по кое време отидохте на партито снощи?

— Приблизително около единайсет. Задържах се при един пациент.

— А в колко си тръгнахте?

— Около един. Тръгнахме си заедно.

— Оттам къде отидохте?

— Колата ми беше долу. Естер и Мери Белеми пътуваха с мен. Отидохме до пилешкия бар и хапнахме по сандвич. Тръгнахме си оттам в два без петнайсет. Спомням си точно часа, защото бяхме последните останали в заведението и вече се канеха да затварят в два. Оставих близначките в хотела им и оттам направо се прибрах в апартамента си. Стигнах в два и четвърт. Също си спомням точно времето, защото трябваше да нагласям будилника за сутринта.

— Някой видя ли ви като се прибирахте?

Шарлот прихна с къс и лукав смях.

— Да, господин областният прокурор. Моята прислужница. Тя дори ме зави в леглото както обикновено. Щеше да ме чуе като излизам, защото единствената врата на апартамента ми има закачен звънец, който звъни при всяко отваряне, а Кати спи много леко.

Не можах да сдържа усмивката си като чух това.

— Пат Чеймбърс беше ли вече тук?

— Да, сутринта, но доста по-рано.

Тя се изсмя отново. Потръпнах като я слушах. Полът й крещеше от всяка фибра на тялото й.

— Нещо повече — продължи тя. — Той дойде, видя и заподозря. Сигурно вече проверява показанията ми.

— Не позволява нищо да се изплъзне от погледа му, — развеселих се аз. — Спомена ли ме въобще?

— Изобщо. Много последователен мъж. Символ на ефикасността. Харесва ми.

— Още едно нещо. Кога се запознахте с Джак Уилямс?

— Страхувам се, че нямам право да ви разкрия това.

Поклатих глава.

— Ако имате предвид Мирна, това е излишно. Бях в течение на целия случай.

Тя беше изненадана от думите ми. Но аз знаех, че Джак не беше споделил абсолютно с никой друг.

— Е — каза тя — точно за това ставаше дума. Обади ми се и ми каза, че някакъв лекар е препоръчал психиатър да прегледа Мирна. Тя беше претърпяла извънредно силен шок. Съмнявам дали можете да си представите какво изживява пристрастен към наркотиците човек, когато го превърнат в „студена пуйка“ както му казват в техните среди. На практика това е незабавно и пълно откъсване от източника на наркотика. Душевните страдания са непоносими. Разкъсвани са от страхотни конвулсии, телата им изпитват най-страшните болки, които може да изживее човек. Оголените им нерви са изложени на невъобразими страдания, и с нищо не можете да им помогнете. Много често се саморазрушават в пристъп на лудост.

Лечението е жестоко. След като вземат съгласието им ги отделят от контакт с външния свят в килии със специална облицовка на стените. През първоначалните стадии те си променят решението и молят да им дадат наркотик. По-късно болката и страданията достигат такива стойности, че те губят човешки облик. През цялото време тялото им се бори с последиците от наркотика и накрая или се излекуват или се превръщат във физически и психически развалини. Мирна го преодоля успешно, но Джак се тревожеше, че това може да даде отражение на психиката й и ме повика. Грижих се за нея докато траеше лечението й и след това. След като я изписаха никога не съм я посещавала в качеството си на психиатър.

— Е, предполагам, че това е всичко. Имам още няколко неща по случая, които бих желал да обсъдя с вас. Но първо искам да направя няколко малки проверки.

Тя ме дари пак с една от ония причиняващи сърцебиене усмивки. Още една или две и щеше да разбере какво е да я целува мъж с четина на един ден.

— Ако имате предвид хронологията на историята ми — или трябва да кажа алиби? — тогава ви предлагам да побързате да стигнете у дома преди прислужницата ми да хукне на седмичните си покупки.

На тая жена абсолютно всичко й беше ясно. Опитах се да запазя безизразно лицето си, но се съмнявах дали имах успех. Извадих една несръчна усмивка и вдигнах шапката си.

— Това е само частично вярно. Просто не вярвам на никого.

Шарлот се изправи и по този начин ми даде възможност да огледам краката й нещо за което бях тръпнал още от влизането си в стаята.

— Разбирам — отбеляза тя — За един мъж приятелството означава много повече отколкото за една жена.

— Особено когато този приятел даде ръката си за да спаси живота ми.

Озадачен израз премина по лицето й.

— Значи вие сте били този човек. — За миг не можа да си поеме дъх. — Не знаех, но се радвам, че накрая научих. Джак ми е разказвал много за вас, но винаги в трето лице. Дори и не ми е споменавал за ръката си, макар че по-късно Мирна ми разказа как я е загубил.

— Джак не искаше да ме притеснява. Но това не е цялата причина заради която съм се заклел да се добера до убиеца му. Ние бяхме приятели далеч преди още войната.

— Надявам се, че ще го хванете — каза простичко тя. — Наистина вярвам.

— Ще го направя — казах аз.

Останахме за момент така един до друг, но успях да се опомня.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим скоро.

Дъхът й за миг заседна в гърлото преди да изрече:

— Вярвам, че ще е много скоро.

Надявах се, че оня блясък в очите й изразяваше това, което беше изказала и с думи.

Паркирах на няколко крачки от синия навес над входа на блока. Консервативно облеченият портиер отвори вратата на колата ми без да се намръщи гнусливо. Кимнах му небрежно и влязох във вътрешното фоайе.

Името над звънеца беше изгравирано на алуминиева пластинка. „Манинг, Шарлот“ пишеше на него без да се изреждат поредицата от титли както беше направил докторът под нея. Тоя момък сигурно имаше комплекс към буквите. Натиснах звънеца и влязох след избръмчаването на зумера.

Тя живееше на четвъртия етаж, в един апартамент с изглед към улицата. Вратата се отвори от въгленочерна прислужница в снежнобяла униформа.

— Миста Хама? — запита ме тя.

— Да, но откъде ме познаваш?

— Полицай в главна стая ви очаква. Заповядайте, моля.

И разбира се Пат се беше курдисал в едно кресло до прозореца.

— Здравей, Майк — каза той.

Захвърлих шапката си върху една крайна маса и се проснах в креслото отсреща.

— Какво откри, Пат?

— Версията й съвпада. Един съсед я видял да се прибира в споменатия час; потвърди го и прислужницата й. — Изведнъж ми олекна. — Знаех, че ще се отбиеш тук, затова реших да те изчакам. Между другото бих те помолил да се отнасяш малко по-внимателно към сътрудниците ми на които съм възложил задачата да се грижат за теб.

— По дяволите по-внимателно. Махни ги от главата ми. Или пък постави хора, които си разбират от работата.

— Целта им е единствено да те пазят, Джак.

— Дрън-дрън. Не се познаваме от вчера. Мога и сам да се грижа за себе си.

Пат отпусна назад глава и притвори очи. Огледах стаята. Подобно на офиса си Шарлот беше обзавела и апартамента си със същия отличен вкус. Имаше особен вид, който ясно показваше, че в него живеят хора и същевременно всичко беше на мястото си. Не беше голям, но по-голям не й беше нужен. След като живееше само с прислужницата си няколко стаи й бяха напълно достатъчни. Стените се украсяваха от няколко наистина изискани картини, които висяха над шкафове пълни с всякакви книги. Забелязах един шкаф пълен с учебници само по психология. В един ъгъл на стаята дипломата в рамка беше единственото украшение. Широко отворена портална врата водеше към спалнята и кухнята, срещу които беше банята. До фоайето беше стаята на прислужницата. Тук цветовата гама не благоприятствуваше особено душевния покой, но беше предназначена да добави още багри и веселие и на тъй симпатичната й обитателка. Точно срещу креслото на което седях имаше диван дълъг поне шест фута, който веднага отклони мислите ми в съвсем друга насока, но аз успях да ги игнорирам. Още не му беше дошло времето.

Подритнах леко Пат.

— Хей, авер, проспиваш времето на данъкоплатците.

Той мигновено се разсъни.

— Давах ти време да се ориентираш в обстановката, младежо. Хайде, да тръгваме.

Кати довтаса веднага като чу, че се каним да си тръгваме. Отвори ни вратата и чух звука на звънеца за който ми беше споменала Шарлот.

— Гонгът звъни ли и той заедно със звънците? — запитах я аз.

— Да сър, или кога врата се отваря също.

— Защо?

— Сър, кога аз няма в къщи мис Шарлот трябва отваря врата. Понякога кога заета в тъмна стаичка звънец звъни и тя трябва отваря врата. И кога пациенти идват знае кога влизат в къщи. Тя не може напуска тъмна стаичка посред работа кога звънец звъни.

Двамата с Пат се спогледахме.

— Каква е тая тъмна стаичка? — запитах аз.

Кати подскочи като ужилена.

— Там тя прави снимки от ленти — обясни тя.

И Пат и аз се почувствувахме малко глупаво. Значи Шарлот си имаше за хоби фотографията. Напомних си да я поразпитам за някои подробности, когато се срещнехме следващия път. Покрай другото, исках да кажа.