Ърнест Хемингуей
Острови на течението (3)

3

Томас Хъдсън се изкъпа, като натри главата си със сапун и след това се изплакна под пръскащата струя, която идваше под високо налягане от душа. Беше снажен мъж и гол изглеждаше още по-снажен, отколкото облечен. От слънцето беше обгорял силно, а косата беше излиняла в преливащи тонове. Нямаше излишни тлъстини и когато се претегли, видя, че тежи сто деветдесет и два фунта.

„Трябваше да поплувам, преди да се изкъпя — каза си. — Но отзарана плувах дълго, преди да почна работа, и сега съм изморен. Ще се изплуваме, когато дойдат момчетата. А и Роджър е тук. Това е хубаво.“

Сложи си чисти шорти и стара риза, падаща свободно над панталоните, обу мокасини, излезе, спусна се по склона и през вратата на дървената ограда стигна до блестящия от слънцето избелял корал на Кралското шосе.

Пред него от дъсчените небоядисани бараки край пътя под сянката на две кокосови палми излезе вдървено прав, стар негър с черно палто от алпака и гладени тъмни панталони и закрачи по шосето. Когато се обърна, Томас Хъдсън видя хубавото му черно лице.

Зад бараката детски гласец запя подигравателно старинна английска песенчица:

От Несо чичо Едуард дойде

бонбони да продава тук.

Купихме си бонбони ти и аз,

но от тях корем ни заболя.

Чичо Едуард изви хубавото си лице, което изглеждаше толкова огорчено, колкото и разгневено в ярката следобедна светлина.

— Зная те — обади се той. — Не те виждам, но зная кой си. Ще те обадя на стражаря.

Детският глас се извиси още по-ясен и по-закачлив:

Хей Едуард,

хей Едуард,

раз, два, три, Едуард.

Бонбоните нищо не струват.

— Ще се оплача на стражаря — закани се чичо Едуард — Стражарят ще те научи.

— Имаш ли днес развалени бонбони, чичо Едуард? — провикна се гласчето. Детето старателно се криеше.

— Преследват ме — каза високо чичо Едуард, продължавайки пътя си. — Накърняват достойнството ми и го рушат. Господи, прости им, защото те не знаят какво правят.

По-нататък на Кралското шосе се чуха нови песни, идващи от стаите над бара „Понсе де Леон“. Зададе се млад негър, който крачеше бързо по кораловия път.

— Има бой, мистър Том — съобщи момъкът. — Горе-долу. Един господин от една яхта изхвърля през прозореца неща.

— Какви неща, Луис?

— Всякакви неща, мистър Том. Мъжът хвърляше къде каквото му попаднеше. Жената се опита да го спре, но той каза, че ще я изхвърли и нея.

— Откъде е тоя господин?

— Големец от Севера. Казва, че можел да купи и да продаде целия остров. Май ще го купи твърде евтино, ако продължава да хвърля така на поразия всичко.

— Намеси ли се полицията, Луис?

— Не, мистър Том. Никой не е викал полицията още. Но както вървят нещата, май ще се наложи да се намеси.

— С тях ли си, Луис? Исках да им донесеш стръв за утре.

— Непременно ще ви, донеса, мистър Том. Не се безпокойте за стръвта. С тях бях достатъчно дълго. Извикаха ме отзарана да ги водя да ловят албула^[1] и оттогава ги придружавам. Само че не ловят никаква риба, ами хвърлят чинии и чаши, кани и столове, а колчем мистър Боби му поднася сметката, той я къса, крещейки, че мистър Боби е разбойник, крадец и мошеник. Ако на това му викате риболов, здраве му кажи!

— Тоя господин изглежда проклетник, Луис.

— Най-големият проклетник, какъвто досега съм срещнал или ще срещна занапред, мистър Том. Накара ме да им пея. Знаете, че не пея така хубаво като Джози, но пея както мога, понякога дори пея по-хубаво, отколкото мога. Карам криво-ляво. Знаете как пея. Чували сте ме. Хареса само песента за оная майка, дето не искала ни грах, ни ориз, ни кокосово масло. Накара ме да я повтарям непрекъснато. Тя е старовремска песен и ми омръзна, та му рекох: „Сър, зная и нови песни. Хубави песни. Чудесни песни. Зная и стари песни, като Песента за гибелта на Джон Джейкъб Астър на парахода «Титаник», дето потънал от айсберг. Ако искате, по-добре да ви ги изпея вместо тая песен за грах и ориз“. Казах му го съвсем учтиво и смирено. Знаете как си приказвам. Но господинът ревна: „Слушай, невеж черен дрипльо, имам повече магазини, фабрики и вестници, отколкото Джон Джейкъб Астър е изсрал… — сещате се какво. — Ще те хвана и ще натикам муцуната ти в тях, ако се осмелиш да ми даваш акъл какво да слушам!“ Тогава жената се намеси. „Защо, миличък, се държиш така грубо с момчето? Намирам, че пее много хубаво и искам да чуя някоя от новите му песни.“ Мъжът се сопна: „Нито ти ще ги чуеш, нито той ще ги пее!“ Опак човек е, мистър Том. Жената, хубаво му каза: „Мили, с тебе не се излиза на глава!“ Мистър Том, новородена маймунка, току-що излязла от корема на майка си, по-лесно ще се справи с дизелов мотор, отколкото човек да излезе на глава с тоя господин. Извинявайте, разбъбрих се повече. Но ме ядоса. Разстрои много жената.

— За какво са те пратили сега, Луис?

— Ходих за седефени перли.

Двамата бяха спрели под сянката на една палма, докато разговаряха, и младежът извади от джоба си съвсем чиста кърпичка, разгъвайки я, за да покаже пет-шест лъскави, седефено-розови зърна, неприличащи на бисери, които туземците намираха понякога в мидите, когато ги чистеха, и които ни една измежду познатите на Томас Хъдсън, освен английската кралица Мери, не би приела за подарък. Естествено, той не си въобразяваше, че познава кралица Мери, ала беше я виждал във вестниците и филмите, а „Дъ Ню Йоркър“ бе поместил и снимката и в профил. Фактът, че тя харесваше седефените перли, го караше да чувствува все пак, че я познава по-добре от много други жени, които познаваше отдавна. Кралица Мери харесваше бахамските бисери и островът щеше да празнува довечера рождения й ден, сети се той, ала се усъмни дали седефените перли ще успеят да утешат наскърбената жена. Пък и си каза, че може би кралица Мери беше изразила възхищението си от бахамските бисери, за да достави удоволствие на поданиците си от Бахамските острови.

Продължиха заедно до „Понсе де Леон“. Луис добави:

— Госпожата се разплака, мистър Том. Разплака се много силно, та предложих да прескоча до Рой, за да донеса седефени перли да ги прегледа.

— Ще я ощастливят твърде — забеляза Томас Хъдсън. — Стига да харесва бахамските бисери.

— Надявам се. Сега ще й ги отнеса.

Томас Хъдсън влезе в бара, където беше прохладно и почти тъмно след яркия блясък на Кораловия път. Поръча си джин с тоник, кора от сладък лимон и няколко капки ангостура. Мистър Боби стоеше зад тезгяха, ужасно намръщен. Четирима чернокожи младежи играеха билярд, като от време на време повдигаха масата, когато трябваше да играят труден карамбол. Горе пеенето секна, в заведението настъпи пълна тишина, чуваше се само чаткането на топките. Двамина от моряците на яхтата, която беше завързана на пристана, седяха на бара. Когато очите на Томас Хъдсън свикнаха с притъпената светлина, той намери помещението хладно и приятно. Слезе Луис.

— Господинът е заспал — съобщи, момъкът. — Оставих перлите на госпожата. Тя ги разглежда и плаче.

Томас Хъдсън забеляза как двамата моряци се спогледаха, ала не казаха нищо. Седеше, като стискаше високата чаша с приятно-горчивото питие, наслаждавайки се на първата глътка, която му напомни за Танга, Момбаса, Ламу и цялото побрежие. Обзе го внезапна носталгия по Африка. Беше заседнал тук на острова, а можеше да скита из Африка. Поврага, каза си, винаги мога да отида там. Човек трябва да търси вътрешно задоволство, където и да се намира. А и тук ми е много добре.

— Том, наистина ли ти харесва тоя бълвоч? — запита Боби.

— Разбира се. Иначе не бих го пил.

— Веднъж отворих по погрешка една бутилка. Имаше вкус на хинин.

— В него има и хинин.

— Хората май са полудели — подхвърли Боби. — Наливат се с какво ли не. Имат пари, плащат. Въобразяват си, че си правят кефа, като развалят хубавия джин, сипвайки в него някаква индийска отвара с хинин.

— На мене пък ми харесва. Обичам вкуса на хинина с кора от сладък лимон. Имам чувството, че питието разтваря порите на стомаха ми, така да се каже. Ободрява ме повече от чистия джин. Кара ме да се чувствувам добре.

— Зная. Пиенето винаги те кара да се чувствуваш добре, а мене пиенето ме кара да се чувствувам ужасно. Къде е Роджър?

Роджър беше приятел на Томас Хъдсън и притежаваше рибарска колиба в долния край на острова.

— Ще дойде скоро. Ще се храним заедно у Джони Гуднър.

— Чудя се какво му харесват на тоя остров, за да се застояват хора като тебе, Роджър Дейвис и Джони Гуднър.

— Островът си го бива. И ти си се застоял. Така ли е?

— Стоя, за да си вадя хляба.

— Би могъл да го вадиш и в Несо.

— По дяволите Несо! Тук е по-весело. На тоя остров е по-забавно. Пък се печелят и добри парици.

— Тук ми харесва животът.

— Не ще и дума — съгласи се Боби. — И на мене ми харесва. Добре знаеш. Щом си вадя хляба. Продаваш ли картините, които рисуваш постоянно?

— Засега вървят твърде добре.

— Хора, дето дават пари за картини, където е нарисуван чичо Едуард. Или са нарисувани негри. Негри във водата. Негри на сушата. Негри в лодки. Ловци на морски костенурки. Ловци на сюнгери. Надигаща се буря. Водна вихрушка. Потъващи шхуни. Шхуни в строеж. Все неща, които биха могли да се видят безплатно. Наистина ли хората купуват картините?

— Разбира се. Веднъж в годината се урежда изложба, на която се разпродават картините.

— Чрез наддаване ли?

— Не. Търговецът, който урежда изложбата, определя цената им. Купуват ги посетителите. Понякога и музеите откупуват по някоя картина.

— Не можеш ли да ги продаваш сам?

— Мога.

— Ще ми се да купя и аз една водна вихрушка — каза Боби. — Дяволски голяма вихрушка. Черна като ада. А може би ще бъде по-добре да има два водни стълба, носещи се над вълните с такъв свиреп вой, че човек не чува нищо друго. Вихрушката е изсмукала всичката вода наоколо и буди смъртен страх. Излязъл съм с лодката за сюнгери и съм безсилен. Водният стълб е отнесъл стъклената маска от ръката ми. Повлякъл е лодката извън водата кажи-речи. Сатанинска вихрушка. Колко ще струва такава картина? Ще я закача тук в бара. Или в къщи, стига да не изплаши смъртно бабичката ми.

— Ще зависи от големината.

— Направи я толкова голяма, колкото си искаш — заяви великодушно Боби. — Такава картина не може да бъде достатъчно голяма. Постави три водни стълба. Веднъж видях три водни вихрушки на хвърлей от мене, когато минавах край остров Андрос. Извисиха се право към небето и единият повлече една лодка с ловци на сюнгери, а когато я спусна, моторът проби корпуса.

— Ще струва толкова, колкото струва платното — каза Томас Хъдсън. — Ще платиш само платното.

— Карай тогава. Купи голямо платно. Ще нарисуваш водни вихрушки, които с ужаса си да прогонват хората от тоя бар и от тоя проклет остров.

Боби се разпали от величавостта на хрумването си, което едва почваше да поема полет.

— Том, момчето ми, мислиш ли, че би могъл да нарисуваш цял ураган? Нарисувай окото на циклона, когато, след като е беснял и се е укротил в единия край, се надига в другия край. Нарисувай всичко, като почнеш от негрите, блъскани в кокосовите палми, и свършиш с корабите, изтласкани от вълните чак на брега. И как рухва големият хотел. Във въздуха се носят изпотрошени дъски като копия, вятърът брули мъртви пеликани, сякаш са дъждовни капки. Термометърът е слязъл на 27, стрелката на анемометъра е изхвръкнала. Морето е прехвърлило плитчината, дето е десет разтега, месечината се показва точно в окото на урагана. Спуска се приливна вълна и залива всичко живо. Отнася в морето жени, а вятърът развява раздраните им дрехи. Мъртви негри се мятат на повърхността или летят във въздуха…

— Ще трябва страхотно голямо платно — вметна Томас Хъдсън.

— Не го жали платното! Ще ти дам голямото платно на някоя шхуна. Ще нарисуваме най-големите дяволски картини на света и ще влезем в историята. Стига с тия мънички прости картинки.

— Ще почна на първо време с водните стълбове — обеща Томас Хъдсън.

— Добре — съгласи се Боби, който не искаше да се откаже от величавия си проект. — Умно. Но да знаеш, че можем да направим знаменити картини, като вложим онова, дето ни е минало на тебе и на мене през главите, и майсторията, дето си придобил вече.

— Ще почна с водните стълбове още утре.

— Добре. Като за начало. Но помни: много ми се иска да нарисуваш и тоя ураган. А нарисувал ли е някой как потъва „Титаник“?

— В големи размери не.

— Можем да нарисуваме и това. Такива неща винаги са възбуждали въображението ми. Можеш да предадеш студенината на айсберга, който се отдалечава, след като се е блъснал в парахода. Ще нарисуваш всичко в гъста мъгла. Ще предадеш всички подробности. Ще нарисуваш и оня мъж, дето се качил на лодката при жените, смятайки, че ще може да им помогне, защото се бил занимавал с ветроходство. Нарисувай го тоя льохман как влиза в лодката, газейки жените. Напомня ми за тоя хубостник, дето е отседнал сега горе. Защо не се качиш да го нарисуваш, докато спи, та да го туриш сетне в картината?

— Мисля, че ще бъде по-добре да почна с водните вихрушки.

— Том, искам да станеш голям художник. Зарежи тия дребосъци. Само се похабяваш. Докато можем да нарисуваме тия три картини, дето скицирахме заедно за по-малко от половин час, а аз още не съм напрегнал въображението си. Че какво си правил досега? Рисуваше сам негър, как обръща на плажа костенурка карета^[2]. Не дори зелена костенурка^[3], ами обикновена карета. Или рисуваше двама негри в лодка помежду им купчина лангусти. Пропиляваше живота си, човече.

Той спря и бързо гаврътна една чаша изпод тезгяха.

— Това не се брои — додаде той. — Все едно, че не си ме видял. Слушай, Том, ето ти три велики картини. Големи картини. Световни картини. Достойни за Кристал Палейс^[4], редом с шедьоврите от всички времена. Само първата картина, естествено, е по-малка по съдържание. Но още не сме почнали. Не виждам защо да не нарисуваме картина, която да ги закръгли и трите. Какво ще кажеш за това?

Боби изпи още една чаша светкавично.

— За кое това?

Боби се наведе над тезгяха, за да не чуят другите.

— Не се дърпай. Не бива да те плаши грандиозността на идеята. Трябва да я прозреш, Том. Можем да нарисуваме края на света. — Той замълча. — В естествена величина.

— Адска работа — каза Томас Хъдсън.

— Не. До ада още не сме стигнали. Адът само се провижда. Ролерите^[5] се гърчат в църквата си горе на хълма и ломотят на неразбираеми езици. Един дявол ги бучи с вилата и ги товари на каруца. Те скимтят, вият, зоват Йехова. Негри се търкалят навсякъде, а помежду им и по труповете пълзят мурени, лангусти, паякообразни раци. Вижда се зейнало подобие на грамаден люк и дяволи пъхат в отвора негри, духовници, ролери, къде какво им попадне, и всичко начаса изчезва. Около острова водата се е надигнала и в нея кръжат непрекъснато риби-чук, селдови акули, тигрови акули, риби-триони разкъсват всекиго, който понечи да се спаси чрез плуване, за да не бъде загребан с вилите и хвърлен в огромния отворен люк, откъдето се извисява пара. Пияници допиват последните си глътки и замерват с бутилки дяволите. Но те продължават да ги мушат с вилите или пияниците са погълнати от морето, в което сега има и китоакули, човекоядни акули, косатки и какви ли не едри риби, навъртащи се отвъд ивиците, където грамадните акули разкъсват хората във водата. Най-високата част на острова гъмжи от кучета и котки. Дяволите ги събират и тях с вилите, кучетата се тресат и вият, а котките бягат и дращят демоните, космите им са настръхнали, накрая се втурват в морето и плуват отчаяно. Сегиз-тогиз акула ще блъсне някоя котка и тя потъва. Но повечето успяват да се измъкнат с плуване.

От люка почва да се издига задушаваща топлина, дяволите са принудени да влачат хората, защото са счупили вилите при опит да намушат някои от духовниците. В средата на картината сме застанали ние двамата и наблюдаваме спокойно. Ти си вземаш бележки, аз се освежавам от една бутилка и от време на време ти я подавам, за да пийнеш.

Сегиз-тогиз някой дявол, целият облян в пот от работа, ще се тръкне в нас, мъкнейки охранен поп, който забива пръсти в пясъка, за да не бъде отнесен до люка, и крещи до бога. Тогава демонът ще рече: „Извинявайте, мистър Том. Извинявайте, мистър Боби. Днес сме на голям зор.“ Аз ще предложа на дявола да смукне веднъж от питието, когато мине потен и окаден повторно за нов свещеник, но той ще отговори: „Благодаря, мистър Боби. По време на работа не се докосвам до ичкия!“

Ще стане адска картина, Том, ако съумеем да предадем цялата блъсканица и грандиозност.

— Струва ми се, че за днес изчерпахме кажи-речи всичко, което можем да измайсторим.

— Да, да, прав си — съгласи се Боби. — Пък и когато нахвърлям такива картини, без да искам, ожаднявам.

— Има един човек по име Бош, който е рисувал подобни картини твърде сполучливо.

— Оня, дето произвежда динамомашини ли?

— Не. Хиеронимюс Бош. Живял е много отдавна. Много добър художник. И Питер Бройгел е работил в същата област.

— И той ли е живял отдавна?

— И той. Много е добър. Непременно ще ти хареса.

— Но дяволите! — разпали се Боби. — Малко ме е еня за някакъв си старовремски художник. Пък и още не е настъпил краят на света, откъде накъде ще знае повече от нас за края на света?

— Ще бъде твърде трудно да се мерим с него.

— Не можеш ме убедиш — засегна се Боби. — Ще нарисуваме картина, с която ще го оставим далече зад нас.

— Какво ще кажеш да пийнем още по едно.

— Прав си. Забравих, че тук е бар. Да бъде благословена кралицата, Том. Забравихме, че днес й е празникът. Аз черпя за нейно здраве.

Той си наля малка чаша ром и подаде на Хъдсън бутилка жълт джин „Бууд“ няколко лимона на един поднос, нож и шише индийски тоник „Шуепс“.

— Приготви си сам твоето дяволско питие. Да вървят по дяволите тия измишльотини!

Томас Хъдсън си приготви коктейла, като сипа и няколко капки битер от бутилка с перо от чайка в тапата. Вдигна чашата и погледна към долния край на тезгяха.

— Какво пиете вие, двамата? Кажете без заобикалки.

— „Кучешка глава“ — отговори единият от моряците.

— Да, „Кучешка глава“ — потвърди Боби, като бръкна в качето с лед и подаде две изстудени бутилки бира. — Свършиха се чашите. Пияниците непрестанно ги трошат. Получи ли всеки питието си? Господа, за кралицата! Не вярвам да е заритала за нашия остров, нито очаквам тук да й хареса бог знае колко. Така или иначе, за кралицата, господа! Бог да я благослови!

Всички пиха за здравето на кралицата.

— Трябва да е необикновена жена — добави Боби. — Чини ми се малко надута. Кралица Александра винаги по ми е допадала. Мил човек. Ще отпразнуваме все пак рождения ден на кралицата достойно. Островът ни е малък, но патриотичен. Един от тукашните хора участвува в последната война и загуби едната си ръка. По-голямо доказателство за патриотизъм от това, здраве му кажи!

— Чий рожден ден е днес, казахте? — полюбопитствува единият от моряците.

— На кралица Мери Английска — обясни Боби. — Майката на сегашния крал-император.

— Оная, на чието име са нарекли кораба „Куин Мери“, нали? — запита вторият моряк.

— Том — прошепна Боби. — Следващата наздравица ще пием само двамата помежду си.