Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал (17) (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

15. Заключение
Предвиждания за бъдещето

Но ако твърдението, че Исус е възкръснал от мъртвите, се разбира не в буквалния, а в преносния, символичен смисъл, можем да му дадем различни тълкувания, които не влизат в разрез с нашите познания и не накърняват значението на твърдението. Тук не важи възражението, че ако го разбираме в преносния смисъл, погубваме християнската надежда за безсмъртие, защото много преди появата на християнството човекът е вярвал, че има живот и след смъртта, тоест не се е нуждаел от Възкресението Христово, което да му гарантира безсмъртие. Днес както никога сме изправени пред опасността митологията, тълкувана прекалено буквално, както го прави църквата, да бъде отхвърлена веднъж завинаги. Не е ли крайно време, вместо да бъде забравяна, християнската митология поне веднъж да бъде тълкувана в преносния, символичен смисъл?

 

Карл Юнг

„Неоткритото «Аз»“

В началото нямахме никакво намерение да доказваме или опровергаваме каквото и да било, най-малкото извода, към който ни тласкаха всички факти. И през ум не ни е минавало да оспорваме някои от основните положения в християнството. Обратното, заехме се просто да разбулим една тайна. Търсехме отговора на някои озадачаващи въпроси, обяснение за някои исторически загадки. Но се натъкнахме на нещо по-съществено, отколкото бяхме разчитали да открием. Стигнахме до изумително, спорно и на пръв поглед абсурдно заключение.

Това заключение ни накара да насочим вниманието си към живота на Исус и към корените на религията, за чийто основател се смята той. Но дори и тогава нямахме намерение да оспорваме християнството. Искахме само да се уверим дали изводът ни е поне малко състоятелен. След като за кой ли път препрочетохме Библията, се уверихме, че сме на прав път и че заключението ни е не само логично, но и вероятно отговаря на истината.

Не бяхме, а и още не сме в състояние да го докажем с факти. То и досега си остава в известен смисъл само хипотеза, която обаче е твърде правдоподобна и логична и хвърля светлина върху доста събития. За другите не твърдим, но най-малкото ние не сме срещали по-състоятелно от гледна точка на историята обяснение на случките и хората, врязали се преди две хилядолетия в съзнанието на западния човек и предопределили развитието на нашата култура и цивилизация през следващите столетия.

Ние не можем да докажем, че изводът ни е правилен, междувременно обаче натрупахме огромно количество факти, навеждащи ни на мисълта, че членовете на Братството от Сион и неговата документация са в състояние да потвърдят нашата правота. Въз основа на онова, за което се намеква в техните писания, както и на личните им разговори с нас сме склонни да мислим, че Братството от Сион разполага с нещо, което бихме могли да използваме като „неопровержимо доказателство“ за своята хипотеза. Не знаем до какво точно се свежда то, но защо, след като разполагаме с толкова много данни, да не опитаме да се досетим?

В случай че хипотезата ни е вярна, след като напускат Светите места, жената на Исус и неговите деца (а в периода, откакто навършва шестнайсет-седемнайсет години, до предполагаемата си смърт той би могъл да има няколко деца) намират убежище в Южна Франция, в еврейска община, където успяват да запазят рода. През V в. техните потомци явно се сродяват с кралското семейство на франките, с което полагат началото на династията на Меровингите. През 496 г. църквата сключва съюз с Меровингите: явно знае какъв е техният произход и въпреки това се задължава да е вярна на династията и потомците й. Това обяснява защо именно на Хлодвиг е предложено да стане император на Свещената римска империя и защо той не е провъзгласен за крал, а просто е признат за такъв.

С това, че негласно се замесва в убийството на Дагоберт и така предава Меровингите, църквата извършва престъпление, което не може да бъде нито обяснено, нито забравено. Ето защо се налага да се запуши устата на хората, които знаят нещо: излезе ли наяве истината за произхода на Меровингите, западната църква едва ли ще заздрави позициите си в борбата със своите врагове.

Въпреки всички усилия да бъдат унищожени потомците на Исус или най-малкото на Меровингите те оцеляват отчасти благодарение на Каролингите, които явно са се чувствали по-гузни, задето са узурпирали престола, отколкото западната църква, и се стремят да узаконят положението си чрез династични бракове с принцеси от династията на Меровингите. По-важното обаче е, че сред издънките на рода на Исус са Зигеберт, син на Дагоберт, чийто потомък е и Вилхелм Гелонски, цар на еврейското княжество Септимания, и Годфрид Булонски. След като през 1099 г. той превзема Йерусалим, потомците на Исус си възвръщат онова, което им се полага по право: наследството, отредено за тях още в старозаветни времена.

По време на кръстоносните походи потеклото на Годфрид едва ли е било чак такава тайна, както се иска на църквата. При хегемонията, с която разполага римокатолицизмът, е малко вероятно обаче то да е разгласено открито. Но е сигурно, че за него се разказват предания и легенди, намерили най-силен израз в разказа за Лоенгрин, митичния прародител на Годфрид, и, естествено, в рицарските романи за Свещения Граал.

Ако хипотезата ни е вярна, Свещеният Граал е най-малкото две неща. От една страна, това са родословието, потомците на Исус, „Sang Raal“ или „Real“, тоест, „царската кръв“, за чиито пазители са определени тамплиерите, орден, създаден от Братството от Сион. От друга страна, Свещеният Граал би могъл да бъде тълкуван дословно като съда, или чашата, в която е била събрана и съхранявана кръвта на Исус. С други думи, това е утробата на Мария Магдалина, а оттам и самата Магдалина. Явно оттук води началото си култът към нея, зародил се през Средновековието и бъркан с култа към Богородица. Може да се докаже например, че много от прочутите „Черни богородици“, или „Черни мадони“ от ранното християнство всъщност са светилища не на Дева Мария, а на Мария Магдалина, още повече че в тях е изобразена жена с дете. Някои смятат, че и готическите катедрали, тези величествени каменни изображения на утробата, посветени на „Девата“, също са, както се подчертава и в „Червената змия“, храмове в прослава на спътницата на Исус, а не на неговата майка.

Тоест Свещеният Граал олицетворява и потомството на Исус, и Мария Магдалина, чиято утроба е дала живот на това потомство. Има обаче и друго. През 70 г., по време на голямото въстание в Юдея, предвожданите от Тит римски легиони плячкосват Йерусалимския храм. Според преданията заграбеното съкровище в крайна сметка е пренесено в Пиренеите, а в разговор с нас Плантар заяви, че сега то се намира в Братството на монасите от Сион. Не е изключено обаче в Йерусалимския храм да се е пазело не само съкровището, заграбено от стотниците на Тит. В юдаизма от едно време религия и политика са неразривно свързани. Месията трябва да е цар първосвещеник с власт и в духовните, и в светските дела. Ето защо е твърде вероятно в Храма да са се съхранявали и архивите на еврейската царска династия: документи, които днес бихме нарекли кръщелни и брачни свидетелства, както и други сведения, каквито се събират за всяко царско или благородническо семейство от онова време. В случай че Исус е бил „юдейски цар“, в Храма със сигурност са се пазели множество най-подробни данни за него. Там вероятно е било и тялото му или най-малкото неговата гробница, след като според евангелията тялото е изчезнало от първия, временен гроб.

Няма сведения през 70 г., когато плячкосва Храма, Тит да е взел нещо, свързано с Исус. Ако са съществували, такива материали може би са унищожени, но не е изключено и да са укрити, а войниците на Тит, които се интересуват само от скъпоценности, просто не са си направили труда да ги издирят. Всеки свещеник от тогавашния Храм би действал по един-единствен начин: би оставил на напредващите фаланги златото, скъпоценните накити, скъпите вещи, каквито те очакват да намерят, и би скрил — вероятно под самия Храм, онова, което за евреите е от по-голямо значение: документите, свързани със законния цар на Израел, с признатия от всички Месия и царското семейство.

През 1100 г. потомците на Исус в Европа вече се радват на завидно положение, а чрез Годфрид Булонски си извоюват позиции и в Палестина. Те няма как да не знаят своето потекло и родословие. Не е изключено обаче да не са в състояние да го докажат на света, нещо наложително в светлината на амбициите им за бъдещето. Ако са знаели, че има поне някаква вероятност такива доказателства да съществуват — да речем, някъде около Йерусалимския храм, са щели да направят всичко възможно, за да ги открият. Това обяснява ролята на рицарите тамплиери, които тайно правят разкопки под Храма, в така наречените Соломонови конюшни. След всички доказателства, на които се натъкнахме, почти няма съмнение, че рицарите тамплиери са пратени в Светите места с една-единствена задача: да намерят нещо и да го приберат. По всичко личи, че са изпълнили мисията си: открили са онова, което са издирвали, и са го донесли в Европа. Ала и досега е загадка какво точно се е случило с него. Едно обаче е сигурно: с помощта на Бертран дьо Бланшфор, предполагаем четвърти велик магистър на Ордена на тамплиерите, край Рен Льошато е укрито нещо: за целта са докарани германци миньори, които в най-строга тайна изкопават скривалище. Можем само да предполагаме какво е скрито там: вероятно мумифицираното тяло на Исус или онова, което днес бихме нарекли брачно свидетелство на Исус и кръщелни свидетелства на неговите деца. Или пък нещо, което би предизвикало сензация. Всяко от тези неща или всички, взети заедно, биха могли да бъдат Свещеният Граал. Твърде вероятно е някое или всичките да са попаднали — случайно или преднамерено — у еретиците катари и да са се превърнали в част от загадъчното съкровище на Монсегюр.

Според историческите сведения Годфрид Булонски основава „кралска династия“, чието начало е положено на камъка на Сион и затова тя е равнопоставена на най-издигнатите династии в Европа. В Новия завет, а по-късно и в масонските ложи се твърди, че „Сионският камък“ е синоним на Исус. Ако това наистина е така, появата на такава „кралска династия“ наистина става логична и закономерна.

Веднъж качила се на престола в Йерусалим, династията на Меровингите преспокойно може да разреши, дори да насърчи да се говори, макар и с недомлъвки, за нейния истински произход. Това обяснява защо именно тогава започват да се появяват първите рицарски романи за Граала и защо те са свързвани толкова откровено с рицарите тамплиери. Представителите на „кралската династия“, водеща началото си от Годфрид и Балдуин, вероятно са смятали с времето, след като заздравят позициите си, да разкрият чии потомци са. Кралят на Йерусалим сигурно е щял да си извоюва надмощие над останалите европейски монарси, а патриархът на Йерусалим е щял да измести папата. Така Йерусалим е щял да засенчи Рим и да се превърне в истинската столица на християнския свят, пък и не само на него: стига Исус да бъде признат за простосмъртен пророк от плът и кръв, за цар първосвещеник и законен наследник на Давидовия престол, той е щял да стане приемлив и за мюсюлмани, и за евреи. Като крал на Йерусалим прекият му потомък е щял да осъществи едно от най-важните положения в политиката на тамплиерите: примиряване на християнството с юдаизма и исляма.

Историческите обстоятелства обаче попречват всичко това да се осъществи. Франкското царство в Йерусалим така и не заздравява позициите си. Обсадено от войските на мюсюлманите, нерешително в управлението, то не постига мощта и вътрешната сигурност, така необходими за оцеляването му, още по-малко успява да си извоюва надмощие над европейските монарси и римокатолическата църква. Грандиозните му замисли се провалят с гръм и трясък особено след 1291 г., когато Светите места са превзети от мюсюлманите. Меровингите още веднъж остават без престол. А рицарите тамплиери вече са не само излишни, но и обречени на гибел.

През следващите столетия Меровингите — подпомагани, а вероятно и направлявани и закриляни от Братството на монасите от Сион — многократно правят опити да си възвърнат престола, но само в рамките на Европа. Династията сякаш осъществява три различни, но взаимосвързани програми. Първо, поставя си за цел да създаде психологическа обстановка, тайна традиция, с която да подкопае хегемонията на римокатолическата църква в духовната сфера, традиция, намерила израз в учението на новите херметици и езотеристи, в манифестите на розенкройцерите и в трудове с подобна насоченост, в някои масонски ритуали и разбира се, в символите на Аркадия и на подземната река. Втората програма на династията предвижда политически заговори и интриги, а по възможност открито завземане на властта, похвати, прилагани през XVI в. от Лотарингите и фамилия Гиз и от хората, стоящи зад Фрондата през XVII в. Третият път, по който Меровингите се опитват да си възвърнат законното наследство, са браковете с представители на различни династии.

На пръв поглед би могло да ни се стори, че не се е налагало Меровингите да прибягват до подобни хитрости, че ако наистина са потомци на Исус, едва ли са щели да имат проблеми в осъществяване на амбициите си. Достатъчно е било да разкрият кои са, та светът да ги признае. Нещата обаче явно не са били толкова прости. Римокатолическата църква отрича Исус да е бил човек от плът и кръв. Заради изгодата тя не се свени да даде благословията си за убийството на Дагоберт и неговите наследници. И да са разкриели чии потомци са, Меровингите едва ли са щели да постигнат успех. Обратното, сигурно са щели да си навлекат доста неприятности, омразата и на църквата, и на другите монарси, да предизвикат боричкане между различните клики и криза във вярата. При положение че не държат здраво властта, едва ли са щели да устоят на нападките, щели са просто да проиграят безвъзвратно своя най-силен коз: тайната на произхода си. В онази историческа и политическа обстановка този коз едва ли е щял да се превърне в трамплин към властта, напротив, династията би могла да го разкрие единствено след като си е възвърнала тази власт, тоест от позицията на силата.

С други думи, за да се възкачат отново на полагащия им се по право престол, Меровингите е трябвало да прибягват до по-традиционни средства, смятани за обичайни в онази епоха. Най-малко четири пъти те са на крачка от успеха, но пак удрят на камък било защото не са преценили всички фактори, било по силата на обстоятелствата, било просто защото не им е провървяло. Така например през XVI в. Гизите още малко, и да се възкачат на престола. През XVII в. Фрондата почти успява да свали Луи XIV от престола и да качи на него представител на Лотарингите. В края на XIX в. има планове за създаването на нещо като втори Свещен съюз, който чрез Хабсбургите да обедини католическа Европа: Австрия, Франция, Италия и Испания. Но тези планове са осуетени от безотговорната и агресивна политика на Германия и Русия, които влизат в съюз ту с една, ту с друга велика сила и накрая разпалват война, в резултат на която от престола са свалени всички династии в континентална Европа.

Меровингите са най-близо до успеха може би през XVIII в. Лотарингите се сродяват чрез брак с Хабсбургите и на практика се сдобиват с престола на Австрия — тогавашната Свещена римска империя. Когато Мария Антоанета, дъщеря на Франц Лотарингски, става кралица на Франция, френският престол вече се полага по право на нейните деца. Ако не беше избухнала Великата френска революция, в началото на XIX в. Хабсбурги и Лотаринги са щели да владеят цяла Европа.

Революцията е съкрушителен удар за Меровингите, за техните надежди и амбиции. Този катаклизъм най-неочаквано осуетява замисъла на династията, внимателно разработен и осъществяван цял век и половина. И още нещо, от някои намеци в „Документите на Братството“ разбираме, че по време на тази толкова бурна революция са изчезнали доста от най-ценните документи на Сион, както вероятно и някои предмети. Това може би обяснява защо оттук нататък велики магистри на ордена стават все представители на френската култура, които подобно на Нодие имат достъп до поверителна информация, както и ролята на Сониер. В навечерието на революцията неговият предшественик — Антоан Бигу, съставя, а след това скрива закодираните свитъци, след което търси убежище в Испания, където малко по-късно умира. Тоест не е изключено Сион да не е знаел поне известно време къде точно се намират свитъците. Но дори и членовете на Братството да са знаели, че документите са в църквата на Рен Льошато, те не са могли да си ги върнат, ако свещеникът в епархията не им е симпатизирал, ако не им се е подчинявал безпрекословно, без да задава неудобни въпроси и да се бърка в работата на ордена. Ако в документите пък е ставало дума за още нещо, укрито някъде край Рен Льошато, присъствието на такъв човек в селцето е било още по-наложително.

Сониер умира, без да издаде тайната. Неговата икономка Мари Дьонарно, също пази мълчание чак до смъртта си. През следващите години в околностите на Рен Льошато неколкократно са правени разкопки, при които обаче не е открито нищо. Ако, както предполагахме, край селцето са скрити някакви неща, които биха предизвикали сензация, те явно са били преместени на друго място, когато Сониер започва да привлича вниманието и в Рен Льошато се появяват иманяри — освен, разбира се, ако не са били сложени в хранилище, до което иманярите не могат да се доберат, например в подземна крипта или под изкуствено езеро в някой частен имот. Всъщност край Рен Льошато наистина има изкуствено езеро — то се намира край местност с многозначителното име Лавалдийо^[1]. Не е изключено под него да има крипта, която с подземен тунел да е свързана с някоя от множеството пещери в планините наоколо.

Колкото до откритите от Сониер свитъци, два от тях или най-малкото техни факсимилета са разпространявани на циклостил, а по-късно са и публикувани. Другите два — обратното, държани са в най-строга тайна. В разговора си с нас Плантар обясни, че са съхранявани в сейф в банка „Лойдс“ в Лондон. Успяхме да узнаем за тях само това.

Ами парите на Сониер? Знаем, че част от тях са предоставени по банков път от ерцхерцог Йохан фон Хабсбург. Знаем също така, че абат Анри Буде, кюре на Рен Лебен, е превеждал големи суми на епископа на Каркасон. Имаме основания да смятаме, че Буде е плащал и на Сониер чрез неговата икономка, Мари Дьонарно. Виж, така и не разбрахме откъде Буде, беден енорийски свещеник, е получавал такива големи суми. Той очевидно е човек на Братството на монасите от Сион, но така и не се разбра дали орденът е превеждал парите направо на него. Те може би са отпускани от Хабсбургите, които, както знаем, разполагат с несметни богатства. Или от Ватикана: не е изключено папата да е бил подложен на най-високо равнище на изнудване от страна и на Сион, и на Хабсбургите. При всички положения въпросът за парите, а вероятно и за някакво съкровище ставаше за нас все по-маловажен на фона на онова, което установихме по-късно. Той просто бе привлякъл вниманието ни към тази загадка, а после остана на заден план.

Вече изложихме своята хипотеза, че Исус има потомци, че представители на неговия род са живи и до ден-днешен. Не сме сигурни естествено, че хипотезата ни е изцяло вярна. Но дори и някои подробности да подлежат на уточняване, сме убедени, че поне в основни линии сме прави. Не е изключено да сме изтълкували погрешно ролята на някой предполагаем велик магистър на ордена или значението на някой съюз в политическите боричкания от XVIII в. Но след нашето проучване се уверихме, че загадката на Рен Льошато е свързана с целенасочените опити на някои влиятелни кръгове да възстановят чрез Меровингите монархията във Франция, а защо не и в цяла Европа, и че тези кръгове обосновават законността на подобна реставрация с това, че Меровингите всъщност са потомци на Исус.

В светлината на всичко това получаваха обяснение и някои противоречия, несъответствия и загадки, на които се натъкнахме по време на проучването си, както и куп наглед дребни, ала озадачаващи подробности: например заглавието на книгата, приписвана на Никола Фламел — „Свещена книга на Авраам евреина — принц, свещеник, левит, астролог и философ от еврейското племе, пръснато заради Божия гняв из Галия“; символичният Граал, или чашата на Рене Анжуйски, — според преданието, който изпие съдържанието й на един дъх, ще види и Господ, и Мария Магдалина; „Химическият брак на Кристиан Розенкройц“, книга, където Андрея разказва за загадъчно момиченце от царско потекло, което е качено на лодка и отпратено в морето и чиито законни владения са заграбени от мюсюлманите; тайната, която е знаел Пусен, както и „тайната“, която според преданието е най-строго пазена от общество Светото тайнство.

Докато се запознавахме с фактите, открихме и други подробности, които първоначално ни се сториха несъществени или направо безсмислени. Сега обаче виждаме, че и в тях има логика. Вече е ясно защо Луи XI е смятал Мария Магдалина за основоположница на френската кралска династия, твърдение, което дори в контекста на XV в. в началото ни звучеше абсурдно^[2]. Ясно е и защо според преданието върху короната на Карл Велики, копие от която днес е част от регалиите на Хабсбургите, е пишело „Rex Solomon“^[3], както и защо в „Протоколите на старейшините от Сион“ се говори за нов цар „от свещеното Давидово коляно“^[4].

През Втората световна война по причини, които и досега не са доизяснени, лотарингският кръст е символ на комитета „Свободна Франция“, оглавяван от Дьо Гол. Това е доста странно. Защо лотарингският кръст, тоест гербът на Рене Анжуйски, е отъждествяван с Франция? Лотарингия никога не е олицетворявала Франция. Почти през цялата си история тя е независимо херцогство, населявана от германски племена държава, влизаща в Свещената римска империя.

Лотарингският кръст може би се е превърнал в символ на френското съпротивително движение, защото, както личи, в него активно е участвало Братството на монасите от Сион и защото генерал Дьо Гол е близък с някои членове на ордена, например с Плантар. Има обаче един любопитен факт: трийсет години преди това поетът Шарл Пеги споменава лотарингския кръст в едно свое стихотворение. Малко преди да загине в битката при Марна от 1914 г., Пеги, близък приятел на автора на „Вдъхновеният хълм“ Морис Барес, пише следните строфи:

Ръцете Исусови са лотарингският кръст

и кръвта в артериите, и кръвта във вените.

Изворът чист на Божия милост, на светлина.

 

Ръцете на Сатаната са лотарингският кръст,

същите артерии, същите вени,

същата кръв, извор на беди^[5]…

В края на XVII в. отец Венсан, историк и антиквар от Нанси, пише историята на Сион в Лотарингия. Той е автор и на друга книга — „Истинската история на св. Зигеберт“, в която разказва за живота на Дагоберт II^[6]. Върху титулната страница на второто произведение има епиграф — цитат от Четвърто евангелие: „Той е между вас, а вие не Го познавате.“

Още преди да се заемем с това изследване, бяхме скептично настроени: без да сме християни, нямахме нищо против тази религия. По силата на това, че се занимаваме със сравнителен анализ на религиите, се отнасяме с уважение към зрънцето историческа истина, съдържащо се в най-влиятелните вероизповедания в света, но сме безразлични към догмите, теологията и атрибутите, образуващи тяхната надстройка. Ала макар да зачитаме всички религии, не можем да приемем, че която и да е от тях има монопол върху истината.

И така, когато в изследването си стигнахме до Исус, решихме да подходим към него възможно най-балансирано и непредубедено. Не бяхме обременени от предразсъдъци, нямахме никакви задни мисли, не печелехме, нито пък губехме, ако докажехме или опровергаехме един или друг постулат. Доколкото изобщо е възможно да си обективен, се надявахме да сме обективни в подхода си към Исус, както би трябвало да е обективен един историк, който например пише за Александър Македонски или Цезар. А изводите, до които стигнахме, бяха смайващи, но не и съдбовни. Те не ни накараха да променим личните си възгледи, не разтърсиха ценностната ни система.

Но какво да кажем за другите? За милионите хора по цял свят, за които Исус е Син Божи и Спасител? До каква степен историческият Исус, царят първосвещеник, на който се натъкнахме в своето изследване, поставя под въпрос тяхната вяра? Доколко бяхме осквернили онова, което за мнозина е най-свято?

Давахме си сметка, разбира се, че със своите изводи оспорваме в доста отношения някои основни принципи на съвременното християнство и че тези изводи са еретични, дори светотатствени. От гледна точка на някои установени догми ние безспорно можехме да бъдем обвинени във всичко това. Не смятахме обаче, че сме охулили, дори принизили значението на Исус в очите на онези, които искрено вярват в него. Не можем да приемем, че той не е човек от кръв и плът, но нашите изводи не пречат на другите да го смятат за Бог. Защо Исус да не е бил женен и да е имал деца — това не му пречи пак да е Бог. Няма причини божественото у него да зависи от сексуалното му въздържание. Дори и да е Син Божи, защо да не се ожени и да не създаде потомство?

Цялата християнска теология се основава на предположението, че Исус е въплътилият се Син Божи. С други думи, Бог се смилява над собственото си творение и се въплъщава в него, приема човешки облик. Така получава възможност да види с очите си как живеят хората, да изпита на гърба си техните несрети, да проумее какво е да си човек, да си самотен, да те боли, да се чувстваш безпомощен, да знаеш, че рано или късно ще умреш. По този начин той ще опознае хората така, както Старият завет не позволява. Ще се откаже от олимпийското си бездушие и спокойствие и ще узнае от собствен опит каква е човешката участ. Ще изкупи греховете на човека, като ги изпита върху себе си, като ги изстрада и накрая като бъде разпънат заради тях.

Символичното значение на Исус е, че той всъщност е Бог, изпитал всички човешки чувства, усетил по себе си какво е да си човек. Но как Бог, въплътен като Исус, може да претендира, че е човек, че е изживял всички човешки чувства, без да се е докоснал до две от най-важните, най-същностните състояния на човека: секса и бащинството?

Просто е невъзможно. Според нас Исус, въплътилият се Син Божи, просто не може да олицетворява онова, което смятаме, че символизира, ако не е бил женен и не е имал деца. Исус от евангелията, от общоприетото християнство в крайна сметка е непълноценен, тъй като е бог, който само отчасти се е въплътил като човек от кръв и плът. Според нас Исус, който открихме по време на проучването си, може да претендира с много по-голямо право, че е онова, за което го смята християнството.

Ето защо като цяло не мислим, че със заключенията си сме осквернили или омаловажили Исус, че сме хвърлили петно върху името му. Защото нашето проучване се увенча с образа на един изпълнен с живот правдоподобен Исус, чийто път е и показателен, и разбираем за съвременния човек.

Не сме в състояние да посочим конкретен човек и да твърдим, че той е пряк потомък на Исус. През вековете отделните родословия се разклоняват, стават изключително заплетени и многочислени. Днес във Великобритания и Европа има най-малко десетина рода с множество разклонения, които водят началото си от Меровингите. Сред тях са Хабсбургите и Лотарингите, които по титла са херцози на Лотарингия и крале на Йерусалим, семейство Плантар, Люксембург, Монпеза, Монтескьо и други. Според „Документите на Братството“ родът Синклер, както и различни клонове на Стюардите във Великобритания също са свързани с това родословие. Наред с другите и семейство Девъншир явно е посветено в тайната. Повечето от изброените родове преспокойно биха могли да претендират, че водят началото си от Исус; дори и след време от тях да бъде излъчен човек, който ще е новият цар първосвещеник, ние просто не знаем неговото име.

Доста други неща обаче са пределно ясни. Колкото до нас, не смятаме, че преките потомци на Исус носят в себе си някакво божествено начало и се открояват сред останалите. Така безспорно мислят повечето хора. Подозираме, че и Братството на монасите от Сион е на същото мнение. Още повече че и да се докаже недвусмислено, че конкретен човек или група от хора са потомци на Исус, това едва ли ще разтърси из основи света, както би станало преди един-два века. Повечето хора просто ще вдигнат безразлично рамене. Тоест, сложният замисъл на Братството от Сион, ако наистина има такъв, просто се обезсмисля, освен ако не е свързан по някакъв съдбоносен начин с политиката. Каквито и да са последиците от нашите изводи за теологията, те безспорно ще се отразят, и то доста силно, и върху политиката, върху начина на мислене, върху ценностите и институциите в света, в който живеем.

В миналото семействата, водещи началото си от Меровингите, безспорно са се занимавали с политика и са се стремели към политическа власт. Това важи и за Братството на монасите от Сион и за мнозина от неговите велики магистри. Нямаме причини да смятаме, че и днес политиката не е все така важна и за ордена, и за потомците на династията. Всички факти ни навеждат на мисълта, че Сион си е поставил за цел да изкове съюз между онова, което сме свикнали да наричаме църква и държава: съюз между светската и духовната власт, между свещеното и делничното, между политика и религия. В много от своите документи Сион заявява, че както го изисква традицията на Меровингите, новият крал „ще царува, без да управлява“. С други думи, ще е цар първосвещеник, който има предимно ритуална и символична роля, докато управлението, изпълнителната власт е поверена на друг — вероятно на Братството на монасите от Сион.

През миналия век орденът се опитва чрез франкмасоните и Хиерон от Златната долина да установи една нова, осъвременена Свещена римска империя, нещо като теократични Съединени европейски щати, управлявани едновременно от Хабсбургите и от радикално обновената църква. Замисълът е осуетен от Първата световна война, след която европейските династии губят престола си. Имаме основания обаче да предполагаме, че и сегашните цели на Братството от Сион са, горе-долу същите, както целите на Хиерон от Златната долина.

Излишно е да казваме, че представата ни за тези цели е твърде хипотетична. Но те безспорно включват създаването на теократични Съединени европейски щати, на транс-, или паневропейска конфедерация, обединена в съвременна империя и управлявана от династия, водеща началото си от Исус. Тази династия ще съсредоточи в ръцете си не само политическата и светската власт, тя, както навярно се досещате, ще наследи и престола на св. Петър, тоест Ватикана. Владенията на династията може би ще се състоят от множество кралства и княжества, свързани помежду си от бракове и династични съюзи, от нещо като пригодена към нашия век „феодална система“, ала без злоупотребите, които сме свикнали да свързваме с това понятие. Самото управление ще бъде поверено вероятно на Братството на монасите от Сион, приело формата на, да речем, Европейски парламент с изпълнителни и законодателни функции.

Подобна Европа ще представлява нова, обединена политическа сила в международната политика, която по мощ ще се мери със Съветския съюз или Съединените щати. Тя вероятно ще е велика сила, каквато не е имало дотогава, защото ще се осланя на непоклатима духовна и емоционална основа, а не на абстрактни теории и идеологии. Човек ще се чувства съпричастен с нея не само с разума, но и със сърцето си. Тя ще черпи сили от обединения дух на западноевропейците, от най-съкровените религиозни стремления, които ще се пробудят отново.

Подобна програма сигурно звучи твърде идеалистично. Но нима историята не е показала, че не бива да подценяваме тази огромна сила — духа, който, стига да бъде насочен правилно, върши чудеса. Само допреди няколко години ни се струваше невероятно, че един религиозен фанатик без своя армия, без политическа партия, която да го подкрепя, ще помете единствено благодарение на обаянието си и на религиозния глад на хората съвременната, добре смазана машина на шахския режим в Иран. Но аятолах Хомейни успя да го стори.

Не ни разбирайте погрешно: не отправяме никакви предупреждения. Далеч сме от мисълта да сравняваме — пряко или косвено, Братството на монасите от Сион с аятолах Хомейни. Нямаме основания да подозираме, че Сион е някаква зловеща организация, какъвто се оказа демагогът от Иран. Той обаче доказа по недвусмислен начин каква енергия и потенциална сила притежават дълбоко вкоренените религиозни стремления на човека и как те могат да бъдат използвани за политически цели. Не е задължително тези политически цели да включват противодържавна дейност. Те могат да бъдат и съвсем благородни, както например задачите, които през Втората световна война си поставят Чърчил или Дьо Гол. Религиозните въжделения на хората могат да бъдат канализирани в безброй посоки. Те са източник на невероятна потенциална сила. И често са пренебрегвани или подминавани от съвременните управници, които се осланят главно на разума. Религиозните стремления са израз на една дълбока психологическа и емоционална потребност. А тази потребност е толкова силна, както потребността ни от хляб, подслон над главата, материална осигуреност.

Знаем, че Братството на монасите от Сион не е някаква организация на умопобъркани несретници. Знаем, че се радва на сериозна финансова подкрепа и че сред неговите членове и симпатизанти има хора на отговорни и влиятелни постове в икономиката, политиката, средствата за масова информация, изкуствата. Знаем, че от 1956 г. членовете му са се увеличили четирикратно, сякаш Братството се подготвя и мобилизира за нещо, а Плантар сподели пред нас, че орденът следва строг график. Знаем също така, че от 1956 г. насам Сион съвсем преднамерено организира „изтичане на информация“: мъчително бавно, капка по капка, в точно премерени количества, колкото да разбуни с недомлъвките и намеците си духовете. Тъкмо тези намеци ни накараха да напишем нашата книга.

Ако Братството на монасите от Сион възнамерява да „сложи картите си на масата“, вече му е дошло времето. Политическите системи и идеологии, които в началото на столетието обещаваха толкова много, всъщност претърпяха в една или друга степен банкрут. Комунизмът, социализмът, фашизмът, капитализмът, западната демокрация малко или повече разочароваха хората, отблъснаха привържениците си и не направиха така, че да се сбъднат мечтите, които породиха. Обременени от тесногръдие, пристрастност и злоупотреби с властта, политиците вече не вдъхват доверие, никой не се уповава на тях. На Запад все повече се ширят цинизъм, неудовлетвореност, отчаяние. Същевременно обаче се засилва и стремежът на хората да живеят по-смислено и духовно, да изпитат емоционално удовлетворение, да намерят нещо, в което истински да вярват. Те копнеят да преоткрият духовното, което всъщност даде тласък за небивало възраждане на религията, намиращо израз например в сектите и култовете, които никнат като гъби след дъжд, и в завръщането към отколешните ценности, особено силно в САЩ. Мнозина бленуват и за истински „водач“ — не фюрер, а мъдрец, добродетелен и одухотворен „цар първосвещеник“, на когото да могат да вярват безрезервно. Цивилизацията ни се пресити от материалното и сега изпитва един по-дълбок глад, стреми се да удовлетвори своите емоционални, психически и духовни потребности.

Подобна атмосфера е само добре дошла за Братството от Сион и целите, които то си поставя. Сега вече орденът е в състояние да предложи алтернатива на съществуващите обществени и политически системи, която не се свежда до някакъв Нов Йерусалим или Утопия, но ще бъде изключително привлекателна, понеже е способна да задоволи потребности, каквито съществуващите системи дори не признават.

Мнозина ревностни християни без колебания тълкуват апокалипсиса като унищожителна ядрена война. Как ли ще бъде посрещнато идването на власт на преките потомци на Исус? Вероятно като Второ пришествие.