Юлиан Тувим
Закъснял Славейко

Плаче младата Славейка в клонестия ясен,

че й обеща Славейко да вечерят в осем.

Как държи на свойта дума, как е точен само!

А сега е единайсет и още го няма!

Всичко чака и изстива: росна супа с мравки,

седем пълнени комара в сос от незабравки,

скакалец на скара с горски хлад за гарнитура

и десерт — зефирна торта във лунна глазура.

Ясно — някой го е дебнал! И го е нападнал!

Пухчето му е оскубал, гласчето — откраднал!

Дроздът ще е — стар разбойник — с неговото ято.

Пухът — нищо — ще порасне. Гласът — той е злато!

Ето го и сам Славейко — подсвирква, подскача…

„Ти си свиркаш! Ти си хвъркаш! Пък аз тука плача…“

А Славейко сладко пее: „Прости ми, женичко!

Радостен съм, пеш се върнах — и това е всичко!“